Карън Роуз
Ням писък (5)

Глава четвърта

Понеделник, 20 септември, 08:55 ч.

Ерик можеше да разкаже по памет целия тридесетминутен репортаж.

Какво ще правя сега? Ще седя и ще чакам, както ми каза онзи.

И както правеше вече цели пет часа. Нямаше нищо ново, след като съобщиха за втората жертва, убита от куршум. Затова седеше, слушаше новинарските емисии и поглеждаше мобилния си телефон. Чакаше да получи следващото съобщение от „господаря“. Кучи син.

Ами ако ме накара да чакам с дни?

Все някога ще трябва да излезе от апартамента си, да иде на училище. А може би и да се храни. Въпреки че при мисълта за храна му се гадеше.

Ние убихме онова момиче. Но не и пазача. Значи друг го е убил. Но друг нямаше, освен проклетия изнудвач. Той го е направил. Той е убил пазача.

Но кой би им повярвал? Нали ги има на запис. На видео, по дяволите.

Как може да сме толкова глупави? А онзи откъде знаеше, че ще сме там?

Прекара цялата нощ в размисли и опити да си припомни къде и кога са обсъждали плановете си. Но до момента не можеше да измисли нищо. Освен ако някой от другите не е проговорил.

Затвори очи. Наближаваше следващата емисия новини, а с нея и поредния доклад за пожара. Ерик мърмореше думите заедно с водещата, но изведнъж се изправи рязко в стола си, когато водещата обяви:

— Току-що научихме следното.

Телевизионният екран показваше две картини. Водещата отдясно, а отляво — пазачът. В полицейска униформа. Устата на Ерик пресъхна и той се втренчи в значката на полицая, докато водещата говореше:

— Полицията от Минеаполис потвърди самоличността на пазача, убит при пожара през изминалата нощ. Жертвата е Хенри Уимс, пенсиониран миналата година след двадесет и пет годишна кариера в полицията в Минеаполис. Дъщеря му Бренда Уимс направи следното изявление.

Екранът показа Бренда Уимс, която стоеше на стълбите пред скромна къща в скромен квартал, със скръстени ръце на гърдите и с мокро от сълзи лице.

— Баща ми беше добър полицай, добър съпруг и баща. Снощи е убит заедно с друга жертва. Знам, че полицията няма да се успокои, докато не намери убиеца и не го изправи пред съда, но не защото баща ми е бивш полицай, а защото е член на тази общност. Аз и майка ми молим да бъдем оставени на спокойствие в скръбта ни. Благодаря.

Камерата се върна на водещата, а Ерик остана вцепенен.

Един полицай е мъртъв. Ние също.

Полицията нямаше да се спре, докато не ги намери.

Джоел беше казал нещо такова снощи, когато все още мислеха, че най-сериозният им проблем е мъртвото момиче. Ерик се изправи рязко. Трябваше да иде при Джоел, преди той да научи за това. Не се знае как ще реагира. Можеше да се пречупи, да не издържи и да разкаже на всички.

И всички ще идем в затвора. Няма да стане.

Обърна се и тръгна към банята, когато телефонът на масата иззвъня. За момент той само го гледаше, но после го вдигна внимателно, сякаш е отровен. Раменете му увиснаха. Това не беше съобщение. Обаждаше се Албер.

— Видя ли новините? Не съм го убил аз. Някой го е застрелял. Кой?

— Аз… не знам — отвърна сковано Ерик.

— Бивш полицай е. Ако оня путьо Джоел се разприказва, сме мъртви.

Ерик се замисли за видеозаписа. И съобщенията.

Представа нямаш колко сме мъртви.

— Знам. Трябва да спрем Джоел — реши той.

Освен това не трябваше да позволява на изнудвача да покаже записа, който ги обричаше до един.

— Само не го наранявай, нали?

Албер отговори съвсем тихо:

— Повече няма да говорим за това.

Ерик си пое дъх, като знаеше, че осъжда Джоел на смърт.

— Не, няма.

Затвори телефона. Не се изненада, че е получил съобщение.

„иди на пресечката на 11-та улица и улица Николет, седни на пейката на автобусната спирка, намери един плик, залепен за седалката, ела сам, не казвай на никого, да или не?“

Обзет от внезапно спокойствие, Ерик написа в отговор — „да“. Отиде в стаята и взе найлоновия плик с натъпканите в него вмирисани на дим дрехи. Нямаше да позволи чистачката да ги намери. Щеше да ги хвърли в някоя кофа.

После пъхна ръка зад купчината видеоигри на рафта в гардероба, където намери пистолета си. Провери пълнителя — пълен беше. Удари го рязко с длан и го върна на мястото му. За да е готов, в случай че подателят на съобщението реши да се появи.

 

 

Изнудвачът се засмя и затвори телефона си. После вдигна поглед към окачения на стената телевизор. Репортерката приключваше с известната информация за пожара, но последните няколко минути надхвърлиха всичко.

Пазачът е шибан бивш полицай. Нещата ставаха все по-добри. Или по-лоши, ако си Ерик и компания. Убит пазач беше нещо, но убит пенсиониран полицай бе чисто злато.

Зачуди се дали Ерик не е казал на другите. И как ли ще опита да му се противопостави. Всъщност нямаше значение.

Аз държа картите. Винаги.

— Извинете.

Отмести очи от телевизора към леко нетърпеливото лице на клиентката зад себе си.

