Карън Роуз
Ням писък (4)

Глава трета

Понеделник, 20 септември, 04:30 ч.

Оливия обсипа боксовата круша със серия къси удари, от които я заболяха кокалчетата, но с тази болка тя можеше да се справи по-лесно, отколкото с неистовия вой, който напираше в нея, след като си тръгна от дома на ридаещата сърцераздирателно госпожа Уимс.

„Съжалявам за загубата ви, госпожо.“

Грухтящият културист до нея не й обърна внимание, зает с коремните си преси, а тя посещаваше толкова рано този салон именно по тази причина. Хората, които идваха по това време, искаха да тренират, а не да се показват. И човек можеше да се скрие.

А тя понякога копнееше да се скрие, най-вече от себе си. Особено, след като изкажеше съболезнованията си на поредното опечалено семейство. През последните месеци й се налагаше да го прави доста често.

„Намерихме останките на дъщеря ви в една варница. Не, не можете да я идентифицирате. Съжалявам за вашата загуба.“

Що за неадекватни думи! Що за лайнарщини! И нямаха край.

„Съпругът ви е мъртъв. Застрелян от подпалвач. Съжалявам за вашата загуба.“

Разочарованието се надигна и Оливия отново заблъска крушата, а после уморено се отпусна върху нея.

— Съжалявам за вашата загуба — промърмори тя, останала без сили.

— По-спокойно, тигрице.

Оливия потрепери от овладяния глас.

— Какво правиш тук? — запита тя уморено. Пейдж Холден трябваше да застъпи на смяна чак в осем. Точно затова Оливия дойде тук сега.

— Искам да съм сигурна, че ще оставиш малко от Джаспър за всички нас — отвърна сухо Пейдж.

Оливия се отблъсна от крушата, която носеше имената на приятелите на Пейдж след всяка раздяла.

— Сега Джаспър ли е?

Оливия вече не помнеше всички имена, които даваха на боксовите круши през петнадесетте години, откакто бяха приятелки с Пейдж.

— Какво е сторил?

— Остави ме с чека и избяга при една клиентка за последен път.

Оливия отново се зачуди как е възможно толкова умни жени да са така глупави, когато се стигне до мъже. И това никак не изключваше присъстващите.

— Филе и стодоларова бутилка вино?

Пейдж сви рамене.

— Почти. Като говориш за вечеря, кога яде за последно, кукличке?

Оливия я изгледа мръсно.

— На вечеря.

— И какво по-точно? — настоя Пейдж.

Оливия стисна очи и с усилие се овладя.

— Салата.

Пейдж измъкна протеиново блокче от джоба си.

— Трябва ти протеин, дори и да не е от месо.

Оливия взе блокчето, макар да знаеше, че ще има вкус на картон. Всяка храна имаше вкус на картон след Ямата. Месото се оказа особено трудно за преглъщане. Само мисълта за него й връщаше спомените за плътта, която пада от костите. Разтърси глава, за да прогони спомена.

— Ти какво правиш тук? — повтори Оливия.

— Едно птиче ми каза, че си тук и млатиш Джаспър.

Оливия погледна през рамо към мъжа зад гишето, който имаше впечатляващи мускули. Като усети, че са го видели да ги наблюдава, Руди прояви неочакван интерес към списъка на посетителите.

— Гадняр — промърмори Оливия. — Мръсен пор.

— Предпочитам да мисля за него като за моя доверен информатор — отговори закачливо Пейдж, а после подсмръкна. — Миришеш ми на старо огнище. Какво стана снощи?

— Пожар. Двама мъртви — отговори кратко Оливия, без да споделя повече от онова, което знаеха репортерите.

Но Пейдж я познаваше от доста време.

— И ти трябваше да информираш семействата.

— Само едно. Поне до момента.

Пейдж се сепна.

— Другият е неизвестен?

— Неизвестна — отвърна Оливия и преглътна тежко при спомена за пепелявосивото лице на момичето. — Хлапе.

Пейдж я стисна за ръката.

— Съжалявам, мила.

— И аз. — Прокашля се и продължи: — Няма да ми остане време за тренировки по-късно, затова спрях на път към дома за няколко минутки. Щях да ти се обадя.

— Щяла си да се обадиш. Това бяха и последните думи на Джаспър — отвърна Пейдж и посочи с пръст лежанките. — Вече си загряла. Да започваме.

Оливия се поколеба.

— Няма защо. Не си длъжна да оставаш.

— Знам. Но ако не остана, ще продължиш да ме избягваш, както правиш през последните няколко месеца. Така че да започваме с пресите, детектив.

Намусена, Оливия я послуша и изгледа мръснишки Руди, когато мина покрай него.

— Предател!

— Остави го на мира — промърмори Пейдж. — Той се тревожи за теб. Аз също.

Оливия се стовари тежко на първата от машините.

— Да започваме.

Пейдж не каза нищо повече, а само се зае да отброява коремните преси. Изпълниха цялата серия упражнения, както правеха стотици пъти досега, без да мислят за нищо друго. Накрая стената, зад която се криеше Оливия, се срина.

