Карън Роуз
Ням писък (6)

Глава пета

Понеделник, 20 септември, 10:55 ч.

— Господин Марш, въпрос ли имате?

Ерик вдигна поглед и шокиран разбра, че всички са си отишли, а професорът стои и го гледа.

— Не, сър. Извинете.

— Господин Марш, когато спите, хъркате. Когато сте буден, участвате. Днес не правихте нито едното, нито другото и закъсняхте с петнадесет минути. Има ли нещо?

— Едно момиче — отвърна той с престорено стеснение. — Ще трябва да взема записките от някого.

— Добре. Само не закъснявайте за лекцията в сряда.

— Няма.

Ерик се измъкна, а после се облегна тежко на една стена отвън. Ако някой го заподозре, професорът ще каже „Изглеждаше разстроен, замислен“.

— Страхотно — промълви той.

Трябваше да каже на другите. Това засягаше всички. Ще искат ли да изгорят още една сграда? Да им каже ли за видеозаписа? Джоел ще откачи. И не се знае какво ще направи, какъвто е идиот.

Албер — помисли си той, — не би се изненадал. Албер знаеше, че там е имало и друг човек, и че този друг човек е убил пазача. Защото те не го убиха.

Само дето никой няма да им повярва.

— Мъртви сме — прошепна той и извади мобилния си телефон. Телефонът на изнудвача беше в джоба на панталона му, с изключен звук. Не можеше да го остави да пиука по време на лекция.

„Да се срещнем пред библиотеката по обед“ — написа той и изпрати съобщението до Албер, Джоел и Мери. Преди да натисне бутона за изпращане, телефонът му потрепери. Обаждаше се Мери.

— Какво?

— О, господи — отвърна тя несигурно. Изплашено. — Чу ли за Джоел?

Ерик изпита още по-силен страх.

Да не е проговорил? Дявол да го вземе!

— Какво да съм чул?

Тя подсмръкна — плачеше.

— Не дойде в клас.

Ерик въздъхна облекчено.

Това ли било?

Мери преиграваше както обикновено. Ерик не искаше да я включва от самото начало, но Джоел настояваше. В нейно присъствие Ерик винаги се чувстваше възбуден и нервен. Не можеше да разбере защо Джоел е толкова увлечен по нея. Сигурно сексът с нея беше наистина хубав.

— Вероятно се е заврял в стаята си.

— Не. Мъртъв е — проплака тя. — Джоел е мъртъв.

Ерик усети как въздухът напусна дробовете му.

Майчице! Албер работеше бързо.

— Какво е станало? — запита той.

— Карал си колата на път за училище — хлипаше Мери. — Изхвърчал от пътя и се блъснал в дърво. Излетял през предното стъкло и умрял от кръвозагуба.

— По дяволите.

Казал беше на Албер да свърши работата така, че да не боли. А това звучеше доста болезнено. Но стореното — сторено. Ще трябва да живеят и с това.

По-добре гузна съвест, отколкото живот зад решетките.

Но пък сега Джоел нямаше да е на разположение за вечерта. Трябваше всички да участват, иначе видеозаписът отиваше в полицията.

Трябваше да кажа на Албер — каза си Ерик мрачно. — Джоел ни трябваше.

Може би изнудвачът ще приеме съобщение. Моля да извиниш Джоел от всички свързани с изнудване палежи, защото е мъртъв. Ерик затвори очи. Това направо не беше за вярване, мамка му.

— Кой ти каза? — запита той.

— Сестра му ми се обади. Неговите родители не знаеха за нас двамата. Джоел каза, че нямало да ме одобрят. Но сестра му знаеше за мен. Не казвай нищо на семейство Фишер, не искам сестра му да загази.

Родителите на Джоел бяха ортодоксални евреи, а Мери — ирландска католичка. Нямаше как да я одобрят. А фактът, че Джоел криеше връзката си с нея… е, Ерик го познаваше още от детската градина и знаеше колко е потаен. И аз би трябвало да плача — помисли си той. — Да чувствам нещо. Но изпитваше само умора и страх. Цялата тази каша беше идея на Джоел. В известен смисъл и негова вина.

— Трябва да се срещнем. Тримата. В библиотеката. На обяд.

