Карън Роуз
Ням писък (9)

Глава осма

Понеделник, 20 септември, 16:40 ч.

Ерик трябваше да докаже, че Джоел е мъртъв. Хвърли поглед към Албер, който изучаваше на картата улицата, на която се намираше складът на Томлинсън. Онзи можеше да иска доказателство, но двамата се бяха разбрали да не говорят за това. А и Албер още му се сърдеше.

Припомни си нелепото съобщение, което изскочи в мислите му тази сутрин. Моля да извиниш Джоел от всички свързани с изнудване палежи, защото е мъртъв. Влезе в сайта на местните телевизионни новини. По-рано в статията за катастрофата с Джоел се казваше само, че жертвата е студент в университета в Минеаполис. Ерик се надяваше да са я актуализирали.

Оказа се, че статията е обновена и споменава името на жертвата — Джоел Фишер, на 20 г. Двадесет. Целият живот беше пред него, мамка му! Пред тях също. И щяхме да го живеем, ако не бяхме послушали проклетия Джоел. Ерик бързо набра отговора и отвори линка към сайта с новината.

Ето доказателството.

Изчака малко и прочете текста на отговора.

„моите съболезнования.“

Да, вярвам ти помисли си Ерик, като захвърли телефона на дивана.

— Какво става? — Албер вдигна поглед от картата и го изгледа хладно.

— Ти свърши своята част. Аз ще свърша моята.

Разделили си бяха задачите, като се постараха Мери да участва възможно най-малко в планирането. Единственото нещо, за което имаха съгласие, е недоверието към нея. Щяха да я вземат чак вечерта, за да не може тя да разкаже на някого за плана.

Преди ситуацията изглеждаше различно — четиримата обсъждаха с часове всяка подробност в този хол. Ерик беше проникнал в сървъра на строителната фирма и бе открил необходимата информация — планове, маршрута на пазача, графика, от който разбраха, че лепилото е разпределено по етажите — от първия до третия.

Какво мислехме тогава? Оказа се, че не са мислели. Бяха се увлекли твърде много.

Тази вечер Ерик щеше да се погрижи за кучето, да обезвреди алармата и видеонаблюдението и да вкара останалите. Албер щеше да купи бензин и кибрит и заедно с Мери да запали огъня. При проверката с колата установиха, че камерите не са свързани с алармата, нито с монитори за постоянно видеонаблюдение. Бяха съвсем прости записващи устройства, но за всеки случай те щяха да крият лицата си със скиорски маски.

А ако ги хванат? Много важно. Колко още би добавил този палеж към присъдите им? Доживотна плюс още няколко години. Вече нямаше значение. Но ако не ги заловяха, щяха да спечелят малко време. Тогава ще примамят изнудвача и ще го убият, бързо и чисто. Само така можеха да излязат чисти от ситуацията.

— Часът е почти пет — обади се Албер. — Складът на Томлинсън затваря скоро.

— В такъв случай е добре да позвъня.

От телефона на изнудвача Ерик набра склада на Барни Томлинсън. Отговори му женски глас.

— Здравейте — каза той. — Казвам се Джон Дейвис от охранителна фирма „Еъртайт“. Произвеждаме видео охранителни системи.

— Оставете телефонен номер и ще говоря с мениджъра, когато се върне — отговори отегчена жената. — Аз не съм упълномощена да изслушвам продавачи.

Кучка!

— Предлагаме специална оферта. Ще монтираме камерите, после ще ги свържем безплатно с безжичен рутер и така ще съхраняваме и архивираме всички записи на нашите сървъри в реално време.

— Ние имаме система и тя работи добре. Старомодно видео, в което всеки месец вкарваме нова касета. Нищо не може да се счупи. Виж, момче, остави телефонен номер, защото ще затварям.

— Чакайте — избоботи Ерик. — Моля ви, не затваряйте. Вие сте първите, на които се обаждам. Първата ми работа. Парите наистина ми трябват, за да плащам за училище. Моля ви.

Жената въздъхна драматично.

— Добре. Господи, колко съм мекушава.

— Благодаря ви. Сигурна ли сте, че системата ви работи добре? Проверявали ли сте качеството на видеозаписите напоследък? Климатичните промени повреждат сензорите.