— Жената ни очакваше — каза тя, лежейки на гръб и загледана в тавана.

Пейдж седеше на пети до лежанката.

— Коя? — запита тя без изненада в гласа си.

— Вдовицата.

Оливия никога не казваше имената и Пейдж не питаше.

— Дъщерята видяла пожара в новините и знаела, че баща й е на смяна. Отишла при майка си, за да ни изчакат — нас, носителите на велика радост на всички хора — отговори Оливия с горчивина. — Той е бивш полицай.

— О, не. Лив.

— Да. Изкарал двадесет и пет години в полицията и се пенсионирал. Никога не е улучван с куршум. Освен тази нощ. И аз можех само да кажа, че съжалявам за загубата.

— А какво друго би могла да кажеш? — запита логично Пейдж.

— Не знам. Знам само, че адски ми омръзна да го повтарям.

— Ти си адски уморена. Шефът ти предложи отпуск. Защо не го взе?

Отпуск. Да бе.

— Опитах — сопна се Оливия. — Но се оказа твърде тихо. Виждах само…

— Телата в ямата — довърши Пейдж вместо нея.

Оливия се изправи и я изгледа гневно през присвитите си очи.

— И после той се появи.

Именно това искаше да каже през цялото време, но се боеше.

Черните вежди на приятелката й се извиха нагоре от изненада.

— Кой?

— Онзи мъж. От сватбата на Мия.

Пейдж примигна. Единствено тя знаеше тази история, изтръгната с усилие от нейната приятелка.

— Искаш да кажеш от сватбата на сестра ти? Не може да бъде. Оттогава минаха години. И след цялото това време той се появи? Какъв задник.

Оливия отново загледа тавана. Пейдж не знаеше новостите.

— Всъщност, две и половина години и той сега живее тук. Премести се преди седем месеца.

— Много неща са станали преди седем месеца — отбеляза тихо Пейдж. — А защо се е преместил тук?

— Приятелката му живее тук. Познаваш я, Ив.

— Онази, която ти спаси от Човека с ямата? Край на почивката. Започваме отново. Давай.

Оливия потръпна, докато се набираше. „Човекът с ямата“ беше убил дузини хора, предимно жени. Ив се размина на косъм от това да стане тридесет и шестата му жертва.

— Друг полицай я е спасил, не аз. Аз пристигнах там, след като убийствата спряха, за да чистя ямата.

Пейдж въздъхна.

— Още двама. Още една преса и си готова. И какво за Мъжа от сватбата?

— Дошъл на гости на Ив и си купил къща. Тя ми каза. А той не проговори и дума.

Пейдж трепна.

— Нито дума? А има ли Мъжът от сватбата име?

Гърлото на Оливия се сви и тя преглътна тежко.

— Дейвид.

— И с какво се занимава Дейвид?

— Пожарникар, дяволите да го вземат.

С крайчеца на окото си забеляза как черните очи на Пейдж затрептяха.

— Какво? Снощи и двамата сте били на мястото на пожара. Голямо съвпадение. Значи през всичкото това време е бил тук, в Минеаполис? И не се е обадил?

— Нито веднъж.

От това много я болеше.

— Свиня.

— Знам, нали? Само дето…

Оливия затвори очи.

Бъди честна, поне към себе си.

— Само дето е свестен. Обича рисувани филми и кучета, и майка си. Готви и поправя коли. Чели сме едни и същи книги, харесваме една и съща музика, мечтали сме да пътуваме на едни и същи места. Той е работил като доброволец в домове за настаняване на жени и тийнейджъри, избягали от дома си — ремонтирал е тръби, покриви и всичко, което се счупи. И карате е учил. Като теб.

— О? Така ли?

Оливия кимна.

— Имал е кафяв колан и се готвеше за изпита за черен. Преподавал е и на деца в Младежката християнска асоциация в Чикаго. Безплатно. Бих си помислила, че лъже, защото никой не е толкова идеален, но от Мия знаех, че е свестен.

— Олеле — отвърна Пейдж, която изглеждаше зашеметена. — А аз мислех, че сте се срещнали само онази вечер.

— Два пъти. На вечерята след репетицията за сватбата. През пролетта беше и мисля, че исках някой да ме замае. Флирт за уикенда. Какво клише.

Пейдж се намръщи на пренебрежителния й тон.

— Лив. Само няколко седмици преди сватбата оня задник, годеникът ти, те е разкарал. Аз все още бих искала да го използвам като боксова круша за това. И защо — за да се върне при предишната си годеница.

— Помня — отвърна сухо Оливия. — Нали бях там.

Боксовата круша на Пейдж доста време носи името Дъг след този случай.

— Скоро след това откриваш, че баща ти, когото не си познавала, е мъртъв? И после разбираш, че имаш две полусестри?

— Полицайката и измамничката — отвърна нежно Оливия. — Единственото добро от цялата работа беше, че се запознах с Мия и с Келси.

Начумереното лице на Пейдж се поотпусна.

— Само казвам, че доста ти се беше събрало онази зима. И всяка от нас може да попадне под магията на някой секси господин идеален. Той те е използвал.

