Карън Роуз
Ням писък (29)

Глава двадесет и осма

Четвъртък, 23 септември, 14:00 ч.

— Извинете ме. Търся детектив Съдърленд.

Дейвид погледна през прозореца към кабинета на Абът, където екипът разговаряше вече почти час. Една дребна жена в тъмна рокля влезе в стаята и Дейвид стана на крака. Очите й бяха зачервени, а лицето уморено. В ръцете си държеше голяма кутия и той се досети коя е тази жена. Ако беше прав, значи знаеше и какво има в кутията.

— Детектив Съдърленд е на съвещание — отвърна той.

Абът беше повикал Оливия, за да приключат следствието, точно когато тя се готвеше да обядва със семейството му. Дейвид беше настоял да я придружи, като знаеше, че ще седи и ще я чака, докато полицаите приключат. В очите й все още си личеше колко напрегната е и той се опасяваше, че след срещата ще се наложи тя да потъне в бумащина, въпреки че днес си беше взела почивка. Той щеше да се погрижи това да не се случи.

— Аз я чакам, но някой от другите детективи може да ви помогне.

— Не, няма нищо. Вие сте пожарникарят. Онзи, който хвана топката.

— Да, госпожо. Аз съм Дейвид Хънтър.

— Аз съм Джени Кейн.

— Така си помислих. Съжалявам за загубата ви.

Жената кимна веднъж.

— Благодаря — каза решително тя, сякаш все още привиква с вкуса на тези думи в устата си. — Всъщност не съм тук, за да говоря с детективите. Не мисля, че ще мога. — Вирна брадичка и продължи: — Вие сте приятелят на Оливия, нали?

— Да, госпожо. Аз съм.

Устните й се извиха в едва забележима усмивка.

— А майка ви? Тя добре ли е?

— Да — отговори Дейвид, като му се искаше да покани жената да седне, но долови, че Джени Кейн предпочиташе се махне оттук при първа възможност. — С какво мога да ви помогна?

— Искам Оливия да вземе това. Кажете й, това вътре беше любимото на Кейн. Кажете й… — Гласът й потрепери, но жената си пое дъх и продължи: — Кажете й, че и тя му беше любимка. От всички новопостъпили детективи, които е обучавал, тя му беше любимата.

Жената подаде кутията, а Дейвид я взе почтително. Джени си пое отново дъх и отпусна ръце.

— Той се тревожеше за Оливия. Аз също. Но ти ще се грижиш добре за нея.

Това не беше въпрос.

— Да, госпожо, обещавам.

— Добре. Благодаря ти.

След това жената излезе бързо, преди другите да я видят.

Няколко минути по-късно вратата на кабинета на Абът се отвори и екипът се изниза, като всички се заеха тихо със задачите си. Ноа отиде при бюрото си, стиснал дебела папка в ръка.

— Групата на Мики проникна в лаптопа на Кърби — обясни той. — Това тук са жертвите на изнудванията му.

— Толкова много? — запита Дейвид. — Ще им се обаждате ли?

— Трябва — отвърна Ноа. — Повечето от тези хора все още му плащат. Но само да беше видял каква операция е организирал Кърби. Има микрофони из цялото заведение и касетофони в апартамента отгоре. Ще минат седмици, преди да разгледаме всичко.

Дейвид се помести от стола на Оливия и седна на ръба на бюрото й, като внимателно скри кутията зад себе си. Уморена, тя се отпусна в стола.

— Откриха в джоба му една малка джунджурия. С нея можел да си избира кой разговор да подслуша. Сега се чудя какви съм ги говорила на Кейн на опашката за кафе през всичките тези години. Там се срещнахме и с Вал, преводачката. Така трябва да е разбрал и коя е тя.

— Имаш ли представа къде може да я е завел? — запита Дейвид и тя затвори очи. След всичко снощи, тя мислеше основно как да намери преводачката.

— Да. Мики намери нейна кръв в микробуса. След това се сети, че Кърби има GPS. Цяла нощ проследяваха къде е бил и се оказа, че е ходил извън града. — Оливия отвори очи, пълни с тъга и вина. — Мики и Брус помолиха Бри да иде там с кучето Гюсгас и намериха тялото на Вал.

— Оливия.

Тя преглътна мъчително.

— Изтезавал я е.

— Не си виновна ти, скъпа.

