Карън Роуз
Ням писък (26)

Глава двадесет и пета

Сряда, 22 септември, 14:25 ч.

— По-бавно — сопна се Мери и Фиби трепна. Това бяха първите думи на младата жена от почти час насам. Караха по заобиколни пътища, където рядко срещаха други коли.

— Спри зад онази кола.

Отстрани на пътя пред тях се виждаше изоставен черен лексус. Фийби се подчини, като не смееше да диша.

— Няма да кажа на никого, когато си заминеш.

— Не, няма да кажеш, защото идваш с мен — изсумтя Мери.

Фийби затвори очи.

— Защо? — Фийби затвори очи.

— Защото може да ми потрябваш.

Мери заби пистолета в ребрата на Фийби.

— Ако искаш отново да видиш красивия си син, ще правиш каквото ти кажа. Излизай от колата.

С омекнали като гума крака, Фийби я послуша.

— Аз мога да ти помогна. Не трябва да правиш това.

— Тръгвай! — Беше единственият отговор.

Фийби тръгна напред, а Мери я последва на половин метър разстояние.

— Сега клекни до вратата на шофьора и опипай колата отдолу. Ще намериш магнитна кутия с ключ. Извади ключа и го хвърли в краката ми.

Без да забравя за насочения към главата й пистолет, Фийби коленичи.

— По-бързо, иначе ще умреш тук — пришпори я нетърпеливо Мери.

— Аз съм стара — отвърна отсечено Фийби. — Бавна съм.

— Движи се по-бързо, иначе няма да остарееш повече.

Фийби бръкна под колата, а малкият медальон на врата й се залюля на верижката. Надявайки се, че полицаите ще го намерят, а после ще намерят и нея, тя го хвана и го дръпна рязко, след което го пусна на земята и продължи да търси ключа. Замисли се дали да не го захвърли, но се отказа. Мери беше убила двама души. Фийби не се съмняваше, че би убила и нея. Къде си, Дейвид?

Стана с усилие и подаде ключа.

— Какво ще каже майка ти, като научи, че си отвлякла една стара жена, Мери?

Момичето трепна, а после рязко грабна ключа.

— Майка ми е мъртва — озъби се тя.

— Съжалявам.

— Недей. Може и нея да съм убила.

Мери отключи вратата на пасажера.

— Влизай. След това млъкни и карай.

Фийби влезе, а после се премести на седалката на шофьора, последвана от Мери, чийто пистолет все още сочеше към нея. С разтуптяно сърце, тя взе ключа, който младата жена й подаде.

— Нужно ми да знам. Ти ли уби майка си, Мери?

О’Райли поклати глава, но гласът й трепна.

— Не. Не бях виновна аз. Сега карай или и този път няма да съм виновна.

Фийби кимна леко, след което запали двигателя.

Господи! Какво да правя сега?

 

 

Сряда, 22 септември, 15:30 ч.

Дейвид седеше в стола до бюрото на Оливия и гледаше към стъклената преграда на кабинета на Абът. Вътре Оливия, Ноа, Абът, Барлоу и Мики препрочитаха съобщенията от мобилните телефони и гледаха видеозаписа от чантичката на Мери. От време на време Оливия вдигаше поглед и срещаше неговия през прозореца, а после поклащаше тава. Нямаше новини.

Ноа домъкна една голяма дъска за писане в кабинета, на която Дейвид видя, че са начертали схема за всеки палеж и всяко убийство. Ала вече го интересуваше само едно нещо.

Изпитваше постоянно напрежение в стомаха. Опита да не мисли за снимките на убитите от Мери двама колежани, но те изпълваха съзнанието му. Смъртта на Трейси Мълън беше случайност, но останалите… Мери убиваше.

И отвлече майка ми. Бяха изминали едва два часа. Майка му можеше да е навсякъде. Той беше напълнил резервоара на колата й догоре — достатъчно да стигнат до Канада, без да спират.

Зад него Том крачеше трескаво. Дейвид му се обади от колата на Оливия на връщане от офиса на Труман и когато пристигна, момчето, пребледняло и ужасено, го очакваше тук.

— Не мога да повярвам, че я взех със себе си — промълви Дейвид. — Че позволих това да се случи.

Том въздъхна тежко.

— Млъквай, Дейвид. Не си виновен ти. Около нас се случват кофти неща и ние правим и невъзможното, за да ги спрем.

