Карън Роуз
Ням писък (27)

Глава двадесет и шеста

Сряда, 22 септември, 17:45 ч.

Крофорд го изгледа отвратен.

— Слава богу, че не съм твой баща. Сам ли си?

— Напълно. Влез — покани го той и му хвърли един прелъстителен поглед, заради доброто старо време.

Разбира се, всичко това беше преструвка още от самото начало, и то само за да ядосва Крофорд. По-късно беше осъзнал, че полицаите в кафенето му избягваха да срещат погледа му, ако флиртува с тях. Това го правеше невидим. Точно както той искаше.

— Млък! Виж, искам само да знам виждал ли си сестра си?

— Не, но видях новините. Много е непослушна тази Мери, а това няма да изглежда добре в биографията ти. — Отново наведе настрани глава и се усмихна. — Може пък това да е планът й от самото начало.

Крофорд стисна зъби толкова силно, че бе чудно как не ги счупи.

— Добре. Само това исках да знам. Вече няма нужда да се виждаме. Никога.

Той сви леко рамене.

— Да ти кажа честно, изненадан съм, че знаеше къде да ме намериш.

— Винаги съм го знаел. Това е моят град. Ти не кихаш, без да науча.

Господи, как искаше да каже на Крофорд колко още не знае.

— О, защото носиш значка ли?

— Ти — изръмжа Крофорд — никога няма да прокопсаш.

Той сви очи, обзет от дълго потискан гняв.

— Прав си. Добре е, че имаш един съвършен син. Но чакай, и той не ти говори, а и не те ли понижиха в длъжност? Този град вече не е твой. Много лошо, че не знаеш къде е Мери. Иначе щеше да си направил поне един арест, преди да те разкарат в пенсия. Едно скорошно тройно убийство май струва повече от дванадесетгодишно единично. Е, доскоро. Ч-чао.

През пердето виждаше как Крофорд крачи към колата си, но след това спря и вдигна поглед, присви очи, а после се качи в колата и замина.

Стомахът му се сви. Познаваше този поглед. Знаеше, че Крофорд гледа така, когато се досети за нещо. Какво казах? Не беше сигурен.

Но веднага се досети.

— О, мамка му — промълви тихо той. — О, мамка му.

Взе една риза, обувки, лаптопа си и пистолета. Новините свързваха Мери с Албер и Ерик. Не с Джоел. Не трябваше да знам, че това е тройно убийство.

Полицията търсеше бял микробус и затова той се качи в колата си, след което подкара в посоката, в която беше заминал и Крофорд. Може би агентът ще си помисли, че той е имал предвид, че третата убита от Мери ще бъде Фийби Хънтър. Може би. Но нямаше как да поеме този риск.

Настигна Крофорд и забави скорост, като спазваше необходимата дистанция, за да не го забележат. Щеше да изчака копелето да спре, а после щеше да го очисти.

И без това винаги го беше искал, още откакто майка му доведе Крофорд в дома им. Той го мразеше още оттогава, от деветгодишен, а с времето го намразваше все повече. Не осъзнаваше колко силно го мрази чак до днес, когато отново видя лицето му. Запита се какво ли е накарало Мери да се разбеснее. Доста трудности си беше създала, за да оставя стъклените топки при всеки палеж. Тя знаеше какво значи да открият топките и точно кого ще изпратят.

Малката кучка Мери винаги знаеше как да манипулира и ставаше все по-добра с годините.

Щеше да му е приятно да гръмне Крофорд в главата — почти колкото ако гръмнеше Мери в главата. Което щеше да е следващата му стъпка, защото знаеше почти със сигурност къде отива тя.

 

 

Сряда, 22 септември, 18:00 ч.

— Отбий и спри да сляза — каза нетърпеливо Дейвид и посочи с пръст полицейския участък. От двадесет и пет минути звънеше на Оливия, Ноа и Абът, но без успех.

Том отби.

— Ще намеря къде да паркирам и ще се кача и аз.

Дейвид стъпи с единия крак на земята и застина. Крофорд.

— Ето го — избухна той и разярен изтича при агента, който не успя да реагира, преди Дейвид да го вдигне във въздуха за реверите на черния му костюм.

— Къде е тя? — викна той и блъсна агента в тухлената стена. — Къде е Мери, шибаняко?

— Дейвид! — дръпна го Том, който изтича зад него. — Пусни го.

Лицето на Крофорд почервеня.

— Махни си ръцете от мен. Това е нападение над…

Дейвид го разтърси силно, побеснял.

— Постарай се следващите думи от шибаната ти уста да са адресът на Мери. Защото е отвлякла майка ми.

— Дейвид! — изтича Оливия от гаража на паркинга, последвана от Ноа. Като се пазеше от колите, тя пресече улицата и го хвана за ръката. — Не така. Пусни го.

Дейвид свали Крофорд на земята и бавно пусна реверите му. Отпусна юмруците си отстрани, но не отстъпи и сантиметър.

— Кажи им, Крофорд. Кажи им за Мери.

— Дейвид. Знаем за Мери и за брат й. Успокой се.

Тя хвана юмрука му в ръката си, за да го успокои.

— Ще разберем онова, което искаме. Имай ми доверие.

— Арестувайте го — изломоти Крофорд. — Това е нападение над фед…

Оливия се извърна и го изгледа гневно.

— Кажи федерален агент и ще го оставя да те разкъса, кълна се. Кучи син! Ти си знаел какво е направила тя.