— Знам. И въпреки това… — въздъхна тя тежко. — По дяволите! Брус трябваше да съобщи на децата й.

Дейвид се изкашля, като не желаеше да си представя сцената, но не можа да се въздържи.

— Какво каза Анди Крофорд? — запита той, за да смени темата. Синът на агента от ФБР пристигна в кабинета на Оливия и си тръгна половин час след това с мрачно лице и мълчалив, без да каже нито дума на Дейвид на излизане.

— Не можеше да повярва, че Мери е била наркоманка. Каза, че в началото на колежа, заради операция на челюстта, тя е вземала перкосет. Не я е виждал от дълго време. Не знаел, че е зависима, но й е давал пари. Плащал е всичките й сметки, давал й е джобни пари и никога не е задавал въпроси. Чувствал се виновен, че баща му е изхарчил семейните спестявания за него и така е оставил Джонатан и Мери без нищо. Тя карала и него да се чувства неловко, затова се държал на разстояние.

— А защо не е споменал Джонатан, когато говорихте с него вчера?

— Не се виждал с него, откакто Джонатан се махнал от дома си. Анди вече учел медицина и бил твърде зает със собствения си живот, за да се тревожи за Джонатан. Каза също, че се радвал, че така е станало. Анди също не обичал много баща си. Питахме го къде би могла да е Мери. Не се сетихме да питаме за другия брат, а и Анди не мислеше, че тя ще иде точно там, в онова бунгало. Тя и Джонатан се мразели.

— Да, аз разбрах това — промълви Дейвид, като си спомни чутото и видяното.

— Знам — отвърна Оливия. — Радвам се, че и майка ти ги е чула. Иначе можеше никога да не разберем какво става.

— А изнудванията? — запита Дейвид. — Кога е започнал с тях?

— От записките му изглежда е започнал работа на непълно работно време в „Дели“ още в колежа, но после спрял да учи, за да работи по цял ден.

Ноа потупа дебелата папка, която преглеждаше.

— Това съвпада с времето, когато е започнал да изнудва.

— Така е можел да изкарва повече пари — досети се Дейвид. — Неморално, но интелигентно.

— Бил е много интелигентен — обади се студено Ноа. — Знаел е кога да шантажира и кога да стои настрани. — Вдигна един DVD диск и продължи: — Намерихме това в чекмеджето на нощното му шкафче. Това е първата жертва, която открих обесена в апартамента й миналия февруари. Знаехме, че се е срещнала с убиеца си в кафене. Водещият ни заподозрян по онова време е ходил в „Дели“ всеки ден, затова искахме от Кърби записи. Той каза, че имал камери само на касата, но очевидно е излъгал. Видял е жертвата през последната й нощ. Видял е и последвалия я убиец. Знаел е.

— И не е казал нищо — намръщи се Дейвид. — Но предупреди Ив, че я дебне някакъв, който се прави на репортер. Така й спаси живота.

— Не знам защо — призна Ноа. — Може би ще разберем това, като прегледаме всичките му файлове.

— Аз знам достатъчно — процеди Оливия. — Той е убил Кейн, Уимс, Томлинсън, Блънт, Крофорд и Мери. И щеше да убие и теб.

Дейвид потрепери при напълно ясния спомен за пистолета на Кърби, притиснат към слепоочието му.

— Но не успя.

— Не. — Оливия погледна ръцете си и после вдигна поглед към него. — Абът доведе родителите на Трейси Мълън вчера, докато търсехме майка ти. Показал им доклада от аутопсията… и белезите от насилието. Родителите се обвинявали един-друг, но накрая майката си признала. Ядосана била на Трейси, че не искала да използва кохлеарния имплант. Тя нарочно го оставяла в чекмеджето. Новият мъж на майка й бил раздразнен, че дал пари за операцията, а Трейси дори „не опитвала“ да се научи как да използва импланта. Майката се ядосала и й извила ръката, а после заявила на Трейси, че ако не може да прави знаци, ще трябва да се научи да си служи с импланта. Оттогава все се измъчвала от вина.

— Ще й предявят ли обвинения? — запита Дейвид.

— О, да. Предали са я на властите във Флорида.

— Значи Трейси е избягала при Остин Дент — каза Дейвид. — Защо не е казала на баща си?

