Карън Роуз
Ням писък (12)

Глава единадесета

Вторник, 21 септември, 00:55 ч.

— Почукай пак — предложи Кейн, когато госпожа Томлинсън не отвори вратата.

Оливия вдигна юмрук, но в този момент вратата се отвори и разкри една много висока, прилична на статуя жена с копринен халат. Дори и без грим тя изглеждаше много красива и съвсем не приличаше на образа, който Оливия си представи, като чу галеното обръщение Уизи.

— Да? — запита жената.

— Търсим госпожа Луиз Томлинсън — обясни Оливия.

— Е, аз съм Луиз, но няма да съм Томлинсън още дълго време — сопна се жената.

— Аз съм детектив Съдърленд, а това е партньорът ми, детектив Кейн. Тук сме, за да говорим с вас за съпруга ви.

Идеално оскубаните вежди на Луиз се извиха от учудване.

— Какво е направил този път?

— Мъртъв е, госпожо — отговори Оливия. — Убит е снощи.

Съвсем неочаквано високомерното изражение на Луиз Томлинсън изчезна. Тя побледня и зяпна.

— Мъртъв? Барни е мъртъв? Не!

Без да изчака отговор, тя заплака. Сведе брадичката си до гърдите си, обви с ръце тялото си, застанала права до вратата, и заплака силно.

— Може ли да влезем, госпожо? — запита Оливия.

Луиз се остави да я заведат до дивана в пищно обзаведения хол, където потъна сред възглавниците, стиснала лице в дланите си.

— Какво е станало?

— Застрелян е в склада.

Луиз вдигна обезумял поглед.

— Не се е самоубил, нали?

— Изглежда не е, госпожо — отговори Оливия. — Защо?

— Много ми беше ядосан. Много разстроен. Аз замразих всичките ни активи.

— Чухме, че сте в процес на много неприятен развод — призна тихо Оливия.

— Така е. Той ми изневеряваше.

— Това не може да не ви е разгневило — каза спокойно Кейн.

Мокрите очи на Луиз го стрелнаха.

— Разбира се. Женени сме почти тридесет години. Аз исках да е жив, за да страда, а не мъртъв. Заподозряна ли съм?

— В момента разговаряме с хора, които го познават — каза Оливия. — Но за да ви изключим от списъка на заподозрените, къде бяхте тази вечер?

— Тук. Сама.

— Господин Томлинсън тук ли живееше?

— Не. Има апартамент близо до университета. Синът ни е студент там, живее в общежитието. О, боже! Трябва да му кажа, че баща му е мъртъв.

Оливия докосна нежно жената по китката.

— Ние бихме искали да му кажем.

Луиз побеля.

— Смятате, че синът ми има нещо общо с това?

— Мисля, че ще е най-добре, ако дойдете с нас, докато оправим всичко това. — Оливия стана. — Аз ще ви придружа, докато се преоблечете.

 

 

Вторник, 21 септември, 02:35 ч.

— Е? — Запита Абът.

Застанала пред прозореца към стаята за разпити, Оливия поклати глава. Луиз Томлинсън седеше вцепенена до масата. От време на време нейният адвокат я потупваше по ръката.

— Била е ядосана на съпруга си и ще има финансова изгода от смъртта му и от пожара — заговори Оливия. — Но си мисля, че ако не е платила на някого да го убие, не е замесена. По ръцете й няма остатъци от барут. Съседите, с които разговаряхме, не са я видели да излиза от къщата. Двигателят на колата й беше студен. Никое от тези неща не доказва окончателно невинността й, но за момента не си я представям на местопрестъплението.

— Синът е в другата стая — добави Кейн. — Цяла нощ е бил на парти. Видели са го поне петдесет души. И по неговите ръце няма останки от барут.

— В такъв случай го пуснете — нареди Абът. — Разберете кой освен жена му и синът му е имал причина да убие Томлинсън. Разберете имат ли връзка с изгорялата жилищна сграда. Ще се видим в осем.

Оливия стрелна злобно с поглед Абът, който си отиваше.

— Защо винаги в осем?

— Прибирай се, Лив — посъветва я загрижено Кейн. — Наспи се.

— Така ще направя, но след като говорим със семейство Томлинсън. Надявам се, че ако разговарям достатъчно мило с нея, тя ще ми даде копието на информацията от компютъра на съпруга си. Иначе ще трябва да идем при компютърния им специалист, а той ще иска съдебна заповед.