Оливия сви рамене.

— Вероятно. В деня на репетицията бях уморена. Тъкмо се връщах от първата си среща с Келси.

— В затвора — промърмори Пейдж.

Където сестра й излежаваше присъда за въоръжен грабеж.

— Да. Затворът е на около час път от Чикаго, но дотогава все нямах възможност да отида. Потресена бях от това, че така се срещам със сестра си, зад стъклото. Затова закъснях за черквата и тичах нагоре по стълбите с глупавите токчета, когато го видях.

— Дейвид ли?

— Да. — Оливия затвори очи. — Сякаш някой ме ритна в корема. Останах замаяна. Лицето му… леле. Ако знаеш какво лице има, Пейдж. А раменете. И всичко… Не може да го забрави човек. Зяпах го и се препънах в някакъв камък. И паднах точно в скута му. Толкова бях замаяна, че дори не се засрамих.

— Не мисля да съм те виждала замаяна — тихо отбеляза Пейдж.

— Не и дотогава. Не с Дъг, не и с други. Ожулих си коляното и той ме превърза.

Усмихна се горчиво и продължи:

— Паднах си по него от самото начало. Даже не знам как останах жива до края на репетицията. Всички жени ме гледаха сякаш искат да ми избодат очите, защото той остана при мен. И си говорихме цялата вечер.

— Той знаеше ли за Дъг?

— Господи, не. Не исках да изглеждам жалка. Не му казах нищо за тези неща. И Мия не знаеше. А и да си призная, докато седях с Дейвид, изобщо не се сещах за Дъг. Той през цялото време не свали поглед от лицето ми. Почувствах се… важна. Сега звучи глупаво.

Пейдж свъси вежди съчувствено.

— На мен ми изглежда нормално.

— Мисля си, че май много съм искала да съм важна за някого.

Пейдж я стисна за ръката.

— Да, мила. Знам.

Оливия почувства, че очите й парят, и си наложи да потисне унизителните сълзи.

— Не всичко беше лошо. Казах му за Келси. Той отдавна познаваше Мия, познавал е и баща ни. Чувствах се много тъжна, че Келси е в затвора, въпреки че е виновна. Дейвид ми предложи да работя доброволно с юноши, които бягат от ломовете си, за да им помагам да намерят шанса си. Да им помагам да не станат като сестра ми.

— И го правиш. Добре се справяш, Лив. Ти променяш живота на децата.

— Благодаря. Та както казах, не всичко беше зле. Репетицията мина чудесно. Но нощта след сватбата всичко се обърка.

— След като всичко е минало много добре? — запита Пейдж и вдигна многозначително вежди.

— Иска ми се да не го бях срещала, защото не мога да си представя, че отново може да е толкова хубаво — въздъхна тежко Оливия.

— Но нали не сте…

— Не — въздъхна отново тя. — Но като знам как се чувствах, си мисля, че ако бяхме стигнали до края, щях да умра.

Пейдж не каза нищо за момент.

— Може би е лъгал за всичките хубави неща. Може всъщност да е колосален боклук.

— Де да беше така. Откакто е тук, работи за благотворителни цели. Поправя разни работи в местните центрове за настаняване. Ив ми разправя за него през цялото време. Тя почти вярва, че той е окачил луната на небето. Наистина е свестен. Просто… не ме иска.

Ето. Каза го. Сега би трябвало да й олекне. Но не й олекваше.

— Лив, а не помисли ли, че може би той чака ти да направиш първата крачка?

— Само във фантазиите си — отвърна Оливия с насмешка.

— Лив? — каза приятелката й и изчака, докато тя я погледне. — Ако аз съм мъж и сме се разделили при обстоятелствата, които ти описа?

— Само след като ме накара да се напия — прекъсна я намръщено Оливия.

— А нима иначе щеше да ми разкажеш? Друг път. Разбира се, че те напих. Но както казвах, ако аз съм Мъжът от сватбата, щях да изчакам ти да направиш първата крачка.

Оливия си припомни как Дейвид Хънтър вдигна съвършената си брадичка, когато тя потегли с колата си. Сякаш я предизвиква. Но тя помнеше също и онази, другата нощ. Още по-добре помнеше и една дума, едно име, което той произнесе.

— Не.

— И защо? — запита ядосано Пейдж. — Какво толкова може да стане?

— Същото като миналия път — отвърна мрачно Оливия.

— И по каква причина това е лошо? Оттогава не си излизала с никого. И си под такова напрежение, че ще се пръснеш. Кое му е лошото на един флирт? Използвал те бил. Използвай го и ти. Какво толкова може да стане?

Оливия се изправи и избърса врата си с кърпата.

„Защото ще стана като теб — помисли си тя, — с толкова много гаджета, че ще трябва да ги въвеждам в електронна таблица.“

Но разбира се, не каза нищо. Пейдж беше най-близката й приятелка.

— Ще си помисля. Нека да приключваме. Трябва да поспя преди срещата тази сутрин.

 

 

Понеделник, 20 септември, 07:10 ч.