— Защото е била на шестнадесет години и се е страхувала. И защото е мислела, че е влюбена в Остин. Той ни разказа същото — Трейси бягала от майка си и се страхувала, че баща й ще направи някоя глупост, ако тя му каже истината. Чудя се какво ли би направил Кърби същата нощ, ако Трейси я нямаше там. Дали щеше да кара Мери и останалите да палят нови пожари. Нямаше да търси Кени в училището, ако ги нямаше Трейси и Остин. Вал щеше да е жива. И Кейн също.

— Не може да мислиш по този начин, Оливия — каза Дейвид нежно. — Не може да виниш майката на Трейси за случилото се с Кейн. Тези неща са свързани, но има и много други фактори.

— Знам. Но ми е трудно да не го правя.

— Да. Ааа, имаше посетител, докато бяхте на срещата. Джени.

Оливия рязко изправи гръб в стола си.

— Защо не ми каза?

— Защото тя не искаше. Донесе ти това.

Дейвид постави кутията пред нея и видя по погледа й, че тя се досети какво има в нея.

— Не мога да я взема — прошепна тя.

— Оливия. Тя искаше ти да я вземеш.

Ръцете й трепереха, докато вадеше шапката от кутията.

— Тази му беше любимата.

— Джени каза, че и ти си била любимата му ученичка.

Очите й се насълзиха.

— Какво да правя с тази шапка?

Дейвид свали нейната шапка от главата на богинята на бюрото й.

— Носи своята, а неговата дръж тук.

Оливия отвори уста, затвори я и после каза:

— И да я гледам всеки ден?

Дейвид не отговори — тя трябваше да реши как да постъпи.

Не й отне много време. Внимателно сложи шапката на Кейн на главата на богинята.

— Където всички можем да я виждаме всеки ден. Така е добре. Благодаря ти — каза Оливия, като погледна Дейвид признателно.

— Няма защо. Твоята шапка се нуждае от почистване. Има кръв по периферията.

— На Крофорд е.

Оливия прибра шапката си в кутията.

— Кейн ми я даде, когато разреших първото си убийство. Похвали ме — припомни си тя и се усмихна. — От Кейн това беше голямо признание.

Ноа се изкашля.

— Погребението му е в събота. С всички почести, параден оркестър, гайди — всичко.

Оливия погледна шапката на бившия си партньор с тъжна обич.

— Това би му харесало. Особено оркестърът с парадни униформи и тесни обувки. Би се радвал, че ги стискат краката. Хайде. Доктор Донахю се обади, докато бяхме на срещата. Линкълн е буден и иска да говори с теб.

Оливия потупа Ноа по рамото, когато мина покрай него.

— До утре, партньоре.

— Това официално ли е? — запита Дейвид. Ноа щеше да е добър партньор. Щеше да й пази гърба. — Това значи, че Ив и аз ще спим по-спокойно.

Ноа вдигна вежди и Дейвид се засмя.

— В съответните си легла. Знаеш какво искам да кажа.

— Знам — усмихна се Ноа. — Как е партньорът ти? Зел?

— Усеща си пръстите на краката, което е добре. Никой не знае доколко ще се възстанови, но както и да приключи всичко, е ясно, че дълго време ще получава инвалидна пенсия. А това означава, че след като тези проклети шевове се махнат, ще имам нов партньор. Хей, майка ми планира голяма вечеря в таванския апартамент тази вечер, защото семейството е тук. Ще дойдеш ли?

— Не бих го пропуснал — отвърна Ноа. — Майка ти готви добре. Май от нея си се учил.

— На всичко, което знам. Или поне на свестните неща.

Дейвид прегърна Оливия през рамото.

— Хайде да се видим с Линкълн, защото после искам да се прибера и да се видя с братята и сестрите си.

 

 

Четвъртък, 23 септември, 15:15 ч.

Дейвид примигна от изненада, когато седна на масата срещу Линкълн Джеферсън. С бистър ум и фокусиран поглед той изглеждаше съвсем различен. В един ъгъл на стаята за разпити стоеше специален агент Джон Темпъл, който изглеждаше благоразумен. Това винаги помагаше. Дейвид знаеше, че от другата страна на стъклото ги наблюдава малка армия агенти на ФБР, психиатърът на Линкълн, Труман и Оливия. До Линкълн седеше адвокатът му.

