Карън Роуз
Ням писък (28)

Глава двадесет и седма

Сряда, 22 септември, 19:15 ч.

— Готово — каза Оливия и постави снимката на Кърби сред другите. Остин и майка му пътуваха насам и тя се надяваше, че идентифицирането и издаването на заповедта за обиск няма да отнемат много време.

— Изпратих съобщение от телефона на Остин до фалшивия телефон на Кени — осведоми Ноа. — Около мястото на срещата сме разположили полицаи от специалните части и снайперисти. Избрахме място, в което през това време на нощта няма хора. Аз поемам оттук. Ти иди да си починеш.

— Ще ида, но не преди Остин да идентифицира Кърби.

Твърде изнервена, за да седи, тя провери съобщенията си. Изтри тези от репортерите и застина на място, когато чу гласа на Дейвид. Още преди съобщението да завърши, тя извади фотоапарата от чекмеджето на бюрото си.

— Ноа, Дейвид знае къде е Мери. При езерото, близо до жилищния блок.

— Двамата с Том сами ли са отишли там? — запита той, а тя го стрелна с поглед.

— А ти как смяташ?

Двамата се втурнаха към колите си, но ги спря гласът на Абът:

— Какво става?

— Дейвид е открил Мери — отговори Оливия. — Трябва да тръгваме.

— Къде ти е бронежилетката?

Тя сложи рязко длан на рамото си, осъзнавайки, че все още носи студения компрес.

— В конферентната зала е. Иди за колата — помоли тя Ноа. — Аз ще се облека и ще се видим долу.

 

 

Сряда, 22 септември, 19:25 ч.

— Ето го — посочи Дейвид зелената тента на стотина метра пред тях. Паркирали бяха възможно най-близо и сега се прокрадваха през гъстите дървета край езерния бряг. — Жалко, че нямам бинокъл.

— Жалко, че нямам пистолет — промълви Том. — Какъв е планът?

— Не знам — прошепна в отговор Дейвид. — Все още не знам. Но трябва да побързаме.

Затичаха колкото можеха по-тихо, но в един момент Дейвид буквално се закова на място. Не. О, не.

Намираха се в задния двор на бунгалото. На задната му стена имаше плъзгаща се стъклена врата, от която се излизаше на верандата. На метър-два навътре в стаята се виждаше гърбът на диван, а пред него обърната на едната си страна и завързана за стол лежеше майка му.

Чу как Том си пое рязко въздух.

— Мърда ли?

— Не виждам. Ти стой тук, а аз ще се приближа. Ако стане нещо, бягай.

— Къде са полицаите? — изсъска Том, като го хвана за ръката.

— Не знам. Може да идват без сирени. Имай ми доверие.

Доближи постройката отстрани, като стъпваше леко. Приведен ниско, мина край задната стена на бунгалото, надникна през стъклената врата и изпита огромно облекчение.

Майка му мърдаше с крака. Вързана беше за глезените, а ръцете й бяха обвити около облегалката и вързани на китките. Не се виждаха кръв или наранявания. Дейвид би могъл да я освободи за не повече от десет секунди.

Само че Мери разбъркваше нещо в тенджера на печката в кухнята. Пистолетът се виждаше на плота до нея. Тя може и да не умееше да стреля добре, но видеше ли стъклената врата да се отваря, можеше да извади късмет и да улучи някого от тях.

Махна на Том, който го последва по същия път и клекна до него.

— Добре е — прошепна Дейвид. — Мери все още има пистолет. Трябва ни нещо за отклоняване на вниманието.

— Трябва ни пистолет — промърмори Том.

— Е, нямаме — сопна се тихо Дейвид. — Искам да идеш отпред и да намериш най-голямото нещо. Камък, клон или каквото можеш да вдигнеш. Хвърли го през прозореца на кухнята и бягай. Ако удариш Мери, добре, а ако не я удариш, тя ще се стресне достатъчно силно от счупеното стъкло, за да успея да мина през тази врата и да измъкна мама.

— А ако тя не се уплаши или те подгони?

— Ще измъкна мама.

— И ще те застрелят.

— Не и ако удариш Мери с камъка. Нали си баскетболна звезда. Все едно целиш коша.

— Планът е глупав. Ще те убият.