— Мислиш, че ще я убедиш със сладки приказки, след като си я мъкнала през целия град? — запита Кейн.

Оливия изви едната си вежда.

— Едни десет долара в джоба ми казват, че мога.

Кейн се усмихна, долавяйки лесната победа.

— Приемам баса.

Оливия се позабави около минута в опит да погледне нещата от страната на по-възрастната жена. Тъгата й се оказа истинска, както и гневът й. Тя имаше право и на двете. Освен ако не е платила на някого да свърши мръсната работа вместо нея, но в този случай щяха да намерят следа.

— Госпожо Томлинсън — заговори Оливия, след като затвори вратата след себе си.

— Колко време ще я държите тук? — Адвокатът скочи на крака.

— Още малко — отвърна Оливия. — Синът ви идва. Бих искала да говоря и с двама ви.

Луиз я изгледа злобно.

— Аз не искам да говоря с вас. Вие се отнасяте с мен като с престъпник.

Оливия седна срещу нея.

— Не, госпожо. Аз си вършех работата с максимално уважение. Съжалявам, че съпругът ви е мъртъв. Не мога да се преструвам, че знам как се чувствате точно сега, но се занимавам с убийства. Трябва да открия кой го е убил. Надявам се, че вие и синът ви искате същото.

Луиз преглътна.

— Вие взехте отпечатъците ми. И на сина ми.

— За да ги разграничим от тези на всеки друг в офиса или в апартамента. Това е стандартна процедура. Съжалявам за случилото се тази нощ, но времето тече, а убиецът е безнаказан и на свобода.

Луиз затвори очи.

— Някой го е застрелял.

— Да, госпожо. Изглежда е седял зад бюрото си и е работел. Прострелян е отзад.

Жената трепна, а после рязко отклони поглед към вратата, през която влезе синът й. Той изглеждаше още по-ядосан. Прегърна майка си и тя отново заплака. Сет Томлинсън изгледа злобно Оливия.

— Как смеете?

— Ако обичате — помоли Оливия, — седнете.

Все още бесен, Сет се подчини, като хвана покровителствено майка си за ръката.

— Достатъчно е, че изобщо трябва да търпим това.

— Прав сте — отговори Оливия и Сет присви очи.

— Вие сте добрият полицай. Къде е лошият?

Оливия отвърна на гневния му поглед със съчувствие.

— Точно тук, в този стол. Аз мога да съм двамата, зависи кой седи във вашия стол. Трябва ми помощта ви.

— Не — отговори Сет. — Няма да ви помагам.

— Имате пълното право да се гневите. Точно сега искам да насочите гнева си към човека, който е вкарал куршум в главата на баща ви. Пожарът е унищожил много от уликите, които обикновено търсим — признаци на борба, например. Признаци, че някой насилствено е влязъл в кабинета му. Познавал ли е убиеца? Или просто се е намирал на неподходящото място в неподходящ момент? Държал ли е пари в кабинета си?

Луиз поклати глава.

— Не. Всичките ни клиенти плащаха с чек или с банков превод. В кабинета си Барни имаше само канцеларски вещи и малко пари в брой. Аз се погрижих за това.

— Мамо — предупреди я тихо Сет, но тя го потупа по ръката.

— Тя си върши работата, Сет. Предполагам, че ще прегледа и финансовите ми документи, за да е сигурна, че не съм наела убиец. — Луиз погледна Оливия право в очите. — Не съм. Дори не знам как бих намерила такъв.

— Да, госпожо — потвърди Оливия. — Вие все още го обичате.

— Да. Той ме нарани. Но не бих могла да отнема живота му.

— Кой би могъл?

Луиз изглеждаше безпомощна.

— Не знам. Трябва да говорите с Лойд Харт, нашия мениджър. Той познава всички клиенти.

— Говорих с него за малко. Доста разтревожен беше за кучето.

— Бруно — промърмори Луиз. — И него ли са наранили?

— Упоили са го. Има шанс да оцелее. Господин Харт каза, че служителите не са обичали много съпруга ви.

— Това не е вярно — озъби се Сет, но майка му още веднъж го потупа по ръката.

— Вярно е. — Обърна се към Оливия и продължи: — Но не беше така през цялото време. Барни познаваше всички по име. Гледаше всички да си получават осигуровките и парите за пенсия. Но успехът го промени. Имахме складове в три щата и той трябваше да пътува. Да купува скъпи коли. — Жената вирна брадичка. — И засукани жени, въпреки че тогава не знаех това. Той вече не беше мъжът, за когото се омъжих. След това бизнесът взе да запада и Барни се изплаши. И се озлоби. През цялото време се карахме.

