Карън Роуз
Ням писък (23)

Глава двадесет и втора

Сряда, 22 септември, 08:00 ч.

Оливия застана пред входа на полицейския участък, стиснала в ръка шапката си. Видя я на дивана, когато си тръгна от бунгалото на Дейвид, и я взе инстинктивно, може би като талисман, но не можа да я сложи на главата си.

Закъсняваше, а не можеше да се насили да отвори вратата. Не искаше да влиза, да вижда бюрото на Кейн или кръглата маса на Абът. Не искаше да гледа тъжните лица на колегите си. Искаше само да избута този ден, но знаеше, че няма да е никак лесно.

— Добро утро, госпожо детектив — поздрави я доктор Донахю.

Страхотно. Психоложката на участъка надуши проблем.

— Добро утро — поздрави Оливия малко рязко. Имам по-важни мисли сега.

— Не мислете, че съм тук, за да ви анализирам. Дойдох за срещата при Абът.

Жената мина край нея и Оливия осъзна, макар и късно, че очите й са зачервени.

Тръгна след нея.

— Д-р Донахю.

Психоложката продължи, без да спира, обърнала лице настрани.

— Джес. Чакай.

Донахю спря и бръкна в джоба си да потърси салфетка.

— С какво мога да помогна, госпожо детектив?

За момент Оливия не знаеше как да отговори, но после бръкна в чантата си, извади комплект за гримиране и го подаде на Донахю.

— Ето, за поправка на визуалните щети.

Психоложката се напудри надве-натри под очите.

— Благодаря.

Оливия върна комплекта в чантата си и си пое дъх.

— Не мога да вляза там.

Донахю я изгледа.

— Можете. Трябва.

— Трябва някак си да изкарам този ден — отвърна Оливия простичко.

— Макар и изтъркан, отговорът е „да“. Госпожо детектив… Оливия, никой не е казал, че ще е лесно.

Оливия погледна асансьора, в който влизаха разни хора. Знаеше, че ако влезе при тях, ще изпадне в пълна паника. Погледна отново към Донахю, която й отвърна с разбиращ поглед.

— Хайде да се качим по стълбите — предложи психоложката. — Така по-малко хора ще ме видят с това лице.

Благодарна за това глупаво извинение, Оливия я последва. Изкачиха два етажа, когато тя спря. Донахю също спря на съседното стъпало и погледна назад към нея в очакване.

— Страхувам се от местопрестъпленията — призна импулсивно Оливия. — Страх ме е да гледам телата.

Донахю не изглеждаше изненадана.

— Толкова трудно ли беше да го кажеш?

Оливия преглътна трудно.

— Да. Това ли е най-трудната част?

Донахю се усмихна.

— По дяволите, не. Най-трудното е да продължиш напред, но поне може да поработим върху това. Преди това обаче трябва да се качим по тези стълби.

И да минем край бюрото му. Оливия погледна шапката, която държеше в ръка, и я сложи на главата си.

— Добре — промълви Донахю. — Съвсем като Ингрид Бергман.

Оливия прехапа устни, за да сподави нов раздиращ плач. Стисна с ръка парапета, за да се успокои. Остана така, докато успя отново да си поеме дъх, след това се насили да тръгне.

 

 

В отдела цареше мрачна тишина. Пред нея Донахю крачеше като войник — с вперен пред себе си поглед и почти с маршова стъпка. Оливия я последва до бюрото на Кейн. Насили се да погледне натам и да си спомни кръвта по земята, след това изправи рамене и влезе в кабинета на Абът, където всички чакаха.

— Е, какво имаме? — запита жизнено тя, като се настани до Ноа. — Докараха ли Остин Дент?

Ноа се поколеба с отговора.

— Не. Изчезнал е.

Оливия се извърна бавно и го зяпна.

— Какво е направил?

— Изчезнал е — повтори Абът. — Когато щатските полицаи отишли в къщата му, се оказало, че е избягал през един от задните прозорци. От четири часа провеждаме национално издирване.

Оливия избухна гневно.

— И не намерихте за необходимо да ми кажете?

— Аз реших така — отвърна Ноа. — Трябваше да се наспиш. Изкорми ме после, ако искаш, но пак бих постъпил така.