— Записващото устройство е на закрито — отвърна жената. — Нямаме проблеми с климатичните условия.

Мамка му. Надяваше се да е отвън.

— Вие може да мислите така, но ако е близо до товарна площадка или до външна врата, господин Мраз ще влиза по няколко пъти на ден.

— Господин Мраз ли? Виж, изобщо не е близо до външна врата. Намира се в шкафа за електрооборудване до тоалетните. А теб не те бива да продаваш. По-добре си смени работата, иначе ще си умреш беден.

Тя затвори, а Ерик въздъхна с облекчение.

— Видеолентата е в електрическия шкаф до тоалетната. Ще я вземем с нас и няма да е необходимо да деактивираме камерите. Но за всеки случай трябва да сме с маски.

Без все още да вдига поглед, Албер запита:

— Ами алармата?

— Той има куче. Обзалагам се, че алармената му система не е чак толкова авангардна.

Албер стисна зъби.

— Не се обзалагай. Бъди сигурен.

Ерик се зачуди как да му угоди. След това сведе поглед към компютъра си, от който опитваше цял следобед да проникне в системата на Томлинсън.

— Правя всичко по силите си.

 

 

Понеделник, 20 септември, 17:00 ч.

Дейвид разглеждаше лицето си в огледалото в банята. Лепенето на плочките на пода в апартамент 2А не отне много време и изпълнен с енергия, той довърши и апартамент 2Б. Сега, изкъпан и гладко обръснат, той бе облякъл подходящо сако към ризата и панталона. Дори взе и вратовръзка. Мразеше това чувство на несигурност. Мразеше и неизвестността. Е, поне скоро всичко щеше да приключи.

Не гледаше често в огледалото. Обикновено се бръснеше под душа. След смъртта на Меган дълго време се насилваше да се погледне в огледалото и да приеме себе си такъв, какъвто е, а не като мъжа, когото виждаха другите.

Знаеше, че хората виждат онова, което искат, а не можеше да отрече, че бе благословен с красиво лице и стройно тяло и че жените често го заглеждаха. Понякога това го ласкаеше.

Но през повечето време чувстваше досада. Красивите жени го смятаха за играч, с когото нямат шансове. Съвсем малко жени отделяха време, за да проверят какво има под привлекателната му външност. Да открият какъв е той всъщност. В какво се бе превърнал.

— Е, кой си ти? — промърмори той на отражението си. Но нямаше добър отговор.

Тръгна из апартамента си — празен, с изключение на най-необходимите мебели, които си донесе от Чикаго. Маса, няколко стола и фотьойл за пред телевизора. И леглото, което взе още като се нанесе. Ново легло. Голямо. С надеждата за ново начало. Дано.

Напразно си повтаряше, че не бива да се тревожи и скоро ще има шанс да разбере и оправи кашата, която бе забъркал преди две години. Имаше нужда да отклони мислите си и затова взе лаптопа и се настани във фотьойла.

Сети се за стъклената топка. Вярваше в съдбата, в божието провидение, и не смяташе, че случайно е попаднала така лесно в ръката му.

Восъчнобялото лице на момичето изплува в съзнанието му и широките й очи се вторачиха в него. След няколко часа баща й щеше да пристигне, за да идентифицира тялото. Толкова млада, а животът й беше приключил.

Точно както животът на Меган. Отдавна не се беше сещал за нея. Нищо не можеше да я върне, също както момичето от сградата. Каква загуба. Каква безсмислена загуба.

Меган загина, защото едно егоистично копеле искаше да контролира по-слабите от себе си, а днешната жертва пострада заради група радикални защитници на околната среда. Те може и да говореха страстно, дори самоотвержено за каузата си, но си оставаха същите егоистични копелета като него навремето.

Запита се дали са знаели, че момичето е там. Надяваше се да не е така, както се надяваше Оливия да ги открие и да ги тикне затвора за дълго.

Топката беше техният подпис. Написа в Гугъл „стъклена топка“ и „екологичен палеж“ и се зачете в резултатите.