— Съжалявам — каза той отрезвен. — Просто се увлякох заради този пожар. Бедните хора. И полицаят.

Жената въздъхна, забравила за нетърпението си.

— Да. Много обезпокоително е. В наше време, щом излезеш от дома си, рискуваш живота си.

— Нима не е вярно? — отвърна съчувствено той. — Е, с какво мога да съм ви полезен?

 

 

Понеделник, 20 септември. 09:20 ч.

Оливия довърши сандвича си за закуска и сгъна внимателно опаковката. Кейн мълчаливо пусна волана, за да й подаде голямата чаша кафе от поставката помежду им.

— Благодаря — каза тя. — Знаеш, че можех аз да карам. Моят ден е.

Той я изгледа косо с погледа, запазен за „лайнарщините“.

— Аз съм спал. Ти не си.

— Опитах — отвърна тихо Оливия. — Наистина опитах. Отидох в гимнастическия салон и се скапах от тренировки, за да се уморя. Изведох кучето, а после взех горещ душ и дори пих от билковия чай, за който толкова настояваш. Непоносимо гаден е. Но нищо не помогна, затова оставих Моджо при Бри и дойдох. И ти щеше да направиш същото.

— Може би — съгласи се той неохотно. — Само дето нямаше да заведа кучето в дневен приют.

Приятелката й, Бри Франкони, имаше център за обучение на кучета, но позволяваше на полицаите да оставят кучетата си на дневен пансион, ако им предстои дълга смяна. На Оливия й беше все едно как точно Бри нарича тази услуга. Просто беше благодарна, че я има.

— Моджо си играе с други кучета, докато работя, и не изпитвам вина. Той ми е компания — добави с лека тъга тя. Беше взела кучето малко след като годеникът й Дъг я напусна. — Понякога вкъщи става прекалено тихо.

Кейн я изгледа.

— Срещата с Барлоу не ти се отразява добре.

Тя сви рамене. Срещата с Дейвид се оказа в известен смисъл далеч по-лоша.

— Майкъл взе решението си преди много време, но май е по-добре, че взе страната на Дъг. Ако Дъг не ме иска, по-добре е, че го разбрах, преди да сложа халката.

Тя отпи от кафето, доволна, че е силно.

— Мислех си за момичето. Ако е участвала в палежа, има причина да е била в сградата.

— Съгласен съм. Но ако не е, а просто се е намирала там в лош момент, трябва да разберем защо е отишла в сградата.

— Ако не е местен човек, откъде е разбрала за тази сграда? Тя не се вижда от пътя.

— Но се вижда от различни места около езерото — отвърна Кейн.

— Отново си прав.

Оливия измъкна един лист от куфарчето в краката си.

— Отпечатах карта на езерото, около което има предимно жилища. Малки къщи и множество вили.

— Добре. Можем да покажем снимката й — някой може да я е видял или да е забелязал нещо необичайно снощи. Трудно би било да се види каквото и да е през оградата, но може да извадим късмет. Не можем да пренебрегнем вероятността това да е вътрешна работа.

— Тази сутрин проучих „Ранкин и синове“. Надявах се да установя, че са пред банкрут или нещо, което да разясни мотива за палежа.

— Но те са добре?

— Да, до миналата нощ. Голям процент от бреговата линия е изкупен от фирма на име „KRB“, която е искала да строи общо шест блока. Трябвало е да се построят няколко сгради и Ранкин са наети за първата фаза — луксозните апартаменти. Втората фаза включва още две постройки за семейства от високата средна класа. Строителството трябва да започне през пролетта. Много от тези вили ще бъдат съборени — обясни Оливия, като проучваше картата.

— Собствениците може да са недоволни от това — предположи Кейн.

— Чак толкова, че да направят пожар?

— Може би. Трябва да видим дали някой от собствениците не е протестирал срещу проекта за строителство. „Ранкин“ ли са избрани и за следващия етап на строежа?

— Може би, а може би не — отвърна Оливия. — След първата фаза „KRB“ ще оценят колко добре „Ранкин“ управляват бюджета си и ще вземат решение на базата на доклада.

— Барлоу каза, че са уволнили един пазач, защото надхвърляли бюджета.

— Да. Значи „Ранкин“ може да са притеснени. И нещата може да са изглеждали толкова зле, че са сметнали палежа за добра идея. Както и да е, третата фаза включва две постройки за пенсионери и сграда за хора със специални нужди. Някои от плановете включват магазин, медицинско заведение — изобщо цяло градче. Снощният пожар изтри първата сграда, затова се обзалагам, че графикът е напълно провален.

— Кой е собственикът на тази фирма „KRB“?

— Тъкмо се занимавах с този въпрос, когато се обадиха от моргата. Помолих Фей да довърши проучването.

Секретарката на Абът беше вълшебница в търсенето на информация.

— Проверих в системата и строителния предприемач. Чак скърца от чистота.

— Той има ли оръжие?

— Няма разрешително. Мики снощи му направи тест за остатъци от барут по ръцете. Не е стрелял, или ако го е правил, е имал достатъчно мозък да е с ръкавици.

— Е, трябва да проверим финансовото му състояние, както и състоянието на „KRB“. Когато приключим тук, ще се заемем със заповедите за претърсване.

— Освен ако SPOT не поемат отговорността. Тогава ще трябва да викнем ФБР.

Кейн сви рамене.

