Карън Роуз
Ням писък (7)

Глава шеста

Понеделник, 20 септември, 12:15 ч.

— Напълно си откачил — каза Албер и отстъпи назад с разперени длани. — Не става, мамка му.

Мери седеше на тревата пред библиотеката със зачервени очи.

— Ерик, Джоел е мъртъв. Как можеш дори да предлагаш подобно нещо в такъв момент?

Всъщност смъртта на Джоел му даде необходимия аргумент, за да убеди останалите да опожарят сградата, за която изнудвачът му каза. Само тази — помисли си той. — А утре ще бягаме.

А кога ще им кажеш за видеозаписа, за да разберат, че трябва да бягат? Довечера. След като се свърши работата.

Складът принадлежеше на човек на име Томлинсън, който продаваше водопроводни изделия, но който трябва да беше направил нещо лошо, за да стане обект на изнудване и палеж.

— Албер, ела тук и спри да обикаляш като тигър. Правиш впечатление.

Ерик седна до Мери и я потупа по ръката.

— Виж, складът на Томлинсън е следващият в списъка на Джоел.

Което не беше съвсем вярно, но за щастие Джоел не можеше да го отрече.

— Той продава водопроводни стоки. Какво общо има това с влажните зони или хабитатите? — запита Мери. — Джоел не ми е споменавал за Томлинсън.

— На мен ми е говорил за него доста пъти — излъга Ерик. — Томлинсън е инвеститор в „KRB“, фирмата, която наела строителния предприемач за комплекса във влажната зона. Един от най-големите всъщност.

Разбира се, това не беше вярно. Но Ерик не очакваше, че Мери или Албер ще могат да проверят това.

— Ако „KRB“ започнат своя проект, ще използват парите, които им е дал той.

— Напълно си откачил — промърмори отново Албер. — Да искаш това веднага след снощи?

— Това е идеалният момент — отвърна Ерик. — Погледни така — кой знае какво Джоел е казал на родителите си или какво подозират те? Прибира се вкъщи разстроен. Говорил им е за спасяване на влажни зони и изведнъж става пожар. Вие всички се изкъпахте, а неговите дрехи миришат на дим. Семейство Фишер не са глупави. Ако не направим нов удар, ще мислят, че Джоел е опожарил онзи блок. Ако ударим пак, ще знаят, че Джоел няма нищо общо.

— Ще заподозрат теб — отвърна студено Албер. — Ти му беше приятел.

Адски добър приятел. Аз наредих да го убият.

— Не, няма да ме заподозрат — отвърна равнодушно той. — Господин Фишър казваше, че нямам въображение. Нямам страсти. И че съм като сметачна машина. Даже се смееше. Твърдеше, че с мен Джоел е в безопасност. И че не му позволявам да се втурне да осъществява шантавите си каузи.

— Как можа да се случи това? — проплака Мери. — Джоел беше разстроен, когато го оставих у тях снощи, но не и…

— Не и какво? — запита Албер.

— Изпълнен с мисли за самоубийство — отвърна тя. — Пътят беше сух. Денят — хубав. Според мен е излетял от пътя нарочно. Ако смятах, че ще иска да се нарани, нямаше да го оставя.

Ерик не посмя да погледне Албер.

— Било е случайност, както с момичето. Никой не искаше то да пострада. Стана случайно.

Мери скри лице в ръцете си.

— Не мога да гледам новините. Не искам да науча името й. Опитвам да я забравя, но я виждам как пищи.

По гърба на Ерик премина тръпка. Този образ не напускаше и неговите мисли. Но Мери поне не гледаше новините и все още не знаеше за пазача.

— Мери, слушай. Помисли какво разпалваше Джоел така силно. И теб. Влажните зони. Нашата земя. Ние искахме да запазим едно кътче от света си… в безопасност.

Стараеше се да звучи искрено. Дори се задавяше от старание. Вчера би повярвал на всяка дума. А днес просто искаше всичко да приключи.

— Спряхме ги, но временно. С парите на Томлинсън ще го построят отново. И може да го направят по-голям. Това означава, че саможертвата ни е напразна. Джоел ще е умрял напразно. Ти не искаш това, нали?

Мери поклати глава.

— Не — прошепна тя.

— Той би искал това — промърмори Ерик. — Дължим му го.

Мери притихна.

— Какво трябва да правим? — прошепна тя.

Ерик потисна желанието си да въздъхне от облекчение.

— Ще се срещнем на паркинга както преди. Томлинсън има куче пазач. Ще трябва да купим стек, да сложим приспивателно. За да го приспим, Мери — добави той, когато момичето потръпна. — Аз имах някакви хапчета, но срокът им на годност е отминал отдавна.