— Аз също подкрепих това решение — каза тихо Абът. — И без това нямаше какво да направиш. В момента претърсваме целия район около дома му и организираме пътни блокади. Всички агенции участват.

— Кой е Остин Дент — запита Донахю — и защо е избягал?

Абът обясни бързо, а през това време Оливия мислеше трескаво.

— Убиецът е взел телефона на Кени — каза тя. — От телефона на Вал ми пращаше съобщения, за да мисля, че тя е добре. Може да е примамил и Остин. Може сега той да е в ръцете му. — Погледна Абът и добави: — Той взема телефоните им. На Томлинсън, на Вал, на Кени.

— И на Дориан Блънт — вдигна поглед Барлоу. — Все още не сме намерили телефона му.

Оливия огледа лицата около масата — това име изглежда не беше ново за никого тук и тя опита да скрие раздразнението си.

— Кой е той?

— Откриха го в къщата, която е подпалена снощи — обясни Барлоу. — Или поне имаме основания да смятаме, че това е той. Иън ще свери отпечатъците от зъбите.

— А защо смятате, че е той? — запита Оливия. — И кой е той, изобщо?

— Открихме портфейл в джоба му — отговори Барлоу. — Шофьорската му книжка се оказа заедно с купчина кредитни карти. Всички те бяха стопени по ръбовете и споени помежду си, но в лабораторията ги разделиха и прочетохме името му.

— Той е счетоводител — намеси се Ноа. — Жена му каза, че снощи излязъл за среща с клиент и не се върнал повече. Тя не знае къде е трябвало да се проведе тази среща, нито кой е клиентът. Съпругът й изглеждал доста отчаян, когато излязъл за срещата, защото спестяванията им се стопявали и имали големи дългове. Тя не знаеше кой е Томлинсън, нямаше представа защо съпругът й е в къщата му. Досега не сме установили връзка между него и Томлинсън или строителната фирма „Ранкин и синове“.

— Дългове, точно както Томлинсън — каза Оливия. — Бензин ли са използвали?

Барлоу кимна.

— Само отвън. Точно както при Томлинсън. Намерихме го седнал на бюрото в кабинета. Проснат по лице.

— Прострелян в тила с куршум с кух връх? — продължи Оливия, като се опитваше да не мисли за Кейн.

— Да — отговори Мики. — Куршумът е предаден за балистични изследвания.

Оливия не се съмняваше, че той напълно ще съвпадне с предишните.

— Това копеле е доста заето — каза тя хладно. — Трима за един ден, ако приемем, че е хванал Вал. Кени щеше да е четвъртият. А какво правим, за да се свържем с Остин?

— Майка му изпраща съобщения, че не е загазил — отговори Ноа. — Накарахме и Кени да изпрати съобщение от нов телефон. Спряхме стария, за да не може „заетото копеле“ да го използва. Аз събудих началника по строителството от „Ранкин и синове“ и го накарах да ми осигури имената на всички дърводелци, които са работили по жилищния блок. Обадихме им се и стигнахме до човека, при когото Остин е работил миналото лято. Накарахме и него да изпрати съобщение. Опитахме да намерим всеки, на когото Остин има доверие, за да го посъветва да се свърже с полицията, защото го грози смъртна опасност.

— Значи правим всичко възможно — обобщи тихо Оливия. — Всичко, което аз бих направила.

— Дори Брус направи лично обръщение с жестомимичен превод — каза Ноа. — Надяваме се Остин да е още жив, за да го види.

— А Кени? — запита Оливия.

— Родителите му са тук — обясни Абът. — Съгласиха се да стоят в тайна квартира, докато уредим по-дългосрочна защита или хванем проклетото копеле.

— Говорихте ли отново с него? Все пак той е бил в микробуса на онзи. Наистина, само за минутка, но може да е видял нещо, което да ни е от помощ.

— Още не — отговори Ноа. — Но можем да говорим с него днес, двамата с теб.

— Добре.

Оливия сведе поглед към масата, за да подреди мислите си.

— Шапката, която открихте на местопрестъплението снощи. Онази, на убиеца. Има ли нещо полезно в нея?

— Да — отговори Мики. — Косми и пластилин за маскиране по периферията.