Намери една статия за група с името SPOT, после и друга. Откри и информация за невинна жена, загинала преди дванадесет години в последния пожар, за който групата бе поела отговорност, и сърцето му се сви от болка. Едва ли са знаели за момичето снощи. Замисли се за простреляния в сърцето пазач. Това вече не беше случайност. Очевидно тези подпалвачи не бяха идеалисти, а хладнокръвни убийци. Или нещо страшно много се бе объркало в плана им.

Дейвид намери публикация за вдъхновителя на екотерористите — Престън Мос. Оказа се бивш университетски преподавател, за когото никой не знаеше нищо от дванадесет години насам. И доста плодовит писател, преди да изчезне.

Някой бе намерил статиите на Мос и ги бе публикувал в интернет. Дейвид се зачете в тях и имаше чувството, че почти чува гласа на автора, толкова пламенно бе словото му.

— Дейвид? Тук ли си, момче?

Хънтър вдигна рязко очи от компютъра си и примигна, за да фокусира вратата, която се отваряше. Глен Редман надникна през нея и запита:

— Дейвид?

— Да, Глен, тук съм. Влизай.

Намръщен, мъжът влезе.

— Видях пикапа ти отвън и предположих, че си тук. Добре ли си? Изглеждаш сякаш си видял призрак.

Дейвид все още преживяваше вълнуващите думи на Престън Мос. Вълнуващи и плашещи с едва завоалираните си призиви към насилие, за да се чуе гласът на активистите, в случай че палежите не провокират обществото достатъчно силно. Дейвид разтърка длан върху гърдите си. Сърцето му все още биеше учестено.

— Бях се зачел — отвърна разсеяно той, след това примигна отново. — Какво ти трябва?

Глен се намръщи още повече.

— Ти ми кажи. Оставил си ми бележка. — Глен извади листа от джоба си и като го видя, Дейвид веднага се върна към настоящето.

— Точно така. Почуках на вратата ти, но реших, че си почиваш.

Постави лаптопа на облегалката на креслото, стана и придърпа един от кухненските столове, а след това подкани Глен да седне във фотьойла и продължи:

— Исках да говорим за онова, което си разказал на майка ми днес.

Глен присви очи.

— Какво съм казал?

Тонът му сепна Дейвид.

— За топката, която намерих в опожарената сграда.

— О, това ли? — разведри се Глен и накара събеседника си да се зачуди какво ли още е разказал на майка му. — Чух, че си извадил адски късмет.

— Така е. А топката се оказа наистина важна. Полицията не иска да се разчува за нея.

— Пред кого?

— Ами пред пресата, но и между нас. Тази информация не трябва да изтича.

— Добре — каза старият мъж и го изгледа. — Ти май доста си се поизтупал. Облякъл си и сако. Да не излизаш довечера?

Дейвид усети как се изчервява. Надяваше се да не е чак толкова предвидим.

— Да — отговори той и отвърна спокойно на погледа. — И ти изглеждаш доста спретнат, старче.

— Мислех си, че майка ти може да иска да разгледа града, но ако имате планове…

Дейвид не знаеше дали да се разсмее, или да се намръщи.

— Имаш някакви намерения относно майка ми?

— Не — отвърна възмутено Глен. — Само си помислих, че тя може да… Няма значение.

Опита да стане от фотьойла, но Дейвид му махна да остане на мястото си.

— Седни. Няма да излизам с майка си тази вечер. Тя отиде по магазините.

— Оставяш я сама през първата й нощ тук?

— Само за малко.

Може би. Не смееше да се надява на кой знае колко време с Оливия.

— Ти къде искаше да я водиш?

Глен сви рамене, видимо смутен.

— Може би в „Дулис“. Там крилцата са хубави.

Дейвид поклати глава.

— Майка ми не си пада по заведения с едрогърди сервитьорки и наливна бира. Освен това и ти си сменил ризата и си се избръснал. Това изисква нещо специално.

— Да бе, като че ли мога да си позволя нещо специално — оплака се Глен. Дейвид отново поклати глава, но не каза нищо и Глен въздъхна тъжно. — В „Мартинос“ масите са с покривки.

Хънтър се разсмя.

— Там ще й хареса. Може да видите и Лейси от апартамент 2А. Мартино я нае. Ти какво, да не харесваш майка ми?

Бузите на Глен поруменяха издайнически.