— Не мога — каза тя. — Имам час.

— Пропусни го — сопна й се той. — Важно е.

След това прекъсна връзката. Трябваше да вземе решение. Трудно решение. Да изгори ли склада на някакъв непознат, или да рискува да го вкарат в затвора? Да каже ли на другите, или не?

Можеха да избягат. Да се махнат от страната. До Канада имаше не повече от три часа с кола, а оттам… накъдето и да е другаде. В която страна няма договор за екстрадиране със Съединените щати. Трябваха му пари. И нови документи. Трябваше да си осигури време. Но имаше само тринадесет часа.

Може би изнудвачът няма да ги следи този път. Не му е необходимо, нали? Няма какво да губи. А аз губя всичко.

Ерик бръкна в джоба на панталона си и извади другия мобилен телефон, за да провери отново адреса на склада, въпреки че го помнеше отлично.

На кого е? С какво се занимава собственикът? Може би е направил нещо ужасно. Толкова ужасно, че опожаряването на склада му ще е в услуга на обществото.

Е, заблуждавам себе си. Трябва ми време.

Опожаряването на склада щеше да му осигури необходимото време. Ако не наранят други хора, щяха да унищожат само вещи. Вещите се заменят. За това е застраховката.

Нали самият той каза това вчера? Вчера, когато те все още бяха еколози-отмъстители? Господи! Как така се объркаха нещата?

Не можеше да мисли за тези неща. Сега трябваше да намери информация за непознатия, чийто склад щеше да се превърне в пепел към полунощ. Трябваше да измисли как да убеди Албер и Мери, че правят нещо добро. Само да имаше малко повече време.

 

 

Понеделник, 20 септември, 10:55 ч.

Оливия се беше успокоила, когато двамата с Кейн влязоха в моргата, но гласът на Дейвид все още изпълваше мислите й. Трябва да говоря с теб. За какво? Защо се е крил седем месеца? Или за да й каже изтърканото Не е в теб проблемът. Оливия, а в мен?

Във вишката, докато бяха заедно, тя запази самообладание. Близостта му бе едновременно адско мъчение и сбъдната мечта за нея. Успя да потисне порива си да му се нахвърли, когато той я хвана за раменете и зашепна в ухото й и дори когато произнесе името й с този дрезгав секси глас. От него се излъчваше неустоима сексуална енергия, но тя издържа и не й се поддаде.

— Лив? — Кейн я наблюдаваше развеселено, въпреки явната си умора. — Или спри да мислиш за него, или се прибери да си вземеш студен душ. Караш ме да искам да се прибера за много дълга обедна почивка с жена си.

— Извинявай. — Бузите й пламнаха.

Той я потупа по рамото.

— Накарай Иън да те отведе при камерите за дълбоко замразяване. Там ще се успокоиш.

— Кой трябва да бъде дълбоко замразен? — запита Иън Гилс, който излезе от кабинета си.

— Никой — отвърна твърдо Оливия. — Е, какво имаш за нас?

— Злато — отвърна Иън. — Елате да погледнете.

Той ги заведе към светлинното табло, на което висеше рентгенова снимка.

— Това е черепът на момичето.

Сърцето на Оливия затуптя бързо, когато разпозна издайническото петно. Зад ухото й се виждаше ясно очертание с формата на надгробен камък и голямо колкото монета от половин долар.

— Дали е каквото си мисля?

Иън изглеждаше леко разочарован.

— Зависи какво мислиш, че е.

Оливия погледна Кейн.

— Дейвид Хънтър и колегата му намериха слухов апарат. Не точно. Нашето момиче е имало кохлеарен имплант. Той е видял само процесора.

— А какво е процесор? — запита Кейн.

— Ами… устройство… — затърси думите Оливия. — То преобразува звуците… Обясни, Иън.

Гилс се оживи, а разочарованието му се разсея.

— Процесорът се носи зад ухото и преобразува звуците в електрически сигнали. Сигналите се подават в импланта, ето тук — каза той и почука с пръст костта зад ухото. — Имплантът заобикаля нормалната слухова система и стимулира слуховите нерви. Много хитро е. Ти откъде знаеш за това, Лив?

— Една приятелка има такова. Знаеш я, Кейн. Бри Франкони. Преди малко говорехме за нея.