— И преди съм работил заедно с ФБР. Не е толкова неприятно, така че не се тревожи. Ще си докараш бръчки.

— Вече имам бръчки — промърмори Оливия. Тридесет и една годишна, а вече получаваше емоционален срив.

— Дай ми още един сандвич — протегна ръка Кейн.

— Няма да остане нищо за пожарникарите — каза тя намръщена, като извади един сандвич от плика между тях и го плесна в дланта му. — Този ти е последният.

На излизане от града се отбиха до магазина за кафе и сандвичи, посещаван от полицаи, студенти и професори, както и от всеки друг, желаещ да хапне добре. Неин ред беше да купи закуската и затова поръча любимото на Кейн — яйце и салам с ръжен хляб, а после импулсивно взе още дузина сандвичи за пожарникарите, които едва ли щяха да ги затруднят. А продавачът беше добавил и един термос кафе от себе си, като разбра за кого е храната.

— Остават още десет — отвърна Кейн. — Колко може да изяде един хубав пожарникар?

— Кейн! — предупреди го тя, изчервявайки се.

Колегата й изглеждаше непримирим.

— Почти стигнахме. Трябва да се погрижиш за торбичките под очите. Напудри се или нещо такова.

Оливия си пое дъх и повтори заплашително:

— Кейн!

Спряха на червена светлина, той посегна и извади чантата й от жабката, след което я пусна в скута й.

— А и малко червило няма да навреди.

Светлината стана зелена и той потегли през кръстовището мълчаливо. Ядосана, тя спусна сенника и се погледна в огледалото.

— Господи!

— Именно — каза мрачно Кейн.

Тя го изгледа мръснишки.

— Е, поне косата ми е наред.

— Щом ти е по-добре да си мислиш така… — сви рамене партньорът й.

Дългата й коса беше изтеглена назад в спретнат кок на тила, а уморените й очи изглеждаха още по-измъчени. Тя въздъхна.

— Понякога много те мразя.

— Не, не е така — отвърна Кейн и я погледна. — Не повече, отколкото мразиш него. Не видя лицето си, Лив.

Оливия отвори уста, за да възрази, но той я изпревари:

— Когато Барлоу каза, че Хънтър щял да падне от четвъртия етаж, ти побеля като призрак.

— Аз винаги съм бяла като призрак. Не задържам тен.

Въпреки това тя отвори несесера си и се напудри забързано. Още по-зле щеше да изглежда, ако започне да се гримира на обекта. Все пак имаше някаква гордост.

Кейн й подаде гребена си.

— Махни тоя кок, приятелко. Ако трябва, направи плитка, но махни кока. Приличаш на библиотекарка — каза той и потрепери престорено.

Тя се засмя, а Кейн се усмихна. Съпругата му беше бивша библиотекарка и Оливия знаеше, че той я обича много.

— Джени ще те нарита по задника, ако те чуе.

— Не и ако знае, че съм те разсмял. Побързай. Почти стигнахме.

 

 

Понеделник, 20 септември, 09:45 ч.

Ерик намери пейката и подплатения плик, залепен с тиксо от долната й страна. Наведе се напред, сякаш да си завърже обувката, взе плика и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си, при което докосна с пръсти студената стомана на пистолета. С разтуптяно сърце се облегна назад, сигурен, че всички на улицата гледат него и знаят, че носи пистолет.

Но никой не му обръщаше внимание. Минувачите се занимаваха със собствения си живот, докато той седеше на пейката, пред очите на всички, със затъкнат в дънките си шибан пистолет, за да вземе плика като някакъв жалък подражател на Джеймс Бонд.

Аз съм студент по инженерство. И съм в ректорския списък на отличниците. Аз съм един от добрите. Това не може да се случва.

Но то се случваше. Ерик измина шестте преки до колата си и седна в нея.

Загледа се в илика, а после го отвори и изтърси от него мобилен телефон и MP3 плейър с малък видеоекран и слушалки. Изкиска се нервно. Сигурно проклетият Бонд щеше да му съобщи, че устройството ще се самовзриви, след като изслуша записа. Очакваше всичко от такава откачалка.

Но това не беше смешно. А кошмарно. Онзи, който и да е той, имаше видеозапис, с който можеше да ги погребе. На гърба на плейъра с червен лак за нокти беше изписано „1“, а на гърба на мобилния телефон — „2“.

Чувстваше се глупаво, сложи си слушалките и включи машинката. Натисна бутона за възпроизвеждане и в ушите му избухна музиката от филма „Мисия невъзможна“. Ерик стисна зъби, но стомахът му се сви, когато на малкия екран се появи записът от пожара. Прииска му се да изхвърли плейъра през прозореца, но не го направи. След няколко секунди музиката утихна и се чу компютърно обработен глас. Не можеше да се разбере дали е мъжки или женски.

— Последва указанията ми. Много добре. Време е за първото ти изпитание. Ако издържиш, ще си спечелиш благоволението ми. Ако откажеш или се провалиш, този запис ще бъде предаден на полицията и на медиите, а ти ще прекараш остатъка от живота си в малка затворническа клетка, заобиколен от мъже с размерите на горила, за които ще бъдеш доста занимателна играчка.

На екрана се появи снимка на затвор, последвана от снимка на мъж, когото изнасилват. Ерик усети остра болка във врата си и осъзна, че е стиснал силно зъби.

— Това е целта ти.