— Аз имам приспивателни — промърмори момичето. — За да го приспим.

— Абсолютно — увери я Ерик.

Тя изправи рамене.

— Погребението на Джоел е утре.

Ерик изви вежди нагоре.

— Утре ли? О, да. Това е някакво ортодоксално правило, така ли?

— Погребение до двадесет и четири часа. Искам да присъствам, но ако отида сама, родителите му ще откачат. Ти ще дойдеш ли с мен?

Ако съм все още в страната.

— Разбира се. Иди да си починеш. Не гледай новините.

След като я погледа, докато си отива, Ерик се обърна към Албер.

— Ти ще участваш ли?

Албер го гледаше право в очите.

— Той какво има?

— Кой какво има?

Един мускул в челюстта на Албер трепна.

— Онзи, който е застрелял пазача. Видял ни е и сега ни кара да извършим това тъпо престъпление.

Акцентът му стана по-изразен, както всеки път, когато Албер се разчувстваше. Обикновено това се харесваше на Ерик. Но не и днес.

— Това е единственото обяснение за тази нелепа задача. Та какво има той срещу нас?

Какво можеше да каже Ерик?

— Видеозапис. На всичко. Лицата ни отблизо и момичето на прозореца. И как ти удряш Джоел и го мъкнем навън.

— Значи сега сме негови кучки? — запита горчиво Албер.

— Да, освен ако не избягаме.

— Къде ще бягаме? Светът е много малък.

Ерик опита да се усмихне, но не се получи.

— Франция? Те не екстрадират при вероятност от смъртна присъда. И ти говориш езика.

Албер не се усмихна.

— Това е Минесота. Ще ни пратят в затвор до живот.

Обърна глава и прониза Ерик с погледа си.

— Кога възнамеряваше да ми кажеш, mon ami^[1]?

Онова, което някога звучеше като ласка, сега представляваше меко ръмжене.

— Довечера. След като приключим. Трябваше ми време. Ако ти откажеше сега, той щеше да покаже записа и аз щях да съм в капан.

— Аз… — промърмори Албер. — Ти си се наел с много неща. Аз кога щях да имам право на избор?

— Ти какво би направил по друг начин, Албер?

За момент канадецът не каза нищо. Когато проговори, звучеше студено.

— Щях да крия от теб. Няма да бягам. А онзи как се свърза с теб?

Ерик измъкна телефона и MP3 плейъра от джоба си.

— Прати ми съобщение по телефона и ми каза къде да намеря тези неща.

— Томлинсън не е инвеститор в KRB.

— Така е.

— Това не беше въпрос, Ерик. Смяташе ли, че съм толкова глупав, че не мога да проверя? Преди да се съглася с тази идея за палежа, исках да съм сигурен, че няма да пострадаш. Проверих инвеститорите в блока, за да знам, че фирмата на баща ти не е сред тях и че няма да претърпи финансови загуби. И че увлечен, няма да ухапеш ръката, която те храни.

— И която храни теб? — запита горчиво Ерик.

Изражението на Албер не се промени.

— Ти не се ли запита защо дойдох с теб?

Ерик поклати глава, защото не знаеше дали иска да разбере това.

— Мислех, че вярваше.

— В спасяването на някакво езеро? — запита подигравателно канадецът и продължи със сух и обвинителен тон: — Аз вярвах в твоето бъдеще. Мислех, че ако се отървеш от тази… мания, ще можеш да продължиш напред. Исках да съм сигурен, че ще си в безопасност. Затова направих необходимото.

— Извинявай — отвърна тихо Ерик. — Не се замислих за това.

— Не, не се замисли. Но сега е време да мислиш. Кажи ми всичко, което знаеш. Трябва да разберем кой е изнудвачът.

— И после? — запита Ерик.

Албер сви рамене.

— Ще го убием. Един в повече — каква е разликата?

Ерик си пое дъх и кимна.

— И после?

— И после аз се махам. Намери си друга играчка. Аз загубих интерес.

 

 

Понеделник, 20 септември, 12:45 ч.

Оливия затвори телефона. Абът се облегна на бюрото й и попита:

— Е? Научи ли нещо от този сериен номер?

— Момичето се казва Трейси Мълън — отвърна тя и премести статуята на богинята настрани, за да не събори Абът шапката й. — На шестнадесет години. Баща й живее в Каунсил Бъфс, Айова, а майка й в Гейнсвил, Флорида.

— Права беше за Алигаторите — каза шефът и посочи Кейн, който барабанеше нетърпеливо с пръсти, притиснал слушалката до ухото си. — Какво прави той?