Дейвид се извърна и го изгледа строго.

— Имаш ли по-добър?

Том изскърца със зъби.

— Не.

Понечи да тръгне, но Дейвид го стисна за ръката.

— Чакай! Някой идва.

Том въздъхна с облекчение.

— Полицаите. С оръжие — каза той и отново понечи да тръгне.

— Спри се! Това не е полицейска кола.

Чуваше се, че двигателят се дави.

— Някоя свещ май не работи.

— Какво?

— Изглежда има развалена запалителна свещ — процеди Дейвид през зъби. — Чакай!

— Трябва да измъкнем баба оттук — настоя Том.

— Мръднеш ли сега, може да я убиеш. Чакай! Имай ми доверие.

Дейвид остана на място, без да диша, изпълнен с опасения за онова, което предстоеше. Инстинктът му се оказа верен.

Чу се как предната врата на бунгалото се отвори с трясък. Последва силен писък и глас, който често пъти го беше питал колко сметана иска в кафето си.

— Здрасти, сестричке — каза Кърби. — Липсвам ли ти?

Том сви гневно очи.

— Сега какво? — попита той почти безмълвно.

Той стоеше, ухилен при вида на зяпналата от изненада Мери. Хвърли поглед към своя пистолет на плота, но той се засмя.

— Не си го и помисляй.

— Как… — заекна Мери. — Как разбра?

— Че си тук ли? Мери Фран, знаех, че не си избрала жилищната сграда просто така.

Кърби се огледа.

— Това бунгало не се е променило много откакто мама и тате ни водиха тук. Обзалагам се, че си накарала Джоел да мисли, че идеята е била изцяло негова и наистина ще спасява блатата.

Изведнъж Мери разбра.

— Ти. Ти си бил там и си ни записал. Ти си ни накарал да запалим другите пожари. Ти си ни изнудвал.

— Да — кимна самодоволно той. — Само аз. И си признавам, че се чудех каква игра играеш, докато не чух за стъклената топка. Интересен подход. Така изкара дъртия от бърлогата му и му даде надежда, че ще хване рибата. Браво!

Тя вирна брадичка.

— Исках той да мисли, че най-после е хванал неуловимия си Моби Дик.

— Заблудила си го за тридесетина секунди, може би, но топките са различни. Даже Крофорд е достатъчно хитър, за да разпознае имитацията.

Мери поклати глава.

— Не. Аз имах информация, която никой друг не знаеше. Крофорд смята, че това са хората на Мос и е напипал някого, който ще го заведе при Мос, но не е така.

— Наистина? — Тя успя да го заинтригува. — И как откри тази информация?

— Пратих имейл на онзи, който поддържаше сайта на Мос. Ласкаех го, казах му, че и аз обичам Мос. Срещнахме се и той ми се довери. Каза ми неща, чрез които подлъгах Крофорд. Исках да си мисли, че мечтата му е постижима.

Имейл… Значи просто използва нови технологии за старите трикове.

— И после?

Сестра му присви очи.

— Аз знам къде е Мос. Щях да карам Крофорд да се моли, както мама се молеше, и след това щях да го убия.

— Е, сега можеш да умреш, знаейки, че аз свърших тази работа вместо теб.

Той вдигна пистолета и забеляза как посивялото й лице пребледня още повече.

— Ти ми направи номер преди десет години. Днес ще си платиш.

Мери отстъпи назад.

— Не съм го искала, Джонатан. Не съм.

— Вярвам ти, защото ти не гледаш по-далече от проклетия си нос. Къде е старицата? Заложничката ти. Хънтър, нали? Басирам се, че тя е роднина на онзи, красивия пожарникар, дето улови топката. Къде си я скрила? В гардероба ли?

Тя поклати глава.

— Аз вече я убих. Тялото й е в колата.

— Това е глупаво. Тя можеше да ти осигури билета за Франция — засмя се той. — Ерик се оказа идиот. Ти ли го уби, или Албер?

— Не — отвърна съвсем тихо Мери, без да изпуска пистолета от поглед. — Аз убих всичките.

— И Джоел? Аз мислех, че Албер го е направил.

Тя затвори очи и преглътна.

— Джоел откачаше. Щеше да проговори. Дадох му първото хапче, за да го успокоя.