Снимката се смени и Ерик въздъхна, като преглътна горчивата жлъч, надигнала се в гърлото му. На новата снимка се виждаше нещо като фабрика.

— Адресът ти е изпратен като съобщение по телефона. Ще заведеш тримата си приятели и ще опожарите тази сграда довечера. Погрижете се да не остане нито една права греда.

В този момент Ерик разбра. Онзи не искаше пари. А нещо далеч по-лошо. Онемял, той продължи да наблюдава екрана, но на него не се появиха нови снимки.

— Собственикът има куче — продължи гласът. — Оправете се с него както намерите за добре. Ако желаеш да кажеш на другарчетата си истината, моля, кажи я. Ако се страхуваш, че няма да се съгласят, им кажи каквото щеш, но нека знаят, че ако някой от вас не иска да участва, ще изпратя видеозаписа и всички ще идете в затвора.

В гласа не се усещаше никакво колебание или дори намек за емоция.

— Ако някой застане на пътя ви, убийте го. Ако по някаква причина се окаже, че целта ви е предупредена, или пък ако нещо от инвентара на тази фирма е махнато най-неочаквано, вашият запис ще излезе на бял свят. Когато приключите, документирайте действията си с камерата на мобилния телефон и изпратете снимките като съобщение на посочения номер. Тогава ще получите повече указания. Късмет, Ерик, а ако те заловят — завърши с жесток, брутален и самодоволен смях гласът, — светът ще научи какво сте направили.

Заводът изчезна, заменен от един кадър от снощния видеозапис. Образът на момичето — с ръце на стъклото и разтворена в безмълвен, смразяващ кръвта писък уста — който го преследваше.

Записът свърши и малкият екран угасна. Ерик отвори телефона и прочете единственото текстово съобщение в него. Както очакваше, то съдържаше някакъв адрес. Зачуди се с какво ли собственикът на този бизнес е заслужил гнева на изнудвача.

Зачуди се също какво, по дяволите, ще прави.

Засега трябваше да иде в часа по висша математика, който започваше в десет. Трябваше да поддържа нормалния си график. И да мисли. Да мисли здраво. Не може да няма изход от това положение. Не може.

Запали двигателя и включи на скорост, когато новият телефон иззвъня и го стресна. Отне му минута да събере мислите и куража си.

Отвори телефона. Там го чакаше ново съобщение: „да или не?“.

Обезумял, Ерик се огледа, като се чудеше дали онзи не го е следил и не го наблюдава сега. Огледа прозорците и колите, както и хората по улиците. Той можеше да е всеки от тях. Паниката го стисна за гърлото като с менгеме. Онзи можеше да е всеки един от тях.

„Кой си ти?“, написа той.

„невидимият човек“

След няколко секунди телефонът отново изпиука.

„да или не?“

В съобщението имаше линк към интернет и Ерик знаеше какво ще види там, дори и без да го отваря. Момичето. Усещаше толкова силен натиск върху гърдите си, че едва дишаше. Написа „да“.

— Кучи син! — промърмори.

Телефонът отново изпиука.

„мъдър избор, чакам да видя снимките довечера.“

Ерик затвори телефона и се загледа в него. Как разбра този кучи син, че е изслушал записа на MP3 плейъра и е прочел съобщението от телефона? Или е някъде наоколо и го гледа, или пък телефонът е нагласен по някакъв начин. Ерик огледа вътрешността на колата си.

Или пък е сложил камера в колата и ме гледа. Не може да няма начин да го открия. А ако не мога? Или ако не мога да го открия преди полунощ? В такъв случай ще трябва да правя каквото иска.

— Не — каза Ерик твърдо.

Но когато потегли по улицата, мислено вече организираше палежа във фабриката. За всеки случай.

 

 

Понеделник, 20 септември, 09:55 ч.

Тя е тук.

Ръцете на Дейвид замръзнаха върху маркуча, който навиваше. Загледа се във форда на Кейн, който премина през портала на строителната площадка, сърцето му затуптя силно, а стомахът му се сви като на хлапе, решило да покани момиче на първия училищен танц в живота си.

Обзе го болезнено чувство на съжаление.

Знаем колко добре се получи тогава — каза си горчиво той. Почти двадесет години след това не можеше да забрави. Сигурен беше, че и цял живот няма да му стигне. Щеше да направи всичко по силите си и да се погрижи този път, с тази жена, нещата да приключат по различен начин.

— Тя е тук — обади се Джеф, като домъкна последните няколко метра шланг при камиона.

Цял час бяха ходили върху маркучите, за да изкарат и последната капка вода от тях и Дейвид през цялото време беше поглеждал към портала в очакване. Сега тя вече беше тук.

От изражението на ухиления Джеф разбра, че не може да го заблуди с престореното си равнодушие.

— Виждам я — отвърна той, като се надяваше да прозвучи спокойно.

Видя как Оливия излиза от колата и утринното слънце позлати косата й. След това тя се наведе, за да вземе нещо от предната седалка, при което му показа отлично закръглените си задни части и той си пое рязко дъх през стиснати зъби. В мислите му отново изплуваха спомени и той отклони поглед и се загледа в ръцете си.

Знаеше как се чувства тя. И как тези гладки и кръгли части на тялото й пасваха в ръцете му. Перфектно. Не трябваше да знае това, но го знаеше. И искаше да го почувства отново. Обузда тръпката, която премина през тялото му, после въздъхна и си наложи да не мисли за това. Не че успя.