— Майчице! — възкликна Джеф Зелнър на първия етаж на сградата, загледан през огромната дупка, която стигаше чак до четвъртия етаж. — Това щеше със сигурност да го усетиш.

Дейвид мрачно последва погледа му, а после надникна към мазето. Подът на първия етаж също беше прегорял.

— Май съм ти длъжник.

— Не се тревожи, ще измисля нещо.

Джеф тръгна напред, като потупваше с дръжката на брадвата по пода, за да търси слаби места. Дейвид направи същото със своята брадва. На всеки етаж имаше по шест апартамента, но тези от задния край на блока бяха пострадали най-много.

— Мисля, че оттук нататък сме на твърд под — отбеляза Джеф. — Можем да пуснем Барлоу да влезе.

Майкъл чакаше на вратата. Беше се екипирал с каска и ботуши, но дрехите му бяха цивилни. Краят на жълтата му вратовръзка стърчеше от джоба на сакото. В едната си ръка носеше видеокамера, а в другата — фенерче. Следваше ги прилежно, но интелигентно, като стъпваше само на местата, които те посочваха за безопасни.

Освен това не беше казал нищо повече за Оливия и Дейвид се чувстваше благодарен за това. Тук имаше твърде много опасности, за да се разсейва с други мисли.

Всъщност Дейвид винаги си казваше точно това, когато се уловеше, че мисли за нея. Учуди се защо Майкъл Барлоу смята, че има права над нея. Дали пък нямаха нещо помежду си? Не искаше да си представя това. Но сега, след като си го беше помислил, представата се загнезди в съзнанието му, за да го подлуди.

Ако Майкъл и Оливия имаха минало, поне нямаха настояще. Дейвид я наблюдаваше достатъчно отблизо и знаеше. Но ако имаше друг?

Ще се махна. Ами ако няма друг, а тя просто не те иска? Предвид фактите, май това е вероятният резултат. Но ще премина този мост, като стигна до него.

— Къде да стъпвам? — обади се Майкъл от вратата.

— Подът е твърд където си — отговори Дейвид, като си наложи да се съсредоточи. — Но на около метър от ръба на дупката е опасно.

Майкъл погледна нагоре, а после надолу.

— По дяволите. Голям късметлия си.

— Да, така е — съгласи се пожарникарят. — Това, което искаме да видиш, е тук. Излели са лепилото по тази линия.

Дейвид посочи една зигзагообразна следа от входната врата на апартамента до дупката, която продължаваше през спалните от другата страна.

— По същия начин е разливано и на втория етаж. Мисля, че са се движили от входната врата и от задната врата на апартаментите и са се срещнали тук.

— Така изглежда — отвърна Майкъл, като снимаше с видеокамерата. — Вероятно са оставили бидоните там, където подът е пропаднал. Там трябва да е било по-горещо. Шефът каза, че на същото място на всеки етаж са складирали рула мокет. Ако са мокри, ще са достатъчно тежки да разбият пода на втория и третия етажи. А когато подът на първия етаж е пропаднал, са се изтърколили в мазето.

За миг Дейвид помисли, че Майкъл ще иде до ръба на дупката, за да направи запис право надолу, но той се спря, без да излиза от безопасната зона. С крайчеца на окото си забеляза как Джеф затвори уста, сподавил предупредителния си вик. Познаваше го добре и знаеше, че полицаите го карат да се чувства нащрек.

— След като са излели лепилото, са захвърлили бидоните настрани — посочи Дейвид с дръжката на брадвата си, а Майкъл продължаваше да снима. — Тук има две кутии, горе още две, на същото място. Заедно с онази на входа стават пет. И една на етаж щеше да стигне. Тези са аматьори.

— Мисля, че си прав — каза Майкъл и свали камерата. — Друго виждаш ли?

— Тръгваме отвътре навън — каза Джеф и продължи да потупва с дръжката по пода пред себе си.

Дейвид го последва, но спря, когато брадвата опря в нещо меко и се чу пукане от обгоряла хартия.

— Виж.

Джеф въздъхна.

— Последния път, когато каза така, трябваше да ти изтеглям задника от бездната.

Но Дейвид вече беше коленичил и осветяваше намереното.

— Това е раница или е било раница.

— Ще я занесем в лабораторията — обади се Майкъл. — Може да намерят нещо в нея.

Джеф побутна леко с дръжката на брадвата края на раницата и той се разпадна.

— Пожелавам ви късмет. А ти какво, по дяволите, гледаш, Дейвид?

Приятелят му клечеше съвсем ниско и светеше в някаква черна купчинка.

— Не знам. Нещо като кутия, огъната и отворена. Каквото и да е това в нея, е разтопено върху дъното й.

От обгорялата бучка стърчеше малко розова пластмаса.

— Ще направя няколко снимки за отдел „Убийства“ — обади се нетърпеливо Майкъл. — По дяволите. Закъснявам за сутрешната им среща.

Щракна няколко пъти с фотоапарата си и се обърна към тях:

— Колегите ще приберат това. В лабораторията ще се разбере какво е. Аз ще се върна после. Не пипайте нищо.

