Карън Роуз
Ням писък (8)

Глава седма

Понеделник, 20 септември. 14:25 ч.

Оливия се намръщи, като видя адреса, който й изпрати Дейвид. Беше на двайсет минути с кола от града. Защо там?

— Какво има? — запита Кейн.

— А, нищо.

Тя прибра телефона си и продължи да разглежда картата на езерото.

— Огледахме къщите с изглед към сградата. Никой не е виждал Трейси Мълън.

— Или не си признава. Нещо става там. Я ми дай бинокъла.

Оливия потупа джоба си и изохка.

— Забравих го. Дадох го на Дейвид и забравих да си го взема. Довечера ще ти го върна.

Кейн понечи да каже нещо, но размисли.

— Изглежда кучето е тук — каза той.

Оливия се взря отвъд езерото.

— Чудя се кой го е изпратил.

Казали бяха на Барлоу, че момичето е било с мъж, преди да започне пожара. Той беше поискал кучето на щатската служба за разследване на пожарите, но смяташе да извика и екип за издирване и спасяване на изчезнали хора да провери терена.

— След като нямаме бинокъл — отбеляза Кейн, — ще отидем с колата и ще питаме.

Като стигнаха до сградата, се озоваха пред готовия за действие екип за издирване и спасяване. Кучето се оказа немска овчарка, а собственикът му — висока жена с червени коси, които се спускаха до средата на гърба й като пламък. Оливия познаваше само един човек с коса с този цвят.

— Барлоу е извикал Бри — отбеляза тя, доволна. — Не бях сигурна дали ще й се обади.

— Това е приятелката ти от центъра за гледане на кучета ли? — запита изненадан Кейн.

— Да. Истинската й работа е да обучава кучета за издирване, спасяване и преследване на изчезнали хора. — Оливия забърза крачка и продължи: — Ние с Барлоу и Бри завършихме академията заедно. Известно време бяхме доста близки. — Или по-точно, тримата и най-добрият приятел на Барлоу. — Той и Бри ходеха заедно известно време. Всъщност, сгодиха се.

— И те ли? — запита внимателно Кейн. Той рядко говореше за проваления й годеж и никога не споменаваше Дъг по име, което я устройваше.

— И те — отвърна Оливия. — И при тях годежът не се получи. Но Барлоу знае, че тя е добър професионалист. Бри се занимаваше с издирване и спасяване още преди да напусне полицията. Баща й е ветеринар.

— Кучкар или от армейските ветеринари?

— И двете. В допълнение към работата си се грижи и за кучетата в центъра за обучение на дъщеря си. Моджо го обича, дори и когато той му бие инжекциите. Бри! — викна тя и махна с ръка.

Бри Франкони махна в отговор.

— Хайде. Гюсгас иска да се глези.

Когато Оливия се приближи, представи колегата си и Бри му стисна ръката с топла усмивка.

— Много съм слушала за вас — каза тя. — Радвам се най-после да се запознаем.

— И аз — отвърна Кейн. — И аз съм слушал много за вас. Особено днес.

— Убитото момиче е имало кохлеарен имплант — намеси се тихо Оливия.

Веждите на Бри се извиха нагоре.

— Интересно.

Тя говореше ясно, предимно заради загубата на слуха си, но и отчасти защото имплантът й позволяваше да чува. Не както преди, но достатъчно, за да съществува в света, изградила около себе си, след като напусна полицията.

Връщането на значката я беше наранило дълбоко. Оливия дори не можеше да си представи колко. Но я подкрепяше в тежкия момент също както Пейдж, която Оливия привлече в техния кръг още докато учеха в академията. Късметлийка съм — каза си тя, като се сети за случката с Пейдж тази сутрин. — Имам добри приятелки. Помагали си бяха в не един труден момент. Оливия се замисли за срещата си с Дейвид Хънтър по-късно вечерта. Ако минеше зле, пак щеше да се нуждае от приятелките си.