— Онази с дневния кучешки приют ли?

— Беше полицай, но оглуша. И се наложи да напусне и да започне нова кариера. Сложиха й имплант преди около две години.

Оливия се обърна към Иън.

— Значи на импланта ще има сериен номер, нали? Защото процесорът беше разтопен почти до неузнаваемост.

— Ето номера — отвърна Иън и подаде листче с името на производителя и серийния номер. — Тъкмо планирах да ви изненадам с това. Благодаря, че ме изпревари.

Оливия го потупа по ръката.

— Съжалявам. Но пък това е чудесно. Благодаря ти.

— Няма за какво. Но не бързайте да си тръгвате — спря ги Иън, когато се надигнаха. — Има още.

Последваха го в залата за аутопсии. Телата в нея не я притесняваха така, както на терен. Докато ги транспортираха дотук, паниката й отминаваше.

Момичето лежеше на масата, покрито с чаршаф от врата до коленете. Саждите в косата й бяха измити, а под ослепително силните прожектори лицето й изглеждаше ужасяващо бяло.

— Толкова млада — промълви Кейн. — Изглежда на шестнадесет. Причината за смъртта е вдишване на дим. Лондо каза, че е забелязал скорошна травма от насилие. От рентгеновите снимки се виждат фрактури на дясната ръка и известни увреждания на лявата длан. Освен това снощи е пила. Алкохолът в кръвта й беше нула цяло и девет. Съвсем скоро преди пожара се е хранила с тако.

— Ако е взела храна някъде оттук — каза Оливия, — ще можем да проследим какво е правила през последните си часове.

— Или какво е правил нейният партньор — отвърна Иън. — Правила е секс скоро преди смъртта си. До час преди това, а може би и по-малко.

Оливия се намръщи.

— С нея е имало друг? — запита тя. — И са правили секс?

— Разбирам, че не сте намерили друго тяло — отвърна Иън.

— Още не, но на първите два етажа все още е пълна каша — обади се Кейн. След това потръпна. — Ами ако е пазачът?

Иън поклати глава и двамата детективи въздъхнаха с облекчение.

— Кръвната му група не отговаря. Освен това Хенри Уимс си е правил вазектомия преди десет години. Това се видя от болничния му картон. Момичето не е използвало кондом, а партньорът й е с доста гъста сперма.

— О, добре — обади се Оливия. — Нямаше да ми е приятно да казвам и това на съпругата му.

— От една страна — каза Кейн, — ние или ще търсим друго тяло, или…

— Или партньорът й се е измъкнал — добави Оливия, а пулсът й се ускори. — Ако се е измъкнал, значи може би разполагаме със свидетел.

— Когато е паднала, си е ударила коленете — продължи Иън и дръпна чаршафа, за да разкрие охлузванията по коленете на момичето. — Има и лека травма на глезена. Може да е паднала и така да се е отделила от другия човек.

— Дейвид каза, че димът трябва да е бил доста гъст, така че тя не е виждала добре, а и не е чувала партньора си, защото не е носела процесора. Логично е да са се разделили.

— Възможно ли е онзи, с когото е правила секс, да е подпалвачът? — запита Кейн. — Възможно ли е да я е държал горе насила и да е запалил пожара нарочно?

Иън сви рамене.

— Всичко е възможно, но жертвата няма вагинално охлузване или разкъсвания, което значи, че сексът едва ли е бил насилствен. Първоначалният анализ на урината й не показва типични наркотици, а и не открихме други упойващи вещества. Разбира се, възможно е в кръвта да се открие някакъв токсин. Утре ще получа резултатите.

— А какво още може да се каже за онзи, с когото е правила секс? — запита Кейн.

— Бял мъж с тъмна коса. Оставил с малко косми от срамната област. А и ако са били заедно, когато пожарът е започнал, той може също да е с увредени дробове от дима. Възможно е това увреждане да е леко или сериозно, зависи колко време е бил изложен на въздействието. Трябва да проверите всеки, постъпил в болница с течности в дробовете. Това се случва, след като дишаш дим.

— Най-малко ще е много разтърсен — каза Оливия.

— Ако е още жив — контрира я Кейн. — Ако е изгорял в пламъците, пожарникарите може да са минали през останките му, без изобщо да разберат.