— Трябва да се съглася — измърмори одобрително Джеф. — Много добре изглежда.

Дейвид стисна зъби и вместо да скастри колегата си да внимава къде зяпа с проклетите си очи и да си гледа проклетата работа, каза с измамно равнодушен глас:

— Кайла би ти извадила очите.

Приятелят му се ухили още по-широко.

— Нищо не може да ми каже. Хващал съм я да ти заглежда задника.

Дейвид извъртя очи нагоре.

— Барлоу се обади — искали да разгледат четвъртия етаж — продължи той с престорено сериозен глас. — Помогни ми с този маркуч, та да си тръгваме.

Но Джеф не откъсваше поглед от колата на детективите.

— Хей, твоята дама е донесла храна. От кафенето. Сандвичите там са добри. Я си почини, Дейв. Знаеш, че го искаш.

Джеф се отдалечи, а Дейвид се изправи бавно, загледан как Оливия рита вратата на колата с крак, за да я затвори. Твоята дама. Тя не беше негова, разбира се. Можеше да е, ако нещата се бяха развили по друг начин. Ако аз не бях направил… както и да е. Но сега тя беше тук. Тук е, защото това й е работата, идиот.

Но пък носеше храна, а това бе добър знак. Тази възможност чакаше. Гледай да не я профукаш както миналия път.

Което, очевидно, беше направил, но този спомен оставаше по-неясен от останалите. Изпъна рамене и тръгна, знаейки със сигурност, че тя го наблюдава. Оливия замръзна на място, стиснала плик в едната си ръка и термос в другата, и се вгледа право в него. Сърцето му спря да бие.

След миг тя отклони поглед, защото Джеф стигна първи до нея и посегна за плика в ръката й.

— В термоса има кафе — чу Дейвид гласа й, като ги приближи.

Джеф вече се тъпчеше.

— Бекон, яйца и сирене — промърмори той. — Господи, мислех, че ще припадна. Благодаря ти. Дейв, има достатъчно. Вземи си.

— Има достатъчно — повтори тихо тя, като трескавият й поглед се спираше на всичко, но не и на лицето му.

Дейвид усети разочарованието на зрелия мъж, хванат в младежка игра.

— Има ли новини за момичето? — запита той, когато тя най-после го погледна в очите. Нейните изглеждаха кръгли, сини като небето, и много сериозни.

— Още не. Слуховият апарат ще помогне да стесним кръга, така че благодаря ти.

— Барлоу каза, че искате да разгледате четвъртия етаж. Мога да ви кача отвън, но отвътре не е безопасно, особено ако не сте екипирани.

Тя кимна.

— Ясно. Има ли място за мен и Кейн във вишката?

Стиснал малка черна чанта в ръка, партньорът й се приближи до нея.

— Аз да се кача във вишката? Не мисля. Ето ти фотоапарата. И моя бинокъл.

Тя взе чантата, която Кейн навря в ръцете й.

— Няма ли да се качваш? И защо не, по дяволите?

Колегата й я погледна леко притеснен.

— Аз и високото… не. Голямо не.

Оливия го изгледа гневно.

— Шубе — измърмори тя, а после погледна Дейвид решително. — В такъв случай, да тръгваме. Не искаш ли преди това да хапнеш нещо?

Той не мислеше, че ще може да яде.

— Не, благодаря. Зел, да тръгваме. Искам да управляваш отдолу.

— Аз мога да се кача с нея. Всъщност, не — поправи се той, когато Дейвид присви очи. Ухилен добродушно, Джеф избърса ръцете в кърпата, която държеше в джоба си, и подаде плика със сандвичи на капитана, който се присъедини. — Запази ми един.

Кейн се усмихна на Оливия.

— Благодаря, детективе. Много хубаво, че се сетихте — обърна се Джеф към нея.

— Удоволствието е за нас. Помислих си, че ще сте гладни, след като сте били тук цялата нощ. Ние няма да ви задържаме повече, отколкото е необходимо. А къде е сержант Барлоу? — запита Оливия, като се огледа.

— Има да пише доклади — отвърна Джеф, — и ще се върне следобед. Вътре има двама от отдела по палежите — разделят подовете на етажите на зони за претърсване.

Дейвид знаеше, че те ще търсят внимателно и ще пресяват пепелта, за да открият нещо, което може да ги насочи към подпалвача.

— Барлоу каза да ви покажем, каквото показахме и на него. Първия етаж може да видите през онзи прозорец.

Дейвид заведе Оливия и Кейн до прозореца на първия етаж.

— Стъклото тук е обикновено и вероятно се е пръснало през първите минути на пожара. Раницата и слуховия апарат намерихме от другата страна на тази дупка.

Застанал зад нея, той се наведе така, че бузата му се озова на сантиметри от слепоочието й, и посочи.

— Там, при маркерите, които сложиха колегите ви от съдебна медицина.

— Виждам — промърмори тя. Раменете й се стегнаха, но тя не се отдръпна и той прие това за добър признак.

— Те взеха ли вече намерените неща?

— Преди около час.

Дейвид трябваше да се отмести. Наистина. Знаеше, че вони на дим и пот. Но косата й миришеше на орлови нокти, точно както я помнеше, и той се задържа още секунда, за да вдиша аромата й, преди да се отдръпне.

Кейн се беше навел от другата й страна, за да напъха главата си през прозореца, и подсвирна леко.