— Не сме глупави — промърмори Джеф, когато Майкъл замина.

— И той не е — отвърна разсеяно Дейвид, като все още зяпаше в разтопената буца.

— Той е полицай — каза Джеф с равен глас, — а те всичките искат да са пожарникари. Идиоти. Ако не сме ние, щяха да изгорят тук, защото искаха да влязат без екипировка и с неподходящ пожарогасител. Готови са да спасяват света, а не знаят с какъв точно огън си имат работа.

Дейвид го остави да дърдори, защото знаеше, че каквото и да каже, колегата му щеше да говори същите неща. Предполагаше, че за това има причина и че някой ден Джеф ще му разкаже историята.

История. Загледа се в намачканата кутия и в съзнанието му изплува стар, забравен спомен. Като малко момче седеше в скута на баба си. Обичаше повече разните джунджурии, отколкото историите, които тя му разказваше, и особено джунджурията зад ухото й. Протягаше малката си ръка натам, само за да я отклонят нежно.

— Не, Дейвид — казваше тя. — Не пипай. Това не е играчка.

— Трябваше да кажем на Барлоу да ни донесе храна — завърши с въздишка Джеф. — Умирам от глад. Хайде да си починем и да видим какво има в камиона. Хей, Дейв.

— Знам какво е това пластмасово нещо.

— Не ми казвай, искам да позная — отвърна Джеф. — Добре, подскажи ми.

Тази игра им помагаше, когато се налагаше да се ровят из пепелта, останала от живота на другите хора.

— Свири, докато работи — отвърна Дейвид и погледна през разбития прозорец с надеждата да настигне Майкъл, но забеляза как колата му излиза през портала.

Зад него Джеф въздъхна тежко.

— По дяволите, Дейвид. Момичето не е имало никакъв шанс, а?

— Мисля, че не. Аз излизам, за да се обадя по мобилния на Майкъл. Той ще каже на Оливия.

— Оливия ли? — запита Джеф с нова нотка на любопитство в гласа. — Имаш предвид детектив Съдърленд? Готина е. И те гледаше.

— Стига — отвърна равнодушно Дейвид. — И не питай.

Колкото и да обичаше да се закача, Джеф знаеше кога да спре.

— Добре, човече. И аз ще изляза. Трябва да хапна нещо.

 

 

Понеделник. 20 септември. 08:00 ч.

— Честит понеделник.

Капитан Брус Абът сложи една пластмасова купа с курабийки на кръглата маса в кабинета си.

— С поздрави от Лорна.

Оливия погледна скептично към купата.

— Лорна отново ли готви?

Абът се настани на стола зад бюрото си.

— Съветникът й каза, че ако повтори курса и получи по-добра оценка, ще забрави за двойката от миналата година.

Мики отвори купата.

— Е, колко лоши може да са?

— Някои хора не трябва да пекат — отвърна кисело Кейн.

— Ясно. — Мики погледна дяволито към Оливия. — Нека Барлоу ги тества. Ако са ужасни, няма да му навредят много. Не се обиждай, Абът.

Капитанът се подсмихваше леко под мустак.

— Не се обиждам. Като стана дума, къде са Барлоу и Гилс? — запита той, като огледа многозначително празните столове.

— Иън няма да идва — отговори Оливия. — Когато се отбих в моргата, той беше готов да започне аутопсията на момичето.

Кейн се вгледа в лицето й.

— Ти кога ходи до моргата? — запита той, като всъщност искаше да разбере защо тя не се е прибрала да поспи, както той й е казал.

— На път за дома. Исках снимка на момичето — излъга тя. След тренировката се беше прибрала, не можа да заспи и затова се зае с обичайното си занимание — работа. — Не знам къде е Барлоу. Казах му, че срещата започва в осем.

— Тук съм, тук съм — втурна се Барлоу през вратата и седна в един стол.

Мигновено всички се отдръпнаха.

— Съжалявам — измърмори той. — Идвам от местопрестъплението. Нямах време за душ.

— Личи си — обади се Мики, а после се усмихна любезно. — Заповядай, вземи си курабийка.

Кейн, който седеше до Оливия, се закашля, за да прикрие смеха си.

— Благодаря. Не съм закусвал.

Барлоу взе шепа курабийки, а Оливия изпита леко угризение.

— Аз бих отхапала малко отначало — каза тя и присви очи.

— Ти ли си ги правила? — запита Барлоу с подозрение. — Искаш да ме отровиш?

Оливия въздъхна. Нека страда.

— След като всички сме тук, можем да започнем.

Понечи да затвори вратата, но Абът вдигна ръка.

— Остави я отворена. Доктор Донахю ще дойде.

Оливия се скова. Донахю беше психоложката на отдела. Та тя не бе помогнала на никого. Страхотно.

— Искам профил на онзи, който е опожарил блока — продължи Абът, а Оливия усещаше погледа му върху себе си. Всички се бяха втренчили в нея, дори и Барлоу. Интригантско копеле.

— Донахю е работила с такива и има опит. Ето я и нея.