— Ами пазачът? — запита Оливия. — Кажете ми, че е бил трезвен, моля ви.

— Трезвен като съдия. Нула алкохол в кръвта и чиста урина. Ще го изследвам след обяда.

— Това ли е той? — запита Оливия, като посочи друго покрито с чаршаф тяло на количка до една от стените на залата.

— Не, този е жертва на пътен инцидент от тази сутрин. Хлапе, което е карало без колан. Прелетял е през предното стъкло и от лицето му не е останало много. Но не се тревожете, вашият човек е първи — добави Иън, когато Оливия понечи да зададе въпрос. — И ще ви се обадя, когато науча нещо.

Тя вдигна листчето със серийния номер на импланта и каза:

— Благодаря ти. Наистина. Сега вече ще разберем коя е.

 

 

Понеделник, 20 септември, 11:30 ч.

Знаеше, че трябва да е уморен, но се чувстваше кипящ от енергия, което нямаше нищо общо с вълнението от това да влезеш в огъня и да излезеш невредим. Не. Това беше мисълта, че предстои нещо важно.

Нещо жизненоважно. Ако си изиграеше картите правилно, можеше да получи онова, което досега не бе имал, но винаги бе искал. Нещо, което вероятно все още не заслужаваше.

Собствен дом. Собствено семейство. Съпруга, деца… всичко, което семейството и приятелите му имаха. С годините той се превръщаше в различния от компанията. Единственият все още неженен. Единственият все още сам.

Твърде дълго време остана в Чикаго, а жената, за която беше мечтал четири години, се омъжи и създаде семейство с друг. Опита да намери друга на нейно място. Но никоя не можеше да се сравни с нея.

До онази нощ през април, преди две години и половина, когато Оливия падна в ръцете му на репетицията на сватбената вечеря. И ти оплеска всичко. Е, тази вечер имаше възможност да поправи онова, което я накара да избяга, каквото и да бе то. Нямаше да оплеска нещата отново.

Отключи входната врата на къщата си. При всяко влизане в коридора се сещаше, че стените чакат за боядисване. Но всеки път така му изглеждаше все по-добре. Защото трябваше само малко „издокарване“, както би казала майка му.

Купил беше тази стара сграда преди седем месеца. Старата му приятелка Ив беше живяла тук, преди да намери своя хепиенд, който толкова много заслужаваше. Преди седем години тя го беше помолила да оправи течащия й покрив. Той го поправи, а после остана по много причини. Най-вече заради свиването на сърцето му, когато усети Оливия да влиза в болничната му стая, след като един психопат убиец избута колата му от пътя. Бяха изминали точно две години, откакто я беше срещнал. Струваше му се, че тя и прекараната заедно нощ са само сън.

Но когато вдиша аромата на орлови нокти от косите й, разбра, че всичко е истина.

Затова реши да остане, да започне отново. Да изгради нещо свое. През последните седем месеца „издокара“ доста своята стара къща, като постепенно превърна десетте апартамента в нея в достойни за списание жилища, които градските жители без колебание да купят — такъв беше и планът му. Да поправи къщата, да я продаде, да мине на следващата. Огледа имената, написани с красив почерк на редицата дървени пощенски кутии, и се усмихна.

Не се получи както планираше, но пък Дейвид установи, че така му харесва много повече. Изтича до третия етаж в таванския си апартамент, щеше да дозалепи плочките в кухнята. Можеше да свърши доста работа, докато чака Оливия да се обади. Трябваше да се занимава с нещо, за да не откачи.

— Дейвид? — чу се един гласец по-скоро като на дете, а не на майка на две деца. За съжаление, Лейси беше и едното, и другото.

Той погледна през парапета към стълбището на втория етаж, където стоеше млада жена с бебе на ръце.

— Здравей, Лейс. Какво има?

— Хладилникът не работи. Знам, че сега излизаш от смяна, и нямаше да те търся, но госпожа Едуардс каза, че трябва да знаеш. Извинявай.

— Не, няма проблем.