— Не, не е вярно — възропта Сет. — Мамо!

— Не сме се карали пред теб. Не искахме да знаеш.

Луиз отново се обърна към Оливия.

— От доста време не се бях занимавала с бизнеса. Когато разбрах за любовната афера на Барни, копирах всичките му файлове. Исках моят адвокат да разполага с максимално много аргументи за делото.

— Пазите ли все още тези копия? — запита Оливия.

— Да, на няколко диска са.

— Огънят е унищожил толкова много неща. Ще спести време, ако знаем какво да разследваме.

Луиз погледна адвоката си, който сви леко рамене.

— Ти решавай, Уиз. Аз съм виждал файловете. Там няма нищо, което вече не си им казала.

— Дисковете са в противопожарния ми сейф у дома — каза жената и сви устни. — Иронично, нали?

Оливия въздъхна.

— В моята работа често попадаме на тъжна ирония. Знам, че сте уморени, но ви моля за още няколко въпроса. Как научихте за изневярата на съпруга си?

— Наех частен детектив. Една от приятелките ми преживя подобен случай. И затова се осмелих да питам как се казва нейният частен детектив. След седмица разполагах с уличаващите снимки. Бях съсипана. — Луиз преглътна тежко. — Следващия ден, когато знаех, че Барни ще играе голф, отидох в кабинета и копирах файловете. Същия следобед подадох молба за развод.

Сет гледаше гневно профила на все по-изтощената си майка.

— Можем ли да си тръгваме? Тя ви помогна достатъчно — не се стърпя той.

— Да, помогна ми, можете да си вървите. Госпожо Томлинсън, благодаря ви. Лично ще ви информирам за хода на следствието. Да ви закарам ли?

— Аз ще се погрижа за тях — намеси се адвокатът. — Вие, предполагам, искате дисковете още тази вечер, нали?

Оливия хвърли поглед към часовника на стената. Наближаваше три сутринта. Определено складът вече бе изстинал достатъчно, за да могат двамата с Кейн да идат в кабинета на Барни.

— Това би било идеално. Двамата с партньора ми ще ви следваме до дома ви.

После можеха да се върнат на местопрестъплението.

Оливия намери Кейн в стаята с прозореца, стиснал десет долара в ръка.

— Браво.

— Задръж ги. Тя и без това щеше да ни помогне. Готов ли си да действаш?

— Да. Аз ще карам. Ти можеш да спиш по пътя.

 

 

Вторник, 21 септември, 03:58 ч.

Тримата седяха в хола на Ерик, втренчени в телевизора с изключен звук. Вече втори ден беше включен на местния денонощен новинарски канал. Мери лежеше сгушена в края на дивана с каменно изражение. Албер седеше в един фотьойл и изглеждаше като много гневен капитан на междузвезден кораб.

Ерик беше възседнал на обратно един от кухненските столове и подпираше брадичката си върху гравираната горна част на облегалката, след като Албер му се скара да спре да крачи и да паркира задника си някъде.

— Увеличи го — каза с равен глас Мери и Албер посегна към дистанционното.

— Най-важните новини през този час са за нов пожар, този път в склад на север от града — говореше водещата. — „Новините в 8“ научиха току-що, че това е не само поредният палеж, но и че полицаите са открили отново труп в сградата.

Шокиран, Ерик скочи на крака.

— Какво става, мамка му? — изкрещя той.

Албер се наведе и махна с ръка.

— Млъкни.

Мери се изправи с още по-безизразно лице, ако това изобщо беше възможно.

— Тялото е на Барни Томлинсън, собственик на склада — съобщи водещата и на екрана се появи снимка на мъж на средна възраст, плешив, но заметнал дългата си коса върху темето. — На живо от местопрестъплението предава Джоузеф Брадшоу. Джоузеф, какво чуваш там?

Екранът показа репортер, зад когото се виждаше пожарна кола.

— Пожарът е потушен, но тук работата не спира. Преди двадесет минути в сградата влязоха детективи от отдел „Убийства“ и съдебни лекари. Никой не дава подробности за причината за смъртта на Барни Томлинсън, но присъствието на отдел „Убийства“ предполага, че собственикът на склада е обект на престъпление.

— Джоузеф — запита водещата, — някой говори ли за връзка с пожара в жилищната сграда?

— Все още не, но детективите от отдел „Убийства“, които влязоха в склада, са същите — Кейн и Съдърленд.