— Но като се събуди, е щял да изпадне в истерия — не би могъл да живее със спомена за момичето при прозореца — затова си решила да направиш всичко по-лесно за останалите. Или за себе си. Признавам ти го — не си се променила.

— Не съм искала да стане така — отвърна отчаяно Мери. — Бях само на тринадесет години. Вцепених се от страх.

— Да, в гардероба, с безжичния телефон в ръка. Ако знаех, че ще играеш тази игричка, сам щях да се обадя на 911. Но аз ти дадох телефона… — каза Кърби и стисна зъби при спомена, който и след десет години оставаше кристално ясен — и опитах да се боря с много гневен бивш затворник с голяма бухалка. Бивш затворник, когото ти доведе при нас.

При тези думи той пристъпи към нея.

Мери поклати глава.

— Не. Той искаше да отмъсти на Крофорд. И точно Крофорд трябваше да умре. А не мама. Не и мама.

— Само че Крофорд го нямаше, защото замина да гони Мос, а бившият затворник не подбираше много, нали? — запита той горчиво. — Затова ми се падна да гледам как смачка главата на мама, а после и аз се насладих на отмъщението му. Вкара ме в болница за цял месец.

— Знам — отвърна Мери през стиснатите си зъби.

— Защото и ти беше там и слушаше от гардероба. Чу ли го да те вика? Защото аз го чух. Постоянно те викаше по име. Знаеше името ти — каза Кърби и се наведе напред с присвити очи. — Наистина ли си мислеше, че никой няма да научи, Мери Фран?

— Ти си знаел? — Тя отстъпи несигурно назад.

— О, да. Знаех. След като излязох от болницата, ми казаха, че са заловили лошия бивш затворник, че са хвърлили ключа и той повече няма да излезе от затвора. Но аз помня как те викаше по име. Отначало мислех, че ми се е сторило, но знаех, че не е така. Затова отидох на свиждане и го питах откъде те познава и защо те е викал.

— Той ти е казал за писмата — промълви Мери.

— Да. Ти какво мислеше, че ще се случи, когато пишеш писма на мъже в затвора и разказваш, че мразиш доведения си татко колкото и те го мразят, и че с удоволствие би им помогнала да го убият? Защо го направи?

— Защото бях на тринадесет години и мислех, че никога няма да излязат от затвора! — разплака се Мери. След това седна на пода и продължи да хлипа. — Мислех, че няма да излязат от затвора, а ако излязат, ще погнат Крофорд. Той беше ги вкарал там. Не аз. Не бях аз виновна.

— Не, ти никога не си виновна, нали? Никога.

 

 

Дейвид гледаше ужасен как Кърби обикаля около кухненския плот с насочен в главата на Мери пистолет. Замисли се колко хладнокръвно той беше убил Крофорд пред полицейския участък. Нямаше съмнение, че сега е ред на Мери. Погледна майка си, която все още лежеше завързана за стола. Кърби още не знаеше, че тя е там, но не можеха да се надяват, че няма да я забележи. Насочи ли пистолета към главата на майка му, щеше да е твърде късно.

Кърби не оставяше живи свидетели.

Погледна празнете си ръце — адски много искаше да има някакво оръжие. Каквото и да е. Но имаше само едно глупаво джобно ножче. Трябва ми пистолет. Откъде, по дяволите, да го взема?

Но нямаше пистолет и не можеше да промени това. Наложи си да забрави страха и да помисли как да измъкне майка си. Чуваше колата на Кърби отпред — двигателят й още работеше. Наведе се и прошепна в ухото на племенника си:

— Том, слушай. Не спори, а слушай. Можеш ли?

Младежът кимна колебливо.

— Да.

 

 

Кърби погледна сестра си с отвращение.

— И защо? Защо след всичките тези години трябваше да викаш Крофорд?

Тя вдигна очи — гледаше го като подивяло животно.

— Той дойде при мен. На десетата годишнина. Даде ми пари. Каза, че искал да се сдобрим. Но след случилото се не мога да се сдобрявам. Ако той беше там, можеше да я спаси.

Кърби примигна.