Той слезе един етаж по-надолу и отиде в апартамента, чийто ремонт все още не беше приключил, макар че можеше да се живее в него. По пода имаше играчки, а до едната стена — наредени кутии с бебешка храна. Тук цареше чистота, въпреки че се носеше слаба миризма на бебешко повръщано. Госпожа Едуардс държеше изкъсо всяка от младите майки да изпълнява задълженията си, но дори тя не можеше да забрани на бебетата да плюят храната си.

Дейвид отвори хладилника и въздъхна. Беше повреден.

— Зеленчуците ще се развалят.

Лейси наведе глава.

— Можеш ли да го поправиш?

— Не. Този хладилник отдавна е за сметището. Имам нов, но исках най-напред да поправя плочката на пода. Мога да докарам новия хладилник тук утре сутринта, но ще трябва дотогава да качим твоите неща горе. Къде е госпожа Едуардс?

— Ели има час при лекаря, а Тифани още не е взела книжка и затова госпожа Едуардс ги закара — въздъхна драматично Лейси. — Тифани пак не изкара шофьорския изпит.

Дейвид се сепна.

— Отново? Какво не й е наред на Ели?

— Нищо, просто трябваше да се грижи за бебето си. Да го заведе на лекар.

— Добре.

Той протегна ръце и жената без колебание му подаде бебето. Малкото й момченце беше скъпоценно.

— Ти започна ли работа в „Мартинос“?

Лейси се усмихна.

— Да. Ще работя вечер, но пък бакшишите са добри и ще мога през деня да завърша училище. Благодаря ти, че се застъпи за мен.

Сякаш схващайки внезапната промяна в настроението на майка си, бебето се засмя и накара Дейвид да се ухили. Това бебе имаше заразителен смях, който го караше да тъгува за племенниците си. Целуна го по бузата и го върна на Лейси.

— Няма проблем.

„Мартинос“ беше италиански ресторант, собственост на семейството на един от пожарникарите в смяна „Б“.

— Там ще се държат добре с теб. Аз ще занеса нещата ти в моя хладилник. Госпожа Едуардс има ключ, ако се наложи да изляза.

Ако Оливия се обади, изчезвам.

След няколко минути застана пред входната си врата с чашите с храна и опита да вкара своя ключ в ключалката. Натисна с тяло вратата, залитна, когато тя се отвори и видя една жена до кухненската маса с чаша кафе в ръка. За момент той зяпна, а след това почувства как по лицето му се разлива топла усмивка.

— Мамо?

Жената остави чашката и тръгна през стаята с отворени ръце.

— Липсваше ми — прошепна тя и го прегърна пламенно.

— И ти на мен — отвърна той, а майка му отстъпи назад и избърса очите си.

— Я да те огледам — каза тя и Дейвид остави чантите на масата, след което вдигна ръце напред. Тя го огледа нагоре-надолу и кимна доволна.

— Какво правиш тук, мамо? — запита той. — Радвам се да те видя, но не те очаквах поне още две седмици. Не съм готов за декорирането. Щях да ти се обадя, когато завърша всички етажи.

Майка му имаше усет към цветовете и изгаряше от желание да помага в ремонта на сградата. Той обеща, че тя ще избира мокетите, завесите и мебелите, както и всички дреболии, които бяха превърнали къщата, в която израсна, в истински дом.

— Грейс тръгна на предучилищна градина — каза тя. — Последната ми внучка вече ходи на училище и няма какво да правя сутрин. Затова дойдох да те видя.

— Трябваше да се обадиш. Щях да ти оставя ключ или да те посрещна на летището.

Майка му се намръщи леко.

— Аз дойдох с колата от Чикаго. Не съм толкова стара, за колкото ме мислиш.

— Това е точно така — прогърмя глас от кухнята и изненадан, Дейвид се обърна натам. Гласът беше на наемателя от първия етаж, но той не се виждаше.

— Глен? Какво правиш в моя апартамент, по дяволите?

— Дейвид — укори го майка му. — Господин Редман има ключ. Той ми отвори.

— Не се сърдя, че е тук. Сърдя се, че е на пода.

Дейвид заобиколи кухненския плот и погледна надолу, където Глен Редман седеше на пода и редеше педантично плочки, а светлината от голата крушка се отразяваше в плешивата му глава.

— Добре ли си?

Редман го изгледа кисело.

— Добре съм. И знам какво мога да правя.