— Променил е лицето си — досети се Оливия. — Значи дори и да направим портрет по описание на служителя от общежитието и на Кени, то няма да е точно. Джоел Фишер е участвал в пожара в жилищния блок, но е умрял преди палежа в склада на Томлинсън. Трябва да разберем с кого е дружил. Какво открихте в спалнята му?

— Лепилото по обувките му определено е от същия тип, както онова в блока — отговори Мики. — Бил е там.

— И е удрян по главата — каза Оливия. — Също както Уимс. Според мен са го носили от блока навън, защото е бил в несвяст.

— Това обяснява защо при оградата намерихме стъпките само на един човек — промълви Мики.

— Различни цели — обади се замислена Донахю. — Джоел е променил решението си.

— И ние с Кейн мислихме същото — каза Оливия и в стаята настъпи пълна тишина. Тя сведе очи за момент, изчака да отмине болката в гърдите й, а след това вдигна очи и продължи: — Кейн намери бележка в един от учебниците на Джоел. От момиче, с подпис „М“. Имал е и приятел на име Ерик Марш. Възможно е това момиче или пък Ерик да знае с кого се е забъркал Джоел. Какво открихте на мобилния му телефон и на лаптопа?

Мики се намръщи.

— Не открихме лаптоп в стаята му. Нито пък телефон.

— Когато е умрял, би трябвало да е имал телефон — каза Ноа. — От моргата не изпратиха ли телефон с дрехите му?

Мики поклати глава.

— Не, сигурна съм. Няма телефон.

— Тогава ще идем в университета — предложи Оливия, — за да разберем с кого се е познавал. Погребението му е днес. Може би приятелите му ще дойдат.

— Снощи пуснахме куче да търси трупове — обади се Барлоу. — Стопанин на кучето е дъщерята на ветеринарния лекар, който взе кучето от склада на Томлинсън. Бри каза, че то ще оживее.

— Е, поне има нещо положително — отвърна Оливия с вяла усмивка.

— О — обади се Мики, като бръкна в папката си. — Получих резултатите от лабораторните изследвания на кучето. Дали са му оксикодон. И то доста.

Оливия се намръщи.

— Така ли? Иън намери същото вещество и при Джоел. Той се е предозирал с това лекарство.

— Не намерихме дрога в стаята му — каза Мики. — Минахме с прахосмукачка всяка повърхност. Още не сме анализирали праха, но няма видими признаци за дрога, а и в колата му не намерихме шишенца с хапчета.

— Те са в някой друг — реши Оливия. — Защото са ги дали на кучето в понеделник вечерта. Ами ако Джоел не ги е взел доброволно?

— Май трябва да започнем с Иън — предложи Ноа. — Да попитаме може ли да каже как Джоел е приел лекарството, което го е убило.

Оливия се сепна.

— Семейство Фишер няма да са доволни, ако забавим погребението му още повече, но ако докажем, че е упоен, ще ги поуспокоим.

— Вие двамата се захващайте с Джоел. Аз ще говоря с Кени — реши Абът.

— Ами Вал? — запита Оливия. — Трябва да я намерим, заради семейството й.

— Ще изпратя Джак Фелпс и Сам Уайът — отговори Абът. — Откъде следва да започнат?

— Тя каза, че винаги обядвала в едно заведение на три преки от училището. Има логика мъжът, който… който уби Кейн, да е хванал и нея. Той е искал да разбере какво знаем за Остин Дент.

— Ще проследим къде е била за последно, но може да не я намерим, преди да открием убиеца — предположи Абът. — Така че отивайте да го търсите.

Когато всички станаха, капитанът вдигна ръка.

— И всички носете бронежилетки, където и да идете. Без изключение. Внимавайте.

Пред кабинета на Абът, Ноа сложи шапката си на главата и след кратко колебание Оливия последва примера му.

— И не ми казвай колко много приличам на Ингрид Бергман — предупреди тя.

Ноа се усмихна тъжно.

— Мислех да кажа, че Кейн щеше да те одобри така.

Оливия кимна сковано.

— Да тръгваме.

 

 

Сряда, 22 септември, 09:30 ч.