Психоложката, облечена в скроен по мярка син костюм, влезе бодро в стаята.

— Добро утро — поздрави тя. — Извинете, че ви накарах да чакате.

— Доктор Донахю — каза Абът, докато тя сядаше. — Познавате ли всички?

— Само вас не познавам — усмихна се тя на Барлоу. — Казвам се Джеси Донахю.

— Майкъл Барлоу, следовател по палежите. Не яжте курабийките — добави сухо той.

При други обстоятелства объркването по лицето на психоложката щеше да накара Оливия да се усмихне, но присъствието на тази жена я притесняваше. Абстрахира се и каза:

— Нека започваме. Какво знаем, Мик? Разбрахме ли кое е момичето?

— Нищо до момента. Отпечатъците й не са в системата, няма досие. За момента нямаме нищо и от базата данни за изчезнали деца, но очаквам да чуем нещо до час. Няма и предупреждение с оранжев код, а това означава, че до момента не знаем коя е.

— Аз изпратих снимката й от моргата на пътните патрули — обади се Оливия. — Надявам се да излезе нещо от тези надписи по ноктите, дори и ако я няма в базите данни. Ами онзи гел?

— Резултатите ще са готови чак след обяд — отговори Мики, — но имам друго. Искахме да го запазим така, както пожарникарят го намери, докато разберем какъв е този гел. Затова направихме снимка с изображение на онова под гела. Проявиха я точно като излизах, за да дойда тук.

След тези думи жената сложи една снимка на масата.

Топката представляваше стъклен глобус. На стъклото се виждаха гравирани континентите.

— Прилича на преспапие — обади се предпазливо Оливия, въпреки че в мислите си вече мислеше за пожари по целия свят, което я накара да се чувства много зле.

До нея Майкъл Барлоу изруга тихо, взе снимката и се вгледа в нея смаян.

— Не. Това е подпис. Подпис, който не е виждан от десет години.

— Дванадесет — поправи го Мики. — Проверих връзката между стъклените глобуси и палежите.

Барлоу разтърка уморено слепоочията си с длани.

— И попадна на SPOT — Societus Patronus Orbis Terra. Мамка му.

— Братство на пазителите на земята — промърмори психоложката.

Оливия се намръщи. Лошото чувство се засили.

— Екотерористи? По дяволите!

— С лошо познаване на латинската граматика — каза Донахю почти на себе си, а после огледа групата. — Интересно допълнение към профила.

— Ако оставим граматиката настрана — намеси се Абът, — с какво си имаме работа?

— Група екоактивисти, за които смятахме, че са се разформировали — отвърна Барлоу. — Най-активни бяха в началото на деветдесетте години. Действаха по модела на съпротива без водач — малки клетки без видима връзка с други като тях и без връзка с някой „шеф“. Нападаха постройки в местообитанията на диви животни, каквато е влажната зона до снощния пожар.

Абът стоеше наведен напред и опрял брадичка на дланите си.

— Как действат?

— Обикновено са умни — отвърна Барлоу. — Използваха електронни таймери за запалване на огъня и винаги оставяха след себе си стъклено преспапие — глобус, но без да е намазано с гел. Увиваха го в устойчиви на огън тъкани, обикновено парчета от екипировката на огнеборци.

— Искали са да бъде намерено — каза Оливия. — Непокътнато.

— Точно така — продължи Барлоу, сбърчил вежди. — Но винаги, винаги се обаждаха на местните медии минути преди някой да повика пожарникарите.

— Не и този път — намеси се Кейн. — Защо?

Барлоу поклати глава.

— Не знам. Освен това не използваха оръжие.

— А този пожар умно ли беше подготвен? — запита Оливия.

— Отчасти. Вижте изключването на камерата и спирането на водата за противопожарната система. Това изисква планиране. Имали са и достъп до графика на пазача и са се досетили да оставят отворени всички противопожарни врати. Ако момичето опита да слезе по стълбите, е щяло да се натъкне на дим и горещина. Но в други отношения са постъпили глупаво. Използвали са лепило за мокет, което е силно запалимо. Огънят се е разпространил бързо. Чудно е, че са успели да се измъкнат живи. Действията от снощи не съответстват на предишните.

— Какво значи това? — запита Оливия. — Имат ново ръководство?

Барлоу вдигна рамене.

— Може би. А може и да е параван. Ако някой знае за SPOT и иска да отклони вниманието от истинските си мотиви, би оставил глобус, за да ни накара да се въртим в кръг.

— А може само така да ни се иска, а онези наистина да са екотерористи — каза Кейн.

— Което означава, че трябва да викнем ФБР — отбеляза Абът.

Оливия стисна зъби.

— Аз казах на жената на Хенри Уимс, че той е мъртъв. Уимс е бивш полицай, един от нас. И който го е убил, е наша отговорност.

— Така е — съгласи се мрачно Абът. — Засега ще се обадим на ФБР, за да проверим дали нямат нова информация за тази група. Ако се окаже, че тези са екооткачалки, не искам да ми порят задника, защото не съм ги информирал навреме. Но ако онези задници от SPOT поемат отговорността, ще викнем ФБР. И не искам спорове.