— Популярни предсмъртни думи — отвърна също толкова кисело Дейвид. След това погледна към плочките, които възрастният мъж беше наредил в прецизна геометрична форма. — Не е зле.

— Адски добре е, момче — намуси се Редман. — По-добре от твоите. Признай си.

— Добре. Признавам си. Благодаря ти.

— Е, толкова трудно ли беше? — запита Редман и подаде ръка, а Дейвид го изправи на крака и го задържа, докато стъпи стабилно. Той завършваше една дълга поредица сесии за химиотерапия и прогнозата му беше добра, но все още му липсваше енергията от времето, когато се запознаха в пожарната преди седем месеца. Това беше само няколко седмици, преди лекарите да открият тумора на Глен и месец преди той да стане първия наемател тук. Разбира се, плащането на наема беше относително нещо.

Къщата на Дейвид се намираше близо до болницата, а къщата на Редман беше твърде далеч, за да може той да стига лесно за лечението си. Затова се разбраха да ги разменят — докато Редман живее тук, Дейвид ползваше бунгалото му с прекрасен изглед към езерото, пълно с бяла риба. И двамата се радваха на тази размяна.

— Не, никак не беше трудно да призная. Мразя да лепя плочки — отвърна Дейвид и погледна майка си. — Не вярвай на нито една негова дума, мамо. Той е завършен лъжец.

Майка му преглеждаше чантите.

— Какви са тези бутилки с бебешка храна?

Редман протегна ръка с доволно изражение.

— Десет.

Присвил очи, Дейвид извади портфейла си и плесна една десетдоларова банкнота в ръката на стареца.

— Недей да злорадстваш. С Глен се обзаложихме, че хладилникът в апартамент 2А няма да изкара още една седмица. Надявах се да издържи, докато оправя пода.

Майка му го избута нежно настрани и се зае да реди нещата в хладилника.

— Значи в 2А има бебета.

— Това е заради госпожа Едуардс — изръмжа Глен. — Тя приема неженени майки.

— А той си играе с бебетата, когато мисли, че никой не го вижда — каза Дейвид.

— Пълна къща значи — каза майка му. — Изненадах се от имената по пощенските кутии. Не мислех, че тук вече живеят хора.

Дейвид сви рамене.

— И моите планове не бяха такива. Но хората трябва да живеят някъде, а аз имам стаи. Не изглеждаше правилно да откажа.

— Това момче е много лесно — изръмжа Глен.

Майка му се усмихна.

— А аз къде мога да спя, синко? Нямаш много мебели.

Само легло. Защото той истински се надяваше Оливия да се обади.

— Чаках ти да избереш всичко. Можеш да спиш на леглото ми. Аз имам надуваем дюшек и…

— Дейвид? Дейвид, тук ли си? — чу се друг глас от отворената входна врата. Звучеше необичайно разстроен. В кухнята влетя висока красавица с гарвановочерна коса и присви очи. — Трябва да говорим. Веднага. Моля те.

Майка му погледна към Глен, който вдигна рамене и каза:

— Тази не съм я виждал.

— Мамо, това е Пейдж Холден. Пейдж, това са майка ми и Глен. Пейдж е от моето доджо^[1] и обикновено е много учтива. Сега защо не си учтива — обърна се намръщен към нея Дейвид.

Пейдж си пое дълбоко дъх.

— За мен е удоволствие да се запознаем. Съжалявам, че нахлух така. Не знаех, че Дейвид има компания.

Майка му изглеждаше очарована.

— Аз винаги се радвам да се запозная с приятелите на сина си.

— И тя е само това, мамо — вмъкна Дейвид, преди майка му да си помисли нещо друго. — Двамата с Пейдж сме приятели и спаринг-партньори. Тя ми наритва задника всеки вторник и четвъртък, когато не съм на смяна.

— Значи и вие имате черен колан, така ли? — запита майка му и Пейдж кимна.

— Да, госпожо. Дейвид ми помага с класа по самоотбрана, който водя. Той е нашият уке^[2].

— Нападателят — обясни Дейвид. — След това нейните ученици ми ритат задника.

Пейдж изви вежди нагоре.

— Човек трябва да има голямо доверие в своя уке — каза тя многозначително. — Доверява му безопасността си. И очаква той да бъде искрен.