Албер изключи звука на телевизора.

— Значи това е неговата игра — каза мрачно той. — Той убива, но нагласява така нещата, че ние сме виновни.

— Ние унищожихме касетата — каза Ерик. — Носехме маски. Никой няма да разбере, че сме ние.

Албер се засмя безрадостно.

— Наистина ли мислиш така, приятелю? Давам му пет минути. Ще ти прати ново съобщение с препратка към друг видеозапис.

Всъщност съобщението дойде след по-малко от две минути. Личният телефон на Ерик звънна. Той провери текста и погледна Албер.

— Пише „Добре дошли на служба при мен“.

— А видеозаписа? — запита тихо Мери.

Ерик натисна препратката.

— Ние сме — каза той, когато записът започна. — Носим маски.

Камерата приближи върху лицето на Мери, която погледна назад към упоеното куче. След това на екрана се появи снимка на лицето й, покрито с маската. Постепенно снимките се насочваха към дясното й око, докато остана само ириса й в едър план.

Ерик дори не мигна, когато видя себе си да спира, за да направи снимка на горящия склад.

— Той е бил там — каза сковано и подаде телефона на Албер. — Казва ни, че може да докаже, че Мери е била и на двете места само по близкия план на окото й.

Албер отново пусна записа и го изгледа със стиснати зъби.

— Къде е бил? По дяволите.

— Снимал е Мери, когато тя спря, за да провери кучето, значи се е крил някъде вляво от нас — предположи Ерик и седна в другия край на дивана. — Невероятно.

— Не така исках да се случи — отвърна с тънък глас Мери. — Не мога да повярвам, че не си ни казал, Ерик. Нямаш право да криеш това от нас.

— Извиних се вече.

— Това не помага. Ако знаеш само… — Тя затвори очи. — Дявол да те вземе.

— Има ново съобщение — каза Албер, а след това си пое рязко дъх. — Снимка на Томлинсън. Или каквото е останало от него.

Върна телефона на Ерик и той потръпна.

Томлинсън лежеше по лице на бюрото си. Виждаше се адски много кръв.

Ерик подаде телефона на Мери, за да изгледа и тя видеозаписа.

— И какво сега?

— Трябва да го извадим от бърлогата му — отвърна студено Мери. — И тогава да го убием, кучият му син.

Албер вдигна саркастично вежди.

— Мислех, че каза, че не би могла да убиеш никого.

— Грешах — отвърна Мери. — Играта се промени.

— Добре — отбеляза Ерик, — но както казах преди, сега какво?

— Трябва да е имал някакво пререкание с Томлинсън — предложи Албер. — Кой знае, може да е изнудвал и него.

Канадецът стана и тръгна из хола.

— Някак е разбрал за нас. Не мога да разбера как. Не сме се срещали никъде, освен тук. Никога на обществени места. В такъв случай как ни е намерил? Откъде познава Томлинсън? Каква е връзката?

Ерик изпита леденостудена тръпка по гърба си.

— Дали не е сложил микрофони тук?

Албер спря да крачи и го погледна мрачно.

— Колкото и откачено да звучи, може би има.

— Но все пак е трябвало да знае за нас преди това — настоя Мери. — Той няма да избере случайно няколко богати момчета и да сложи микрофони в апартаментите им. — Вдигна предизвикателно брадичка и извика: — Чуваш ли това, задник? За теб говорим!

— Тихо — изсъска Албер. — Ще събудиш съседите.

— Наистина — съгласи се Ерик. — Тези стени са тънки. Някой ни е чул да говорим. Кой?

— Стените не са чак толкова тънки — сопна се Мери, но Албер не й обърна внимание.

— Един от съседите ни се оплака веднъж, когато бяхме… — Ерик почувства как бузите му се загряват. — Знаете.

— О! — сви рамене Мери. — И с нас стана същото. Двамата с Джоел… — Тя млъкна рязко и стисна устни, а очите й се изпълниха със сълзи. После прошепна: — По дяволите. Забравих само за секунда. Как можах да забравя?

— Защото тъгуваш — тихо каза Албер. — Ти живееш в общежитието. В апартамент с четири стаи, нали?

— Да. Всички имаме своя отделна стая.

— Двамата с Джоел обсъждали ли сте това в стаята ти? — запита той.

Мери поклати глава силно, но след това спря.

— Може би, веднъж или два пъти. Но съвсем тихо.