Оливия знаеше, че капитанът има право, знаеше и че е реагирала емоционално.

— Никакви спорове. Освен това разликите са далеч повече от приликите.

Барлоу се намръщи.

— Може би не е така. Има една друга прилика. При последния си палеж преди дванадесет години загина жена. В сградата не е трябвало да има хора, но тази жена останала да работи до късно и заспала на бюрото си. След това групата се покри. Мислехме, че са се разделили.

— Това те ли са били? — запита Абът. — Помня онзи пожар.

— Неприятно съвпадение — каза Джес Донахю. — Ако са знаели, че момичето снощи е било в сградата и въпреки това са я запалили… играта загрубява.

— Първо ги намерете, а после разберете какво са знаели — отвърна Абът и погледна Барлоу. — Групите за съпротива без водач често имат символичен такъв. SPOT имали ли са?

— Да, но май съм твърде уморен, за да се сетя за името му.

— Престън Мос — намеси се Мики. — Изтеглих няколко статии от интернет. Мос е израснал тук, в Минеаполис, но през деветдесетте е преподавал в частен колеж в Орегон. Написал е няколко книги за опазване на горските местообитания. Първите няколко от книгите му са в общоприетото русло, но после става радикален. Смята се, че той е основал SPOT, с правилна латинска граматика, доктор Донахю. Последователите му са изопачили името, когато сформират свои собствени клетки по северозападната и източната част на щат Уисконсин. По-късно се връща да преподава в Минесота. Влажните зони са една от неговите каузи и се смята, че е участвал пряко в последния пожар. След смъртта на жената изчезва и никой не го е виждал оттогава.

Барлоу се усмихна уморено.

— Направила си си домашното. Да съм забравил нещо друго?

— Не — отвърна Мики любезно. — Имаш добра памет.

— А вие как си спомняте за това, сержант? — запита Донахю. — Тази група е действала, преди вие да постъпите в полицията.

Оливия стрелна с поглед психоложката, впечатлена и същевременно нащрек. Но изглежда Барлоу не схвана факта, че психоложката е знаела, че той ще присъства на срещата и е намерила време да прегледа досието му, защото отговори мигновено:

— По време на обучението имахме говорители от ФБР и от Агенцията за борба с наркотиците и оръжията. Един от хората от ФБР каза, че преследва Престън Мос от години. Неуловим като Моби Дик, ако ме разбирате. Струваше ми се доста напрегнат, но той може да знае повече неща, отколкото пише по досиетата. Казва се специален агент Ангъс Крофорд и тогава е работил с полевия отдел на ФБР за Минеаполис.

— Ще му се обадя — каза Абът. — Барлоу, имате ли достатъчно ресурси? Да викаме ли ФБР за подкрепа?

— За момента съм добре. Помагат ни следователи, а и един от пожарникарите.

Барлоу хвърли поглед към Оливия.

— Онзи, който е намерил момичето. Дейвид Хънтър. Добро око има.

Оливия почувства топлина по бузите си. Спомни си думите на Пейдж и си каза, че Дейвид има и други добри неща, освен очите. Трябваше да се съсредоточи. Погледна Барлоу в очите.

— Какво намерихте? — запита тя и изпита облекчение от професионално лаконичния си глас.

— Хънтър и Зел намериха раница сред отломките на първия етаж, малко преди да тръгна оттам за тази среща — отвърна Барлоу. — Почти напълно е изгоряла. Възможно е да се е намирала на четвъртия етаж, когато подът е пропаднал, и да се е озовала на първия, преди огънят да утихне напълно. Част от съдържанието й беше изпаднало и разтопено.

Следователят извади фотоапарата, включи го и го подаде на Оливия, за да види тя дисплея.

— Нямах време да разпечатам снимките. Открихме това на около метър и нещо встрани.

На дисплея се виждаше черна кутия, като за очила. Но безформеният предмет в нея не приличаше на очила.

— Какво е това?

— Слухов апарат — отвърна Барлоу. — Хънтър го разпозна. Розовата част е слушалката. Предполагам, че е на момичето.

— Ако е така, търсенето се улеснява доста — отбеляза Оливия и остави снимката на мъртвото момиче на масата. — По ръцете си имаше гел, а Хънтър каза, че е намерил топката близо до нея. Тя е държала тази топка. Може дори точно тя да я е сложила там. Може да е била с подпалвачите и огънят да е излязъл от контрол, а тя да е попаднала в капан.

— Не трябва да пренебрегваме тази възможност — обади се Абът. — И ако е от подпалвачите и успеем да я идентифицираме, вероятно ще открием и тях.

— А може да е участвала насила — посочи ръката на момичето Кейн. — Нараняванията й са истински. Някой я е бил.

— Или пък да е невинна и случайно се е намирала там, видяла е топката и я е взела — завърши Оливия. — В този случай отново се връщаме в началото.

— Намерихте ли нещо в раницата, което да ни помогне за идентификацията? — запита Мики.

Барлоу поклати глава.