— Разбирам — каза майка му. — Очевидно трябва да си поговорите, затова двамата с Глен ще приберем тази храна в хладилника, а вие можете да се видите на спокойствие.

— Благодаря ти.

Озадачен, Дейвид заведе Пейдж в далечния край на резервната спалня и затвори вратата.

— Какво има? — запита той без капка претенции за учтивост.

Тя заби юмруци на хълбока си.

— Ти ме използва. Мръсник.

— Как съм те използвал?

— Тази сутрин Оливия дойде в салона. Много рано, за да ме избегне.

Дейвид потръпна.

— Тя от доста време не ходи там.

— Което знаеш, защото четеш присъствените листи. Руди ми каза. Каза ми също, че си разпитвал за Оливия и че той ти е казал, че с нея сме стари приятелки.

— Руди е пор — промърмори Дейвид, а рубиненочервените й устни трепнаха.

— Точно така каза и Оливия тази сутрин, защото Руди ми съобщи, че е дошла. — Лицето й потъмня. — По дяволите, ти я познаваш. Имам предвид в библейския смисъл. Знаеше, че я познавам и не каза и дума. Да не си дошъл в моето доджо само за да се добереш до нея?

В библейския смисъл. Доколкото разчиташе на бледите си спомени, вероятно е така.

— Не е каквото си мислиш — отвърна той и въздъхна. — С Оливия се запознахме на една сватба.

— Знам. Сватбата на сестра й Мия преди две години и половина. След което е последвала библейската част. И след което не си я потърсил — повиши тон жената.

— Тихо — изсъска Дейвид. — Майка ми има уши като на прилеп. С Оливия се запознахме на сватбената репетиция. Аз седях на стълбите на черквата, защото не исках да влизам веднага.

Тя присви подозрително очи.

— Защо?

— Защото това беше поредната сватба, от която щях да си тръгна сам.

Пейдж го изгледа скептично.

— Сега искаш да ми кажеш, че имаш проблем с жените. Ти? Идеалният мъж, който е прекалено свестен, за да е истински? Моля те.

Дейвид се засмя безрадостно.

— Виж се. Ти си разкошна. И си свястна, през повечето време. Имаш ли свестен мъж?

Раменете й увиснаха.

— Разбрах намека ти, благодаря. Но аз съм смотана.

— Е, скъпа, не си сама — отвърна горчиво той. — Всеки от нас си има своите проблеми.

Пейдж обмисли думите му.

— Добре. И така, защо избра мен? Защо точно мен?

— Ив ходи при теб да се учи на самоотбрана и каза, че си много добра, затова дойдох. Хареса ми и се записах. Не знаех, че познаваш Оливия, или поне не в началото.

— Оливия ме препоръча на Ив — каза Пейдж и той разбра, че тя му вярва. — Затова сме в този кръг от приятели. Но после ти започна да шпионираш. Защо?

— Видях името на Оливия на присъствения лист в залата и се изненадах. Затова попитах Руди. Той каза, че тя идва редовно и двете сте добри приятелки. После просто оставих нещата да се развиват от само себе си. Наглеждах листа и Руди ме информираше.

Веждите й се извиха нагоре.

— Значи наистина е пор.

— Предпочитам „поверителен информатор“ — каза Дейвид и забеляза как устните й трепнаха. — Какво?

— Точно същото казах на Лив. Значи си се запознал с нея на сватба очевидно си я харесал, двамата сте изиграли хоризонталния танц, а после не си й се обадил? Това не е хубаво, Дейвид.

— Тя ме остави — възрази Дейвид. — Когато се събудих, тя си беше отишла. Без да остави бележка или нещо друго. Обадих се, но се оказа, че номерът й е променен.

— Тя се премести точно тогава. Можеше да питаш сестра й за телефона.

Дейвид се замисли за сестрата на Оливия, Мия — една от малкото, които знаеха колко безнадеждно е влюбен той в друга жена.

— Там положението беше… комплицирано.

— И с Мия ли си спал? — изкрещя остро Пейдж.