Крофорд примигна.

— Не знам къде е. Говорих с брат й и той също не знае. Оставете ме.

— Тя е твоя дъщеря — викна Том с разтреперан глас — и е отвлякла баба ми.

— Не ми е дъщеря — отвърна хладно Крофорд. — Не мога да помогна за роднината ви.

Дейвид имаше чувството, че нещо в главата му прищрака.

— Дъщеря ти е убила трима мъже и е ранила мой приятел. Палежите й убиха петима души, изгориха цял квартал и заради тях моят партньор може да остане в инвалиден стол. Затова потърси начин да ни помогнеш.

— Обмисли много внимателно отговора си, агент Крофорд — намеси се и Ноа с каменно лице. — Семейството ти изглежда не значи нищо за теб, но за нас не е така.

— Тя не ми е дъщеря. Аз се ожених за майка й и с нея дойдоха две откачени хлапета — изсъска той.

— Защото майка им е убита — каза Дейвид. — Какъв случай си преследвал в нощта, когато бивш затворник влиза в къщата ти и убива жена ти с палка?

Крофорд отстъпи, но се опря в тухлената стена.

— Престън Мос.

— Барлоу каза, че си обсебен — промълви Оливия.

— Не, аз си вършех работата. Преследвах един подпалвач и убиец.

— Сега спри да преследваш Мос — каза тихо Оливия — и започни да търсиш Мери.

— Не знам къде е тя — отвърна агентът, а в очите му заигра лукаво пламъче, при което Дейвид се разтрепери от отвращение. — Но мога да ви кажа нещо друго.

— Какво? — настоя Оливия.

— От източниците си знам, че сте идентифицирали Мери и тримата й съмишленици — каза Крофорд. — Но има и друг. Който знае, че тя е убила Фишер. Ще ви кажа кой е, ако ми дадете Линкълн Джеферсън.

Оливия го изгледа, не можеше да повярва на ушите си.

— Толкова много ли искаш Мос? Нямаш представа как ми се иска да се махна и да оставя Дейвид да те убие с голи ръце. Омръзнаха ми твоите игрички, поверителни информации и сделки. Ти си болен и не заслужаваш значката си.

Оливия извади телефона си и се отдалечи на няколко крачки.

— Обаждам се на капитана.

— Чакайте — последва я Крофорд и сложи ръцете си върху нейните. — Не му се обаждайте. Аз ще ви кажа…

Дейвид се стресна от пукота, който се разнесе във въздуха, и се хвърли напред, за да събори Оливия и Крофорд на земята. Хората се разкрещяха, а Том се хвърли върху други две жени, които се бяха доближили, за да чуят спора.

Ноа се втурна през улицата, а Дейвид чу пищенето на гуми и още два бързи изстрела. Остана наведен над Крофорд и Оливия, когато вратите на полицейския участък се отвориха рязко и шестима полицаи изтичаха навън с извадени пистолети.

Разтреперан, Дейвид се изправи на колене.

— Оливия. Оливия!

Блъсна Крофорд настрана и сърцето му спря. Тя беше покрита с кръв и не мърдаше.

— Оливия!

Натисна с пръсти гърлото й. И си пое дъх.

— Пулсът й е силен — каза той на полицая, който коленичи до него. — Мога да се справя тук. Вие се погрижете за останалите.

Офицерът изтича настрани. Дейвид провери пулса на Крофорд, но мъжът беше мъртъв, а кръвта му изтичаше на тротоара от огромна дупка в гърдите. Куршумът беше преминал през него и ударил Оливия в рамото.

Дейвид бавно разкопча блузата й, за да провери къде е попаднал куршумът, и въздъхна облекчено при вида на бронежилетката.

— Какво става тук, по дяволите? — коленичи Абът до него.

— Тя е в несвяст. Ударила си е главата в бетона. Мисля, че кръвта по нея е само от Крофорд.

Дейвид пъргаво отдръпна бронежилетката от рамото й и се успокои повече. Там се оформяше много неприятно охлузване, но без кръв и без зейнала дупка. А само красива ожулена кожа.

— Куршумът е ударил жилетката.

— Слава богу — отвърна Абът, който изглеждаше по-блед и от Оливия. — Не бих могъл да понеса още едно убийство.

Оливия се размърда, изстена и вдигна ръка към главата си.

— Ох.

Дейвид отдръпна нежно ръката й, разтреперан. Шапката й беше наполовина паднала от главата и той я отмести настрани, за да провери тила й.

— Ще имаш цицина, но няма открита рана.

— Добре — промълви Оливия. — Ти имаш достатъчно шевове и за двамата.

Той беше забравил. Опипа с пръсти челюстта си и остана доволен, че нито един шев не е скъсан.

— Можеш ли да седнеш?

Тя кимна и Дейвид я изправи, като не издържа и я прегърна. Притегли я до себе си и почувства как тя трепери. Или може би трепереше той.

— Крофорд? — запита Оливия.

— Мъртъв е — отвърна Дейвид, като съжаляваше единствено, че не успяха да го накарат да проговори преди това.

Задъхан, Ноа коленичи до тях.

— Куршумът дойде от кафяв експлорър, последен модел. Погнах го, но онзи се измъкна. Видях номера и го предадох за издирване.

— Какво се случи, по дяволите? — запита Абът.