— Идентифицирахме я по серийния номер на устройството — обясни Кейн. — Оказа се много удобно.

— Добре е да знам това — промърмори Бри. — В случай че умра без личните си документи.

Кейн направи гримаса.

— Извинявам се. Нямах предвид… По дяволите. Съжалявам.

Оливия я ръгна силно с лакът.

— Дразни те, Кейн. А ти го остави на мира, Бри.

Червенокосата жена примигна с кафявите си очи.

— Съжалявам, господин детектив. Не можах да се въздържа.

В този момент дойде Барлоу и лицето на Бри стана безизразно. За непознати тези двамата изглеждаха като пълни професионалисти, но Оливия знаеше, че под спокойната усмивка на приятелката й омразата й към Майкъл Барлоу все още кипи.

— Сержант Барлоу каза, че е възможно в сградата да има и друга жертва — обясни кратко Бри.

— Възможно е. Не сме сигурни дали е успял да избяга. Ако се е измъкнал, ще го търсим да свидетелства. Ако не, трябва да идентифицираме останките му — обясни Кейн.

— Но ако е избягал и разберете откъде е дошло момичето — предположи Бри, — вероятно ще намерите и свидетеля.

— Точно така — потвърди Оливия и погледна към Барлоу. — Ти взе ли дрехите й от моргата?

Сержантът вдигна една найлонова торба.

— Можем ли да потърсим най-напред останките на неидентифицирания мъж? Един от следователите е вътре, Бри. Той ще те придружи — каза Барлоу с крива усмивка. — Не бих искал с Гюсгас да пропаднете през някоя от дупките.

— Благодаря — отвърна Бри, като върза яркочервената си коса на опашка. След това стисна здраво каишката на кучето. — Гюсгас, време е за работа.

Двамата с кучето влязоха в постройката, а Кейн вдигна учуден вежди.

— Гюсгас?

Оливия се усмихна.

— Да, точно както мишките в рисувания филм за Пепеляшка. Гюс и Гас. Кучето има удостоверение за търсач на трупове, за издирване и спасяване на изчезнали хора и за други неща, чийто списък е по-дълъг от ръката ти.

Кейн въздъхна.

— Освен това тя е пристрастена към рисуваните филми? Какво сте гледали в столовата на академията, когато учехте?

— Рисуваните филми са брилянтни социални сатири — каза закачливо Оливия, знаейки, че Кевин я дразни нарочно. Или през повечето време. — А понякога — продължи тихо тя, — са просто начин да избягаш.

— С това съм съгласен — отвърна той също толкова тихо.

Някои жени обичаха сладолед. А Оливия сваляше напрежението с няколко епизода за Койота и Бързоходеца. Нещо в начина, по който онази наковалня смачкваше чадъра на койота, я разсмиваше всеки път.

През последните седем месеца тя беше гледала доста епизоди. Придоби този навик през седмиците, когато трябваше да информира семействата на жертвите от варната яма. Прибираше се, разхождаше Моджо, след това пъхаше диска с „Най-доброто от Бързоходеца“ в дивидито и зяпаше екрана, докато заспи.

Убиецът беше съхранявал шофьорските книжки на жертвите си като сувенири, с което идентифицирането на телата ставаше много по-лесно. Оказа се, че тихомълком е убивал жени от десетки години.

Търсенето на роднините им беше трудна задача, но помагаше на Оливия да не мисли за ужаса от ваденето на останките на поредната жертва. Понякога всичко това минаваше през главата й като филм. Кости, кости и още кости.

Но костите не бяха най-лошото. Най-лошото се оказаха първите тела, които извадиха от ямата. Варта разяждаше телата за няколко дни. Но накрая убиецът беше убил твърде много жени и поради това при последните жертви гниенето ставаше бавно.

Затвори очи, като си припомни гниещата плът. И как тя просто… се разпадаше при преместването на телата.