— Ти май наистина си откачила, а? Водиш опасен престъпник в къщата и виниш Крофорд? Направо ми е жал за онова лайно. Само дето той не ми повярва, като опитах да му кажа за теб.

Мери отвори широко очи от учудване.

— Казал си му?

— О, да. Но той не слушаше. Нали ти беше толкова разстроена. Как би могла да измислиш такива лъжи? А и приличаше на мама. Той не вярваше, че ти ще се окажеш толкова… лоша.

— Казал си му? — повтори шокирана тя.

— Освен че си луда, какво, глуха ли си? Да. Казах му, но той ме нарече лъжец. Не можеше да ме гледа в очите, защото аз направих онова, което трябваше да направи той. Аз опитвах да я спася, докато ти се криеше от страх в гардероба. Кърби се прицели в главата й. Ако си беше кротувала, нищо нямаше да се промени. Но не, не можа да не оставиш онази проклета топка. Ч-чао, Мери Фран.

 

 

— Дейвид все още не отговаря — каза Оливия, стиснала мобилния си телефон в ръка, като гледаше преминаващите край тях бунгала. Не оставаше много…

— Играят си на каубои — промълви Ноа.

— Тя му е майка. Когато Ив беше в опасност, и ти игра каубой.

— Онова беше различно. Аз имах пистолет, а Дейвид и Том нямат.

Оливия осъзнаваше този факт много добре.

— Дейвид знае как да се пази — отвърна тя. Гледаше екрана на фотоапарата, за да съпостави снимката от въздуха над езерото с това, което виждаше тук, долу. Бяха близо. На няколко минути оттук имаше бунгало и вероятно то беше целта им.

Оливия забеляза постройката пред себе си и отвори широко очи, когато видя мъж без риза да я обикаля отпред.

— Това е Том.

Той отвори една кола на пътя пред бунгалото.

— Какво прави? — запита Оливия, а Ноа стисна зъби.

— Не знам.

В този момент се чу изстрел и Ноа даде газ докрай, при което колата буквално подскочи във въздуха.

Том, който седеше зад волана, включи на задна и колата на Кърби се понесе с рев, след това отвори вратата на шофьора и даде газ до дупка, за да я блъсне в бунгалото. Колата излетя напред, а Том се хвърли на поляната и се изправи на крака като гъвкав танцьор. Затича към другата страна на бунгалото, а Ноа рязко наби спирачки.

Оливия изскочи и последва Том с изваден пистолет.

Дейвид зяпна ужасен, когато Кърби дръпна спусъка и Мери падна. Секунда след това къщата се разтресе из основи. Тръгвай! С разтуптяно сърце, ножче в ръка и ризата на Том омотана около главата му, той се хвърли с рамо напред през стъклената врата. Падна сред посипалите се като дъжд парченца стъкло и захвърли ризата на Том настрани пред шокирания поглед на майка си.

— Добре ли си? — прошепна той и сърцето му трепна радостно, когато тя кимна. Майка му затвори очи, по лицето й се стичаха сълзи. Дейвид разряза връзките, вдигна я и я избута през разбитата задна врата.

Там я чакаше Том, готов да я отведе далеч. Добро момче. Том беше изпълнил точно указанията му. Сега се махай. Дейвид се хвърли като пружина към дупката в стъклото, когато над дивана прелетя мъжко тяло, а една ръка го сграбчи за яката и го дръпна назад, върху натрошените стъкла.

— Кучи син — изрева мъжът и опря стоманената цев в тила на Дейвид. — Ставай, Хънтър. И да ти виждам ръцете. Искаш ме, ето ме. Хвърли пистолета си!

Дейвид стана, като отброяваше всяка секунда. Майка му и Том бяха се измъкнали, без да ги видят. Не спирайте да бягате, докато не стигнете на безопасно място.

— Нямам пистолет.

Ръката на Кърби обхвана гърлото му, готова да го смачка, и наведе назад Дейвид, след което го претърси с другата ръка.

— Вярно. Е, какъв герой си, да ме нападаш без пистолет?

Дейвид посегна да хване Кърби за ръката, но той отново опря дулото в главата му и го натисна силно.

— Казах, дръж си ръцете така, че да ги виждам.

Дейвид не можеше да си поеме дъх.

— Полицаите идват — успя да каже той дрезгаво, а Кърби се засмя.