— Онези стени са по-тънки от тези — каза Ерик. — Затова не правим нищо в стаята на Албер. Твоите съквартиранти може да са чули нещо. Но каква е връзката им с Томлинсън?

— Трябва да научим повече за него — каза Албер и посочи лаптопа на Ерик. — Ти проникна в сървъра на фирмата му. Какво откри?

— Само каквото търсех — файловете за обслужване на алармената сигнализация.

— Аз го проверих в Интернет, докато опитваше да проникнеш в сървъра каза Албер. Намерих общи приказки. Миналата година е играл голф в благотворителен турнир, но бизнесът му не е вървял добре — много хора са уволнени. Жена му се развежда с него. Теб те бива повече с компютъра, затова се разрови по-надълбоко. Намери всичко, което можеш.

Албер си взе якето.

— Къде отиваш? — запита Ерик.

Връщам се в общежитието. Скоро ще съмне. Трябва да се преоблека, да се избръсна и да поговоря с госпожа Томлинсън, за да разбера какво е правил мъжът й.

— Не може просто да влезеш в къщата й и да говориш с нея — изправи се Мери.

— Мога като репортер.

Ерик стана бавно.

— Албер, чакай. Ами ако тя направи проверка? Не можеш да идеш просто така. Особено с този акцент.

Албер се усмихна мрачно.

— Какъв акцент? — запита той със съвършена интонация на човек от Минесота.

Ерик зяпна.

— Ти… Кое е вярното?

Албер го изгледа хладно.

— Това вече няма значение — каза той. — Заеми се с Томлинсън. Трябва ни всичко, до което можем да се доберем.

 

 

Както винаги в тази група беше интересно. Значи Мери иска да ме убие? Ще те изпреваря, момиче. А Албер не е французин? Невероятно. Беше видял това от километър разстояние. Може и да го биваше с компютрите, но Ерик се оказа истински глупак.

Отпусна се удобно във фотьойла си и се намръщи. Албер иска да говори с Луиз Томлинсън? Трябваше да се помисли над този въпрос. Луиз не знаеше нищо. Той беше се погрижил за това. С какво би могъл да навреди Албер?

От друга страна, как мога да се възползвам от това, за да изкопая още по-дълбок гроб за тях? И докога ще мога да държа каишката така стегната? Не възнамеряваше вечно да ги наблюдава отблизо. Когато ползата от тях свърши… ще свърши и животът им.

Освен това в момента може би той имаше по-големи притеснения. Върна записа на новините от девет часа. Направен с мобилен телефон, той изглеждаше зле. Едно куче за издирване и спасяване и водачката му стояха на брега на езерото, на около стотина метра от пристана при сградата. Той познаваше брега тук като дланта си. До този открит плаж се стигаше само с лодка, но на записа не се виждаше никаква лодка.

Той би допуснал, че именно през този плаж момичето е дошло в горящата сграда, но в такъв случай лодката трябваше още да е там, нали така? Което може да означава, че с нея е имало човек, който не е умрял в сградата.

Което маже да означава неприятности за мен. Трябваше да разбере какво знае полицията. И ако има свидетел, той трябваше да умре.

 

 

Вторник, 21 септември, 05:30 ч.

Остин Дент седеше на леглото си и притискаше с ръце коленете към гърдите си. Майка му скоро щеше да се прибере от работа. Тя работеше здравата и той мразеше да я тревожи.

Мразеше, че не може да забрави страха в очите на Трейси, когато двамата надушиха дима. Или как изглеждаше лицето на пазача, когато мъжът го застреля, и как той падна на земята. Но преди всичко мразеше това, че някъде там един убиец се разхожда свободно.

Остин сви юмруци. Трябва да направя нещо. Но се страхуваше.

Дължа го на Трейси. Обещах й, че ще я пазя. Тя беше там заради мен.

Но какво дължеше на майка си? Ако разкажеше, щеше да изложи своя и нейния живот на опасност. Онзи мъж застреля пазача хладнокръвно. Не можеше да го доведе тук.

Но не може да не направя нищо. Не мога да живея така, чудейки се няма ли да ме убие.

Ако се обадеше от някой телефон наблизо, полицаите ще го проследят. Всеки в града знаеше, че той ходи на училище в Минеаполис. Един умен полицай веднага ще навърже нещата.

Значи ще трябва да се обади на полицаите от Минеаполис. Кени ще ми помогне. Да, ще изпрати съобщение на Кени с инструкция какво да напише в писмото и да го изпрати оттам. Така полицаите ще научат за стрелеца, но никой няма да разбере кой е съобщил.