— Говори с бащата на Трейси Мълън в Айова, който е глух. Използват релейна услуга. Кейн говори, релейният оператор записва текста, господин Мълън пише отговор, а операторът го изчита на Кейн. Процесът е бавен.

— Та какво прави Трейси Мълън в Минеаполис? — запита Абът.

— Все още не знаем. Говорих с майката във Флорида, която не е глуха и която има попечителски права. Тя каза, че Трейси я молила да иде да живее при баща си и да ходи в училище за глухи в Айова. Затова два дни преди Деня на труда^[2] я качила на самолет за там. Тя мислела, че Трейси е при татко си. Той смятал, че тя е при майката. Не е ясно защо Трейси е избягала, но от Деня на труда насам не са я виждали. А вчера сутринта е пратила съобщения и на двамата, за да каже, че е с другия от тях.

— Казал ли е някой от родителите, че другият е биел детето?

— Майката — не, но пък изглежда не са разговаряли често. Повечето от разговорите между тях са минавали през Трейси. Все още не сме споменали охлузванията и счупената ръка. Ще говорим с учителите й и със социалните работници в Айова и Флорида, за да разберем дали някой от тях не е забелязал нещо подозрително. Това може да отнеме време.

— Майката как звучеше?

Оливия сви рамене.

— Съсипана. Зашеметена. Гневна. Тя и новият й съпруг ще дойдат тук с първия възможен полет.

Кейн затвори телефона и въздъхна изтощен.

— Трябва да има по-лесен начин. Бащата идва. Ще бъде тук след вечеря. Изглеждаше много разстроен, особено заради жена си, която „изхвърлила Трейси“, но заради оператора не мога да съм сигурен.

— Майката е казала, че Трейси я е молила да живее с баща си — отбеляза Оливия.

— Той каза, че Трейси мразела Флорида, но не каза, че тя е искала да живее с него. Ще е интересно да ги сложим двамата в една и съща стая. Аз ще осигуря преводач.

— А онзи, с когото е правила секс? — запита Абът.

— Според майката, тя не е имала приятел. Трейси си гледала училището — отвърна Оливия. — Или на майка й се е искало това да е така, или пък е наивна. Ще видим.

— Спорел таткото, тя нямала приятел, защото майка й я карала да ходи в училище за глухи деца в Гейнсвил и тя се чувствала в изолация — вметна Кейн.

Абът въздъхна.

— Ще се обадя на Джес Донахю. Ще ми трябва мнението на психолог за това семейство. Аз си мислех, че момичето носи импланта, за да чува.

— Майката каза, че имплантът не се е оказал особено успешен — отвърна Оливия. — Поставили й го чак след като навършила десет години, когато госпожа Мълън се омъжила повторно. Новият й съпруг платил за операцията. Но при Трейси не се получило добре. Не при всеки се получавало.

Абът приглади замислено рунтавия си мустак.

— Повече ме тревожи мъжът, с когото е била преди пожара. Търсете него засега.

— Да идем при езерото — предложи Оливия — и да видим дали някой не я е забелязал там.

— А какво става с ФБР — запита Кейн.

— Обадих се на специален агент Крофорд, но го нямаше в службата. Потърсих шефа му и оставих съобщение.

Абът се изправи, за да си тръгне, но в този момент Мики връхлетя от асансьора.

— От един час ви звъня.

— Идентифицирахме момичето — обясни Оливия — и разговаряхме със семейството й. Какво откри ти?

— Разбрах какъв е този гел.

Мики дръпна един стол и се настани в него.

— Натриев полиакрилат.

— И сега чакаме за превод на английски — каза Кейн.

— Гел от бебешки памперси — отвърна Мики през смях под погледите им. — Обикновено го наричат свръхабсорбиращ полимер или САП. Това са кристалите от памперсите, които абсорбират всичко.

Оливия изпита първите признаци на умора.

— Защо?

— Защо са покрили с него глобуса ли? — запита Мики. — Оказа се, че САП забавя горенето.

— Абсорбира пишкането и гаси пожари. А рак лекува ли? — запита ухилен Кейн.

— Умник — отвърна Мики. — Не открих информация подпалвачи някога да са покривали стъклен глобус с подобен гел. Старата група SPOT са предпазвали стъклените си глобуси от жегата в скъсани пожарникарски палта.

— Значи това не са SPOT — каза Кейн.

— Не е сигурно — каза Мики. — В онези дни е имало памперси, но не е било известно, че гелът забавя горенето.

— Можеш ли да проследиш точно този вид гел? — запита Оливия.

— Не. Точно това исках да ви кажа. Този материал може да се вземе от всеки пакет памперси. Няма как да се проследят и е много по-лесно и евтино да си вземеш от тях, вместо пожарникарско палто.

