— Свикнал съм — отговори партньорът й с напевния си глас, който винаги й напомняше на магаренцето Йори и я караше да се усмихва. Той отвърна на усмивката й. — Ето. Знаех си, че можеш да се усмихнеш. Не че се случва често напоследък. Виж… Не исках да ти стане още по-зле.

Оливия отпусна рамене.

— Просто си върша работата, Кейн.

— Знам — отвърна той спокойно. — Психологът не помага ли?

— Не ми трябва психиатър, по дяволите.

Това прозвуча детинско и на самата нея и тя въздъхна.

— По дяволите, Кейн. Трябва ми само малко време.

— Тогава си вземи отпуск. Ако не ти олекне до Нова година, ми кажи. Познавам един психолог, който може да помогне. И със сигурност ще ти хареса.

Тя знаеше защо Кейн е избрал тази дата. Вечерта на новогодишната нощ беше последният му работен ден. След почти тридесет години в полицията се пенсионираше. Оливия не искаше да мисли за този момент. Не искаше да мисли за нов партньор. Но знаеше, че той се притеснява за нея и кимна.

— Добре. Сега ще се захващаме ли с мъртвия пазач?

Завиха зад ъгъла и веднага забелязаха тялото на пазача Хенри Уимс, осветено от прожектори. Той лежеше по корем, с една ръка под тялото му, а другата протегната напред. Пистолетът му се намираше на сантиметри от пръстите. Гърбът на униформата му беше потъмнял от кръвта, а изходната рана — по-голяма от юмрука на Кейн.

До тялото имаше носилка с неотворен чувал за тяло. Партньорът на Лондо, Дейл Ийстман, чакаше търпеливо, докато Мики Риджуел от съдебна медицина правеше снимки.

— Куршум с кух връх? — запита Оливия.

— Навярно — отговори Мики. — Все още го търсим. Приключим ли с тялото, ще пуснем детектор за метали. Но при толкова много строителни боклуци ще трябва време. Намерихме кръв на земята до задната врата, която излиза към езерото, та вероятно там са го ударили по главата. Ако се съди по количеството кръв, мисля, че е лежал поне няколко минути. Хайде да го обърнем.

Кейн и Дейл се размърдаха. Предната част на униформата се оказа напълно подгизнала от кръв, но точно на сърцето се виждаше малка входна рана.

— Смъртоносен изстрел — отбеляза Кейн. — От колко време е мъртъв?

— Не повече от два часа — отвърна Дейл. — Лекарят ще каже по-точно.

Оливия взе пистолета на пазача и го помириса.

— Не е стрелял, но е готов за стрелба. Предпазителят е свален. Бил е в безсъзнание, а после вероятно се е свестил и е изненадал извършителя?

— Който е стоял между него и езерото по време на изстрела — добави Кейн и посочи с ръка езерото. — Два са начините да се измъкнеш оттук бързо — през портата отпред с кола или през езерото с лодка. Да проверим не е ли срязана оградата, Мик.

— Проверихме я вече. Срязана е на три места. Веднъж до пристана, после малко настрани — каза Мики и посочи с ръка, — от страната, където са намерили момичето. Ще проверим телта на оградата за окисляване, за да преценим кога е рязана.

Оливия вдигна поглед нагоре. На пилон в ъгъла на оградата стоеше охранителна камера.

— Чу за камерите, нали?

— Да — отговори Мики, видимо много недоволна. — Вътрешна работа е, мамка му.

— Разпоредихме се за регистъра на служителите — обади се Кейн. — Колко трудно е да се изключат камерите?

— Не знам още. Ще накарам Захарчето да провери системата и ще ти кажа.

Захарчето беше гуруто по електроника на Мики.

— Детективи? Искахте да разговаряте с пожарникаря, който е извадил момичето?

Майкъл Барлоу се показа иззад сградата, а до него крачеше пожарникар. Сърцето на Оливия се сви толкова рязко, че тя неволно си пое дъх. Малко мъже имаха неговата походка. Никой мъж не изглеждаше като него. Никой мъж нямаше правото да изглежда така.

Пожарникарят беше едър — най-малко десет сантиметра по-висок от Барлоу, който също не беше от ниските. Ярките прожектори осветяваха изцапаното и потно лице, но никаква мръсотия не можеше да скрие факта, че тя не познаваше по-красив мъж. Или че се надяваше да не го срещне никога повече. Проклет да е само заради това.