— По дяволите — изсъска Дейвид. — Тихо. Не съм спал и с Мия. Може дори да не съм спал и с Оливия. Каквото се е случило между нас двамата си е наша работа. Аз се надявах тя да се обади и мислех, че като не се обажда, значи съжалява за случилото се.

— И тя казва, че е точно така.

Дейвид вдигна вежди учуден.

— И съжалява ли?

— Ти я питай. Защо дойде в Минеаполис? Искам истината.

Дейвид въздъхна.

— Ив се нуждаеше от помощ с покрива. А аз търсех… някакъв знак или нещо такова. И така, идвам тук, Ив я нападат, след това оня откачен ме избутва от пътя и Оливия разследва случая.

— Адски голям знак — вметна Пейдж.

— Да. Трябваше да се махна от Чикаго преди много време. Имаше една жена, Дейна…

Пейдж отпусна тъжно устни.

— Умряла ли е?

— Не. Запозна се с друг.

Странно, че тогава той смяташе, че няма да преживее това.

Пейдж въздъхна.

— Давай по същество. Какъв е проблемът?

— Никакъв. Дейна е щастлива с онзи, другия. Не знаеше аз как се чувствам, а и тя не е изпитвала такива чувства към мен. Затова се махнах. Но не достатъчно далеч. Семействата ни са… свързани. Рождени дни, годишнини, празници. През цялото време я виждах.

— Аз знам това име — каза Пейдж. — Дейна е присъствала на сватбата. Видях снимката й.

— Тя беше кума на Мия. Радвам се, че не познавах достатъчно добре годеника на Мия, защото иначе можеше да ме покани за кум.

— Това щеше да е гадно.

Пейдж умееше да омаловажава нещата.

— Така е. От известно време търсех начин да се махна от Чикаго, но работата ми беше там. Семейството ми. Ив ми даде необходимия тласък.

Тя беше го накарала да спре да се крие от света и само да гледа как другите са щастливи. И се оказа права.

— И така, след две години идваш тук. Защо не се обади на Лив цели седем месеца?

— Защото тя вадеше тела от варницата на оня откачен и ходеше да информира семействата им. Ив ми разказа колко необщителна е станала и затова я наблюдавах няколко седмици. Исках да проверя дали изглежда по-добре, по-малко стресирана. И да ида пред входната й врата и… да започна оттам, откъдето спряхме — каза той и си пое дъх. — Но тя изглеждаше все по-зле и все не се намираше подходящ момент. Виж, Ив й каза, че съм купил тази къща. Реших, че след като не се обажда, значи не иска да започнем отново. Затова чаках. Търпелив съм.

— Седем месеца? — поклати глава Пейдж. — Дори и ти не си толкова търпелив. Искам истината.

Той затвори очи. Не беше сигурен, че ще може да я понесе.

— Истината е, че не си спомням много от онази нощ.

— Да бе, вярно. Помниш всичко, което си видял и чел. Имаш фотографска памет. Как е възможно да не си спомняш онази нощ?

— Пих твърде много на приема. Никога не се напивам. Никога.

Един спомен го преряза като нож. Не се напиваше след онази нощ преди почти двадесет години. Нощ, съсипала живота на толкова много хора. Нощ, заради която той се разкайваше до ден-днешен, но всичките добри дела на света не можеха да върнат мъртвите към живота.

— Не знам защо Оливия избяга. Не знам и аз какво направих.

— Приемаш ли съвет? — запита тихо Пейдж.

Дейвид отвори очи — тя отново изглеждаше приятелски настроена.

— Защо не?

— Оливия може да поеме всички демони, които те изгарят отвътре. Кажи й истината. Нека тя реши дали може да започнете отново. Дейвид, не можеш да се грижиш за всички. Може би си мислиш, че я защитаваш, но правиш обратното. Причиняваш й болка.

— Не съм го искал. Тя каза, че ще ми се обади.

— Добре. И не оплесквай отново нещата.

Пейдж се наведе и го целуна по бузата.

— Желая ти късмет, Дейвид. Имай вяра в себе си.

Той поклати глава.

— Не мога. Онова нещо е прекалено важно.

— Трябва. Утре ще се видим в доджото. И не се притеснявай.

Пейдж прокара пръсти пред устните си, сякаш ги заключва.

— Няма да й кажа. Трябва да се връщам. Обедната ми почивка свърши.