Дейвид приключи със списъка задачи за поддръжка на оборудването, приготви закуска за екипа, обади се отново до болницата, за да пита за Джеф — нямаше промяна, и почисти кухнята.

Вече нямаше причина да не се обади на съпруга на Дейна. Въздъхна и след като се наруга, че е толкова нерешителен, извади визитката, която му беше дал Том.

Итън Бюканън вдигна телефона при първото позвъняване, сякаш очакваше да го потърсят.

— С какво мога да ти помогна, Дейвид? — запита той.

— Ами май искам да те наема за нещо — отговори Дейвид, като разтриваше схванатия си врат.

— Не ме карай да ти вадя думите с ченгел, Хънтър. Какво ти трябва, за бога?

Така беше по-добре. Никак нямаше да е лесно със сладки и мили приказки, а бившият морски пехотинец Итън Бюканън знаеше как реално да изпълни заплахата си.

— Вчера един влезе в дома ми с взлом.

Дейвид обясни ситуацията, без Итън да го прекъсва.

— Искам да разбера кой му е помагал, за да не се тревожа, че някой ще дойде пак и ще нарани някого в къщата ми. Идеята, че разни откачени фанатици с пистолети може да са ми ядосани, не ме успокоява.

— Разбирам те. Така се чувствах в Персийския залив — отвърна сухо Итън. — Въпреки че там разполагах с по-добри оръжия от пистолет. Полицаите какво направиха дотук?

— Те си имат по-сериозни проблеми. Нямат време за мен точно сега. Но знам, че един от посетителите в сайта се е появил на радара на Оливия. Джоел Фишер. Той умря преди два дни. Изкарал колата си от пътя и се ударил в дървета.

— А защо е в радара на Оливия?

— Защото е присъствал на първия пожар.

— Ясно. Значи ще й даваме каквото намерим?

— Не знам. Ще ни арестуват ли?

— Обиждаш ме. Можем да направим нещо като анонимно дарение на полезна информация. Обикновено даваме посоката, а не твърди доказателства за съда. Изпрати ми по имейла телефонните номера, които не си проследил. Ще ти се обадя след няколко часа.

— Благодаря ти. — В този момент сирената за нов пожар изрева. — Трябва да тръгвам. Ще ти пратя телефоните, като се върна. Благодаря ти, Итън.

 

 

Сряда, 22 септември, 09:45 ч.

Остин кимна на мъжа, с когото се разминаха на вратата на магазина на бензиностанцията. Оставаха му само двадесет долара, а с тях не можеше да купи много неща. За късмет, майка му беше заредила резервоара на колата догоре. Имаше достатъчно гориво за целия път.

Взе бутилка кола, като опитваше да се държи спокойно, въпреки че не чуваше какво става зад гърба му. После вдигна очи към телевизора зад щанда и замръзна на мястото си.

Моето лице. Показват лицето ми. Малкият екран показваше училищната му снимка отреди една година, на която беше с яркочервена къдрава коса. Нямаше надписи и той не знаеше дали искат да го арестуват, или да го пазят. Мамка му. Обърна се, сякаш, за да разгледа какви чистачки се продават. Показваха лицето му по шибаната телевизия. Е, добре че носеше дреха с качулка, под която криеше косата си. Потърка бузата си и остана доволен, че брадата му е набола. Така не приличаше на гимназист.

Трябва да се отърва от тази коса. Като неонов знак е, мамицата й.

Огледа магазина, не искаше да привлича внимание към себе си, купувайки си ножица, но и без това тук не продаваха ножици. Взе евтино сувенирно ножче и пакет с три самобръсначки. Сети се да вземе и бонбони за кашлица с надеждата, че така никой няма да се интересува защо не говори.

Остави всичко на гишето, като гледаше надолу и за малко не изстена от цената. Оставаха му по-малко от двадесет долара. Изкашля се престорено, сложи ръка над устата си и посочи към ключа за тоалетната, окачен на стар регистрационен номер.

Отегченият мъж зад гишето му го подаде. Дотук добре.

 

 

Сряда, 22 септември, 09:45 ч.

Оливия спря колата пред къщата на семейство Фишер.

— Иска ми се да мога да им кажа, че Джоел е инжектиран насила или нещо такова.