Разбира се, че тази вечер е дежурен. Разбира се, че именно той е открил жертвата и е опитал да я спаси, като запази и уликите.

И именно него тя не искаше да срещне нито сега, нито която и да е друга вечер. Защото той беше положил големи усилия да се крие. Седем месеца. Преди седем месеца се премести в Минеаполис и оттогава не се обаждаше по телефона и не пишеше имейли. В продължение на месеци тя се чудеше защо той е дошъл тук. Сега вече й беше все едно.

Изпъна гръб, за да се стегне. Пристъпи напред и с глас, който се надяваше да прозвучи небрежно приятелски, каза:

— Дейвид Хънтър. Отдавна не сме се виждали. Как си?

За момент плавната походка на Дейвид сякаш засече, но той отговори със съвсем лека изненада:

— Оливия. Радвам се да те видя.

Барлоу вдигна учуден вежди, а Оливия дори не си направи труда да погледне към Кейн, който със сигурност я гледаше с недоумение.

— Познавате ли се? — запита Барлоу.

— Имаме общи приятели — отвърна Оливия спокойно. Но това беше само фасада, защото сърцето й биеше толкова силно, че тя го чуваше — също както при всяка друга среща между тях. Но това очевидно не значеше нищо за него. Пък и сега вече нямаше никакво значение. — Кейн, спомняш ли си господин Хънтър? Той е приятел на Ив.

А Ив беше приятелка на Оливия. Именно Ив й беше казала, че Дейв е решил да се премести в Минеаполис. И че е започнал работа в пожарната. И именно Ив спря да я информира, защото очевидно Оливия вече не се интересуваше от него.

— Разбира се, спомням си — отговори Кейн внимателно или поне така се стори на Оливия. — Как е ръката?

Ръката, счупена преди седем месеца, когато „Човекът с ямата“ избута Дейвид от пътя, като смяташе, че Ив кара колата. За последен път Оливия го видя в болницата. Дейвид вдигна ръка и я завъртя няколко пъти.

— Като нова е. Благодаря.

Време беше това да спре.

— Сержант Барлоу каза, че ти си намерил момичето — заговори Оливия по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Дейвид трепна и преглътна силно.

— Закъсняхме. Тя вече беше мъртва.

Личеше си, че го боли. Оливия се вгледа в сивите му очи и мъката, която видя в тях, накара сърцето й да се свие от болка за него. Тя срещаше смъртта всеки ден. За щастие, при него не беше така.

— Нямало е как да помогнеш, Дейвид — промърмори тя. — Момичето не е трябвало да е там. И никой друг, нали така?

За момент тя сякаш отново видя ранимата му душа и необяснимото чувство на вина, което знаеше, че го измъчва отдавна. Но моментът бе твърде кратък. Като през нощта, в която той я беше накарал да забрави… почти всичко. За момент той престана да е Дейвид Хънтър — високият и мургав гръцки бог, заради когото всички жени се разтапяха от премала. И се превърна в мъжа с истински красива душа, която й беше показал за няколко кратки часа. Но докато тя го наблюдаваше, очите му отново се затвориха и я отблъснаха за пореден път.

— Да — отвърна тихо той. — Но то беше там. По каквато и да е причина. Потърсих документи, чантичка, раница… Но не намерих нищо. Доста тъмно е, впрочем. През деня може и да се открие нещо на някой от етажите.

Барлоу гледаше двамата изпитателно и Оливия с ужас осъзна, че се е вторачила в лицето на Дейвид като влюбена тийнейджърка. Но пък всяка жена го зяпаше в лицето като влюбена тийнейджърка, така че всичко си беше на мястото. Или не съвсем.

— Кога можем да се качим, за да огледаме? — запита тя със студен глас.

— Тази вечер не може — намеси се Барлоу. — Част от пода на четвърти етаж е пропаднал. Ще трябва да изчакате да укрепят постройката, преди да се качите в стаята, където е намерена тя. Но пожарникарите донесоха нещо, което исках да видите. Дейвид?

— Това се намираше на пода, където я открих — вдигна дясната си ръка пожарникарят. В нея се виждаше стъклена топка, голяма колкото стиснатия юмрук на Оливия. И беше покрита с някакво лъскаво желе.

Оливия се намръщи.

— Нарушил си местопрестъплението? — запита остро тя.