— Много ни зарадва — отбеляза кисело Абът, а Мики сви рамене.

— Съжалявам. Връщам се на обекта. Обработваме местопрестъплението отвън и помагаме на хората от отдел „Палежи“ вътре.

— Ние ще обиколим езерото със снимката на Трейси — каза Оливия. — Връщаме се в пет.

 

 

Понеделник, 20 септември, 13:00 ч.

Той провери своя лаптоп, който криеше под гишето. Телефонът, който даде на Ерик, му позволяваше да проследи движението му из целия град. Ерик шеташе из града, но не бягаше. Спрял беше в магазин за месо. Представи си го как си тръгва с дебели пържоли, с които да упои кучето на Томлинсън.

Момчетата не се оказаха достатъчно параноични, за да проведат разговора си извън обхвата на телефона, от които той подслушваше, а това го разочарова. Смяташе Ерик за достатъчно хитър, за да провери дали телефонът не е с микрофон, но изглежда младежът бе твърде уплашен, за да се сети.

Фактът, че Джоел умря, се оказа неприятен. Той се запита дали Джоел наистина се е самоубил, или пък те вече се нахвърлят един срещу друг. Той би заложил на Албер.

Значи… мислят да ме убият. Браво на Албер. Той не смяташе, че едрото момче има мозък. Разбира се, нямаше да успее, но пък планът му се оказа по-добър от предложения от Ерик. Бягство във Франция! Идиот.

Но поне го послушаха за склада, а това значеше, че са по-умни от Томлинсън.

Докато обслужваше клиентите, бързо написа една команда и изкара банковата сметка на Ерик на екрана на компютъра си. Ерик беше изтеглил хиляда долара от банков клон близо до университета. Е, поне се е досетил да не тегли от своята банка и то сума, която да накара касиера да вдигне вежди от учудване. Ерик редовно теглеше по хиляда и отначало той се чудеше какво прави богаташчето с тези пари.

След това откри Албер и всичко му стана ясно. Канадецът говореше много, че иска да се махне от игричките на Ерик, но нямаше как бедно хлапе като Албер да остави такива пари.

Провери и мобилния телефон на Барни Томлинсън. Съобщението за него беше просто — „плати или…“.

Томлинсън се оказа един от малкото, които той изтълкува погрешно. Отначало сметна Барни за умен човек, но промени мнението си, след като онзи не обърна внимание на исканията му. Очевидно Барни не вярваше в заплахите да разкрие любовните му афери пред жена му. През последните години Томлинсън беше натрупал скромно състояние, а съгласно източниците му, госпожа Томлинсън нямаше предбрачен договор.

Този път Томлинсън отвърна на съобщението. „Жена ми разбра всичко. Сега се развеждаме. Какво ще правиш сега?“

Той се усмихна. Много. Адски много. През годините, които прекара като невидим, той свикна да го игнорират. И се възползваше напълно от това. Но да го игнорират в пряк разговор… Е, това беше грубо.

Ако Томлинсън си беше платил в самото начало, сега щеше да запази повечето от богатството си, поне в началото. А сега госпожа Томлинсън щеше да получи не просто своя дял от развода, а всичко. Застраховката щеше да покрие загубата на склада. А десетте милиона застраховка на Томлинсън щяха да устроят жена му за цял живот.

Аз, обаче, няма да получа и цент. Но това нямаше значение. Защото щеше да получи (а) удовлетворението, че Томлинсън ще умре, и то в голям страх; (б) удовлетворението, че жена му ще се смее последна; (в) учебно пособие за бъдещите си жертви; и (г) още по-голям натиск върху Ерик, Албер и на последно, но съвсем не маловажно място, сладката Мери. Всичко това беше добре.

 

 

Понеделник, 20 септември, 14:10 ч.

Фийби Хънтър се облегна на вратата на кухнята, загледана в сина си, който довършваше плочките, започнати от съседа му. Накрая, след като си призна, че е уморен, Глен слезе долу и я остави насаме с Дейвид, за когото тя се тревожеше повече, отколкото за всичките си други деца взети заедно.

— Не е зле — каза тя.

Дейвид я погледна усмихнат.

— Глен свърши повечето работа.

— Добре се справя — призна майка му.

— Така е. Винаги гледам да го оставям да си почива, но той обича да е зает.

— Забелязах — отвърна тя сухо. — Седя на масата при мен около минута и веднага скочи да довърши пода.

— Цяла минута? Много добре, като за него. Аз му казвах, че не съм решил как точно мисля да наредя плочките тук, а той все дърдореше за „проклетите луксозни плочи“. Искаше сам да измисли рисунката. Надут самохвалко — каза Дейвид с обич.