— Крофорд е пастрок на Мери — обясни Оливия. — Обадих се, за да ти кажа, но ти беше на среща с шефа си. Крофорд ни каза, че не знаел къде е тя, но щеше да ни каже кой друг е замесен, когато го убиха.

Абът се намръщи.

— Знаел е кой е изнудвачът и не ни е казал веднага?

— Опита да го изтъргува срещу Линкълн — отвърна Ноа.

— Кучи син — възкликна Абът и изгледа тялото на Крофорд с отвращение.

Дейвид мислеше трескаво.

— Каза, че е разговарял с брата на Мери, който не знаел къде е тя. Но ако братът е лъгал? Ами ако този Джонатан също е замесен?

Объркана, Оливия погледна Ноа, а после отново Дейвид.

— Кой е Джонатан?

— Братът на Мери — отвърна Дейвид.

Оливия се изправи на крака.

— Не. Брат й е лекар. Анди Крофорд.

Дейвид се намръщи.

— Значи има двама братя. Единият се казва Джонатан.

След това им разказа какво бяха научили двамата с Том.

— Крофорд е имал предвид Джонатан — каза Оливия. — Не може да е говорил с Анди, защото аз разговарях с него по телефона на път за насам. Анди ще дойде от Уисконсин и ще ни помогне да открием Мери.

— В такъв случай хайде да намерим Джонатан — каза мрачно Дейвид.

 

 

Сряда, 22 септември, 18:20 ч.

Той би предпочел да простреля Крофорд в главата, но се наложи да избира по-голяма цел, защото стреляше от кола в движение. Знаеше, че Крофорд не би посмял да се будалка с тези високи мъже въпреки спора със Съдърленд. А ако им беше казал за нещо, щяха да изтичат към колите си. Значи би следвало да е в безопасност, поне засега.

Отби от пътя, като взе пистолета и лаптопа си. Нямаше значение, че Уебстър е видял номера на колата му, защото номерът беше краден. Все пак не можеше да кара тази кола сега, когато го издирваха милион полицаи. Щеше да открадне кола и тогава да потърси Мери.

Пък и вече беше време да се маха. Тук си поживя добре и разработи нови умения. Щеше да вземе фалшивата си лична карта, която пазеше в трезор, и да започне отново някъде с по-благосклонен климат. Имаше номерата на офшорните си банкови сметки, а това значеше, че светът ще лежи в краката му.

 

 

Сряда, 22 септември, 18:30 ч.

Оливия вдигна поглед, когато вратата на залата за конференции се отвори, и веднага разбра, че е сгрешила. Стаята се завъртя, а след нея и стомахът й. Дейвид затвори вратата след себе си, а в погледа му се четеше ужас — същия, откакто Мери замина с майка му.

— Трябва да ти направят рентгенова снимка — каза той и остави на масата нещата, които носеше. — Болкоуспокояващи, ледени компреси, чиста тениска от Мики и чиста бронежилетка от Абът.

Оливия смъкна ризата си, доволна, че не трябва повече да носи върху себе си кръвта на Крофорд, но не успя да откопчае копчето на китката си и Дейвид се зае със задачата.

Погледът му се спря на дупката в дрехата. Няколко секунди той остана загледан в нея с безизразно лице.

Тя си спомни всичко, което се случи долу. Знаеше, че и той си спомня. Изстрелът, ударът на куршума, внезапната топлина от кръвта, падането…

— Съжалявам, Дейвид. Трябваше да накарам Крофорд да каже каквото знаеше. Ако не бях така ядосана… — Оливия затвори очи, изпълнена с презрение към себе си. — Сега щяхме да знаем кой е изнудвачът и може би къде е Мери.

Дейвид свали мълчаливо окървавената жилетка и залепи с лейкопласт единия студен компрес на рамото й.

— Компресът трябва да стои поне двайсет минути, а после можеш пак да облечеш жилетката. Вероятно ще загубиш малко от подвижността на рамото си.

Той не беше отговорил на извинението й и от това я заболя. Но какво очакваше да й каже той? Че всичко е наред? Не беше наред. Тя беше избухнала и заради импулсивните й реакции сега Крофорд беше мъртъв, без да им е казал какво знае. Ако не стигнат навреме при Фийби… Дейвид няма да ми прости. Аз няма да си простя.

— Това е лявата ми ръка. Все още мога да стрелям — отговори Оливия и глътна едно хапче, а след това притисна другия студен компрес към главата си. — Трябва да ставам. Благодаря за първата помощ.

Дейвид й помогна да се изправи на крака, но я задържа, за да не се втурне навън.

— Оливия, почакай. Погледни ме.

Тя се подчини, но не прочете обвинение в погледа му, а само неподправена загриженост.

— Ти не знаеше, че някой ще убие Крофорд. Дали искам да знаем какво знаеше той? И още как, по дяволите, но на твое място и аз щях да постъпя така. Линкълн е направил нещо ужасно преди дванадесет години и трябва да плати за престъплението си, но Крофорд… той беше по-лош.

Оливия потръпна, въздъхна и се облегна на гърдите му.

— Ще стигнем до Мери по друг начин.

Ръцете му се обвиха около нея и двамата останаха притиснати един към друг, за да се успокоят и намерят сили.

— Не тръгвай без новата жилетка — прошепна напрегнато Дейвид. — Обещай ми.

Тя го целуна нежно.

— Няма да рискувам. Сега трябва да тръгвам.