Можеше да се получи. Трябваше да се получи.

 

 

Вторник, 21 септември, 05:45 ч.

Оливия мигаше усилено, докато шофираше по пътя към дома си. Последните четиридесет и осем часа си казаха своето. Искаше само да разходи Моджо и после да се хвърли в леглото…

Намали скоростта, когато видя верандата си. От предните стъпала се издигна бавно една позната фигура и умореният й мозък сякаш изкрещя. Внимателно зави около червения пикап до бордюра и вкара колата си в гаража. За момент остана в нея, облегнала чело на волана.

След това вратата се отвори и тя усети топлината на тялото му, когато той коленичи до нея.

— Оливия?

— Добре съм, Дейвид — отговори тя, без да го погледне. — Обеща да не ме притесняваш повече.

— Знам. Излъгах.

— Какво искаш от мен?

— Възможност да ти обясня. Моля те.

Ръката му се пъхна под плитката й и спря върху врата й. Дланта му беше топла, а пръстите, които погалиха основата на тила й — силни.

От гърлото й се изтръгна тих плач. Тя беше толкова уморена, а ръката му — толкова приятна. Съсредоточи се, момиче. Тя го хвана за китката и го отблъсна.

— Какво да обясняваш?

— Много неща. Хайде.

Той я извади от колата и я изправи на крака.

— Ще паднеш.

— Тъкмо отивах да спя.

— В такъв случай няма да се бавя.

Тя се остави да я заведат до входната врата на къщата и не се оплака, когато той взе ключовете от ръката й и отвори. Моджо изтича при тях, но когато видя Дейвид, изръмжа.

— Долу — заповяда Оливия и кучето веднага легна по корем, като гледаше мъжа с подозрение. Умно куче. Добро куче.

Дейвид затвори вратата след себе си и заобиколи кучето. Моджо завъртя глава и продължи да го гледа. Като ругаеше слабостта си, Оливия направи същото. Дейвид изглеждаше все така добре. Тя го последва в кухнята, а Моджо вървеше по петите й.

— Какво правиш? — запита Оливия.

Застанал пред отворения хладилник, той погледна през рамо.

— Закуска за двамата. Яйцата ти скоро ще се развалят.

— Моля? — запита тя, като поклати глава, а след това въздъхна тихо, когато той се наведе, за да провери зеленчуците. Много грижовен е. Прекалено. Нечестно е, че секси мъжете са задници.

Той се изправи рязко и посочи високите столове до кухненския плот.

— Седни, моля.

Моджо седна послушно и размаха опашка, загледан влюбено в Дейвид.

— Предател — измърмори Оливия. — Искам да си идеш, Дейвид.

Той разположи всички продукти на плота, без да й обръща внимание.

— Не съм гладна. Спри! — отсече тя, когато той сръчно счупи яйцата в купата за разбъркване. — Какво правиш, по дяволите?

Той стисна челюсти.

— Когато съм напрегнат, готвя.

— Ти си напрегнат — изсумтя подигравателно тя. — Стига.

— Не, всъщност съм уплашен до смърт. — Погледът му се спря върху очите й. — Не лъжа.

Наистина изглеждаше сериозен и тя почувства, че решимостта й отслабва.

— Адски добра свалка, няма що — каза тя. — Сигурно съм най-наивната жена на света. Хайде, Моджо.

Кучето й се поколеба, загледано в Дейвид. Като едва се въздържа да не изругае злобно, тя го дръпна за нашийника.

— Ела, казах.

Накрая кучето я последва, но се обръщаше назад, сякаш искаше да попита защо оставят непознатия сам в кухнята с храната им. Оливия остана на верандата, потупвайки нетърпеливо с крак, докато животинката облекчи естествените си нужди на поляната около къщата. Накрая Моджо се върна и тя го пусна обратно вътре. Дейвид все още стоеше там и с гримаса оглеждаше картонена кутия с гъби.

— Изглежда си пазарувала доста отдавна — каза той.

— Заета бях. — Оливия седна на един стол. — Казвай каквото има да казваш и си върви.

Той наведе поглед към дъската за рязане, където кълцаше малкото оцелели зеленчуци.

— Онази нощ казах името на друга. Извинявай. Не можеш да си представиш колко съжалявам. Но искам да знам дали направих нещо друго.

Тя го изгледа намръщено и си припомни думите на Бри и Пейдж. Какво ли мисли, че е казал. Или направил.

— Например?