Ако в изгорялата сграда имаше труп, от него едва ли щеше да е останало много. Щеше да прилича на онези тела. Тревожността й премина рязко в силна нужда да избяга, но Оливия си наложи да остане. Така тези неща щяха да станат по-лесни. Така трябваше.

Запита се как ли се справя с всичко това Кейн, но той никога не споделяше и тя не питаше. Той просто си вършеше работата.

— Знаем откъде са излезли подпалвачите — съобщи Барлоу. — Кучето надуши следа от лепилото при онази врата.

Той посочи една врата при стълбището, от страната на прозореца, на който Дейвид беше видял отпечатъците от ръцете на момичето.

— Открихте ли отпечатъци от стъпки? — запита Оливия, но Барлоу поклати глава.

— Само размазани петна. Подпалвачите са стъпили в лепилото и така са оставили следи до вратата. За съжаление, лепилото по обувките им е събрало прах и отпечатъците са неясни. Не се виждат грайфери и е невъзможно да се определи размерът на обувките, въпреки че изглежда вътре са били двама.

— Значи ако намерим обувките им, какво? — запита Кейн.

— Ще намерите следи от лепило — отвърна Барлоу. — Ако към лепилото има полепена пепел или прах, ще можем да я съпоставим по състав с намереното тук и ще сме сигурни, че са идвали тук. Кучето проследи следата през двора до онзи прорез в оградата.

Сержантът посочи един от трите среза на оградата, най-близкия до пътя, за който знаеха от Мики.

— Значи са избягали по пътя — намръщи се Кейн. — А не през езерото. А убиецът на Хенри Уимс се е намирал между него и езерото.

— Мислих за това. Водачът заведе кучето от другата страна на блока, за да проучим района, където намерихме Хенри Уимс. Там нямаше лепило по земята. Възможно е убиецът му да е избягал през езерото, но е също толкова възможно да се е върнал обратно в сградата при другите и да е избягал по пътя.

— Значи — предположи Оливия, — убиецът на Хенри не е стъпвал в лепилото или пък изобщо не е влизал в постройката.

— Може да е убил Хенри, а после да е влязъл, за да запали пожара — реши Кейн.

— Възможно е, ако Уимс не е гълтал дим — отвърна Барлоу. — Но ако Иън открие дим в дробовете му, значи е убит след палежа.

— Иън ще му прави аутопсия днес следобед — каза Оливия. — Ако Уимс е убит преди пожара и ако вътре е имало двама подпалвачи, значи общо са най-малко трима. Въпросът е дали Трейси и секс партньорът й са участвали?

— И дали той е все още жив — добави Барлоу.

— И ако подпалвачите са излезли през онази странична врата — продължи Кейн, — дали са влезли през нея? И как е влязла Трейси Мълън?

— Ключалката на страничната врата не е насилвана — отвърна Барлоу, — но това не означава нищо. Хората винаги подпират вратите в строителните обекти, за да не се затварят.

— Пазачът е трябвало да проверява за тези неща, нали? — запита Оливия.

— Вратата е част от маршрута му. Първата му спирка е камерата за наблюдение, а след това проверка на всички врати отвън и обиколка около оградата. Но Уимс е поразен още на излизане от задната врата. Не е имал никакъв шанс.

Оливия погледна Кейн.

— Трябва да го проверим — каза тя. — Уимс.

Кейн кимна.

— Знам. Не можем да пренебрегнем вероятността да е знаел, че идват и да са го убили, за да не проговори. Нека проверим финансовото му положение. Но дискретно.

— Няма нужда да увеличаваме мъката на семейството, ако не се налага — промърмори Барлоу. — Видяхте ли дъщеря му по новините?

В погледа му Оливия забеляза състрадание, каквото беше виждала толкова често преди. Само че когато се нуждаех от него най-много, той се оказа надменно копеле.

— Какво е казала?

За един сладко-горчив момент тя се почувства сякаш все още са приятели.