Напусна конферентната зала и примигна. От асансьора излизаше Луиз Томлинсън.

— Госпожо Томлинсън?

Луиз се поколеба, а после изпъна рамене.

— Детектив Съдърленд. Трябва да говоря с вас. Важно е. Чух за детектив Кейн по новините. Съжалявам.

Оливия се насили да посрещне погледа й, вместо да отмести очи към празното бюро на бившия си партньор.

— Благодаря. В момента работя с детектив Уебстър по убийството на съпруга ви. Моля, елате с мен.

Тя отведе Луиз в офиса на Абът, където Ноа седеше до кръглата маса с Барлоу и Мики.

— Абът е с ФБР — занимават се с убийството на Крофорд — съобщи той, без да вдига очи, защото разглеждаше някакъв лист. — Имам разпечатки на обажданията от телефоните на Блънт и Томлинсън. Барлоу и Мики взеха извлечения от кредитните им карти.

Оливия прочисти гърлото си.

— Това е госпожа Томлинсън. А това са детектив Уебстър и сержанти Барлоу и Риджуел.

Тримата вдигнаха рязко очи, след което Ноа се изправи.

— Госпожо Томлинсън, моля, седнете. Всички ние съжаляваме за вашата загуба.

Луиз взе стола, който той й подаде.

— Благодаря. Тази сутрин в дома ми дойде посетител. Каза, че е репортер и ми зададе много въпроси за съпруга ми и за финансите му. Започна да задава твърде лични въпроси относно развода и го помолих да си иде. За щастие, синът ми беше с мен. Онзи млад мъж беше доста едър и страшен. Аз се разстроих от посещението му и синът ми настоя да взема хапче за сън от онези, които лекарят ми предписва. Когато се събудих след няколко часа, гледах новините и видях същия млад мъж.

— Как изглеждаше той? — запита Оливия, като се стараеше да крие вълнението си.

— Ето така — отвърна Луиз и извади един сгънат лист от чантата си. — Това го намерих в интернет. Трябваше да проверя, за да съм сигурна, че е същият човек.

Оливия разгъна листа и преглътна въздишката си.

— Албер.

Луиз кимна.

— Не знаех, че е мъртъв допреди един час. Не знаех и че детектив Кейн е мъртъв. Синът ми опитвал да ме предпази от прекалено много вълнения. Когато разбрах какво е станало, знаех, че трябва да дойда при вас. Съдейки по въпросите, смятам, че този Албер е знаел, че съпругът ми е бил изнудван.

Луиз каза това сякаш изобщо не се изненада от изнудването. Снимките на сексуалните пози — досети се Оливия. Затова е бил изнудван Томлинсън.

— А вие как разбрахте за изневярата на съпруга си, госпожо?

— Една вечер се събличаше и забелязах, че бельото му е на обратно. От тридесет години аз подреждам бельото му. Знам, че то е както трябва, когато го облича. Затова продължих да наблюдавам и открих и други знаци. Накрая отидох да обядвам с приятелка и взех от нея името на частен следовател. След седмица този следовател ми донесе снимките. На следващия ден по пощата дойдоха още снимки. Останах шокирана при вида на Барни с онази курва…

Жената преглътна и продължи:

— Снимките от пощата нямаха подател. Тогава си помислих, че и те са от частния детектив, но сега, след посещението на онзи младеж… не знам.

— Правени са в различно време — обади се Мики. — Снимките на частния детектив и другите.

Луиз се намръщи.

— Не съм забелязала. Не съм ги разглеждала отблизо. Не бих могла.

— Вие сте събрала всички снимки на едно място и сте ги предали на адвоката си, така ли? — запита Оливия.

— Да. Ако преди две вечери се бях замислила, щях да ви кажа за това — отвърна Луиз с насълзени очи. — Научих за снощния пожар и за пожарникаря, и за вашия партньор. Съжалявам много за това.

Оливия я стисна за ръката.

— Не сте знаели, но сега сте тук. Казали сте на приятелката си и на частния детектив за подозренията си относно съпруга ви. Друг знаел ли е?

— Не. Знаех, че Барни не би се оставил така, ако знаеше, че аз знам. Може би дори щеше да вземе парите ни, а аз трябваше да мисля за сина ни, за бъдещето му. Затова си затварях устата, докато адвокатът ми попълни документите за развода.

— Къде се срещнахте с приятелката си? — запита Ноа.

— В онова заведение със сандвичите при болницата. Нарича се „Дели“.

Очите на Барлоу светнаха, а сърцето на Оливия заби по-силно.

— Това ли е връзката? „Дели“? — запита възбудено тя и Барлоу кимна.

— Това трябва да е. С кредитните карти на Томлинсън и Блънт са плащани сметки там.

— И намерихме чаша от „Дели“ в боклука на Ерик — каза Мики. — Някой може да е седял близо до всички тях и да е прихващал данните им. Трябва да вземем видеозаписите от заведението, да ги съпоставим с датата, на която госпожа Томлинсън се е срещнала с приятелката си, и ще видим какво ще излезе.

Мики понечи да стане, но Ноа поклати глава.

— Там има камера само над касата. Нали помниш, че преди седем месеца, когато търсихме жертвите на Човека с ямата, пак искахме записи.

Мики се отпусна на стола си.

— Прав си, по дяволите.

— Не мисля, че съм забелязала кой седи около нас — каза Луиз. — Съжалявам. Ако искате да ме хипнотизирате или нещо такова, ще се съглася.