— Ау, каква голяма дупка, Хънтър.

— Да — отвърна мрачно Дейвид.

Оливия сбърчи вежди при опита да огледа вътрешните стени.

— А онзи гел върху топката… — каза тя. — Намери ли от него и тук?

— Не — отговори Дейвид. — А търсих. Но тук е голяма каша. Ако е имало гел, ще се е смесил вече с пепелта. Водата от маркучите е събрала всичко на едно място. Ако е в пепелта, следователите от „Палежи“ ще го намерят, докато пресяват. Този гел е по-гъст от паста за зъби.

Оливия вдигна поглед към него.

— Не трябва да казваме за топката и гела. Важно е. Кой друг знае за тях?

— Само аз и Зел — отвърна той. — И Барлоу. И капитанът.

— И Кари и Гейб — добави Джеф иззад тях, а после сви рамене, когато Оливия го изгледа заплашително. — Не знаех, а и тази находка се оказа твърде хубава, за да не разкажа за нея.

— Кари и Гейб са от нашия екип — обясни Дейвид, когато тя насочи заплашителния си поглед към него. — Те знаят как да пазят тайна.

— И аз знам — обади се огорчен Джеф. — Ако знам, че е тайна.

— Можем ли да говорим с тях? — запита Кейн. — Трябва да опазим тази информация.

— Разбира се — отвърна Джеф. — В момента прибират маркучите. Ще ги викна да дойдат при камиона.

— Аз ще говоря с другите пожарникари — каза Кейн на Оливия. — Приятно прекарване.

На Дейвид му се стори, че погледът й, който хвърли на колегата си, е далеч не толкова страшен. Очевидно беше раздразнена и не се радваше да го види. Това не предвещаваше нищо добро.

Дейвид се изкачи при платформата в предния край на камиона и свали вишката на половин метър от земята, където Оливия го чакаше. Лицето й беше напълно безизразно, но потупваше нетърпеливо с крак. Той й подаде ръка и след кратко колебание тя я пое, без да го поглежда.

Дейвид я изтегли при себе си и не я пусна, преди тя да застане стабилно.

— Трябва да си вържеш колан — каза той.

Оливия мълчаливо вдигна ръце и той надяна колана около тънкия й кръст, като полагаше големи усилия да не обърка куките. Или пък да не вдигне поглед към гърдите й, които бяха толкова близо до ръцете му. Дръпна колана, за да провери дали е вързан добре, а после се изправи, без да я гледа, защото долавяше съвсем ясно самодоволната усмивка на Джеф и изпитателния поглед на Кейн.

— Добре си сега.

— Добре — отвърна тя с отслабнал глас. — Вдигай ни.

И още как — помисли си той. Не знаеше със сигурност кога ще стане това и как ще успее да го направи, но сега спомените му изглеждаха напълно ясни и знаеше, че трябва отново да я има.

— Страх ли те е от височини?

— Не.

Тя се загледа към сградата, докато Дейвид се занимаваше с лостовете, с които се издигнаха нагоре. След като се изкачиха на три метра, тя вдигна изненадана очи към него.

— Мислех, че ще друса.

— Не, съвсем плавно е.

Сега бяха сами, двамата в пространство метър на метър и двадесет. За момент се замечта да застане зад нея и да хване парапета от двете й страни, за да я пази. И да се притисне към нея. Но, разбира се, не можеше да постъпи така, и затова остана до нея, доволен поне да вдишва аромата на орлови нокти.

Той искаше да я пита за толкова много неща. Какво има между вас с Барлоу? Има ли някой друг? И въпроса за милион долара — защо си тръгна изневиделица?

Но сега не беше време за това и той й зададе единствения не личен въпрос, за който се досети:

— Колко важна е тази топка, която намерих?

За момент тя реши да не му казва. После въздъхна.

— Вероятно ще можеш да провериш в интернет, когато се прибереш.

— Преди да се прибера — отвърна той. — Оставих компютъра си в пожарната.

— Не можеш да казваш на никого за това. Даже и на колегата си.

— Зел? Той е свестен, но не може да пази тайна. Няма да му казвам. Честен кръст — усмихна се неволно Дейвид и се прекръсти.

Тя сведе поглед към ръката му, където се задържа малко по-дълго, преди отново да го погледне в лицето. Бузите й бяха един оттенък по-розови отпреди.

— Палеж от природозащитници — отвърна тя. — Това е стъклен глобус. Преди повече от десет години една радикална група активисти е оставяла подобни гравирани глобуси на опожарените от тях места.

— Мамка му — въздъхна тихо Дейвид. — Но са застреляли пазача. Право в сърцето. Обикновено тези групи не убиват хора.

— Обикновено не, но преди дванадесет години същата група случайно е убила човек.

Дейвид се замисли за момичето с восъчнобялото лице. И опитите й да избяга.

— Както тази нощ ли?

— Може би. Момичето е държало топката. Засега трябва да я включим към заподозрените.

Той поклати шава.

— Тя не беше облечена като за палеж. Даже не носеше обувки. Барлоу й направи полевия тест. Нищо. По ръцете й нямаше въглеводороди.

Тя го огледа.

— Вярно е. Но е държала топката. Трябва да разберем истината.

— А тази радикална група пое ли отговорност?

— Още не, но преди дванадесет години винаги са го правели.

— Може би защото сега са убили двама души — каза остро Дейвид и погледът й омекна.