— И на мен — отговори Ноа, — но съдържанието в стомаха е факт. Джоел е глътнал хапчета.

Понечи да излезе от колата, но се спря, когато Оливия остана на мястото си.

— Какво?

— Питам се защо ме оставиха да разследвам случая. — Този въпрос я измъчваше от сутринта. — Мислех си, че Абът би трябвало да ме отстрани.

— Той искаше — отговори Ноа. — Аз му казах, че според мен ще сгреши. Ти имаш информацията и всички данни, а и се овладя напълно с Кени. Много полицаи биха се изкушили да му откъснат ръката.

— Аз се изкушавах.

— Но не го направи. Това ти спечели най-много точки. Така че, дръж се, Съдърленд. Ти ще намериш онзи негодник и системата ще го накара да си плати.

— Добре. Нека първо говорим със семейство Фишер. Свали си обувките пред вратата.

Господин Фишер ги посрещна на вратата още преди да почукат.

— Погребението на сина ми се провежда днес — каза остро той. — Защо сте тук? И кой е този мъж?

— Трябва да поговорим с вас за сина ви. Това е детектив Уебстър. Той ще работи с мен по случая.

— Какво стана с другия детектив?

Оливия вирна брадичка.

— Детектив Кейн беше убит снощи при изпълнение на служебния си дълг.

Фишер я погледна, сякаш му е ударила шамар.

— Господи! Влезте. Не знаех — каза той, когато те оставиха обувките си пред вратата. — Съжалявам.

— Благодаря — отговори Оливия. — Госпожа Фишер тук ли е?

— Ще я доведа. Моля, седнете.

Детективите го послушаха, а Оливия огледа стаята. Преди дванадесет часа всичко й изглеждаше различно, но не и за това семейство. Те живееха в печал вече два дни.

— Имат и дъщеря — промълви Ноа и посочи кухненската врата. Там стоеше момиче на около шестнадесет години и ги наблюдаваше предпазливо, но и някак гневно.

— Не знаех — промълви Оливия в отговор. — Ще трябва да говорим и с нея.

Семейство Фишер влязоха в хола. Госпожа Фишер се намръщи леко.

— Иди в стаята си, Саша. Аз ще те извикам, когато те си тръгнат.

Саша се подчини и госпожа Фишер седна на дивана до съпруга си.

— Съжаляваме за партньора ви, госпожо детектив — каза сковано тя.

— Благодаря ви. Разговорът ни няма да е лек и затова искам да се извиня предварително, но трябва да говорим за свръхдозата на Джоел.

Госпожа Фишер стисна устни.

— Казах ви, че той не беше наркоман.

— Аз ви вярвам — отвърна тихо Оливия, — но в тялото му са открити лекарства и искаме да знаем откъде ги е взел.

— Предполагаме, че ги е взел от някого, с когото е бил по време на пожара — обади се Ноа. — Същото лекарство с открито и в друго тяло в понеделник вечерта, след като Джоел загина.

— Лекарството е оксикодон, наричано също „Перкосет“ — добави Оливия. — Предписват го като болкоуспокояващо. Може да се купи и на улицата. Джоел имаше ли приятели, които биха могли да…

— Не — възкликна госпожа Фишер и понечи да стане. — А сега се махайте.

— Норма — каза тихо съпругът й и я дръпна за ръката да седне.

— Не, госпожо детектив, не познаваме никого, който би могъл да има такива лекарства.

— Добре — отговори Оливия. — В такъв случай ще говорим с приятелите му. Ще трябва да ви питаме и за приятелката на Джоел. Тя му е писала бележка с подпис „М“.

— Той нямаше приятелка — настоя майката. — Иначе щеше да ни каже.

— Не, мамо.

Всички извиха рязко глави надясно към коридора, в който Саша стоеше стиснала ръце пред гърдите си.

— Саша, иди си в стаята — настоя баща й.

— Не, мамо — пристъпи Саша с разтреперани устни, а черните й очи контрастираха с пребледнялото й лице. — Джоел имаше приятелка. Чух го да говори с нея по телефона.

— Кога, мила? — запита Ноа тихо.

— Много пъти. Но не съм я виждала.

Момичето изглеждаше много нещастно.

— Извинявай, мамо.