— Не. Всичко е изгоряло. Казах на техника от полицията да я опакова. Намерихме обгоряла хартия — книги. Хартията е пострадала доста от водата, но в лабораторията може да успеят да съберат някоя страница с име или с нещо за отправна точка.

— Можем ли да влизаме вече в сградата? — запита Кейн, но Барлоу поклати глава.

— Още не. Проверяваме петия и шестия етажи, но повредите, заради които подът е пропаднал под краката на Хънтър, стигат чак до долу. Ако не е успял да се задържи, вероятно е щял да пропадне чак в мазето. Камионът със стълбата е още там. Капитан Кейси каза, че Хънтър и Зел могат да ни качат горе с вишката, за да огледате през прозорците. Освен това направих видеозапис, докато ровехме из отломките. Ще прехвърля записа на компютъра си и ще ви го пратя, щом свършим тук.

Оливия не успя да потисне ледената тръпка, която я проряза при мисълта как Дейвид пада от четвъртия етаж. Но преодоля страха, примесен с желание да е близо до него във вишката. Тя щеше да си върши работата, точно както и той.

— Ще видим записите, ако е възможно сега, но искам да огледам мястото. Предполагам, че качването с вишката е единствената опция за момента. Трябва да идем при тях, преди да си тръгнат. Вече осем часа са там.

— Имат поне още два часа работа, така че не бързайте — отвърна Барлоу, след което измъкна един изцапан със сажди плик от джоба на гърдите си и го подаде на Кейн. — Искаше списък със служителите на „Ранкин и синове“. Накарах ги да направят копие и за теб.

— Благодаря. Ще започнем проверки. Върху кого да се съсредоточим?

— Какво ще кажеш за всеки с достъп до графика на пазача и до камерата? — обади се саркастично Мики. — Всеки от списъка и почти всички начинаещи хакери.

Оливия се сепна.

— Толкова лесно ли е да се проникне в системата им?

Мики вдигна очи към тавана.

— Не се наложи да проникваме. Компютърният специалист на „Ранкин“ е оставил сървъра широко отворен. Аз бих го проверила. Ако не е подкупен, значи е най-неспособния техник, когото съм срещала.

— Значи всеки е можел да изключи камерата? — запита навъсен Кейн.

— Съжалявам — отговори Мики. — Иска ми се да имам по-добра вест. Опитваме се да проследим източника на командата за спиране на камерата. Това ще отнеме малко време. Както Барлоу каза, тази част от работата е извършена много добре.

Доктор Донахю се облегна в стола си.

— Сержант Барлоу, възможно ли е огънят да е запален от един човек?

Барлоу се поколеба.

— Вероятно да. Но ако това наистина са SPOT, може да са били двама или четирима души. Ако пък пожарът е поръчан или причината за него е друга, подпалвачът може да е само един. С правилно планиране тази задача е възможна за сам човек.

— Значи си имаме работа с един до четирима души, които са грамотни в областта на компютърните мрежи, но не са си написали домашното как точно се пали пожар — каза психоложката. — Най-малко един от тях е в състояние хладнокръвно да застреля пазача. Носели са най-малко един пистолет, което означава, че са имали готовност за насилие в някаква форма, дори ако е за самозащита. Установихте ли да са правени предупредителни изстрели?

— Не — отговори Мики. — Намерихме куршума, с който е убит Уимс. Куховръх, калибър 38. Нямаме доказателства за други изстрели. Ще търсим повече на дневна светлина.

Донахю кимна.

— В такъв случай приемаме, че не е стреляно за предупреждение, а че е произведен само един изстрел, с който господин Уимс е улучен… къде?

— В сърцето — отвърна мрачно Кейн и Донахю вдигна вежди.

— Интересно. По-сигурна цел би била главата. Искам да кажа, че Уимс може да е носел бронебойна жилетка. Изстрелът в сърцето е определено на лична основа.

— Уимс е представлявал някаква власт, дори и ако онези не са знаели, че е бивш полицай — каза Оливия. — Повечето такива групи са анархисти. Не е необичайно да презират Уимс.

— Но е необичайно да го убият — отвърна Донахю, докато записваше нещо в малкия си бележник. — Ще проуча SPOT. Ще видя дали през деветдесетте не им е правен профил.

— Ние ще продължим да търсим кое е момичето — каза Оливия. — Иън каза, че ще се обади, когато приключи с аутопсията. Засега ще започнем с проверките на служителите на фирма „Ранкин“.

— А аз ще позвъня на специален агент Крофорд от полевия офис на ФБР — намеси се Абът. — Ще крием информацията за стъкления глобус от пресата колкото може повече време. Може ли да смятаме, че пожарникарят няма да каже на репортерите?

— Да — отвърна бързо Оливия. Твърде бързо, според нея, когато всички я изгледаха. Тя сви рамене. — Той е стар семеен приятел, който не обича репортерите. Няма да говори.

Абът кимна.

— Добре. Барлоу, ако ти трябва помощ, обади се. Мога да изтегля някои детективи от други случаи. Искам ви всички тук в пет.