— Добър опит. Не идват, защото ме чакат в града. Мислят ме за глупав и вярват, че не мога да надуша уловката.

— Какви ги дрънкаш, мамка ти? — изграчи Дейвид. Наведе се леко назад, за да си поеме дъх. Кърби се оказа по-висок, отколкото изглеждаше зад гишето на заведението. И по-силен. Подценил съм го. Никога не го поглеждах. Караше ме да се чувствам неловко и затова никога не съм го разглеждал внимателно.

— Хитруват и пращат съобщения от името на Остин. „Помощ, страх ме е. Да се срещнем.“ — каза подигравателно Кърби.

Това беше трикът на Оливия. Очевидно не беше свършил работа.

— Откъде знаеш, че хитруват? Доколкото разбрах, не са намерили хлапето. То се оказа умно.

— Защото са наобиколили заведението ми. Шибани ченгета.

— Там винаги има полицаи. Нали продаваш кафе и понички.

— Шегаджия. Няма да се смееш след мин… Мамка му! — Кърби ритна силно преобърнатия стол. — Какво е това, мамицата му?

Дейвид не помръдна. Не каза нито дума. Кърби не знаеше, че майка му е била тук. По някаква причина, известна само на господ, Мери беше го излъгала, че я е убила. Трябваше вече да са на половината път до колата. Накарал беше той да обещае, че няма да спре. Дори и да не те последвам. Трябваше да спечели още време заради семейството си.

— По дяволите — изсъска Кърби. — Излъгала ме е, кучка мръсна. Не е убила дъртачката. Къде е тя?

Натисна още по-силно пистолета в главата на Дейвид и запита отново:

— Къде е тя, по дяволите?

Дейвид опита да запази спокойствие и да спечели още няколко минути, за да успее Том да спаси майка му.

— Не знам за какво говориш.

— Мамка ти, на пода има въже. Тръгвай, Хънтър!

Бутна го напред през прага на разбитата стъклена врата към верандата.

— Госпожо Хънтър! — изрева той. — Върнете се или синът ви умира. Ще го застрелям. Нямам какво да губя. Вие имате.

Не, мамо. Не го прави. Дейвид се молеше Том да я е отвел достатъчно далече, за да не чуват. Едва ли, като имаше предвид слуха на майка си. Тя щеше да се върне. Том щеше да я последва и тримата щяха да умрат. По дяволите, Оливия, къде си? Затаи дъх, заслушан за майка си, но не чу нищо. Слава богу.

— Добре — измърмори Кърби. — Не са стигнали далеч. Приключвам с теб, Хънтър.

Този ще ме убие. След това щеше да тръгне след тях, след хората, които Дейвид обичаше. Не и докато дишам. Ще го завлека със себе си. Стомахът му се сви. Изобщо не чувстваше онова спокойствие, което очакваше в подобна ситуация. Всеки ден влизам в огъня, готов да умра. Но това беше различно. Нямаше адреналин, а само страх и ужас, от които стомахът му се свиваше тежко. Но това нямаше да промени решението му.

Сега. Просни го сега. Премести тежестта си на пръстите на краката си и рязко се изтласка назад с всички сили, като в същото време се извърна настрани и стисна китката на Кърби, докато падаше. При падането удари главата си силно във верандата и всичко пред очите му се завъртя, но не изпускаше китката на Кърби с насочения настрани пистолет.

Мъжът изрева яростно и хвана яката на Дейвид със свободната си ръка, за да блъсне отново главата му в пода. Въпреки рязката болка той не изпусна китката му. Двамата се затъркаляха в борба за пистолета. Дейвид успя да го притисне върху бетона, но онзи държеше пръста си на спусъка и Дейвид едва успяваше да държи пистолета му настрана.

Пое си дъх и погледът му се проясни. Проясни се и погледът на Кърби. В прилив на ярост, Дейвид стовари юмрук в лицето на противника си с всичка сила, но онзи го отблъсна и усука ръката върху яката му, докато кокалчетата му се впиха в гърлото на Дейвид.