— А той защо не ни каза, Саша? — запита я майка й с болка.

Момичето се поколеба.

— Тя не беше еврейка.

— Защо смяташ така? — запита Ноа.

— Веднъж по телефона Джоел обясняваше защо не може да се срещнат. Успокояваше я. Трябваше да иде в храма за Шавуот.

Ноа погледна Оливия.

— Това е празник — прошепна тя. — В края на пролетта.

— Значи Джоел я е познавал поне оттогава — заключи Ноа. — Кога ги чу да разговарят за последен път?

— Миналия четвъртък. Не подслушвах, но стената е тънка. Аз просто… ги чух.

— И какво точно чу, Саша? — запита Оливия, а момичето се изчерви силно.

— Не мога. Не мога да го кажа — погледна притеснено родителите си тя. — Моля ви.

Оливия си спомни червилото на възглавницата и разбра.

— Добре, скъпа.

— Не, не е добре — викна госпожа Фишер. — Какво става тук?

— Вие бяхте ли си у дома в четвъртък вечерта, госпожо? — запита Оливия.

— Не. В четвъртък играем бридж.

— Ние открихме доказателства, че в стаята на Джоел е имало момиче. Трябва да го намерим.

Госпожа Фишер затвори очи.

— Не я познаваме. Моля ви, идете си.

— Госпожо — настоя Оливия, — подпалвачите опожариха още къщи снощи и убиха четирима души. Невинни. Един пожарникар е в критично състояние. Снощи един от подпалвачите опита да отвлече момче на годините на Саша. Партньорът ми загина, за да го спаси. Ние трябва да ги спрем и ако приятелката на Джоел може да ни помогне, трябва да я намерим.

— Какво искате да направим ние? — запита глухо госпожа Фишер.

— Не намерихме телефона на Джоел — каза Ноа. — У вас ли е?

Двамата родители поклатиха глави.

— Но можем да вземем разпечатка на номерата, с които е разговарял — каза бащата.

Саша отново се поколеба.

— Той имаше и друг номер. Предплатен, за да не знаете на кого се е обаждал.

— А ти как разбра това? — запита Ноа.

Момичето бръкна в джоба си и измъкна един телефон.

— Той ми подари един за рождения ми ден. Каза, че съм на шестнадесет години и съм достатъчно голяма, за да имам тайни. Съжалявам, тате.

— Как се казва момичето? — запита Оливия. — И знаеш ли къде са се срещали?

— Той я наричаше Мери. Съжалявам, но не знам фамилното й име. Обикновено й предлагаше да се срещнат пред библиотеката. Веднъж й каза, че ще я чака в кафенето със сандвичите. Онова, до училището, но тя изглежда е отказала, защото той се съгласи да иде в общежитието при нея.

Оливия се приведе напред.

— А помниш ли в кое общежитие живее Мери?

— Не. Той само каза „общежитието“. Съжалявам.

— Няма нужда — отвърна Оливия. — Ти ни помогна изключително много и си много смела. Благодаря ти.

Оливия изчака да седнат с Ноа в колата.

— Колко момичета на име Мери според теб има в общежитията на университета? — запита мрачно тя.

— Не знам, но имам чувството, че скоро ще разберем.

Оливия включи двигателя.

— Може да не се окаже чак толкова трудно. Ако Джоел е ходил в стаята й, е трябвало тя да се подпише за него. Значи ще го има в присъствената книга.

Стигнаха до края на улицата, когато телефонът на Ноа иззвъня.

— Планът се промени — каза той, след като затвори телефона. — Иън иска да идем в моргата. Ще освободи момчето на семейство Фишер, но преди това иска да ни покаже нещо.

 

 

Сряда, 22 септември, 10:05 ч.

Остин изстена, като дръпна рязко тъпото острие на сувенирното ножче през последния кичур от косата си. Макар и недостатъчно остро, ножчето свърши работа. Той хвърли кичура в абсолютно отвратителната външна тоалетна на бензиностанцията и пусна водата. Нямаше защо да оставя шепи червена коса в кошчето за боклук, където всеки можеше да ги види.