— Може би. Вероятно ще трябва да докараме и ФБР по някое време. Те ще искат да говорят с теб. Да се информират.

— Благодаря.

Стигнаха четвъртия етаж и той спря вишката.

— Ето къде я намерих.

Оливия се наведе напред и присви очи.

— Не виждам отпечатъци от длани.

Дейвид включи прожектора и го насочи към прозореца.

— А сега?

Тя продължи да се взира още минутка, а после поклати глава.

— Не.

Благодаря — помисли си той, а след това пристъпи зад нея и я хвана с ръце за раменете. Наведе глава, докато брадичката му опря в косата й, и я насочи внимателно към блещукащите петна.

— Ето там — промълви той. — Виждаш ли сега?

Оливия беше се вкаменила в ръцете му и едва когато хрипливо си пое дъх, той осъзна, че тя е спряла и да диша. Това беше добър знак.

— И ти си видял това? — запита Оливия дрезгаво, а по кожата й премина приятна тръпка. Прочисти гърлото си и заговори оживено. Но той вече беше доловил вълнението й и това му стигаше. Това чакаше. — Барлоу е прав — каза тя спокойно. — Имаш набито око.

Приятна гордост се примеси с вълнението му.

— В тъмното се виждаше по-лесно.

Оливия се наведе леко напред, той я пусна и застана до нея.

— Може ли да се доближим до стената? — запита тя и посочи. — До това петно.

Той насочи вишката, докато парапетът стигна на два-три сантиметра от мястото.

— Достатъчно близо ли е?

Оливия вдигна поглед към него и се усмихна лукаво.

— Сега вече се фукаш.

Преди той да измисли някакъв отговор, тя извади фотоапарата от чантата, която висеше на врата й.

— Ще трябва да занесем този прозорец в лабораторията — каза тя и направи една снимка.

Този път той трябваше да се наведе, за да види какво му сочи Оливия — малка вдлъбнатина в удароустойчивото стъкло с едва забележими линии, които се простираха като тънка паяжина навън от нея.

— И ти видя това?

— Аз също съм наблюдателна — отговори весело тя. — Освен това знаех какво да търся.

— Какво?

— Замислих се, че не носи обувки. Ако е от подпалвачите, би следвало да е с обувки, за да избяга бързо. Щеше да е с боти или поне с маратонки. Но не е носила обувки, а е стискала топчето. Защо? На ръст е към метър шестдесет и пет като мен.

Стиснала фотоапарата в едната си ръка, Оливия го вдигна и се престори, че го удря в стъклото.

— Вдлъбнатината е точно където трябва.

Дейвид разбра.

— Опитвала е да счупи прозореца със стъклената топка. Защото няма мебели, столове и нищо друго, с което да разбие стъклото. Господи! Бедното дете.

— Така е — отвърна Оливия. — Барлоу каза, че подпалвачите са разлели лепило за мокет по първия и втория етаж.

— Да. Ако искаш, ще ти покажа дори следите, които са останали.

— По пътя надолу.

Оливия скръсти ръце и се намръщи срещу прозореца, а фотоапаратът увисна на китката й.

— Ако подпалвачите са запалили само първите два етажа, а тя е била на четвъртия, и ако не е била с тях, откъде е взела проклетата топка?

— Ние смятаме, че те са разлели лепилото на два етажа, след което са запалили първия, за да могат да избягат. Ако запалят и двата етажа, огънят ще се разпространи, преди да се измъкнат.

— А знае ли се как са влезли и излезли?

— Аз не знам. Ще трябва да питаш Барлоу.

След като помисли за предишната нощ, Дейвид добави:

— Дойдохме тук пет минути, след като ни се обадиха. Наложи се да разбиваме портала, което ни забави още две минути. По това време първите два етажа вече горяха с пълна сила и не беше безопасно да се влиза през вратите. Ние гасяхме отвън. Затова се намирах във вишката.

Оливия все още стоеше обърната към прозореца, но изглеждаше намръщена и замислена.

— Добре. И?

— Противопожарните врати на първия и втория етажи бяха отворени. Димът сигурно е изпълнил стълбите. Ако тя се е намирала на някой от долните етажи… И ако тя не ги е чула, когато са влезли… — добави Дейвид, като се досети за слуховия апарат.

— Може да е спала. Събужда се от дима и опитва да слезе по стълбите, но се оказва в капан. — Оливия вдигна поглед към Дейвид. — Би ли могла да излезе по стълбището и оттам в коридора?

— Вероятно. Но температурата вече е била много висока.

— Достатъчно ли, за да й изгори краката?

Той си припомни стъпалата на момичето.

— Да.

Оливия кимна и той почти долови как тя напасва получената информация в максимално точна картина на палежа.

— Сигурно се е паникьосала — промърмори тя. — Не е разсъждавала ясно. Димът я е задушавал. Може би е паднала на колене сред дима и е намерила топката.

— Едва ли е можела да види нещо — отвърна Дейвид, като стомахът му се сви при мисълта колко ужасено е било момичето. — Димът е изпълнил първите етажи и стълбището за минути. Ако се е препънала в топката, ако я е намерила някак си…

Русите вежди на Оливия се извиха нагоре.

— Или ако с нея са подпрели някоя от вратите, за да не се затваря?

Дейвид беше харесал как мисли тя още от първата им среща. Това си го спомняше много ясно.