— И това забелязах. Но той те харесва.

— И аз го харесвам.

След като допълни чашите с кафе и седнаха на масата, Дейвид продължи:

— Запознахме се в пожарната още през първия ми работен ден. Той е пенсионер.

— Каза ми. Говори най-вече за пожарната. Но говори и за теб. Каза как се грижиш за наемателите. Как приспиваш бебетата от 2А, за да могат госпожа Едуардс и момичетата да си починат. Как спасяваш котката на сестрите Горски, когато се покатери на дърво. И как се грижиш за всичко, докато той ходи на химиотерапия.

Дейвид се размърда в стола си.

— Нищо особено, мамо. Всеки би постъпил така. Е, как са нещата у дома?

Дейвид винаги променяше темата, когато майка му заговореше за благотворителната му дейност. Но тя беше тук точно за това и този път той нямаше да й се измъкне.

— Все същите стари неща.

Но след това му разказа подробно всичко за братята и сестрите му и за племенниците. Докато тя говореше, Дейвид я изучаваше. Той беше синът й за ремонти. Винаги обичаше да разглобява и да сглобява разни неща. Колко пъти й се искаше синът й да направи това и с живота си?

— Какво гледаш? — запита майка му. — Да нямам някоя нова бръчка?

Той се усмихна и очите му й напомниха за баща му. Съпругът й беше красив дявол, както и синовете им. А Дейвид — най-много от всички.

— Не си се променила — каза той. — Тъкмо си мислех как си карала сама чак дотук. Доста авантюристично от твоя страна, мамо.

— Държиш се с мен като със старица — подсмръкна майка му.

— Не, мамо, не си старица, но си зле с ориентацията.

Това беше вярно и тя не каза нищо.

— Апартаментът ти става много приятен. Надявах се на повече мебели, но виждам, че си зает.

— Благодаря. Сложих нови прозорци, смених паркета и водопровода. Трябва да оправя подовете в апартаменти едно и две, но ако искаш, можеш да започнеш с пердетата и килимите.

Майка му кимна и отпи от кафето си.

— Като говорим за подове, чувам, че и ти си имал някакво приключение тази сутрин — отбеляза спокойно тя, въпреки че сърцето й все още биеше ускорено. — Но изглежда си добре.

Той вдигна очи към тавана, но запита разтревожен:

— Кой е казал на Глен за това?

— Някой на име Раз, който го чул от някакъв Гейб, който го чул от човек на име Зел.

— Сигурен съм, че докато стигнат до Глен, фактите са се променили напълно — отвърна той.

— Вероятно — отвърна майка му меко. Синът й криеше нещо. Тя винаги го хващаше. От всичките й деца, Дейвид изглеждаше най-праволинеен, но беше и най-труден. И най-нещастен.

— Е — запита той небрежно, — какво ти е казал Глен?

— Че си търсил жертви от палежа, който дават по новините цяла сутрин, подът на сградата се е срутил под краката ти и за малко не си пропаднал четири етажа надолу — отвърна все още потресена майка му. — И че си хванал някаква топка, преди да падне.

Дейвид се намръщи.

— Надявах се историята да е много по-далеч от истината. Топката трябваше да е тайна — каза той и разтри врата си. — Няма да казваш на никого, нали?

— Мога да пазя тайна. На твое място бих се тревожила за приятелите ти.

— Да, разбрах. Трябва да се обадя на детектива.

Той набра телефона по памет, като затаи дъх в очакване на отговор.

Майка му дочу женски глас, преди Дейвид да успее да притисне телефона до ухото си:

— Съдърленд.

Наведе очи към кафето си и се заслуша най-безсрамно. Тя познаваше името Съдърленд. Запозна се с Оливия на сватбата на Мия. Оливия изглеждаше приятна млада жена. Малко тъжна, но учтива. И хубава. И вероятно по-привлечена от най-младия й син, отколкото можеше да се предположи. Бе подочула част от словоизлиянията на Пейдж.

— Здравей. Дейвид Хънтър се обажда. Исках да ти кажа, че новините за топката са се разчули.

Изпод миглите си Фийби забеляза как синът й трепна. По-малката сестра на Мия не беше доволна.

Синът й направи гримаса.

— Дори майка ми знае — каза иронично той. — Дойде ми на гости и научила затова от един пенсиониран пожарникар, който ми е приятел и който чул слуховете. Аз какво да направя?

Заслуша се, а след това бързо погледна към майка си и се обърна.

— След малко ли? — промърмори той.