— Похвали ни, Лив. — Той посрещна погледа й и не отклони своя. — Оказа се по-силна, отколкото щях да съм аз, предвид че току-що е останала без баща. Не бих искал да правя нещо, за което ще съжалявам.

Оливия кимна. Тя също загуби баща си в онази нощ, когато приятелството й с Майкъл Барлоу се разпадна на парченца. Защото Барлоу се оказа надменно копеле, което се бърка в чуждите работи. Сега може би искаше прошка.

— Ще внимаваме — отвърна тя. — Просто искаме да го изключим като… съучастник.

Оливия забеляза, че той е схванал двойния смисъл в думите й, както тя схвана неговите.

— Добре — отмести поглед Барлоу. — Кучето на Бри ще се забави, докато огледа всичко. В колата съм оставил папките с досиетата на строителите от фирмата „Ранкин и синове“. Можем да ги прегледаме, докато чакаме. Не се знае дали няма да изскочи нещо.

 

 

Понеделник, 20 септември, 14:40 ч.

— Благодаря, че дойдохте, госпожо Дент — направи знак на майка му директорът, господин Оукс, и изгледа Остин сурово. И тримата бяха глухи и правеха бързи жестове, а майка му — гневни. — Майка ти е дошла много отдалеч.

— Три часа — отвърна с жест майка му. — Но това е грешка. Остин не пуши.

— Отговорникът на общежитието е надушил дим днес сутринта — отвърна Оукс, — след като димната сигнализация светнала. Когато отишъл в стаята на Остин, го заварил с цигара в ръка.

Майката пребледня.

— Защо, Остин? Кажи защо.

Защото аз заведох Трейси в онзи блок. Исках да се грижа за нея. Но сега тя е мъртва. И аз съм виновен. Стълбището беше изпълнено с дим. Тя тичаше след мен. Знам, че тичаше след мен. Той беше успял да излезе, а Трейси — не.

— Съжалявам — отвърна с жест Остин. Но това нямаше да върне Трейси. Тя беше мъртва.

Оукс се намръщи.

— Остин е отстранен от училище за пет дни. Може да се върне другия понеделник.

Момчето затвори очи. Мразеше, че трябва да лъже майка си. Но ако й каже… Спомни си мъжа в лодката. Той беше застрелял пазача. Ако знае, че съм го видял…

Много пъти искаше да каже истината. Но след като шокът от загубата на Трейси премина, Остин си спомни изражението на пазача, когато падаше. И как зъбите на ухиления убиец блестяха на лунната светлина.

И всяка подробност от лицето на убиеца, когато свали ски маската си.

Готов беше да си признае. Но тогава мъжът можеше да убие и него.

Хората, които казват истината, си патят. Какво да правя?

Майка му стана, прегърбена от тревога.

— Вземи си раницата — нареди му с жестове тя.

Раницата. Оставил я беше в огъня. Там се намираха някои от книгите и тетрадките му. И нещата на Трейси. И моя слухов апарат. Надяваше се огънят да е изгорил всичко. Не искаше никой да знае, че се е намирал там. Майка му нямаше пари за нов апарат, а и отдавна не можеха да си позволят застраховка. Какво да правя?

И той стана.

— Изгубих я някъде — отвърна безгрижно той.

Майка му го погледна сразена. Знаеше, че й се иска да изкрещи. Но тя само поклати глава и направи уморен жест:

— Да си вървим.

 

 

Понеделник, 20 септември, 15:25 ч.

Бри спря при колата на Барлоу, където той, Оливия и Кейн четяха папките.

— Трябва да е избягал — каза тя. — Вътре няма човешки останки.

— В такъв случай имаме свидетел — отвърна Оливия. Това беше наистина важно, защото в досиетата не попаднаха на полезна информация. Имаше няколко описания на ефективността на работниците, един-два теста за наркотици, но нищо повече. Затова най-добрата вест през този ден се оказа фактът, че приятелят на Трейси не е загинал с нея.

Барлоу подаде на Бри чантата с дрехите на Трейси.