Оливия свъси вежди, като в съзнанието й се оформи една мисъл. Не, не може да е така. Но ако можеше?

— Госпожо Томлинсън, благодаря, че дойдохте. Ще ви помоля да ни изчакате отвън.

След това направи знак на секретарката на Абът, която бързо се приближи.

— Фей, ще дадеш ли кафе на госпожа Томлинсън? Благодаря ти.

Когато Луиз излезе, Оливия взе рисунката на мъжа, когото Остин беше видял.

— Благодаря, че дойдохте. Ч-чао — каза тя.

— Не може да бъде! — възкликна Мики и я зяпна с широко отворени очи. — Кърби?

— Не — поклати глава Ноа. — Невъзможно. Той помогна на Ив миналата година. — След това затвори очи. — Но го е направил, защото е подслушал един разговор. По дяволите.

Мики се облегна в стола си, шокирана.

— Той предлага безплатен безжичен интернет. Даже съм го ползвала. Господи!

— Той може да е бил в кафявия експлорър — предположи Ноа. — Телосложението съвпада.

— Трябва да изпратим коли в „Дели“ — каза Оливия. — Ако се върне, трябва да сме готови.

Барлоу вдигна телефона на бюрото на Абът.

— Аз ще се обадя.

Оливия се загледа в рисунката.

— Остин. Все още не сме обявили, че е при нас.

— Онзи може да смята, че Остин още е на свобода — каза Мики.

— И е искал да го залови на всяка цена, за да убие Кейн.

Оливия затвори очи в опит да се концентрира, но главата я цепеше адски силно.

— Ами ако изпратим съобщение от телефона на Остин, за да иска среща с Кени?

— Можем да чакаме и да го заловим — обади се Ноа.

— Или да го оставим да се измъкне — каза с равен глас Оливия. — Може да ни отведе при Мери.

— А може да замине и за Франция — отвърна Мики. — Не искам да го загубим.

— Да не мислиш, че аз искам? — сопна се Оливия. — Той е убил Кейн и аз искам да го изкормя и да гледам как кърви и моли за милост. Но Фийби е все още някъде там. Ако имаш по-добра идея, кажи я.

— Той е убил петима души — каза Ноа. — Не искам Фийби да е шестата. Ще питаме Абът. Той трябва да одобри това.

Барлоу затвори телефона на Абът.

— Кърби го няма в заведението, нито кафявия експлорър, но отзад е паркиран бял микробус.

Мики се усмихна.

— Ще взема заповед за обиск на микробуса и на имота. Вие подгответе капана с Остин. Ще намерим начин да го проследим.

Оливия се изправи на крака. Видя, че Дейвид и Том стоят до бюрото й, където Дейвид превързваше ръката на младежа. Тя усещаше колко е напрегнат, а ако планът й се провалеше, щеше да почувства и болката му.

— Не може да го изгубим. Трябва да ни отведе при Мери.

— Ти ли ще им кажеш? — запита Ноа, като посочи двамата мъже.

— За Кърби, но не и за опита да го примамим. Не искам да им създавам напразни надежди.

Ноа я потупа по рамото, на което нямаше леден компрес.

— Аз ще намеря Абът и ще действам. Ти седни и почини няколко минути. Аз ще се върна.

— Не, за заповедта за обиск ни трябва положителна идентификация от Остин. Ще подредя шест снимки, а между тях ще е и снимката от шофьорската книжка на Кърби. Ще се срещнем там.

 

 

Сряда, 22 септември, 18:30 ч.

Мери посочи един страничен път.

— Спри колата и излез!

Фийби се подчини. Беше се схванала, всичко я болеше. Изстена тихо при опита да изправи гръб, пое си дъх и направи гримаса. Във въздуха се носеше силна миризма на изгоряло дърво. Изгорелият жилищен блок не се виждаше, но Фийби знаеше, че не може да е далече. По пътя им имаше толкова много завои, че тя нямаше представа къде точно се намира. До тях имаше езеро, но пък и пътят им се виеше край много други езера. Минесота — земята с десет хиляди езера — каза си тя. Преди си мислеше, че брошурите преувеличават.

— Защо сме тук?

И да се измъкна, няма да намеря обратния път.

Мери я бутна в гърба с цевта на пистолета.

— Мърдай!

Паркирали бяха колата на един сякаш изоставен страничен път. Дърветата растяха толкова нагъсто, че само след петнадесетина метра тя изчезна напълно от погледите им. От дългото седене Фийби не чувстваше краката си, а имаше и други належащи нужди.

— Далече ли е?

— Не — отвърна кратко Мери. Ръцете й трепереха. С всеки изминат час тя ставаше все по-напрегната.

— Мери, искам да знам. Казаха, че си убила онези мъже. Вярно ли е?

Момичето вдигна леко брадичка и отговори, крачейки:

— Да.

Кръвта на Фийби се смръзна.

— Добре. А защо?

— Ерик и без това щеше да избяга и да остави аз и Албер да оперем пешкира. Използва ме, за да спаси собствената си кожа. Мислеше, че знае всичко, но накрая се оказа просто страхливец. Щеше да избяга във Франция! Не позволявам никой да ме използва.

— А ти откъде разбра това?

— Отидох в апартамента му, защото трябваше заедно да идем на погребението на Джоел. Ерик го нямаше, но си носех ключа на Джоел за апартамента и си отключих.