Извади първата от трите самобръсначки от пакетчето и отново изстена, като се приготви да обръсне главата си. На мивката имаше само студена вода, но той нямаше друг избор. След като изтъпи и третата самобръсначка, прокара ръка по почти напълно обръснатата си глава. В комплект с тридневната му брада той по нищо не приличаше на снимката от телевизията.

Логиката му казваше, че съобщенията на телефона му наистина са изпратени от полицаите. Но съобщенията от Кени също кръжаха в мислите му. „Лъжат. Не им вярвай.“ Затова трябваше да отиде в града. Да намери някъде телевизор с надписи и да разбере какво точно става.

 

 

Сряда, 22 септември, 10:30 ч.

— Това е много неприятно — промълви Дейвид, а после подскочи, когато дребната лекарка от Бърза помощ дръпна конеца на брадата му малко по-силно. — Ох, заболя ме. Готово ли е?

Лекарката извъртя очи към тавана.

— Вие, едрите, сте най-лошите. Само скимтите.

Дейвид се почувства длъжен да се защити:

— Но това са петнадесет шева.

Лекарката се усмихна и направи още един шев.

— Само четиринадесет са. Но ще имате белег и ще можете да се хвалите години наред.

— О, боже — влетя през завесата Кейси с гневен поглед, който Дейвид знаеше, че преди това е бил изпълнен със страх. — Какво си причини, Хънтър?

— Направих глупост — ядоса се на себе си Дейвид. — Ох.

— Не мърдай, каубой — нареди лекарката. — Бихте ли седнали, който и да сте вие?

Кейси придърпа един стол и се отпусна тежко на него.

— Аз съм капитанът му. Ще живее ли?

— О, да. Много ще го боли глава, но ще оцелее. Не знам само дали ще преживее подигравките.

— Благодаря ви — отвърна саркастично Дейвид. — Спънах се, ясно ли е? Огънят беше малък. Една дама забравила кърпа на котлона, съпругът й не погледнал, включил го и кухнята се запалила. Угасихме го за три минути, даже по-малко.

— И в какво се спъна? — запита Кейси.

— В проклетата котка. Паднах и си ударих брадата на някаква съвременна метална скулптура… или нещо такова.

— Е, признавам, че се успокоих — не си непобедим. Защото вече се плашех.

Лекарката вдигна любопитно вежди.

— С каква ужасна съдба сте се разминали на косъм?

— Падане от четвърти етаж и притискане под греда — отвърна Дейвид. — Тази седмица.

Лекарката го погледна с широко отворени очи.

— Ти ли си хванал топката? Е, не можеш без драскотина. Почти съм готова.

— Добре — отвърна Дейвид. — Значи мога да се връщам на работа.

— Не — поклати глава Кейси.

— Защо? Тя ще ме зашие и се връщам в играта. Нали така, докторке?

— Той е шефът ти, голямо момче. Аз само бродирам — поклати глава лекарката.

— Не можеш да работиш с шевове на брадата — изгледа го твърдо Кейси. — Политиката ни не го позволява. А и да го позволяваше, пак щях да откажа, защото ще си разсеян, не без основание. Но аз няма да излагам екипа ти на опасност, защото ти не можеш да се съсредоточиш.

Капитанът имаше право. След като беше установил, че огънят е малък, Дейвид се беше замислил за милион други неща. Оливия, Кейн, Зел, Линкълн Джеферсън, онзи проклет сайт и онова момче, присъствало на пожара…

— Извинявай, капитане. Знам, че не достигат хора.

— Няма нищо. Аз трябваше да се досетя по-рано и да те оставя да си починеш днес. И на мен Зел не ми излиза от ума. Готов ли е?

— Да. Прибирай се и приятелката ти да се суети над теб. След седмица ще работиш пак.

Лекарката излезе и Дейвид стана на крака.

— Да се махаме.

Болеше го глава и той се чувстваше леко замаян. Чудесно.

— Кой ще се суети над теб? — запита Кейси. — Приятелката ти е малко заета точно сега.

— Знам. Тя беше тук снощи. Тук са докарали Кейн.

— Знам. И аз си помислих за това, когато Кери се обади и ми каза, че си ранен и че те водят тук. Сега ще те закарам до пожарната, за да си вземеш нещата и да оправим документацията. Няма да се връщаш, преди да се махнат шевовете. От днес си в отпуск.