— Например да съм груб. Или да искам нещо, което ти не искаш.

И? Значи наистина не е израз на неуважение.

— Не — отговори тихо тя. — Ти какво смяташ, че си направил, Дейвид?

Той стисна плота отстрани с ръце и наведе глава.

— Не знам. Отначало мислех, че си объркана, но ти не се обади и месеците минаха. Чудех се дали не съм направил нещо, с което да те… отвратя.

— Направи го. Каза името на друга жена, докато ти правех невероятно фелацио.

Той вдигна лице и я погледна напрегнато.

— За друго питах.

— Това беше достатъчно. Но за да те успокоя, знай, че не, не си ме насилвал и карал да правя нищо, което не искам.

Раменете му се отпуснаха.

— Добре.

Той се обърна и изля яйцата в тигана.

Оливия осъзна, че все още е нервен. Тя направи кафе и го загледа как готви.

— Защо не се обади?

Дейвид сви рамене.

— Страхувах се за разни неща — какво съм направил или че имаш някого, при когото си се върнала, или че… не съм се представил добре.

— Шегуваш се — каза тя и й се стори, че устните му се извиха в усмивка.

— Добре, за последното не. Но се тревожех.

С едно движение на китката той обърна омлета в тигана.

— И наистина опитах да те забравя.

— Така ли?

— Ти беше тук. Аз бях там. След това Ив се обади, за да й поправя протеклия покрив.

— Тя каза, че си изоставил всичко и си дошъл да й помогнеш.

— Тя ме мисли за рицар в бели доспехи, така че не ги цапай. Истината е, че изоставих всичко и дойдох, защото точно това чаках.

— Какво си чакал? Какво значи това? — Оливия се намръщи леко в недоумение.

Дейвид не я гледаше и внезапно й се прииска да я погледне, за да види очите му.

— Вярваш ли в знаци, Оливия? В съдбата? В чудеса?

— Преди време бих казала, че не. Но сега вярвам.

— Какво те промени? — Той я погледна остро.

Отговорът й не изискваше никакво обмисляне. Тя знаеше от кой момент повярва в чудеса.

— Когато се запознах с Мия. Имах нужда от нея и тя от мен. Аз тъкмо се съвземах от една лоша връзка и седмица след това разбрах, че баща ни, когото не познавам, е мъртъв. Мия вече беше влюбена в Рийд. Много й завиждах. Тя ме запита дали си имам приятел, а аз й казах, че нямам. Не исках да си призная, че съм пълен провал.

— Разбирам това чувство — каза печално Дейвид.

Оливия се замисли за името, което той беше изстенал, и знаеше, че тя е щастливо омъжена за друг. Двамата може и да бяха имали връзка някога, но вече не.

— Сигурно е така. Както и да е, помниш ли, когато онзи простреля Мия?

— Беше подпалвач — каза Дейвид и отново я погледна косо. — Странна ирония, нали?

Или съдба.

— Да, наистина. Онзи я простреля само няколко дни, след като се запознах с нея и й съсипа бъбрека. Единственият й функциониращ бъбрек.

— Помня. Всички се подложихме на проверка, но бяхме несъвместими. — Дейвид се обърна и я изгледа с присвити очи. — И изведнъж се намери тайнствен донор. Тя така и не ни каза кой е той. Всички мислехме, че е някой анонимен. — Дейвид се наведе още по-близо, на сантиметри от лицето й. — Това си била ти, нали? Ти си й спасила живота.

Оливия се изчерви като домат и извърна поглед.

— Омлетът ти загаря.

Дейвид се обърна към печката.

— Много добре постъпи, Оливия. Трябва да се гордееш със себе си.

— Не го направих, за да се гордея. А защото тя имаше нужда от мен. За първи път някой се нуждаеше от мен. И да отговоря на въпроса ти, да, вярвам в съдбата.

Дейвид спря газта.

— Ив също имаше нужда от мен. Исках да й помогна, разбира се, но търсех някакъв знак. Казвах си, че ако мине само още една седмица, ще си намеря някоя, но не можех да те забравя. Течащият покрив на Ив се оказа знакът, който чаках. С ярки неонови букви — „Иди в Минесота“. Исках да те видя отново и да разбера дали си имаш някой друг. И да разбера какво съм направил.

— Но застана на пътя на убиец и се озова в болницата.

Оливия сложи чиниите на масата и се обърна — той я гледаше, но този път погледът му не беше неразгадаем. Тя се почувства гладна и възбудена и се наложи да се съсредоточи върху дишането си.