— И Джоел ли е мъртъв?

Лицето на Мери се сгърчи.

— Да. Автомобилна катастрофа.

Фийби се намръщи в опит да си спомни.

— О! Джоел. Чух за него по новините.

Вече някои неща, които беше чула да си казват тихо Дейвид и Глен, се изясниха.

— Ти обичаше ли Джоел?

— Да. Той обичаше каузите — отвърна горчиво Мери, като със свободната си длан потриваше другата си ръка с резки и подобни на спазми движения при всяка крачка.

— Обикновено каузите са добро нещо.

— Аз бях неговата кауза. И сега той е мъртъв.

От тона й кръвта на Фийби се смръзна още повече.

— И него ли уби? — запита тя и от мълчанието на Мери разбра всичко. — Ясно. Ами другия?

Момичето присви очи.

— Албер. Кучи син! Каза, че щял да ми счупи врата, ако не направя каквото иска. Никой не може да ми говори така. Никой не може да ме използва.

— Ще запомня това — отвърна сухо Фийби. — Ами Линкълн? И той ли те е използвал?

— Не — отговори с внезапно омекнал глас Мери. — Линкълн ме обичаше.

Фийби се замисли за мъжа, когото синът й беше описал като жалък и изтерзан.

— А ти обичаше ли го?

— Не по този начин. Но когато си пиеше лекарствата, мислеше, че го обичам точно така.

— Синът ми каза, че Линкълн е психично болен.

— Да.

— И че ФБР се интересували от него заради палеж отпреди много време.

— Те не успяха да го намерят с всичките си пистолети, микрофони и шпионски камери — възгордя се Мери. — Да, използвах го, но няма да допусна той да го убие.

— Какво? Кой е той?

Мери примигна, сякаш изненадана от последните си думи.

— Млъквай… И върви. Ето там отиваме, в онова бунгало.

 

 

Сряда, 22 септември, 18:50 ч.

— Това е само драскотина — възропта Том през стиснати зъби. Имаше леки охлузвания от опита се да спаси две жени след изстрела по Крофорд. — Остави ме.

— Не мога. Това ми помага да не откача — възрази Дейвид, докато бинтоваше дланта на момчето и погледна към Оливия, която го наблюдаваше. Страхът отново го прониза като копие.

— Тя гледа точно като уплашена стюардеса при силна турбуленция — промълви Том, който също погледна Оливия.

Дейвид седна на нейния стол и затвори очи, за да се концентрира.

— Ако съм ужасѐн, няма да върна мама. Какво знаем за Мери?

— Ядосана е била на пастрока си — отвърна Том.

— Защото го смята за виновен за смъртта на майка си. Тя е обичала майка си.

— Значи може да не нарани баба — обнадежди се момчето.

— Да. — И тази вероятност, колкото и малка да беше, помагаше на Дейвид също както грижите за другите, да не загуби разсъдъка си. — Друго?

— Знаем, че Мери и Джоел са се запознали в курса по екологична етика — каза застаналата зад него Оливия. Дейвид понечи да се изправи, но тя се облегна на бюрото. — И че е разстроена от убийството на Джоел.

— Тя е вярвала — промълви Том. — Вярвала е в Престън Мос.

— Или е знаела, че ако пресъздаде пожарите му, ще си го върне най-добре на Крофорд — предположи Дейвид. — Открила е някак си Линкълн чрез сайта и е спечелила доверието му. Той й е дал информация, която никой друг не е имал. Чудя се кой ли първи е подсказал идеята за палежа в онзи блок. Мери или Джоел?

— Залагам на Мери — отвърна Оливия, — а Джоел е решил, че идеята е негова. — След кратко колебание тя продължи: — Също така мисля, че знам кой е Джонатан. Или поне кой е изнудвачът.

Дейвид и Том я зяпнаха.

— Кой е? — настоя Дейвид.

— Знам, че звучи откачено, но е Кърби от заведението „Дели“. Всички жертви на шантаж са ходили там. Той има достъп до имейлите им и прилича на човека, когото Остин е видял.

Том присви очи.

— Казах ти за безплатния интернет. А ти ме мислиш за параноик.

Смаян от наученото, Дейвид отговори:

— Такъв си, но няма лошо.

— И защо не идем в заведението и не го заловим? — запита Том.

— Защото той не е там — отвърна търпеливо Оливия. — Поискахме заповед за обиск и за да я издействаме по-лесно, трябва да свърша малко работа. Вие идете за храна или кафе, занимавайте се с нещо. Но не в „Дели“. Обещайте! Не искаме да го подплашим.

Тя погледна Дейвид напрегнато.

— Не губи вяра.

— Май сте замислили нещо — присви очи той.

— Може да имаме някой и друг трик — отговори Оливия и сложи пръст на устните му. — Не питай. И толкова не трябваше да ти казвам, но не искам да пострадаш.

Ако не се получи.

— И защо ми каза? — промърмори той изпод пръста й.

— Защото искам да знаеш, че правим всичко по силите си — отговори тя с болка в погледа си.

Той хвана ръката й със своята и я притисна към устните си.

— Знам.

— Иди да ядеш нещо — прошепна тя — и ни остави да си вършим работата.

Дейвид я проследи с поглед, докато тя се отдалечаваше, а после стана с усилие от стола, защото се чувстваше състарен с години.

— Не сме проверили как е Глен.