— Можем ли да проследим момичето?

— Разбира се — отвърна студено Бри.

Оливия върна папката, която разглеждаше, в колата на сержанта.

— Мога ли да участвам?

— Разбира се — съгласи се с усмивка Бри.

Кейн също захвърли папката си в колата.

— Идвам и аз.

Бри извади ризата на Трейси от чантата и я даде на Гюсгас, който я помириса.

— Време е за работа, Гюсгас — каза тя и двамата поеха напред, а кучето заби нос в земята.

Оливия и Кейн ги последваха, като Барлоу тръгна няколко крачки по-назад с видеокамера в ръка. Кучето ги отведе от другата страна на блока, където бяха намерили тялото на Уимс. Откри следата, която се движеше между дърветата и спираше при оградата. До друго от срязаните места.

— Можем да продължим — каза Бри.

— Да, моля те — каза Барлоу. — Бих искал да видя как са влезли. Оттук не може да се стигне до пристана. Много трънливо е.

Бри кимна.

— Лив, помогни ни да се промъкнем.

Оливия се подчини и жената с кучето продължи по дирята, следвана от останалите. Кучето няколко пъти загуби следата, но Бри му даде отново да помирише ризата. Изведнъж то спря рязко и седна.

Намираха се на брега на езерото. Дълбока следа в тинестия бряг навлизаше във водата.

— Имали са лодка — каза Кейн, като коленичи, за да разгледа следата в калта. — Малка лодка. По-широка от кану. Вероятно е малка гребна лодка.

— Някой трябва да е знаел за тази част от брега — вметна Оливия. — Оттук до пристана има само трънливи храсти, както каза ти, Барлоу. Тук е най-близкото място за спиране с лодка, ако изключим пристана.

— Трейси не е местна жителка — продължи Кейн, — но човекът с нея може да е такъв.

— Или най-малкото да е отсядал в някое от тези бунгала.

Оливия се вгледа в другия край на езерото.

— Засега ще приемем, че приятелят на Трейси е местен жител. Ако не успеем да го намерим, ще разширим търсенето сред наемателите на бунгалата, които живеят постоянно, и другите, които идват за почивка.

Бри гледаше в тинята.

— Избутал е лодката във водата, но не виждам стъпки от крака. А килът на лодката е оставил ясна следа. Значи трябва да има и отпечатък от обувка. Освен ако не е дошъл… оттук. — Тя подаде каишката на кучето на Оливия и заобиколи групата в полукръг. Внимателно отмести гъстите храсти. И вдигна поглед с усмивка. — Отпечатък от обувка. Едно на нула.

Кейн отиде при нея и надзърна над рамото й.

— Четиридесет и трети номер. Добре.

Казана от Кейн, тази дума беше голяма похвала. Бри се обърна, за да огледа наоколо.

— Виждаш ли как пътеката от намачкани клонки и листа спира на три метра от мястото, до което онзи е искал да стигне?

— Уплашил се е — тихо отговори Оливия. — Бягал е от горящата сграда. Чудя се дали е знаел, че Трейси не е успяла да излезе.

— О! — възкликна Барлоу, свали фотоапарата си и се загледа в профила на Бри. — Знам какъв е бил.

Отиде до нея и се наведе леко, загледан в ухото й.

Наежена, Бри се отдръпна и го изгледа гневно.

— Какво правиш?

Барлоу се изправи и погледна Оливия.

— Кохлеарните процесори, които се носят зад ухото, нямат вътреушна част — обясни той. — Не мога да повярвам, че съм забравил това.

Оливия се намръщи. След това разбра.

— О, боже! Прав си. Колко пъти съм гледала тази кука на ухото ти, Бри… Не мога да повярвам, че и аз съм забравила.

След това Оливия погледна Кейн.

— Процесорът на Бри се поставя на мястото си с кука, която се слага тук — обясни тя и докосна най-горната гънка на ухото си. — А не с розова част за вкарване в ухото, каквато Дейвид намери в останките.