Все още с наведена надолу глава, Фийби изви учудено вежди. „След малко?“ Нима Оливия щеше да дойде тук?

Дейвид стана рязко и излезе от апартамента, а Фийби се зачуди дали забеляза, че не е затворил вратата след себе си.

— Майка ми ще остане тук — чу го да казва тя. — Но можем да се срещнем на едно друго място. Ще ти пратя адреса.

След кратка тишина той каза изненадан:

— Идентифицирали сте я? Вече?

Последва мълчание, а после Дейвид промълви тихо:

— Кажи на баща й, че опитвах с всички сили. И че съжалявам.

Фийби въздъхна. Глен й беше казал, че Дейвид е опитал да измъкне някакво младо момиче от пожара, но то вече било мъртво. Синът й щеше да го преживее тежко. Щеше да премисля всичко и да се пита дали не е можело да направи нещо по друг начин. Дали не е можел да спаси момичето. Защото си беше такъв — обичаше да поправя неща и да спасява хора.

Време беше да спаси себе си, иначе… ще го спасявам аз.

Дейвид прекъсна разговора, а после посегна към дръжката на вратата и се ядоса, като разбра, че тя е отворена. Трябва да я поправя каза си той. Не спираше звуците, ако не е напълно затворена. Което значеше, че майка му вероятно е чула всяка дума.

Когато той се върна в стаята, майка му го погледна с извити нагоре вежди.

— Е, как е Оливия?

Синът й сподави въздишката си.

— Жертвите от сградата са убити и тя разследва случая.

— И къде ще се срещате с нея довечера? — запита майка му и вдигна ръка, когато той понечи да възрази. — Само питам, защото ако не ме искаш тук, мога да остана при Ив.

Дейвид се отпусна в стола до майка си.

— Мамо.

— Мога да пазя тайни, сине — каза тя меко. — Дори тези, за които не си ми казал.

Това не му хареса.

— Какви тайни не съм ти казвал?

Майка му се облегна, наклони глава, скръсти ръце на гърдите си и го изгледа. Дейвид познаваше този поглед. Още като дете, когато направеше нещо нередно, по него разбираше, че го чака неприятност.

— Да кажем, че се влюби в Дейна Дюпински от пръв поглед.

Дейвид отвърна очи и усети топлина по бузите си.

— Ти си знаела? — запита тихо той.

— Да. Знаех, че я обичаш, но тя те смяташе за брат. Знаех, че ти неуморно й помагаш в работата с жертви на домашно насилие, както и за други благотворителни начинания в града. Знаех също, че тя разби сърцето ти, когато се омъжи за друг.

Дейвид затвори уморено очи.

— Кой друг знаеше за Дейна?

— Всички, които се досетиха сами. Мак и Керълайн.

Това бяха по-големият брат на Дейвид и съпругата му. Преди много време Дейна беше помогнала на Керълайн да се спаси от брутално насилие у дома си. Заради това я приеха завинаги като част от семейството.

— Близнаците — добави майка му. Питър и Кати все още бяха „близнаците“, въпреки че скоро щяха да станат на четиридесет и пет години.

Дейвид отвори очи.

— И Елизабет ли? — Запита той.

— Да. Сестра ти схваща много повече, отколкото смяташ. Надявахме се да се влюбиш отново и да си щастлив. Но ти така и не пожела да опиташ и не знаехме какво да правим, затова не казвахме нищо. Сгрешихме ли?

Дейвид поклати глава.

— Не. Нямаше какво да направите, мамо.

— Знам. Една майка се чувства съвсем безсилна, когато детето й страда, а тя не може да направи нищо. Не се изненадах, когато каза, че ще се местиш. Знаех, че ще трябва да се махнеш. Изненадах се колко дълго остана. Когато ми каза, че отиваш в Минеаполис, реших, че искаш да си по-близо до Ив и Том.

Старата му приятелка Ив беше напуснала Чикаго, за да избяга от собствените си демони, а племенникът му, синът на Керълайн, Том, учеше в местния университет и беше баскетболна звезда.

— Така е — отвърна той, но това беше вярно само отчасти. — Не че ги виждам много често. И двамата са много заети с училището и със собствения си живот, а и сега Ноа пази Ив.

Майка му се усмихна.

— И така е редно. Не знаех, че с Оливия сте имали… библейски отношения след сватбата на Мия. Не и докато твоята приятелка Пейдж не ти се скара днес. Защото чувам като прилеп — каза тя и изви вежди въпросително.

— Мамо! — възкликна Дейвид с пламнало лице.

— Дейвид! — отвърна тя, подражавайки му. — Длъжна съм да подслушвам. Ти никога не казваш нищо. Благодарение на Пейдж сега имам по-пълна представа за загадката, която представляваш.