Не мога да дишам. Отново се раздвижи, но Кърби затегна хватката си. Не мога да дишам. Пред очите му блещукаха бели светлинки, докато той дръпна с ръка кокалчетата, които му пречеха да диша, но Кърби не се пускаше. Две ръце. Трябваха му две ръце. Но той ще стреля. И ще умра. Не. Не и днес. Отпусни гърлото си. Получи се и той успя да си поеме малко дъх през носа.

И усети аромата й. Орлови нокти. Тя е тук. Виждаше я в мислите си, готова, прицелила се, но без да може да стреля, докато двамата се борят. Пусни пистолета. Премести се. Той рязко пусна китката на Кърби и се извъртя настрани с цяло тяло. Кърби се претърколи с него, без да изпуска яката му, но забеляза как цевта на друг пистолет описва дъга и се насочва към него. Втренчи се в нея, напрегнал всички мускули в тялото си.

От изстрела Дейвид потръпна, а Кърби отскочи назад и тялото му се отпусна безжизнено — умря още преди Дейвид да успее да си поеме дъх. Зашеметен, той остана на мястото си, загледан в дупката в слепоочието на Кърби. След това се закашля пресипнало и оттласна безжизнената му ръка от яката си, легна по гръб и задиша тежко, за да напълни дробовете си с въздух. Когато с усилие отвори очи, видя, че Оливия все още държи с две ръце пистолета към главата на Кърби с безизразно лице. Тя бавно отпусна оръжието и го прибра в кобура.

Дейвид се изправи на колене, потърси пулс на врата на Кърби, а после вдигна очи към Оливия с мрачно задоволство.

— Това е всичко, приятели — промърмори той.

Оливия каза нещо нечленоразделно, което не беше нито смях, нито ридание, а после падна на колене до Дейвид, като докосваше с пръсти лицето му.

— О, боже, виж се само.

Той изохка, когато тя докосна тила му, и се намръщи при вида на кръвта по пръстите и.

— Кървиш — каза му Оливия.

Дейвид примигна. Сега, когато всичко свърши, адреналинът се изпаряваше от кръвта му, заместен от неописуема болка.

— Ударих си главата — отговори гневно той, а после опипа с пръсти челюстта си и се намръщи още повече. — И съм разкъсал някои от шевовете. Адски боли.

— Сигурно — погали го с устни тя по слепоочието. — Не можех да стрелям, без да рискувам да улуча теб. Как разбра какво трябва да направиш?

Той вдъхна аромата й и се успокои.

— Подуших орлови нокти. Така разбрах, че си тук. И че ще постъпиш правилно.

Оливия опря челото си до неговото.

— Страхувах се, че ще те убие — прошепна тя.

Ръцете му се обвиха около нея, усети хлиповете й.

— Той не успя. Ти не му позволи това.

— Лив? — изправи се Ноа до разбитата стъклена врата и прибра пистолета в кобура си.

Оливия се отдръпна и изгледа тялото на Кърби, преди да вдигне очи към Ноа.

— Кърби е мъртъв.

— Знам. Видях всичко — отвърна Ноа и кимна. — Много добър изстрел. Добре ли си, Дейвид?

Оливия стана и отговори вместо него:

— Трябва му линейка.

— Не, не ми трябва — обади се Дейвид и също стана, като изчака да премине виенето на свят и гаденето, преди да изправи глава. — Къде са майка ми и Том?

— Обадих се на съдебна медицина — отвърна Ноа, сякаш Дейвид не беше питал нищо. — На пет минути път са оттук. Майка ти е в нашата кола с Том. Добре е.

Дейвид въздъхна с облекчение.

— Кърби я извика и си помислих, че тя ще дойде и той ще убие и нея.

— Ние бяхме тук — отвърна Ноа. — Чухме го да вика. Фийби щеше да изтича при него, но я убедих да остане с нас и да остави двамата с Оливия да си свършим работата.

Дейвид затвори очи. Освен облекчението и болката в главата си, сега имаше чувството и че ще повърне.

— Благодаря.

— А Мери? — запита Оливия. — Къде е тя?

— В кухнята — каза Ноа. — Мъртва е.

Лицето на Дейвид се сбърчи в гримаса при спомена как главата й избухна от изстрела.

— Кърби я уби.

— Е, сега няма да получим никакви отговори — въздъхна Оливия.

— Имаме няколко отговора — възрази Дейвид и разказа какво беше чул.