— Трябваше да я накарам да си остане у дома.

Том се отпусна в стола на Кейн.

— Тя нямаше да те послуша. Ти провери ли кой е Труман Джеферсън, преди да идете там?

— Итън го провери. Солиден бизнесмен, който никога не се е забърквал в неприятности.

— Значи си нямал причина да го смяташ за опасен. Та това е фирма за недвижими имоти, за бога! Господ ми е свидетел, но понякога си мисля, че и ти мислиш себе си за такъв.

— За какъв се мисля? — Дейвид намръщено изгледа Том.

— За господ — удари Том с юмрук по бюрото. — Не можеш винаги да си герой, по дяволите!

Дейвид примигна при тази неочаквана ярост.

— Не е така.

— Няма значение. — Том си пое дъх и въздъхна. — Не трябваше да ти викам. Ти не можеш да казваш на баба какво да прави. Никой не може. Така че не се обвинявай и използвай мозъка си.

Дейвид затвори очи. Хлапето имаше право.

— Какво знаем за Мери О’Райли?

— Освен че е откачалка с жълта книжка? — Том потупа чантата с компютъра си и стисна устни в мрачна усмивка. — Давай да излезем оттук и да разберем.

— Нека се обадя на Оливия — отвърна Дейвид. — Веднага се връщам.

Почука на вратата на Абът и тя излезе, като посочи една празна стая, която затвори, след като влязоха.

— Нищо ново — обобщи последните два часа Оливия. — Всички са се заели със съобщенията от телефона на Мери и имейлите от компютъра й, който намерихме в колата на паркинга пред офиса.

След това вдигна сините си очи и го изгледа напрегнато.

— Ще намерим майка ти. Мери няма причина да я нарани, защото така няма да спечели нищо.

— А онзи телефонен номер? — запита Дейвид с пресипнал глас. — Онзи, на когото Линкълн е звънял?

— Това е телефонът на Мери. Няколко пъти звъняхме на майка ти, но стигаме до гласовата поща. Не намираме телефона по сигнал, но продължаваме да го търсим. В момента детективи разговарят с всички познати на Мери от общежитието и всички, които са седели до нея в час. Опитваме да разберем къде би отишла.

Оливия вдигна ръка и го погали по бузата.

— Иска ми се да ти кажа да си идеш и да си починеш, но знам, че няма да ме послушаш.

Дейвид завъртя лицето си към ръката й.

— Не мога да мисля — призна той. — И не мога да дишам.

Палецът й успокояващо погали устните му.

— В такъв случай остави аз да мисля вместо теб, поне за малко. Иди виж Глен. Обещавам да ти се обадя веднага щом науча нещо.

— А Линкълн?

— Д-р Донахю е при него. Тази сутрин са му били приспивателно. Чул двама от пазачите да си говорят за нов палеж и откачил. Донахю каза, че когато той дойде в съзнание, ще ми се обади да говоря с него. Ще ти се обадя, за да дойдеш и ти.

Дейвид я дръпна към себе си, прегърна я силно и каза с треперещ глас:

— Все я виждам как е опряла пистолета в главата на майка ми.

— Знам — прошепна Оливия. Остана в прегръдките му още малко, а после се отдръпна. — Трябва да се връщам. Ще ти се обадя веднага щом науча нещо. Ще я намерим, Дейвид.

Той знаеше, че Оливия ще направи всичко по силите си, за да спази обещаното, но не можеше да бездейства. Стегна се и се върна при Том.

— Да тръгваме, хлапе. Покажи ми какво можеш!

 

 

Сряда, 22 септември, 15:45 ч.

Оливия стоеше до прозореца на кабинета на Абът и гледаше как Дейвид и Том отиват към асансьора.

— Мразя тези неща — промълви тя. Сега имаше два приоритета. Мъж, който убиваше с куршуми, и жена, която убиваше с наркотици. Двама убийци. Но жената имаше заложник.

— Така е с всички нас — отвърна Абът. — Седни и дай да направим план.

Вече знаеха по кое време са изпращани различните съобщения. От видеозаписа стана ясно, че четиримата студенти не са знаели, че Трейси Мълън се е намирала в жилищния блок.

— Първият им пожар е за кауза — поде Ноа. — Джоел е поборникът, а Мери, която е приятелка на Линкълн, оставя топката в почит на Мос.

— Тя е била само на единадесет години, когато Мос пали последния си пожар — обади се Мики.