— Тя е приятна жена. Ти стой настрана, момче.

— Просто… тя не излиза с мъже. — Щом го изрече, Дейвид с почуда осъзна, че това не е напълно вярно. — Поне не и след баща ми.

— Преди колко време почина баща ти?

— Аз бях на осемнадесет години, значи преди осемнадесет години. Тя се държеше, не се оплакваше. Винаги можехме да разчитаме на нея. Не съм си помислял, че тя… отново ще излиза с мъж някога.

— Ние само ще идем в „Мартинос“ — каза Глен извънредно търпеливо. — Няма да се женим.

Дейвид го изгледа лукаво.

— Майка ми е страхотно хубава жена.

— Не ме карай да ставам от стола, Хънтър.

— Без лебедка няма да можеш. Само се дръж добре с нея, ясно? Тя е добър човек.

— Това го разбрах веднага — прокашля се Глен. — Та къде отиваш ти?

Сега Дейвид се размърда неловко.

— В твоето бунгало.

— С тези дрехи? Даже си лъснал с плюнка и официалните си обувки.

— Аз не плюя. Трябва да поговоря с един човек за един случай отпреди време.

— Тя как се казва?

— Оливия — въздъхна Дейвид.

Веждите на Глен се извиха.

— Онази, с която си спал и с чиято сестра вероятно също си спал? И аз чувам като прилеп. Просто го казвам, да си знаеш.

Дейвид затвори очи.

— Не съм спал с никоя от тях. Така мисля.

— Така мислиш?

— Да, точно това казах. — Беше казал повече от необходимото. — А колко е часът?

Глен погледна компютъра.

— Шест без десет. — Присви очи и се наведе към екрана. След това вдигна очи и изгледа Хънтър гневно. — Защо четеш за Престън Мос?

Дейвид се наведе напред.

— Ти познаваш Мос?

— Не лично, но го помня. Оставяха стъклен глобус при всеки пожар — отговори бавно Глен. — А днешната топка… Полицаите да не мислят, че се е върнал?

— Не знаят — отвърна Дейвид. — Но не искат това да стига до новините.

— Разбирам ги. Онзи беше много лош, Дейвид. Правеше се на искрен, но в крайна сметка си беше престъпник — каза Глен и добави развълнуван: — Повече от престъпник.

— Какво се е случило, Глен?

Старецът затвори лаптопа.

— Говорят за жената, която умря, защото заспала в сградата и не можела да излезе. Как обгоряла като въглен. Но не говорят за пожарникарите, които пострадаха при опита да спрат пожара. Огънят обхвана съседните сгради. Късмет извадихме, че изобщо угасихме пожара.

— Кой е пострадал? — запита Дейвид, като забеляза болката в очите на Глен.

— Двама младоци. Единият и до днес носи белезите, а другият е на четиридесет и влачи след себе си кислородна бутилка, сякаш петдесет години е пушил цигара след цигара. Попаднаха в капан вътре. Кислородът свършил и за малко да умрат от задушаване. Тогава новините раздухаха случая, но сега… ги споменават само в бележка под линия. Онази жена умря и всички съжалявахме много за нея, но този ден загубихме и двама добри мъже. А Престън Мос изчезна. Мръсен страхливец.

— Мръсен страхливец, които знае как да разбуни духовете.

— Това го умееше. Не мога да повярвам, че се е върнал.

— Може и да не е. Но не трябва да говорим за тази възможност. Нито дума, Глен.

— Добре.

Някой тресна външната врата на долния стаж.

— Дейвид?

Хънтър скочи на крака и погледна надолу, където стоеше майка му с пазарски чанти в ръцете си.

— Аз ще ги взема, мамо.

След това хвърли поглед през рамо.

— И внимавай в картинката, старче. Тя ми е майка.

След това изтича по стълбите и пое чантите от ръцете й.

— Ти армия ли ще храниш?

— Само теб. И Глен — последва го майка му по стълбите. — И младите майки в апартамент 2А.

— Сестрите Горски от апартамент 1Б направиха зеленчукова градина в двора. Цяло лято имах домати.

— В такъв случай ще храним и тях. Ти нямаше ли да излизаш тази вечер?

Дейвид бутна с хълбок притворената врата на апартамента си.