— Такива използват за слухови апарати, не за импланти — обясни Бри. — Намерили сте вътреушна част?

— В останките — отговори Барлоу. — Тази част беше разпознаваема.

— Значи тя не би трябвало да има едновременно слухов апарат и имплант, така ли? — запита Кейн.

— Може би — отговори Бри, която също разбра всичко. — Някои хора използват и двете, според това доколко не чуват. Какъв е моделът на жертвата?

— Според майката Трейси е била напълно глуха, но баща й отказал да слагат кохлеарен имплант. Опитали със слухови апарати, но без полза.

— И бащата е глух, така ли? — запита Бри. — Споровете около имплантите на децата не са така разгорещени, както преди време, но още се водят. Много от глухите хора не смятат състоянието си за нещо, което трябва да се „поправя“. Защитават своята култура и език и за мнозина имплантите са заплаха.

— Това го схванах, когато говорих с бащата — каза Кейн, — въпреки че минавахме през оператор. Бащата беше ядосан, особено на жена си. Разбира се, и той страдаше, а и по телефона е почти невъзможно да хванеш нюансите.

Бри се усмихна печално.

— С практика става по-лесно. Следващия път, ако можеш, използвай видеооператор. Ако бащата има видеотелефон, той може да прави жестове директно на оператора, вместо да пише. Така гласът на преводача може да предаде част от чувствата, защото ще вижда лицето на човека отсреща. Ще ти покажа как да направиш такава връзка.

— Ще съм ти благодарен за това — отвърна Кейн.

— Може ли да се върнем към тази вътреушна част? — запита нетърпеливо Барлоу. — Тя на момичето ли е, или не?

— Ако е родена напълно глуха — каза Бри — и ако не я е носила преди импланта, вероятно не е нейна. Трябваше да проверите това.

— Ако не е нейна, е възможно и раницата да не е нейна — обади се Кейн. — А слуховият апарат може да е на човека, с когото са били заедно преди пожара.

— От космите, които е оставил по тялото на Трейси, знаем, че е бял, с тъмна коса. Вероятно е местен жител, който може да е глух или с увреден слух — каза Оливия. — Това стеснява обхвата.

Бри кимна.

— И ако е на нейните години, имате още по-голям късмет. Защото ще е записан в някое училище, а в общинските служби ще имат информация за недъга му.

— Откъде да започнем? — запита Оливия.

— Аз бих започнала от училището за глухи деца — отвърна Бри и погледна часовника си. — Приключили са за днес. Някои от децата живеят в общежитие и можете да проверите там, но ще трябва да говорите преди това с директора, който се казва Оукс. Според мен е много отзивчив.

— Там ли си учила? — запита Кейн. — Аз мислех, че си загубила слуха си по-късно.

— Така е и не съм учила там. Но работя с училището по време на ваканциите — водя курс за ветеринарна грижа. Когато завършат, децата ще са придобили някакъв опит в отглеждането и грижата за животни.

— Значи познаваш децата — отбеляза Кейн.

— Някои. Те имат и часове по готвене, механика, земеделие. Много от децата искат да са ветеринари, но се отказват, когато се наложи да метат кучкарниците. Обикновено стават готвачи — усмихна се Бри. — Избират между захарта и лайната.

Кейн се разсмя.

— Значи можеш да ни помогнеш да говорим с децата?

Бри се поколеба.

— Аз съм бавна в жестовете. Трябва да опитате с преводач. Възможно е мъжът, когото търсите, да не е от местните или вече да е завършил, но общността на глухите е сплотена. Ако той все още живее тук, някой ще го познава. Просто ще трябва да сте търпеливи. Те често защитават своите.

— Както полицаите — каза Кейн.

— Точно така — отвърна Бри и изгледа Барлоу. — Нещо друго, сержант?

— Не — отговори Барлоу, наежен като нея. — Благодаря на теб и на кучето ти.