— Хънтър е стоял на пода, когато се е срутил — тихо обясни Барлоу, а очите й трепнаха и се насочиха бързо и тревожно към Дейвид. — Тази улика я имате единствено благодарение на бързата му реакция.

— Ние не бяхме в опасност — обясни пожарникарят. — Но топката се изтърколи към дупката в пода. Инстинктивно посегнах и я хванах. После не можах да я върна обратно на мястото й, защото то вече не съществува.

Оливия се насили да се поотпусне. При мисълта, че той е можел да пропадне от четвъртия етаж, и нейният адреналин скочи.

— Това е същият гел, който намерихме по ръцете на момичето, така ли?

— Може би — отвърна Барлоу. — От лабораторията ще кажат.

Кейн се приведе над рамото й, за да разгледа топчето по-добре.

— Защо е този гел?

— Мисля, че вие трябва да установите това — отвърна Дейвид.

Оливия се обърна стресната от Мики, която застана на сантиметри зад нея.

— Можеш ли да я опаковаш, Мик?

Мики премести многозначително поглед от топчето към лицето на Оливия.

— Абсолютно.

— Вземи и ръкавицата, за да проверим за остатъци. Имаш ли друга ръкавица? — запита тя Дейвид, като този път се постара да изглежда безразлична.

— Имам в камиона. Ако си приключила с мен, имам още работа.

Ако си приключила с мен… Не, тя не смяташе, че изобщо някога ще приключи. Не че това имаше някакво значение. Той приключи с нея само след една нощ.

„Каква идиотка съм.“

Оливия се насили да го погледне и се усмихна също така безразлично, както го гледаше.

— Благодаря ти. Ще се обадим, ако имаме повече въпроси. Кейн, трябва да информираме вдовицата на господин Уимс, преди тя да го научи от новините. Друго трябва ли ни тук?

Кейн поклати глава.

— Не, докато не ни пуснат вътре. Имаш телефоните ни, нали, Барлоу?

— Да. Ще се обадя веднага, щом обезопасят сградата.

Мики опакова стъклената сфера и дръпна ръкавицата на ръката на Дейвид.

— Ще ти я върна при първа възможност — каза тя и я пусна в хартиен плик.

— Няма проблем — отвърна Дейвид и се отдалечи.

Когато той изчезна зад сградата. Оливия осъзна, че е затаила дъх.

„По дяволите!“

— Мики, можеш ли да провериш отпечатъците на момичето? Внимавай за информация от Флорида. По ноктите си има надпис за „Алигаторите“. Обади се, когато разбереш какъв е този гел. Благодаря.

— Както каза онзи мъж, няма проблем — отвърна с равен глас Мики, но Оливия познаваше погледа в очите на приятелката си. Тя щеше да иска обяснение.

„Де да имах такова.“

— Абът ще иска да сме в офиса му в осем сутринта — смени темата Оливия. Капитанът настояваше много срещите да почват точно в осем.

— Чакам с нетърпение — отвърна Мики. — Ще потърся отпечатъците преди това. А после може да пийнем по кафе. Да си побъбрим.

— Става — отвърна Оливия, а после се извърна към Майкъл Барлоу, който я гледаше изпитателно и я ядосваше. Отчасти той беше виновен за всичко, натрапник с натрапниците.

— И ти ще трябва да дойдеш — каза спокойно тя. — Нали знаеш къде е кабинетът му?

— Работил съм и преди с вашия капитан — отвърна Барлоу. — Ще бъда там.

Тя кимна рязко и тръгна към колата си, а Кейн закрачи до нея. Не каза нищо, докато не стигнаха до автомобила.

Приседнал на калника, партньорът й скръсти ръце на гърдите си.

— И това беше…

Тя отвори рязко вратата.

— Не знам за какво говориш.

Кейн затвори вратата с ръка.

— Оливия.

— Добре де. — Тя въздъхна. — Огромна грешка. И не искам да я повтарям или обсъждам.

Кейн обичаше клюките и изглеждаше разочарован.

— Е, добре — изръмжа той. — Ето адреса на Уимс. Искаш ли да водя?

— Не, ти води последния път. Сега е мой ред да поднеса новините.

За разлика от другите детективски екипи си деляха гадните задължения наполовина. Винаги го правеха, още откакто тя беше новобранец, а той — нейният наставник.

— Ще се срещнем там.