— Да. Но Глен иска да яде италианска храна, нали така, Глен?

Майка му се усмихна, когато видя стария мъж.

— Аз правя фантастични спагети карбонара. Много ще ти харесат.

Дейвид поклати глава и Глен се прокашля.

— В тази кухня не може да се готви. Плочките на пода още не са стегнали. Но можем да идем в „Мартинос“.

Дейвид постави пазарските чанти на масата и целуна майка си по бузата.

— Там масите са с покривки — каза той и взе лаптопа си. — И да се приберете до единадесет. Да ти дам ли пари, в случай че дъртият козел се разиграе?

Майка му махна с ръка през смях и се изчерви кокетно.

— Махай се оттук.

 

 

Понеделник, 20 септември, 18:10 ч.

На следобедната среща при Абът повториха отново всичко, което Оливия вече знаеше. Единствената новост се оказа, че Иън е открил дим в дробовете на Хенри Уимс, но малко. Това значеше, че вероятно пазачът не се е намирал в горящата сграда, но опровергаваше теорията, че стрелецът го е убил и след това е подпалил пожара.

Значи ставаше дума за най-малко трима подпалвачи. Барлоу обясни какво е открил при проверките си на работниците от „Ранкин“. Шестима от тях имаха досиета, но не и за палеж, а осем от всеки десет се намираха на ръба на банкрута.

Липсваше категоричен мотив и затова Барлоу поиска помощ за проучването на работниците. Щяха да им изпратят Ноа Уебстър. Оливия се зарадва. Ноа беше адски добър детектив, с който се работеше лесно.

Специален агент Крофорд от ФБР най-накрая се беше обадил на капитана. Намирал се в някакъв индиански резерват на север, но утре в осем щял да е в службата си. Много се развълнувал, като научил за стъклената топка.

Сега Оливия седеше до Кейн в кабинета на Иън в моргата. Бащата на Трейси Мълън чакаше жестомимичен преводач. Не можеха да започнат идентифицирането, преди да са сигурни, че ще могат да комуникират ясно с него.

— Чий ред е? — запита Кейн.

— Твой. Аз съобщих на госпожа Уимс, а двамата заедно казахме на семейство Мълън днес сутринта. Значи сега е твой ред да започнеш с бащата.

— Така го сметнах и аз — отвърна Кейн тъжно. — Какво ще правиш довечера?

— Отивам да взема бинокъла — каза сухо Оливия и Кейн вдигна вежди.

— Добре.

Тя изпита облекчение, че не се налага да обяснява.

— Говорих с господин Оукс от училището за глухи — каза Оливия. — Очевидно е използвал видеофон, както Бри предположи, защото разговорът премина много по-бързо. Оукс каза, че с удоволствие ще ни съдейства да разпитаме децата, но не можа да ни насочи към някой конкретен.

— Възможно е партньорът на Трейси да не ходи на училище — предположи Кейн.

— Вярно е, но все трябва да се започне отнякъде.

— Точно както с надписа „Гатор“ по ноктите й — каза детективът. — Впрочем, това се оказа хитро.

Оливия се усмихна.

— Да не ме ласкаеш, за да те отменя, а?

— Успявам ли?

— Не.

Двамата станаха на крака, когато на вратата на кабинета почука една жена.

— Здравейте. Аз съм Вал Лихай. Търся детектив Кейн.

— Аз съм — отговори той. — Вие нашата преводачка ли сте?

В косите й се виждаха сиви кичури, но жената имаше здраво телосложение, изглеждаше способна и беше облечена в черно.

— Да. Работили ли сте досега с преводач?

— Аз да — отвърна Оливия.

— Да, но преди много време — каза Кейн.

— Добре. В такъв случай ще обясня набързо. Тук съм по служба и съм положила клетва за конфиденциалност. Нищо от онова, което ще чуя и видя, няма да бъде повторено. Превеждам всичко, което глухият ще каже с жестове, дори ако е странична бележка само за мен. Превеждам с жестове всичко, което вие двамата казвате, дори ако то е нещо между вас. Имате ли въпроси?

— Да — отговори Оливия. — Вие участвали ли сте в идентифициране на труп?