— Здравей, Линкълн. Как си?

За момент мъжът не отговори. Само разглеждаше и изучаваше Дейвид с острите си, дори пронизващи очи.

— Добре съм — каза той накрая. — Ти как си?

— Поочукан, но ще живея.

— Радвам се за това. Исках да те видя. Исках да ти благодаря. Аз влязох в дома ти с взлом и те заплаших, а ти се отнесе добре с мен. Повече от необходимото.

— Няма нищо.

В очите на Линкълн се долови вълнение.

— Казаха ми, че Мери е мъртва.

— Брат й я уби. Съжалявам. Твоят брат ми каза, че с нея сте били приятели.

— Обичах я. Заради нея си вземах хапчетата. Но после открих, че имала някой друг.

— Джоел.

— Да. Видях ги заедно в университета преди две седмици. Тя не знаеше, че съм там. Изпаднах в депресия и спрях хапчетата. Когато чух за стъклените топки при пожарите и че има убити, съвсем се побърках и не помня дори какво съм правил.

— Не помниш бунгалото на моя приятел?

— Не. Четох полицейския доклад. Четох, че си се отнесъл добре с мен. Четох и какво съм казал.

— Винаги е там — промълви Дейвид, а Линкълн затвори очи за момент.

— Много време живея с тази вина. Спирам хапчетата, за да не виждам лицето й, но това не помага. Тя винаги е там. Направих пълни признания за онази нощ преди дванадесет години, когато запалихме пожара. Време е да поема отговорност за стореното, но с нищо не мога да я върна.

Дейвид си припомни колко празен се беше почувствал, когато разказа на Оливия тайната си. Почувства спокойствие, но не можа да забрави, че часовникът никога няма да се върне назад.

— Разбирам те. Как се запознахте с Мери?

— Тя ми пращаше имейли на адреса за поддържане на онзи сайт. Изглеждаше толкова искрена, убедена, или поне така смятах. Сега научавам, че ме е използвала само за да си го върне на доведения си баща, а Труман твърди, че полицията възобновява делото за бившата му секретарка като дело за убийство. Не знаех, че е такава, но е убивала хора умишлено.

— Не знам колко ще помогна, но тя е казала на майка ми, че не би позволила Крофорд да те убие. „Няма да допусна да го убие“ — казала. Защото самата тя е планирала да го убие.

— От това ми олекна малко. Благодаря. Паднах си по нея от пръв поглед. На никого не съм разказвал за Мос, но на нея казах.

— Вярвал си й.

— Оказах се глупак.

— Не, Линкълн. Не си бил глупак, че й вярваш. Тя те е измамила.

Линкълн сви рамене.

— Както и да е, всичко й разказах. Всички подробности. Затова знаеше, че трябва да оставя топките в огъня.

— И да надраска буквите на мястото на северния полюс за автентичност. Линкълн, преди тя да умре, каза на брат си, че знае къде е Престън Мос.

Мъжът се усмихна.

— А този приятен човек от ФБР много би искал да узнае същото. Затова си тук. Нямаше да им го кажа, преди да се срещна с теб.

Посочи бележника и химикалката на адвоката си и запита:

— Може ли?

Дейвид гледаше как Линкълн чертае детайлна карта, на която накрая постави „Х“, за да отбележи една точка.

— В деня след онзи пожар преди дванадесет години отидох да се видя с Мос. Той имаше жилище, в което се срещахме, и само ние знаехме за него. Най-верните му последователи. Седяхме там и слушахме приказките му като апостоли. Той беше… хипнотичен. Както и да е, на следващия ден отидох там много разстроен. След като включихме часовника на устройството, се бяхме разпръснали, както винаги правехме. Но аз научих от радиото, че имало смъртен случай. Не можех да повярвам. Изтичах там, за да видя тялото, и направо се сринах.

— Мога да си представя — увери го Дейвид. — Точно това са нещата, които те преследват.

Линкълн кимна.

— Завинаги. Отидох там и открих Мос. Той беше изпил цяла опаковка хапчета и лежеше мъртъв. — Линкълн въздъхна. — Ужасно беше. Не можех да мисля. Просто реагирах. Взех тялото му, сложих го в колата си и го погребах. Тук — почука с пръст на картата той. — Често ходя там. Гробът е непокътнат. Там ще го намерите.