Оливия отвори вратата, но се спря, обзета от някакво особено чувство. Погледна през рамо и забеляза Дейвид, който стоеше до камиона си и я наблюдаваше. По тялото й премина тръпка. За момент погледите им се срещнаха, но след това той вирна брадичка, сякаш я предизвиква. Нахлузи новата ръкавица на ръката си и се зае с работата си.

Разтреперана, тя седна в колата си.

Нямам нужда от това. Не и сега.

Той имаше на разположение седем месеца. Седем шибани месеца да каже нещо. Да направи нещо. Тя беше чакала, отначало търпеливо. След това болката се засилваше с всеки изминат ден. С всяка седмица. Докато Оливия не се предаде.

Чаках го достатъчно дълго.

Бяха се запознали преди две години и половина на сватбата на сестра й в Чикаго. От тази нощ двамата… По дяволите. Спомените не трябваше да я карат отново да го желае. Но го правеха. А той имаше две години и половина, за да направи нещо.

Вероятно чака ти да направиш първата крачка. И вероятно си най-голямата идиотка на земята.

Тя знаеше кого чака Дейвид.

Със сигурност не чака мен.

Наруга се, че дори си позволява да мисли, че някой като него би чакал нея, а после пое след Кейн, без да обръща внимание на въпросите на репортерите. Съвсем скоро щеше да има пресконференция. Тя трябваше да информира госпожа Уимс, че е вдовица и че животът й се е променил необратимо.

Докато шофираше, репетира думите, които въпреки четирите години в отдел „Убийства“ не ставаха по-лесни за изричане.

Дейвид не чуваше нищо заради ниския рев на камиона зад себе си, докато изтегляше пръта с куката от мястото му, но разбра, че колата тръгна. Обърна се и изгледа стоповете, които изчезнаха извън портала.

Тази вечер тя се чувстваше уморена. Разтревожена. И не се радваше, че ме вижда. В сините й очи се виждаше раздразнение. Но имаше и нещо друго. Състрадание, загриженост. И после срам. Срам, от който го заболя, защото вина за него имаше само той.

Но преди всичко забеляза колко силно тежи умората върху крехките й рамене. Наблюдаваше я достатъчно отблизо през последните седем месеца, за да знае, че не й става по-добре. Нещата се влошаваха.

Този случай я беше вдигнал от сън. Споменът за срещата с нея го разсейваше. Русата й коса не стоеше в обичайната плитка, а на опашка, стегната толкова силно, че го заболя главата само да я гледа. Когато не работеше, тя отпускаше косата си по раменете и той си спомни смътно колко приятен се оказа допирът й до пръстите му.

Преглътна. Помнеше много неща, но сега не трябваше да мисли за нито едно от тях.

Колко пъти през последните седем месеца искаше да я потърси? Твърде много. Почти се отказа да я чака да се обади. А сега, тази вечер, тя се появи. И усети връзката между тях. Видя я в очите й. Значи ще почака още малко.

Колко? Колко още, преди да хване рибата или да откъсне кукичката?

— Е? — запита глас зад него.

Дейвид се извъртя рязко и Майкъл Барлоу отскочи назад с очи, втренчени в пръта с кука в ръцете му.

— Не се прокрадвай така, Барлоу — изсумтя пожарникарят през стиснати зъби и си наложи да се поотпусне. — Какво искаш?

Майкъл премести поглед от куката към портала, който униформеният полицай затвори след колата на Оливия, а после към лицето на Дейвид.

— Тя май хич не те харесва. Защо?

Лицето на пожарникаря пламна.

— Не е твоя работа.

Майкъл се намръщи.

— Всъщност е моя работа, донякъде. Но после ще се занимаваме с това. Засега искам да ми обясниш какво точно стана снощи — от момента, когато дойде тук, до излизането ти от сградата с тази проклета топка гел в ръка.

Раздразнен, Дейвид се пребори с желанието да каже на Майкъл да стои далеч от Оливия Съдърленд. Това не му влизаше в работата. Все още не. Ако имаше как, нещата много скоро щяха да се променят. Но засега трябваше да си върши работата.

— Не беше топка гел — обясни той. — А стъкло. Но омазано с гел.

— Все същото. Е, разкажи ми всичко, стъпка по стъпка.

Понеделник, 20 септември, 02:00 ч.