— Да. Не ми хареса, но не мога да си избирам къде да бъда полезна, също както и вие.

— Тялото на Трейси Мълън не е обезобразено — каза Оливия и забеляза как жената поотпусна рамене, — но момичето е само на шестнадесет години.

Господин Мълън скочи на крака, когато тримата влязоха в чакалнята. Лицето му беше изпито, а очите — зачервени от плач. Жестикулираше бързо, но Вал се справяше без проблем.

— Аз съм Джон Мълън. Тук съм, за да видя дъщеря си. Къде е тя?

— Аз съм детектив Кейн, а това с партньорката ми, детектив Съдърленд — отговори Кейн, като местеше погледа си между преводачката и опечаления баща. — Съжаляваме много за вашата загуба.

— Какво се е случило? — запита с жест бащата. — Трябва да знам какво се е случило с дъщеря ми.

— Намирала се е в една сграда, когато избухва пожар — обясни Кейн. — Не знаем защо е била там. Но не е успяла да излезе и да се спаси.

— Не е изгоряла — добави Оливия и раменете на Мълън се отпуснаха едва забележимо. — Починала е от задушаване от дима.

— Била е сама в часа на смъртта си — каза меко Кейн, — но не и преди това. Интересуваме се дали знаете тя да е имала приятел или някой познат, който живее в района.

Озадачен, мъжът забави жестовете.

— Не, никой. Тя живееше във Флорида. Там трябваше да е в безопасност. С кого е била?

— Още не знаем, господине — каза Кейн. — А можете ли да ни кажете дали дъщеря ви е носела слухов апарат заедно с кохлеарния си имплант?

Все още озадачен, бащата поклати отрицателно глава.

Това означаваше, че слуховият апарат е на мъжа, с когото е била.

— Кога за последен път се видяхте с дъщеря си, господине? — запита Оливия.

— През лятото, за четири седмици. Аз имам… — След като стисна конвулсивно юмруци и ги отпусна, за да възобнови жестовете, бащата продължи: — Имах право да съм с нея всяка втора Коледа, Ден на благодарността, пролетна ваканция и шест седмици всяко лято.

— Но тя е останала само четири седмици? — запита Кейн.

Мълън се поколеба.

— Отиде на лагер за останалите две седмици.

— Кой лагер, господине? — запита Оливия.

— „Лонгфелоу“ в Мериленд. — Обляното му в сълзи лице се сгърчи и бащата се разплака. — Моля ви, нека видя дъщеря си.

Кейн погледна Оливия и тя кимна утвърдително. Нямаше повече въпроси за момента. Със сигурност щяха да проверят лагера „Лонгфелоу“ веднага след като бащата идентифицира тялото. Оливия докосна Мълън по рамото и го поведе към залата. Зелената лампа в горния десен край на прозореца светеше, съдебният лекар ги чакаше от другата й страна.

Кейн дръпна покривалото пред стъклото и само след секунди Мълън кимна вцепенено. След това затвори очи и заплака, като тихо се полюляваше, напълно сам в непоносимото си страдание.

Кейн дръпна покривалото обратно, а Оливия преглътна тежко. За жертвите на Човека с ямата нямаше идентификации. Нямаше достатъчно останки от телата и за идентифицирането използваха ДНК и сега, изправена до бащата на Трейси, тя осъзна, че това е било единственото положително нещо в целия кошмар — не се налагаше да вижда безсилната мъка на семействата, загледани в любимите си същества.

Тя отново докосна ръката на господин Мълън, съвсем леко, като с Бри, когато тя не носеше слуховия си апарат. Той се овладя и посрещна погледа й.

— Съжалявам — направи жест тя. Знаеше този жест — свит юмрук върху сърцето, сякаш за да облекчи болката. Направи знак на преводачката. — Искам да ви предам нещо от пожарникаря, който я е измъкнал. Той иска да знаете, че много съжалява. Опитали са да я спасят, но са пристигнали твърде късно.

— Колко време е минало, преди да пристигнат — запита Мълън с леко вирната брадичка.

Оливия би счела това за войнствен жест, ако не го беше виждала и преди при толкова съсипани от мъка родители. Това беше прилив на гняв и нужда да обвиниш някого. Беше напълно човешко.