— А жилището, в което се срещахте?

— Изгорих го. Струваше ми се, че така е редно.

— А след това?

— Мина време и реалността ми се изплъзна. Осъзнавах това и се ужасявах. Мислех, че полудявам, защото бог е решил да ме накаже.

И това го разбирам.

— Благодаря ти, Линкълн, че ми разказа всичко това.

Линкълн го изгледа спокойно.

— Не помня да съм ходил в дома ти, но помня гласа. Помня… състраданието. И че се почувствах в безопасност.

— Радвам се за това. Късмет. Наистина ти го пожелавам.

— Знам. — Линкълн се усмихна тъжно.

Дейвид се ръкува с него и остана да гледа как го извеждат. Специален агент Темпъл взе картата на Линкълн.

— Благодаря, господин Хънтър — каза той.

— Нищо не съм направил. Наистина. Ще пуснете ли изявление, когато се потвърди, че останките са на Мос? Познавам доста пожарникари, които биха искали да научат това.

— Разбира се. Аз познавам доста агенти, които също ще искат да го научат. А сега разбирам, че имате празненство. Радвам се, че всичко е приключило благополучно за вас и майка ви.

— Аз също.

Дейвид намери Оливия в стаята за наблюдение, заета да говори по мобилния си телефон.

— Трябва да прекъсна — каза тя. — И аз те обичам.

Прекъсна телефона и го погледна с малко по-влажни очи от обикновеното.

— Говорих с Мия. От няколко дни насам се търсим по телефона, но не се намираме. Каза, че работила цяла нощ, за да приключи някои неща, и че може да дойде за уикенда. Аз й предложих тя с Рийд и децата да използват апартамента ми. Предполагам, че с теб ще можем да останем в бунгалото?

Дейвид й се усмихна.

— И още как. Ще се радвам да я видя отново.

Устните на Оливия потръпнаха.

— Може да си промениш решението. Тя казва, че също иска да говори с теб. Не знаела, че имаме „библейски“ отношения. Откъде, по дяволите, е чула това?

— От разговор между Пейдж и мен, подслушан от майка ми и Глен.

— А, това обяснява всичко.

— Значи тя ще говори с мен? Само говорене, нали?

— Хей, ти се справи с Линкълн и Кърби. И спасяваш котки. Едва ли ще се предадеш пред Мия.

— Не знам. Тя ти е сестра, а сестрите се бият мръсно.

Оливия се засмя.

— Не се притеснявай. Ще те пазя.

 

 

Петък, 24 септември, 02:55 ч.

Оливия чу отварянето на вратата на бунгалото, която след това се затвори. Седнала на края на пристана, тя избърса мокрите си бузи с ръкав. Пристанът се разтресе под стъпките на Дейвид.

Той седна при нея и я прегърна през рамо. Тя се облегна на него, сгуши се, защото от много време не се беше чувствала в такава безопасност. Прекарали бяха много радостна вечер с доста голямото семейство на Дейвид, изпълнена с много смях, братя, сестри, племеннички и племенници. На сватбата на Мия родът Хънтър я беше притеснил с шумното си веселие, но сега… принадлежа на този род.

Фийби Хънтър я беше прегърнала през рамо, за да я представи като жената „спасила живота на Дейвид“. И Оливия разбра, че майка му нямаше предвид само спасяването от Кърби.

Мия пристигна един час след началото на партито и незабавно дръпна Дейвид настрана със строго изражение. Изглежда думите му й бяха харесали, защото той все пак остана жив. Сестра й беше тигрица със сладка като мед сърцевина и Оливия много се радваше, че я има. Мия обеща да остане и за погребението на Кейн. Ще имам нужда от нея. Но въпреки смеха и любовта, която виждаше наоколо, Оливия непрекъснато и болезнено помнеше кой отсъства.

— Не исках да те събудя — промълви тя, а Дейвид я целуна по челото.

— Не си ме събудила — отвърна той. — Действието на болкоуспокояващите отмина и се събудих сам. Но теб те нямаше.

— Сънувах кошмари — призна Оливия. — Че Кърби те е убил и че лежиш на земята. После се превърна в Кейн. Затова седя тук и мисля за него. Много ми липсва. Все мисля дали не можеше да направя нещо по друг начин. Дали не е можело да карам по-бързо.