Мъжът включи телевизора и се отпусна във фотьойла си с бира в ръка, както си позволяваше, след като закачи нов „клиент“. Тази вечер си заслужи целия стек с шест бири, но никога не си позволяваше повече от една. Пияните хора допускаха глупави грешки. Добре го знаеше. Глупавите грешки на пияни хора осигуряваха голяма част от бизнеса му.

С дистанционно в ръка, той прегледа записите от дисковете и се усмихна при вида на дима, който изпълни екрана. Всяка дума на четиримата се чуваше ясно. Някои части бяха по-шумни, но звукът се чуваше добре, защото той ползваше оборудване от най-висок клас. Икономисваното от оборудване водеше до лоши икономически резултати в дългосрочен план.

А аз планирам дългосрочно.

Огледа малкия си апартамент. Оскъдно обзаведен, утилитарен. Но пък банковите му сметки щяха да набъбнат достатъчно, за да си купи вила на остров с дискретна прислуга. Вече знаеше чия вила ще си избере. Сега я притежаваше един богат политик с много неприлична склонност към непълнолетни младежи. Всъщност, политикът смяташе, че ще е свободен, когато изплати парите за шантажа си в офшорната сметка на малки месечни вноски.

Жертвите му винаги смятаха, че ще бъдат свободни. Но той никога не ги оставяше. Само тихичко вдигаше цената и те винаги плащаха.

Защото ги избираше много внимателно, както ги избра и тази нощ. Четиримата имаха родители, които биха пожертвали доста, за да не позволят миличките им дечица да идат в затвора. Защото точно там щяха да идат. Много невъзпитано постъпиха, като запалиха този пожар. Загинаха двама души. Разбира се, пазачът уби той, но нямаше нищо против да припише заслугата на четворката от колежа. Оставили бяха пищящата тийнейджърка да умре. Полицаите лесно щяха да повярват, че са убили и пазача.

С вперени в телевизионния екран очи, той се сепна, когато едрият Албер удари хленчещия Джоел с палката си. Можеше да се обзаложи, че точно сега Джоел има адско главоболие.

Чудеше се дали вече не се обръщат един срещу друг. Защото така щеше да стане, когато преодолееха шока и осъзнаеха постъпката си. Щеше изкусно да подбере момента на първоначалния контакт. Искаше да ги остави да се мъчат достатъчно, за да изпитат ужас, че може да ги заловят, но не достатъчно дълго, за да не направят някоя глупост. Като да си признаят. Особено хленчещия Джоел.

Разбира се, ако стане прекалено голям проблем, той можеше да се погрижи за Джоел.

Върна записа в момента, когато Ерик Мозъка нареди на Албер Мускула да фрасне Джоел по главата. Ерик изглеждаше спокоен и готов да направи необходимото, а това можеше да се използва много добре.

Защото аз имам планове. Инвестициите му в акции се сринаха с пазара. И както я караше, щеше да стане на четиридесет, преди да успее да възстанови парите си и да води живота, който иска. Не възнамеряваше да чака толкова много. Искаше да е достатъчно млад, за да се наслаждава на нечестно спечелените си пари.

От доста време мислеше да наеме хора. Да разшири бизнеса. Но можеше ли да вярва на някого?

Занимаваше се достатъчно дълго с този бизнес, за да е наясно, че можеш да вярваш на човек само дотогава, докогато държиш в ръце примката около врата му. Това важеше с пълна сила и за жените. По дяволите, особено жените. Въжето трябваше да се държи изкъсо, а възелът — съвсем здрав, за да не се измъкнат. Наблюдаваше как Албер и Ерик носят припадналия Джоел, последвани от Мери. Палеж, убийство… Получаваше се адски добър възел и много късо въже.

Вдигна бутилката бира за тост.

— За новите ми служители. Да ми изкарат доста пари.

Извади диска от дивидито и го пъхна в хартиено пликче. Чрез красотата на видео стрийминга Ерик Мозъка скоро щеше да научи, че пишката му е хваната в менгеме.

Целуна диска и промърмори:

— Мои сте. Всички до един.

Понеделник, 20 септември, 02:15 ч.

Ерик отвори прозореца на хола и остави хладния вятър да милва нагорещената му кожа. Скоро щеше да изгрее зората. Но се съмняваше, че тя ще донесе нещо ново. Загледа се в огъня в камината. Повдигаше му се от играещите пламъци.

Подиграваха му се. Убиец. Убиец. Убиец.