— Възможно е. Значи, тя вдига топката, но не може да иде по-нататък, защото е прекалено горещо. И се връща обратно по стълбите.

— Към четвъртия етаж. Там все още няма огън. И все още държи топката. Хората се хващат за всякакви странни неща, когато са уплашени. Тя стига при прозореца и се опитва да го счупи.

— Може да го удря с това топче до края на света, но стъклото няма да се счупи — отбеляза Дейвид. — Но се съмнявам, че го е ударила повече от два-три пъти. Ако е слязла по стълбището, димът вече е увредил силно дробовете й.

— А ти къде каза, че си намерил топката?

— На около половин метър от отпечатъците на пръстите й. Тя лежеше по корем, с разперени ръце.

— Под какъв ъгъл беше тялото й спрямо стената?

— Може би тридесет, четиридесет градуса.

— Значи, хвърля топчето, а после удря стъклото с ръце. Вече е отчаяна. — Оливия огледа отпечатъците по стъклото. — Удряла го е с длани и е блъскала с юмруци.

— Вероятно в обратната последователност — тихо каза Дейвид. — Когато е паднала на пода, ръцете й са били долепени до стъклото. Не се вижда добре, но пръстите й са оставили следи.

— Бедното дете.

Оливия замълча за момент, докато той изучаваше лицето й в профил. Отдавна не беше стоял толкова близо до нея — две години и половина, ако не брои минутите, през които тя седеше до леглото му в болницата, след като миналия февруари той катастрофира със старата мазда на Ив. А не ги броеше, защото тогава едното му око беше твърде отекло и не виждаше ясно. Тогава Оливия представляваше само неясен силует, но той разбра, че тя седи до леглото му по характерния аромат на орлови нокти.

Изведнъж тя рязко вдигна сините си очи към него и го погледна напрегнато.

— Пропаднал е целият под — каза Оливия. — Аз… радвам се, че си добре.

Сякаш някой стисна сърцето му, докато той се чудеше как да отговори. Но преди да измисли нещо адекватно, тя насочи поглед към езерото.

— Колко високо се вдига тази стълба?

Дейвид се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Тридесет метра. Сега сме на около петнадесет.

— Можеш ли да ме издигнеш най-високо?

Господи. Определено искаше. Концентрирай се, Хънтър. Не проваляй всичко и този път.

— Да — изръмжа той, но тя сякаш не забеляза. — Защо?

— Чудехме се как момичето е разбрало за това място. Според нас тя не е оттук. А постройката не се вижда от пътя, но пък се вижда от езерото.

Дейвид вдигна вишката над покрива.

— Какво търсиш?

— Не знам — отвърна Оливия, като вдигна фотоапарата до лицето си и се заоглежда през обектива. — Пътека сред дърветата, скрита лодка, нещо, от което да разберем как е открила тази сграда. Вероятно ще трябва да пратим някого да обиколи наоколо и да потърси пътека.

— Защо не опитате с кучета?

Оливия свали фотоапарата и го изгледа.

— За да я проследим ли?

Очите й се изпълниха с нова светлина.

— Може и да стане така — каза тя и подскочи. — Мобилният ми звъни. Ще задържиш ли тези неща?

Подаде му черната чанта с фотоапарата и посегна за телефона си.

— Съдърленд слуша. — Усмивката й изчезна. — Ще бъдем там до тридесет минути.

— Проблем ли има? — запита Дейвид, когато тя прекъсна разговора.

— Обадиха се от моргата. Нещо за момичето. Ще ме свалиш ли?

— Разбира се.

Вишката тръгна надолу, а Дейвид се замисли за следващите си думи, като вдишваше аромата й, докато все още можеше.

— Оливия.

Тя настръхна и Дейвид осъзна, че за първи път днес се обръща към нея по малко име.

— Да? — запита тя, загледана към езерото.

Погледни ме. Дай ми нещо. Моля те.

След това тя си пое дълбоко дъх и издиша. Обърна глава и го погледна в очите.

— Да? — повтори тя.

— Аз…

Кажи го.

Но годините, прекарани в безплодно чакане и неподходящи жени притъпяваха уменията му да разговаря с жената, която навярно беше точно тази, която търси.

— Трябва да поговорим — избърбори той. — Но не тук, където ще ни чуят всички.

Тя го изгледа и сякаш след цяла вечност, кимна веднъж.

— Ще ти се обадя, когато се освободя днес. Кога свършва смяната ти?

Дейвид изпита огромно облекчение, защото тя поне не го отряза. Значи каквото и да беше направил, не е било чак толкова лошо, нали?

— Преди около два часа. Сега работя извънредно.

Вишката стигна земята и Оливия разкопча колана си, а после погледна Кейн, който стоеше до капитана на три метра от камиона.

— Кейн, Иън се обади. Иска да идем в моргата. Казах му, че ще сме там до тридесет минути.

Тя скочи грациозно от вишката. Коленете й се подгънаха и за момент тя остана така, но после се изправи като гимнастик, запазил равновесие след скок.

— Благодаря за гледката. Ще се обадя — заяви Оливия кратко.

Дейвид стоеше, без да помръдне и наблюдаваше как тя отива при колата си, последвана от Кейн. Не погледна към него нито веднъж. Чак след като колата на Кейн изчезна, Дейвид се досети, че Оливия си е забравила бинокъла.

Прибра го в джоба си. Всичко мина далеч по-добре от очакваното.