— Няма защо. Обади ми се, Лив. Ще вземем Пейдж и ще идем при Сал да пием по едно — каза Бри и пое каишката от Оливия. — Както в старите дни.

Както в старите дни. Преди Човека с ямата. Преди да започна да избягвам приятелите си.

— Обещавам.

— Имам свидетели — предупреди я Бри. — Хайде, Гюсгас. Да се прибираме.

Оливия се обърна към Барлоу, изглеждаше мрачен и уморен като нея. Той беше поднесъл маслинова клонка… Е, не клонка. По-скоро пръчица. Тя реши да вдигне малко летвата.

— Постъпи правилно, като извика Бри. Знам, че не ти е било лесно.

Барлоу се усмихна мрачно.

— Е, не беше точно така. Първите четири екипа, на които се обадих, отказаха — въздъхна той и запита: — Как искаш да продължим?

— Ще потърсим приятеля на Трейси — каза Кейн. — Ти работи по идеята за вътрешния човек. Проверявай служителите. Виж дали няма някой подозрителен.

— Или глух, или с увреден слух — добави Оливия. — Ами ако онзи, с когото е била Трейси, работи в „Ранкин и синове“? И я е пускал да се крие тук? Може да е имал ключ.

— Добре казано — съгласи се Барлоу. — Ами ФБР? Абът свърза ли се с агент Крофорд?

— Щом не ни се е обадил, значи не е. Надявам се да се чуят до пет — каза Оливия. — Ами какво ще кажеш за отпечатъка от обувка четиридесет и трети номер в калта?

— Ще накарам колегите да направят гипсова отливка на обувката и на следата от кила на лодката — отвърна Барлоу.

— И имаме достатъчно време да се чуем с Иън преди срещата в пет — каза Кейн. — Вече трябва да е приключил с аутопсията на Уимс.

Часовникът показваше почти четири. Трябваше да идат до моргата, да проведат следобедна среща в службата, да се върнат в моргата, за да идат с бащата на Трейси за разпознаването, и после…

После при Дейвид, който щеше да чака в бунгало на едно друго езеро, на половин час път. Защо точно там? Защото иска да започнем оттам, откъдето спряхме.

А това беше твърде примамливо за нараненото й его и самотното й либидо. И все пак тя ясно помнеше името, което той изстена през онази нощ. А то не беше моето. Ако той искаше да започне всичко отново, Оливия нямаше представа как ще отговори. Е, още два часа и ще разбереш.

 

 

Понеделник, 20 септември, 16:35 ч.

— Желаете ли още нещо? — запита той дамата пред гишето, докато с периферното си зрение наблюдаваше останалата част от магазина.

Тя вдигна поглед от телефона си със замечтана усмивка и с двадесет долара в ръка.

— Не, благодаря. Приятен ден.

Той върна ресто, което жената не си направи труда да преброи.

— Вие също. Ч-чао.

Изгледа жената, която си отиваше, без да се съмнява в повода за усмивката й или за това къде отива. Запита се дали съпругът й знае, че тя го мами, или че телефонът, който стиска в ръка, съдържа писмата, в които любовникът й пишеше за неутолимия си глад, който тя засищаше в местния мотел всеки понеделник след работа.

Проникването в електронната й поща се оказа детска играчка. Всеки път, докато чакаше на касата, тя проверяваше имейлите си, както правеха три четвърти от клиентите му. Сега сякаш всеки имаше смартфон, а безплатният интернет се оказа твърде сладка примамка, която не можеха да пропуснат, докато се редят.

Разбира се, всеки, който се включваше в предлагания от него „безплатен“ интернет, се сдобиваше с малък троянски кон, който проверяваше всички пароли на електронната поща, на банковите сметки, списъците на хората от телефонния указател и всичко друго, което се намираше в телефоните или в преносимите им компютри.