— Мери е отправила примамлива покана на бившия затворник и убиец — каза Ноа. — Май не можем да виним Кърби, че е малко раздразнен от това. Но останалото…

— Той беше социопат — отсече Оливия. — Убиваше, без да му мигне окото.

Така уби и тя. Но в напълно различна ситуация. Дейвид се замисли за безизразната й съсредоточена физиономия, въпреки всичко, което беше преживяла, и се почувства горд. Изтръска полепналите по ризата си стъкълца и наостри уши при звука на сирената. Полицията. Най-накрая.

— Защо се забавиха толкова полицаите? — запита той.

— Нямаха снимката, която имаме ние — отговори Оливия. — Доста от бунгалата са със зелени тенти. Претърсваха всичко, докато чакахме щатския вертолет. Аз им дадох адреса малко преди Том да блъсне колата в бунгалото.

— А той защо блъсна колата? — запита Ноа.

— Само за това се досетих, че ще ангажира Кърби достатъчно дълго време, за да измъкна майка си незабелязано. Тъкмо беше убил сестра си и не вярваше, че тя вече е убила майка ми. Знаех, че ще тръгне да я търси, и трябваше да направя нещо.

Оливия примигна.

— Мери е казала, че е убила майка ти? Излъгала е?

— Да. Кърби влезе, насочи пистолета и я попита къде е заложничката. Предполагаше, че това е майка ми, и се поинтересува да не я е затворила в гардероба. Но Мери го излъга.

— Защото не искаше да ме наранява.

Дейвид се обърна рязко. Майка му стоеше на верандата заедно с Том. Изглеждаше бледа, но нямаше никакви наранявания.

— Мамо.

Задавен, той я посрещна, като искаше да я прегърне леко, но я стисна в мечешка прегръдка, когато тя заплака.

— Добре ли си?

— Да. Добре съм. Само дето… го чух. Той застреля сестра си. Мислех, че ще убие и теб.

— И аз мислех така — промълви Дейвид. — Но съм добре. Ти си добре. Всички сме добре.

— Така е — отвърна майка му, отдръпна се, огледа лицето му и изстена при вида на белезите и раните. — Чаках в колата, но не издържах. О, скъпи, лицето ти…

— Е, малко рани и охлузвания. Ще ми мине. Сигурна ли си, че си добре?

— Доста бързо тича — отвърна лукаво Том. — Едва я настигнах, когато Ноа разреши да тръгнем.

Неуверен, Дейвид я огледа отвсякъде.

— Ще поискам мнение от лекар.

— Не ми трябва… — поде майка му, но Дейвид я прекъсна с поглед.

— Заради мен. Моля те.

Майка му вирна брадичка.

— Добре, но ако и ти се прегледаш.

Дейвид се усмихна.

— Същото направи веднъж, когато бях на шест години.

— Когато падна от онова дърво и помислих, че си си счупил ръката. Тогава номерът мина, ще мине и днес. — После майка му се обърна към Оливия с насълзени очи. — Благодаря ти.

— Аз благодаря, че ни се довери. Знам, че не е лесно да чакаш.

Майка му вдигна разтрепераната си ръка и погали Оливия по бузата.

— Ти спаси живота на сина ми.

Оливия затвори очи за миг, сякаш за да почувства по-добре ласката.

— За мен беше удоволствие — отвърна тя и стрелна с поглед Кърби. — В много отношения. — След това погледна Дейвид и бодро го подкани: — Хайде пак да те шием.

Той докосна отока на тила й. Оливия не успя да скрие болката, която й причини допира му.

— Добре, но ако и ти се прегледаш — каза той. — Може да имаш сътресение.

— Сега не мога да ида — възрази Оливия. — Убих Кърби. Трябва да пиша доклад.

Майка му се намръщи.

— Тези доклади могат да почакат няколко часа, нали, Ноа?

— Абсолютно — отговори мъжът. — Тръгвай, Оливия. Аз ще се оправя тук.

Дейвид прегърна Оливия през кръста.

— Хайде — прошепна той в ухото й. — Да тръгваме. Всичко свърши. Нека се погрижа за теб.

Тя се облегна на него и се почувства добре.

— Ще се грижим един за друг.