— Аз го посетих, докато ти бинтоваше Оливия — отговори Том. — Добре е, физически. Ще го изпишат утре. Каза да ти предам да не спираш да търсиш баба, а не да му ходиш на свиждане.

— Тогава да вървим.

— За кое? Да търсим баба или да ядем нещо?

— И двете — отвърна мрачно Дейвид.

Двамата отидоха при асансьора, излязоха през вратата и при вида на кървавите петна по тротоара Дейвид не можа да се сдържи и потрепери. Мястото беше отцепено с жълта лента и минувачите зяпаха. Оливия е добре — каза си той. Не беше простреляна, но можеше да се случи. Ако не днес, то през следващата седмица. През следващия месец. По всяко време в бъдещето.

— Част от мен иска да я пази от куршумите — каза той и примигна, изненадан, че е казал това на глас.

— Тя пък навярно иска да те държи настрана от падащи огнени греди — отвърна сериозно Том. — И съм съгласен с нея. Но тя няма да настоява, нито пък аз.

— Аз съм това, което съм. Същото се отнася и за нея.

— Тя е внимателна — каза Том. — Дейна никога не внимаваше.

Това правеше Оливия различна. Тя имаше същата потребност да защитава другите, но без вечните драми на Дейна. Оливия просто си вършеше работата. Ефективно и тихо. Вършеше необходимото по правилния начин.

Звънът на телефон го изтръгна от мислите му и Дейвид осъзна, че този звън е от собствения му телефон. Измъкна предплатения телефон, за който беше забравил.

— Ало?

— Дейвид? Обажда се Труман Джеферсън. Съжалявам, че ви притеснявам.

— Не се тревожи. Какво има?

— След като ти си замина, полицаите затвориха офиса ми за следобеда, за да обработят местопрестъплението. Аз се прибрах, опитах да свърша някои работи и намерих снимки, които Линкълн е правил. Една от задачите му при мен включваше снимане на новите обекти за продажба. Не познавам мястото, но виждам бунгало до някакъв парк. На някои от снимките се вижда и езеро и знам, че тази информация не помага особено, но исках да ти кажа това, защото на някои от снимките се вижда Мери. Предполагам, че са ходили заедно там. Реших, че е редно да ти кажа.

Мислите в главата на Дейвид ускориха хода си, последвани от краката му. Том го изпревари и изтича до паркираната си кола.

— Можеш ли да опишеш този парк? — запита бързо Дейвид.

— Стар е. Старомоден на вид, като онези, от детството ми. Пясъчник, метална люлка, въртележка от онези, дето приличат на сплескана космическа ракета.

— Да, знам.

Наистина знаеше за този малък парк, защото го беше видял в понеделник сутринта, когато с Оливия се качиха във вишката. Тя беше правила снимките и познаваше района.

— А има ли нещо особено в това бунгало? — запита той, като се настани на седалката на пасажера и още преди да затвори вратата, Том потегли. — Карай към жилищния блок.

— Отзад има зелена тента — обясни Труман, — но не виждам номер на къща. Съжалявам.

— Не, това е отлично. Добре.

— Може Мери да не е там, но изглежда двамата с Линкълн са харесвали мястото.

— Ти вижда ли се с Линкълн?

— Позволиха ми свиждане днес следобед, но той беше твърде упоен, за да може да говори. Психиатърът ми каза, че си се отнесъл добре с него. Исках да ти благодаря за това.

— Няма защо. Ако научиш още нещо, обади се, моля те.

— Чакай — спря го Том. — Питай дали може да сканира тези снимки и да ми ги прати на електронната поща.

— Да — отговори Труман, след като Дейвид му даде адреса на Том. — Веднага ще го направя. Късмет и бог да е с вас.

— Благодаря — отговори Дейвид и изключи телефона, след което затвори очи, за да си представи мястото.

— Това е някое бунгало при езерото до жилищния блок. Аз качих Оливия във вишката, за да огледа района, и видях парка. От вишката паркът изглеждаше горе-долу в северна посока. От пътя няма да видим тентата. Ще трябва да приближим отзад.

— Имаш ли оръжие? — запита Том.

— Не. Надявам се Мери да не е подобрила уменията си през последните пет часа.

След това набра номера на Оливия и изруга тихо, когато отново се включи гласовата й поща.

— Дейвид е. Може би знам къде са. Провери снимките, които направи от вишката при жилищния блок. Търси бунгало със зелена тента и ми се обади.

После набра номера на полицейския участък, предаде същата информация и си сложи колана.

— Карай по-бързо, хлапе!

 

 

Сряда, 22 септември, 19:10 ч.

Слънцето залязваше и за първи път Фийби се запита дали Дейвид няма да закъснее твърде много. Мери ставаше все по-неспокойна и крачеше напред-назад в стаята, обгърнала тялото си с ръце. Фийби забеляза белезите от иглите по тях и се досети, че момичето изпада в наркотичен глад. Мери беше непредсказуема. Все още държеше пистолета, но не за дръжката, а за цевта, съвсем безгрижно.

Оставили бяха колата на повече от километър от бунгалото, в което се намираха сега. Очевидно Мери не идваше тук за първи път, защото отиде право при един незаключен прозорец и накара Фийби да се прехвърли през него. След това, сякаш иронично, я завърза за стол с връзките от щората на същия прозорец. Ако някога се измъкна оттук, Дейвид и Глен ще се смеят на това.

Мери крачеше из стаята и потупваше пистолета в дланта си. Успокой я, ако можеш.