— Пет минути след повикването — отговори тя. — Съдебният лекар смята, че Трейси е починала още преди пожарната да е получила обаждането. Пожарникарят, който я е извадил, е рискувал живота си.

Оливия се замисли за зейналата дупка над четириетажната бездна. Ако Дейвид бе стъпил не където трябва, докато влиза през прозореца за Трейси… Нямаше сили да мисли за това.

— Всички са положили максимални усилия.

— Благодаря ви. Кога мога да я взема?

Вал изговори въпроса и Оливия изпита желание да въздъхне. Мразеше случаите с деца, но болката се засилваше, когато попечителството над непълнолетно дете се споделяше от двама разведени родители.

— Съпругата ви ще пристигне утре — намеси се Кейн. — Вие двамата ще трябва да се разберете.

Лицето на Мълън се вкамени.

— Разбирам.

Бащата излезе от стаята разтреперан от гняв или безсилие. Вероятно и от двете.

— Вие ще дойдете ли утре? — запита Оливия преводачката. — Ще искаме да зададем още въпроси на родителите, когато са заедно в стаята.

— Можете да поискате аз да дойда — отговори Вал. — Аз ще уведомя в службата.

— Вероятно ще сте ни необходима цялата сутрин — каза Оливия, имайки предвид посещението в училището за глухи. — Ще провеждаме някои разговори.

— Ще отменя някои ангажименти — въздъхна тежко Вал. — А сега, ако нямате против, бих искала да си ида.

Оливия познаваше това чувство. Моргата не фигурираше сред любимите й места.

— Разбира се.

След като разписаха пропуските на преводачката и на господин Мълън, Оливия се обърна към Кейн.

— Била е на лагер.

— Той се поколеба, преди да ни каже това — отбеляза Кейн. — Какъв е този лагер „Лонгфелоу“?

— Хайде да проверим.

Излязоха от кабинета на Иън, който идваше от помещението с хладилните камери, след като беше прибрал тялото на Трейси.

— Иън, можем ли да използваме компютъра ти за минутка?

— Разбира се. Какво има?

Оливия се настани на стола зад бюрото му.

— Това лято Трейси е била на лагер.

Иън кимна.

— Където може да се е запознала с момче, за което родителите й не знаят.

— Ох, какви неща знаят децата само, а родителите им нямат представа… — промърмори Кейн.

— Майка ми побеля заради мен — сподели печално Оливия, докато преглеждаше резултатите за лагера „Лонгфелоу“ в Гугъл. — Ето го. Лагер за глухи ученици от гимназиалните класове. Интересно защо Мълън се поколеба с отговора си.

— Възможно е госпожа Мълън да не знае, че той е изпратил Трейси там — предположи Кейн. — Изглежда, не са имали съгласие по много въпроси за възпитанието й. Иън, преди колко време са станали онези счупвания и нараняването на лявата й ръка, за което спомена?

— По някое време през последните три месеца, мисля.

Оливия въздъхна.

— Значи може да са от таткото, от майката, от новия съпруг на майката, от всеки един в лагера или от всеки друг, с когото Трейси се е срещнала на път за Минеаполис. Това не помага да разберем кой я е бил, нито пък да открием нашия свидетел. Утре май ще бъде интересно.

Довечера също ще е интересно. Работният ден приключи. Оливия очакваше и се страхуваше в еднаква степен от този момент. Ставай. Иди. Така поне ще знаеш.

Иън се изкашля.

— Знам, че много обичате моргата, но ще трябва да ви изгоня. Чака ме още една аутопсия. Така че, махайте се.

Смутена, Оливия се изправи уморено.

— Извинявай, Иън.

Кейн изчака да излязат от главния вход, преди да проговори.

— Искам си бинокъла — каза меко той. — В случай че решиш да разкараш Хънтър.

Бузите й пламнаха.

— Нямам такова намерение. Но си прав.

— Виж, не знам какво е станало и не е моя работа. Но ако искаш да говориш…

Тя го потупа по рамото, трогната от думите му.

— Всичко е наред, благодаря.

Когато стигна при колата си, Кейн извика от другия край на паркинга пред моргата:

— Не забравяй червилото.

Тези думи я накараха да се усмихне.