— Оливия, естествено е да ти липсва Кейн, но да мислиш какво е можело да направиш по различен начин това само ще те разяжда отвътре.

Тя се усмихна криво.

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Да, така е. Но и ти би казала същото за мен. Направила си всичко по силите си. Всичко необходимо. Ти си добър полицай.

Той я караше да вярва, че това е така.

— Благодаря ти.

— Много си строга спрямо себе си, да знаеш.

Оливия обмисли думите му.

— Да, така е. Но и ти си такъв.

— Е, значи и двамата трябва да спрем. Ние правим само каквото можем и то трябва да ни стига.

— Защото не може винаги да е достатъчно — прошепна Оливия и си пое дъх. — Говорих с доктор Донахю. От ямата насам ме обзема паника на местопрестъпленията.

— Аз щях да изпадна в шок, ако не чувстваше нищо — отговори той и тя се почувства глупаво, че се срамува от това. — И тя какво ти каза?

— Че трудното едва сега започва.

— Права е. И все пак аз се гордея с теб. Не е лесно да се разкрие човек.

Тя се поколеба и отвърна:

— Мисля, че ми беше по-трудно да се разкрия тук, пред теб.

— Защо? — запита нежно Дейвид.

— Защото твоето мнение означава повече. Аз не искам да мислиш, че съм… — тя се поколеба, но после сви рамене и погледна настрани — по-долу.

— По-долу от какво? От кого? Не си по-долу от никого.

Когато тя не отговори, Дейвид се намръщи.

— Ела. Искам да ти покажа нещо.

Стана и я изправи на крака, а след това, като се върнаха в бунгалото, я заведе в спалнята, където бързо прерови сака си.

— Виж това.

То представляваше писмо от противопожарната служба на град Минеаполис.

Уважаеми г-н Хънтър. Получихме вашата молба за работа. Ще ви информираме, ако има свободни места.

Оливия го изгледа объркана.

— Защо ми го показваш?

Той не отговори, затова тя отново погледна листа и едва тогава видя датата. Вгледа се изпитателно в очите му.

— Ти си кандидатствал един месец след сватбата на Мия.

— Всъщност седмица. Но те ми се обадиха след почти месец.

Оливия мислеше трескаво.

— Искал си да оставиш работата си заради мен? Още тогава?

— Да. Търсих те дълго време, но не знаех, че си ти, преди да те срещна. И си мислех, че ако имам куража да говоря с теб след онази нощ, ще трябва да съм готов за всякакъв изход. Винаги се надявах да се получи точно така. Двамата с теб да сме заедно след всеки дълъг ден. Като днес. Само дето се надявам бъдещите ни дни да не са така дълги.

— Дейвид… — започна Оливия и онемя.

— Питаше дали бих се върнал при Дейна, ако тя е свободна. Мислех да ти разкажа това, но след онази нощ, когато съм казал името й, не смятах, че ще ми повярваш. Все още нямам право да очаквам да ми вярваш, но след като те срещнах, знаех какво искам. Кого искам. Ако знаех как си се почувствала, нямаше да допусна да мине толкова време. Съжалявам, Оливия. Ако мога да върна времето назад, бих го направил.

Тя се вгледа в лицето, което, колкото и да опитва, не можа да забрави. Охлузено и посинено от схватката с Джонатан Крофорд, то си оставаше лицето на най-красивия мъж, когото тя беше виждала. Красив отвътре и отвън.

— В такъв случай хайде да не губим повече време за погледи назад.

Обви ръце около му врата и го целуна, като искаше целувката да е нежна, но той я придърпа към себе си и целувката стана страстна.

 

 

Дейвид я заведе до леглото.

— Какво желаеш? — запита той с дрезгав глас.

Всичко. Искам всичко.

— Теб. Теб искам.

Преди се бяха любили бързо, експлозивно, но този път го направиха бавно и съзнателно. Очите им останаха отворени, докато двамата се движеха в унисон и наблюдаваха всяко трепване и всеки нюанс. Оргазмът й придойде като огромна приливна вълна, която я вдигна и я погълна, докато в света й остана само той и нищо друго. А когато той свърши, изстена нейното име, извил глава назад и напрегнал тялото си като лък.

След това останаха прегърнати в тишината. Чувстваха се добре, спокойни. Имаха убежище и можеха да го имат отново и отново.