— Ако ме отвържеш, ще ти приготвя чай — предложи Фийби. — Виждам чайник на печката.

Мери я изгледа злобно.

— Ти си откачена. Връзвам те, а ти се държиш добре с мен?

— Честно казано, ако аз държах този пистолет, щях да те застрелям. Нямаше да те убия, но щях да се погрижа да не можеш да ме гониш. Само че пистолетът не е в мен, а ти май имаш нужда от чай.

— Странна жена си ти, Фийби — отвърна Мери и устата й трепна. — Не искам да те наранявам.

— И аз не искам да ме нараняваш. А какво възнамеряваш да правиш с мен? Не си се обаждала по телефона, не предявяваш искания.

Момичето й отвърна със звънък смях.

— Във филмите искат безпрепятствено преминаване в Мексико.

— Но тогава винаги трябва да гледаш през рамо. Така не се живее.

— И в затвора не се живее.

— В такъв случай ти предстои труден избор. Но трябва да го направиш, защото не обичам да ме насилват с оръжие. И не можеш да се криеш вечно тук.

Мери огледа стаята с копнеж.

— Аз исках. Да живея тук, искам да кажа.

— Кога е било това? — запита тихо Фийби.

— Когато бях малка. Майка ми и баща ми, истинският, идваха тук за ваканциите.

— На колко години си била тогава?

— На четири. Когато той умря, навършвах пет. После тя се омъжи за него — отвърна Мери и стисна зъби.

— За кого, скъпа?

— За Крофорд. Той имаше свое дете. Анди. Оказа се свестен, но Крофорд… Искаше да сме идеални. Да си оправяме леглата, да ставаме призори и да имаме само шестици. Намразих Крофорд от самото начало.

— Майка ти трябва да го е обичала.

— Майка ми нямаше роднини и работа. Когато истинският ми баща почина, станахме бедняци. Хранехме се с купони. Сирене от помощи. Майка ми не можеше да ни храни. Трябваше да си намери мъж.

— И моят мъж почина, когато най-малкият ми син още ходеше на училище. Много трудно стана след това.

Мери отново закрачи из стаята, стиснала пистолета в ръка.

— Как е умрял?

— Автомобилна катастрофа. Един от синовете ми беше с него и се парализира за известно време.

Лицето на Мери помръкна.

— Като онзи пожарникар. Не съм искала да стане така. Не исках да паля другите два пожара. Ерик и Албер ме накараха.

Мери говореше като наранено дете и Фийби подозираше, че някъде дълбоко в себе си тя е точно такава. Но това наранено дете беше убило толкова много хора и държеше пистолет. Тя трябваше да бъде спряна на всяка цена. Фийби не беше излъгала — ако можеше, щеше да стреля по Мери, за да я спре. Ако трябва, ще я убия.

Но в момента разполагаше само с тихия си глас и инстинкта, който й крещеше, че момичето копнее за майка.

— Знам, скъпа, но си го направила. Ще има последствия. Пожарът тук уби двама души.

Мери поклати глава.

— Не. Не. Не знаехме, че момичето е там, а пазачът го е убил някой друг. Не съм аз.

— Същата вечер синът ми за малко е щял да загине. Щял е да падне четири етажа надолу и да умре.

— Той е хванал топката — промълви Мери. — Не съм искала да го наранявам.

— А какво мислеше, че ще се случи, като запалиш пожара, Мери? Че ще гори хубаво и после ще угасне сам? Запалиш ли пожар, идват пожарникари. Това правят. Драснала си клечката и си изложила петнадесетина души на смъртна опасност.

— Нищо не им се случи.

— Не и в неделя вечерта. А снощи? Дейвид отново е щял да загине, а партньорът му може никога вече да не проходи. И не ми казвай, че не си искала да стане така, Мери — сопна й се остро Фийби и забеляза как момичето потръпна. Доволна, че е казала онова, което иска, тя успокои тона: — Трябва да се предадеш. Друг вариант не виждам.

— Ерик заминаваше за Франция. Трябваше да го оставя жив, за да вземе и мен.

Фийби смяташе, че кръвта й не би могла да се смрази повече, но грешеше. В гласа на Мери нямаше угризение за убийството, а само съжаление, че не е мислела няколко хода по-напред.

— Е, не си го направила. И сега, като сме тук, какво смяташ да правиш с мен?

Мери се напрегна, а после тресна пистолета върху кухненския плот.

— Ще ти затворя устата.

Фийби гледаше със затаен дъх как Мери рови из кухненските шкафчета и чекмеджета. Извади ножица и голяма ролка дебело тиксо.

— Линкълн донесе това последния път. Оправи люлката отвън заради мен.

Тя сложи малко лента на устата на Фийби, изтегли стола зад дивана и го събори.

— Сега не трябва да те гледам, нито пък да те слушам.

Фийби опита да пренебрегне болката в скованите си стави. Тя беше тласнала момичето докъдето смееше. Ясно е, че Мери не желае да я наранява сега, но ако положението станеше безнадеждно, това можеше да се промени.

Фийби усети хлад по гърба си. Плъзгащата се стъклена врата се намираше на около метър от нея. Ако Мери заспи, ако тя успее да се изтласка достатъчно близо и някак си отвори вратата… Много дразнещо беше изходът да е така близо и в същото време така далече.

Добре, Дейвид, можеш да дойдеш да ме спасиш.