— Разбрах, че си ти, щом влезе в болничната стая — произнесе той. — Не виждах почти нищо, но усетих аромата ти, същия като на възглавницата вкъщи, и те пожелах. Но моментът не беше подходящ.

Оливия преглътна с усилие.

— И?

— И… след това все не намирах подходящия момент. Ив я отвлякоха и нещата излязоха от контрол. После ти и Ноа я открихте.

— Открихме и ямата с телата — промърмори Оливия.

— Ти беше заета и под силен стрес. Вадеше кости от оная проклета яма. Аз не исках да влошавам всичко, но май се получи точно така.

Той я погали леко по бузата с пръсти и тя изпита желание за още.

— Не можех да позволя да мине още един ден, в който смяташ, че не те искам и че си без значение за мен. И че си просто заместител на друга. Съжалявам, че те нараних.

Оливия го погледна в очите с надеждата, че не е пълна глупачка, задето му вярва.

— Можех да се обадя. Трябваше.

Той се усмихна и сърцето й подскочи.

— Седни. Трябва да се храниш.

Тя се подчини, без да осъзнава колко е гладна. Припомни си думите на Пейдж, че трябва да рискува. Какво толкова може да се случи? Дейна. Той беше казал името й. Не може да няма причина. Може би все още има чувства. Един мъж, който обича толкова време, не може да изключи всичко, защото е срещнал друга.

Ти го направи. Така беше. Когато се запозна с Дейвид, всичките й мисли за Дъг се изпариха, сякаш никога не го е имало. Но аз казах името на Дейвид. А той — на Дейна. Ами ако в един момент тази негова любима се окаже свободна? Тя вече знаеше как ще се почувства. Може и да беше наивна, но се надяваше, че не е глупачка.

Оливия вдигна очи и видя, че той я гледа с очакване. Сякаш искаше да каже нещо, но не го казваше и вместо това стана да почисти масата. Моджо се завъртя в краката му с надеждата за някакво лакомство, но Дейвид само го почеса зад ушите.

— Хубаво куче.

— Не е от най-умните, но си е мой. С него не ми е прекалено самотно тук.

Оливия искаше да отмести поглед от Дейвид, но се отказа.

— Е. И сега какво?

— Сега мисля, че каза, че ще си лягаш.

Той говореше спокойно, но очите му още изглеждаха разгорещени. По кожата й играеха тръпки.

— Да, това беше планът.

— В такъв случай хайде.

Той я заведе до дивана и я намести в прегръдката си.

— Заспивай. Аз ще те събудя за срещата.

Нереално й се струваше да е сгушена в ръцете му, но някак си съвсем естествено да облегне глава на рамото му.

— Трябва да изляза рано, да закарам Моджо на градина — промърмори тя.

— Аз ще го заведа.

— Добре. Трябва да съм в града точно в девет. Трябваше да е в осем, но анализите от кабинета на Томлинсън се бавят. — Оливия се прозя и продължи: — Много неприятно беше.

— Знам — отговори тихо той.

— Може Томлинсън да е бил целта през цялото време. А пожарът в жилищната сграда да е просто за отклоняване на вниманието ни от убийството му.

— Може. Само дето не са опитали да скрият убийството му.

Пръстите му нежно разплетоха плитката й и преминаха през косата й.

Тя се отдръпна назад, за да го погледне.

— Не са ли?

— Не. Двамата с Барлоу се върнахме, за да огледаме отново кабинета. Около него и по стените нямаше следи от бензин. Ако са искали огънят да скрие убийството му, щяха да унищожат тялото, за да няма доказателство за огнестрелната рана, нали?

— Да.

— Трябвало е да залеят тялото с бензин, също бюрото и документите. Но не са го сторили.

— Прав си. И защо не са?

Той намести удобно главата й на рамото си.

— Ще го разкриеш, след като си починеш.

— И ти си уморен. Как ще се събудиш?

— Настроих си алармата на телефона.

— Кога го направи?

— Докато седях на верандата отпред и те чаках.

Значи бе планирал всичко. Искаше да му се ядоса, но ръката му отново я погали по главата. Тя затвори очи и се унесе.

— Това трябва да е незаконно. Твърде приятно е.

Дейвид я целуна по челото.

— Нищо не е твърде приятно, Оливия.

Тя искаше да разбере какво значи това, но умората я надви.

— Обещаваш ли ми? — попита сънено.

— О, да — отекнаха думите му в ушите й. — Без съмнение. Сега спи.