Преди двадесет и четири часа всичко изглеждаше съвсем наред. Той щеше да извърши нещо велико. Нещо, моето можеше да е тема за разговори. Веднъж и той щеше да направи нещо различно, както Джоел. И щеше да промени живота на хората.

Засмя се горчиво. Наистина промени живота. Своя, а и на другите… Те вече нямаше да са същите.

Какво правеше тя там? Стисна зъби. Трябваше да спре да си задава въпроси. Отговорът си оставаше същият, колкото и стотици пъти да се питаше.

По дяволите? Трябваше да послушам Джоел. Какво ме е грижа за тези проклети блата. Той ще проговори. Ще съсипе всичко. Ще съсипе живота ми. Не трябваше да му позволявам да си тръгва.

Но позволи. След като всички се изкъпаха, за да отмият миризмата на огъня от кожата си, си тръгнаха. Той ги посъветва да се държат нормално. Да се приберат по домовете си. Да се държат естествено. Да идат в клас, сякаш нищо не се е случило. Затова сега стоеше сам в апартамента и слушаше пукането на дървата в камината.

Той беше запалил камината, за да маскира миризмата, която всички донесоха със себе си. Сега можеше да каже, че миризмата на застоял дим е от камината, ако някой забележи или запита.

С други думи, ако ни хванат.

Но Ерик не смяташе, че има такава вероятност. Никой не ги беше видял. Самият той изключи камерата. Влизането в компютърната наблюдателна система на строежа се оказа детска игра. „Ранкин и синове“ бяха автоматизирали всичко, за да направят съкращения. Грешка номер едно.

Грешка номер две — маршрутът на пазача се намираше на сървъра. А грешка номер три — не бяха наели някое дете да пробва да разбие системата. Вратата към нея се оказа широко отворена. Почти всичко стана обидно лесно.

Взехме всички предпазни мерки. Никой не ни видя.

Само дето момичето сега беше мъртво. Затвореше ли очи, виждаше лицето й, как пищи и как ръцете й се хлъзгат надолу по стъклото.

Ерик присви очи. Пазачът се оказа некадърен. Трябваше да знае, че момичето е там.

Не сме виновни ние. Тя изобщо не трябваше да е там.

— Не сме виновни — каза той и си помисли, че ако го изрече още един милион пъти, вероятно ще си повярва.

Ние я убихме. Това беше истината. Грозната истина.

Но никой не знае това. Освен ако Джоел не разкаже. Ерик се замисли за онова, което Албер прошепна на излизане оттук: Трябваше да го ударя по-силно. Все още мога.

Ерик се беше възпротивил категорично. Но ако Джоел не се вземе в ръце? Тогава какво? Със свит стомах, той седна във фотьойла до телевизора.

Каква проклета каша. И то заради някакви тъпи водолюбиви птици.

— Да вървят по дяволите птиците — промърмори той и включи телевизора. Коментаторката гледаше в камерата и Ерик можеше да се обзаложи, че цялото вълнение наоколо я зарежда с енергия.

— В този момент пожарникарите почистват терена. Щетите по сградата са оценени над петдесет милиона долара. Но истинската загуба са двете жертви.

Ерик се сепна. Две? Какво ставаше тук?

— От наши източници научихме, че едната жертва е от женски пол и е открита на четвъртия етаж.

Екранът показа прозореца с пищящото момиче. В далечния му край се виждаше голяма назъбена дупка.

— Втората жертва е мъж над петдесет години. Полицията не казва името му, преди да извести семейството. Но според нашите източници той е убит с куршум.

За момент Ерик остана твърде вцепенен, за да реагира. Убит с куршум? Не. Албер го удари. Удари го само. Нямаха оръжие. Какво ставаше, мамка му?

Подскочи, когато мобилният му телефон избръмча тихо на масичката до него. Той го зяпна в очакване. На какво? И той не знаеше. Но сърцето му подкачаше, блъскаше силно, а ръката се протегна бавно, сякаш парализирана от неочаквания развой на събитията. Взе телефона и сърцето му спря да бие, а дробовете му се сковаха от прочетения текст.

„знам какво направихте.“

Ерик продължи да зяпа, а телефонът отново избръмча и се появи нов текст.