— Не съм загадка. А ти и без това разбра всичко.

— Не съвсем — поклати глава майка му. — Има нещо в теб, което не мога да схвана напълно. Харесвам те, обичам те, хваля се с теб, но не те разбирам.

Дейвид вирна брадичка, сякаш да се защити.

— И какво не разбираш?

— Какво те кара да си толкова всеотдаен. От своеволен, твърдоглав, самовлюбен тийнейджър, който се интересуваше само от себе си, ти като с магическа пръчка се превърна в мъж, който всячески се стреми да помага на другите.

Дейвид се постара да не трепне под изпитателния поглед на майка си. Бог да ми е на помощ, ако някога разбереш това помисли си той, когато спомените нахлуха в мислите му. Смазани тела и толкова много кръв. Минаха осемнадесет години, а гърлото му все още се стягаше болезнено при спомена за Меган, превита над телцето на брат си, за да го защити в последния си дъх.

Защото беше своеволен, твърдоглав, самовлюбен глупак, който се интересуваше само от себе си. Вината за смъртта им бе изцяло негова.

Дейвид осъзна, че се е загледал в дланите си и вдигна поглед. Майка му го наблюдаваше разтревожена. Той се насили да се усмихне.

— Не е никаква тайна. Татко почина, а ти и Макс имахте нужда от помощ, докато го лекуваха, за да проходи отново.

Автомобилната катастрофа, която уби баща му и парализира брат му бяха още един повратен момент в живота му. Помагаше на брат си и това беше истинско спасение за него, единствения начин да се измъкне от пропастта, в която пропадаше след Меган. След това да служи на другите се превърна в необходимост.

— Трябваше да порасна.

— И наистина порасна — отвърна майка му, докато го изучаваше с поглед. — Знам колко ти е благодарен Макс. Ти напусна колежа само след един семестър, отказа се от спортните си мечти, за да му помагаш във физиотерапията и да го върнеш отново на крака.

Дейвид опита да потисне тръпката от лъжата, която майка му винаги приемаше за истина, но не успя. Той беше напуснал колежа преди катастрофата, но майка му не знаеше за това. Не успяваше да се съсредоточи и получаваше слаби оценки. Не можеше да спи. Не можеше да прогони картините от главата си. Грижите за брат му, докато се възстанови преди толкова много години, му позволяваха да не допусне семейството му да разбере какъв неудачник е той всъщност.

— Той се нуждаеше от мен — успя да каже Дейвид. Гърлото му пресъхна, а гърдите го заболяха. Не разбираше хората, които свикват с дадена лъжа. Изминали бяха осемнадесет години, а лъжата все още го раздираше отвътре. Имаше нужда да признае и да се освободи от нея, но това беше немислимо.

— Да.

Майка му продължаваше да го наблюдава и той се застави.

— Но това не обяснява защо избираше домове за настаняване на жени и благотворителни дейности за жени. Това правеше още преди да идеш при Дейна. Все работеше. Все помагаше.

— Каузата е добра.

— Да. Ако е кауза. Но за теб е нещо повече — въздъхна майка му. — Дейвид, съсипах се, когато баща ти почина, и дори не си спомням някои неща, които се случиха по онова време. Но годините минаха и се замислих, че помагането в домовете за настаняване не е временна идея или просто хоби. То обзе живота ти и изключи всичко друго, което обикновено търси зрелият човек. Без приятелки, без някой специален в живота ти. Опитвах да разбера какво става. Замислих се над това миналата година. През пролетта, преди баща ти да почине, в квартала се случи нещо трагично.

Трагично. Да, така беше. И можеше да се избегне напълно, ако той не се имаше за толкова важен. Дейвид не каза нищо. Не можеше.

— Приятелката ти умря — тихо каза майка му. — Казваше се Меган, нали?

Той преглътна. И кимна.

— Пастрокът й се оказа чудовище — промърмори майка му.

Дейвид преглътна отново. Спомняше си случилото се съвсем ясно.

— Да — прошепна той.

— Изби цялото семейство. Всички си мислехме колко тъжно е това. Трябваше да допуснем, че е способен на такова зло. Не знаех колко дълбоко ти се е отразила смъртта на Меган. А трябваше. Бяхте близки с нея в гимназията. Съжалявам за това, Дейвид. Толкова заета бях да се справя с всичко след смъртта на баща ти, а ти си остана все така силен и стабилен. Не разбрах, че страдаш. Прости ми за това.

Дейвид я погледна в очите. Майка му съжаляваше? Тя не беше допуснала никаква грешка. Не и като мен. Покашля се, надявайки се, че гласът му ще е спокоен, и каза:

— И защо говориш за това сега?