Няколко от клиентите си беше хванал точно така чрез открадната информация от електронната поща и чрез влизане в сметките им. Майчице, какви имейли изпращаха и пазеха тези хора. Чак го караха да се изчервява. Горещи, много горещи. И отлично гориво за шантаж. Изневерявате на жена си? Срамота. Платете ми и никой няма да узнае за това. Адски лесно се оказа.

Само след няколко от имейлите на Ерик осъзна, че е попаднал на златна мина. Ерик и Джоел си пишеха колко са ядосани за застрояването и как този блок навлиза във влажната зона. Ерик изглежда не се тревожеше за влажните зони, но от имейлите си личеше, че Джоел е успял да го привлече.

Джоел се оказа ентусиазиран фантазьор, който обаче знаеше как да убеди Ерик. Веднъж в живота си живей — пишеше той в един имейл. — Рискувай! Бъди герой! Направи нещо различно. Баща ми казва, че си скучен и безопасен. Така ли искаш да прекараш живота си? Искаш ли да станеш като бащите ни?

Които бяха невероятно и безсрамно богати.

Жалко, че Джоел имаше съвест. Но Ерик, макар и не с особено силно въображение, разсъждаваше много задълбочено. Докаран до определена точка, той не се отказваше, както не се отказа от идеята веднъж в живота си да е герой.

Смело застана начело и бързо оформи плана. Беше си осигурил и помощта на Албер — своя любовник, присъединил се предимно от егоистични подбуди. Тогава Джоел доведе своята любовница — едно име, което ме сепна. Мери. Име, което той не беше виждал от доста време. И което можеше да не види отново до края на живота си.

Ако тя си кротуваше, той може би щеше да я остави на мира. Да си гледа работата. Да ходи на курсовете, на които се е записала. Но тя не кротуваше. Тя се беше ангажирала с Джоел. Щом видя името й в имейла от Джоел, той знаеше, че този случай няма да е просто изнудване. А отмъщение.

А момичето на прозореца, което умря? То подслаждаше нещата още повече.

Но за съжаление, смъртта на момичето не се отрази добре на бизнеса днес. На гишето присъстваше обичайната тълпа и касата звънкаше почти непрекъснато, но пожарът и смъртта присъстваха като основна тема във всички „частни“ разговори. Хората казваха какви ли не неща, като смятаха, че никой не ги чува и не им обръща внимание.

Но аз винаги обръщам внимание. Затова ще бъда богат. Безгрижно измъкна дистанционното от джоба си. То приличаше на айпод — от кръглото колело до слушалката в ухото му. Но съвсем не беше такава обикновена вещ. Избягваше да го използва, когато е на работа. Завъртя колелото с палец, за да обиколи всички горещи зони. Тук навсякъде имаше микрофони и с това удобно устройство можеше да подслушва буквално всеки разговор. То представляваше неговото звукозаписно студио, незаменимо оборудване за всеки изнудвач и напълно изгодна покупка от интернет.

Повечето идеи получаваше от подслушаните разговори. След това проникваше в имейлите, за да се добере до истинските находки — документацията, заради която жертвите плащаха. За разлика от Барни Томлинсън, повечето от жертвите плащаха.

Но ако не плащаха както Томлинсън, той вземаше мерки. Трайни.

Смяната му свършваше скоро и можеше да се погрижи за Томлинсън, а после да избере откъде да наблюдава действията на колежаните. Наведе се, за да затвори компютъра си, и подскочи от бръмченето в джоба си. Звънеше един от предплатените телефони. Намери необходимия телефон и видя, че го търси Ерик. Отвори апарата, за да прочете съобщението.

Джоел е мъртъв. Само трима сме. Работата върви според графика.

Ерик вярваше на заплахата, че ако четиримата не дойдат, видеото ще излезе на бял свят. Страхуваше се. Това е добре. А утре ще е ужасен. Което е още по-добре. Засега той щеше да си поиграе малко с тях, за да забие кукичката още по-дълбоко.

„откъде да знам, че казваш истината? докажи.“ — написа той.