„искаш ли доказателство?“

В съобщението имаше линк към страница в Интернет и все по-ужасен, Ерик я натисна. Появи се видеозапис. Той видя себе си и останалите, вдигнали погледи към горящата сграда. След това камерата се отмести към момичето на прозореца, отворило уста в ням писък, който продължаваше да отеква в съзнанието му. След това обективът се върна към тях, когато той кимна на Албер, докато удържаха борещия се Джоел. Албер удари Джоел и го повлякоха. Видеозаписът продължи само тридесет секунди.

Но стигаше. Някой ги е видял. И им го беше начукал.

С разтреперани ръце Ерик успя някак си да натисне правилните бутони и да набере текст.

„Кой си ти?“

„твоят господар“

Тялото му се разтресе неудържимо.

„Какво искаш?“

„не се притеснявай, скоро ще кажа, ще пратя адрес, когато съм готов, чакай, не казвай на никого, да или не?“

Ерик не можеше да мисли. Не можеше да диша. Можеше само да гледа.

След минутка се появи нов текст.

„губя търпение, да не мислиш, че в затвора е забавно? сладур, не изпускай сапуна, да или не?“

Ерик си пое дълбоко дъх няколко пъти, като при всяко вдишване му се завиваше свят все повече и повече. Имаше само един отговор. И той написа „Да“, а после угаси телефона. Внимателно го остави на масичката. След това изтича в банята и повърна.

Мъжът седна във фотьойла си, ухилен до уши, когато дойде отговорът на Ерик. „Да.“ Разбира се, че ще отговори така.

— На̀ ти сега, богаташче. Задникът ти е мой.

Понеделник, 20 септември, 03:30 ч.

Остин Дент се закова на място на перваза на прозореца, заслепен от лъча на прожектор. Дланта му рязко проряза въздуха.

— Спри!

Влезе през прозореца и го затвори след себе си. Нямаше настроение за тъпите въпроси на съквартиранта си, но пък Кени нямаше намерение да се отказва.

Размаха пръст пред лицето му и запита:

— Къде беше?

Остин се настани на леглото си, без да му обръща внимание, но Кени не го оставяше на мира и подсмръкна.

— Какво е това? Дим? Огън?

— Млъкни — отвърна Остин и завря лицето си във възглавницата. Усещаше миризмата на дим по кожата си. Служителите от общежитието ще го надушат утре. И ще разберат. Всички ще узнаят.

Но това нямаше значение. Трейси е мъртва.

О, господи. В гърдите му се надигна ридание, което той опита да потисне, но не успя и раменете му се затресоха. Тя е мъртва. О, господи. Обещах да се грижа за нея, а тя е мъртва.

Леглото се помести, когато Кени стана от него и го потупа по рамото. Остин вдигна лицето си и се вгледа в очите на приятеля си. Изглеждаше уплашен.

— Какво си направил?

Остин се обърна така, че ръцете му да са свободни.

— Няма да казваш на никого.

— Какво?

— Че не съм бил тук. Че съм се прибрал през прозореца. Че мириша на дим.

Кени сега изглеждаше още по-уплашен.

— Какво си направил, по дяволите?

Остин поклати глава силно.

— Ти си ми приятел. Трябва да ми помогнеш.

Кени го изгледа цяла минута, а после отвори прозореца.

— Разкарай тая миризма.

— Утре ще ме надушат — отвърна Остин със свито от паника сърце. — Какво да правя?

Кени вдигна дюшека и измъкна сплескан пакет цигари.

— Онова, което си направил, по-лошо ли е от това да те хванат с цигара?

Остин се замисли за Трейси, която не успя да избяга. Замисли се за мъртвия пазач и за мъжа, който го уби. Кимна отчаяно и забеляза в тъмнината как Кени потръпва.

— Изпуши една — каза му той. — Дишай през прозореца, за да не активираш алармата за дим. Утре сутринта изпуши още една. Ще помислят, че миризмата идва от тях. Ще те накажат за цигарите и никой няма да разбере.

Кени извади кибрит от скривалището си.

— Дай една цигара, за да ти я запаля аз. Ръцете ти треперят. Ще изпуснеш клечката и ще ни запалиш.

След това сви вежди и продължи:

— Всичко е наред. Всичко ще се оправи.

„Не — помисли си Остин, вцепенен от страх при вида на пламъка. — Вече нищо няма да е наред.“

Към следващата част или към съдържанието

Карън Роуз Ням писък (3)

Метаданни

Данни

Ням писък

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава втора

Карън Роуз
Ням писък (3)