Майка му се облегна назад.

— Защото мисля отдавна и толкова пъти исках да те питам. Но моментът никога не изглеждаше подходящ. Едва ли ме разбираш.

Дейвид се замисли за Оливия и за това колко много е отлагал нещата и той.

— Много добре те разбирам.

Майка му протегна ръка и хвана ръката му.

— От години наблюдавам как даряваш времето и таланта си за достойни каузи. През тези години виждах и колко си сам и сърцето ми се късаше. Но ти си зрял мъж и затова си мълчах.

— А сега?

— Сега… сякаш възнамеряваш да започнеш живота си отново. Затова дойдох, като се надявах да открия, че си се установил. Вместо това намирам празен апартамент и син, който все още е сам. Който все още дарява цялото си време на другите.

Дейвид стисна зъби и отклони поглед.

— Това не е нещо лошо.

— Не и ако е продиктувано от правилни съображения. Не съм сигурна, че твоите са такива. Познавам те, иначе щях да кажа, че търсиш изкупление.

Дейвид срещна погледа й с безнадеждно отчаяние. Искаше да я опровергае, но не можеше.

Очите й се насълзиха.

— Така си мислех. Понякога, когато мислиш, че не те наблюдават, погледът ти се променя. Сякаш носиш целия свят на раменете си. Защо?

Гърдите му се стегнаха. Но тя чакаше. Не мога да й кажа истината. Не. Затова каза само толкова, колкото беше необходимо, за да я успокои в момента.

— Аз видях всичко. Престъплението.

Объркана, майка му примигна и сълзите се спуснаха по бузите й.

— Какво?

— Прибирах се от дома на един приятел. Вие бяхте на черква онази сутрин. Видях полицейски коли пред къщата на Меган и изтичах да видя какво става. И ги видях. Мъртви.

Майка му пребледня, ужасена.

— Господи! Меган, майка й… те бяха…

Той кимна и продължи недоизказаното:

— Пребити до смърт. Да.

Майка му го изгледа шокирана.

— Защо не каза нищо?

Защото се срамувах. И още се срамувам. И не искам да разбереш какво направих.

Той сви рамене.

— Може да е от шока. Бях на осемнадесет години, мамо. Момчетата на тази възраст не се разчувстват от подобни неща.

Лъжеше. Защото беше се разчувствал. И почти стигнал до лудост.

— Но запомних всичко. И не исках това да се случи отново. Не мога да помагам на жените, но мога да помагам в домовете за настаняване.

Майка му примигна отново в опит да се овладее.

— Дейвид, трябваше да ми кажеш това. Не мога да си представя какви ужасии си видял. Трябваше да ти помогнем. Да те водим на терапия.

— Мамо, аз бях на осемнадесет години. Нямаше да отида на терапия.

По дяволите, та той дори не каза за това на свещеника.

— Затова спри да се самообвиняваш.

Майка му кимна несигурно.

— Е, това обяснява много неща.

Изгледа го с напрегнат поглед и продължи:

— Знаеш, че няма как да ме накараш да не те обичам.

От думите й Дейвид разбра — тя се досещаше, че я лъже.

— Да. Знам.

Майка му стисна силно двете му ръце.

— Гордея се с теб. Не го забравяй.

След това се облегна рязко назад и каза:

— А сега да се разберем къде ще остана.

— Тук — настоя той, облекчен, че всичко свърши. — Ще останеш тук. Трябва да огледаш всички апартаменти, да почувстваш какви цветове са най-подходящи.

— Така ще е най-добре. Отивам да пазарувам — отвърна тя. — Ако ще излизаш довечера, си почини.

— Карай внимателно, мамо — посъветва я Дейвид и я целуна по бузата. — Радвам се, че дойде. И много те обичам.

Изчака тя да излезе и се отпусна на стола със затворени очи, напълно изтощен. Нямаше смисъл да опитва да заспи. Гадеше му се и се чувстваше смазан. Така ставаше всеки път, като си припомнеше онзи ден. Днес беше дори по-лошо, защото излъга майка си.

Дейвид стана уморено. Имаше достатъчно време да налепи плочките в апартамент 2А. Можеше да сложи новия хладилник в хола на момичетата, преди подът да стегне. Но първо написа кратко съобщение на Оливия с адреса на къщата на Глен. Там беше тихо. Можеха да разговарят.

Трябваше да го направя по-рано. Но съм страхливец. Предположи, че след тази вечер в живота му ще има една тайна по-малко.

Или поне ще знам какво точно обърках през нощта, която прекарах заедно с Оливия Съдърленд.