— Но той е легенда сред радикалните — сви рамене Барлоу. — Тя някак си е научила за него. Може би чрез учител, родител, или пък докато се е ровила из интернет.

Оливия прочете отново личната информация за Мери, която имаха от Труман Джеферсън и от университета.

— Двадесет и три годишна, неомъжена. Платила е за обучението си без заеми или стипендия. Явно има алтернативни източници на доходи. Заплатата от офиса за недвижими имоти не стига само за пансиона.

— Не е посочила лице за връзка при спешни случаи — добави Ноа. — Единачка.

— Пристрастена към венозните наркотици — продължи Оливия. — Според документите е учила философия, а миналата пролет е посещавала курс по етика на природозащитата. Там се е запознала с Джоел.

— Колата й пред офиса на Труман се оказа изплатена — намеси се Ноа. — Освен лаптопа не намерихме в нея нищо необичайно. Колата е регистрирана на адреса й в общежитието.

— Тя къде живее през лятото? — запита Мики.

Сломена, Оливия хвърли документа на масата и отговори:

— Има само пощенска кутия. По дяволите!

— Добре — обади се спокойно Абът. — Проучихме Мери и ударихме на камък. Да поговорим сега за изнудвача, защото двамата имат пресечна точка.

Оливия кимна.

— През нощта на пожара в жилищния блок изнудвачът е знаел, че ще са там, защото е дошъл с камерата. Познавал е Томлинсън и Дориан Блънт. Между тях има някаква връзка. Някъде между всички тях има връзка. Но къде?

— Изнудвачът е убиецът — каза Мики. — Той е обиколил блока откъм пристана, където се е криел Остин.

— Остин каза, че е побягнал, когато надушил миризмата на дим — добави Абът. — Излязъл през вратата от страната на пристана, когато осъзнал, че Трейси я няма. Не видял подпалвачите — те са били от другата страна на постройката. Видял е само убиеца, който е заобикалял блока. Уимс се изправил срещу него, онзи стрелял, после се качил в лодката, свалил маската си и заминал. — Хвърли една скица на масата и каза: — Нашият стрелец.

— Това лице съм го виждала хиляди пъти на хиляди места — каза Оливия.

— Знам, но точно сега не разполагаме с друго.

— Изнудвачът е знаел, че Ерик е купил билет за Париж, защото е изпратил съобщение на Албер с часа на излитането. Откъде може да е научил това? — запита Ноа, загледан в графика на дъската.

— Оттам, откъдето е разбрал, че преводачката ни помага — отговори Оливия. — Следил ни е.

Ноа поклати глава.

— Не е следил Ерик, който е платил билета от банковата си сметка през интернет. Имал е достъп до компютъра на Ерик.

Оливия си спомни телефона на Дейвид до нейния на шкафчето в бунгалото.

— Или до мобилния му телефон — каза бавно тя. — Затова е прибирал телефоните им.

— Но той не е взел телефона на Ерик — отговори Барлоу. — Мери го е взела.

— Може би защото не той, а Мери е убила Ерик — отговори Оливия. — Онзи е искал Ерик да има собствен телефон и предплатения, който му е дал. Така е общувал с тях.

— Но това не обяснява откъде е знаел изнудвачът, че Ерик си е купил самолетен билет — възрази Ноа. — Освен ако не е следил къде се движи телефонът на Ерик.

След това погледна Мики — по внезапно присвитите й очи си пролича, че се е досетила.

— Е, как го е направил?

— Кучи син. Някак си е получил достъп до паролите и потребителските им имена. Обзалагам се, че го е направил през незащитена безжична интернет връзка.

— С други думи на летище, в книжарница, в кафене — предположи Абът и Мики кимна.

— Хората постоянно са предупреждавани, че на такива места данните им са видими за други, но не осъзнават, че при подходящ софтуер не става въпрос само за данните, които изпращат, а и за данните, съхранени на устройствата им.

— Значи, ако Ерик е записал в компютъра си информацията за своята банка… — започна Ноа.

Мики взе телефона на Ерик, натисна няколко бутона и възкликна доволно.

— Цялата му информация е тук. В момента съм в банковата му сметка. Вчера някой я е изчистил, горе-долу по времето, когато Албер е получил съобщението, че Ерик ще бяга.

— Проследи къде са отишли парите — отсече Абът.

— Но тук няма само информация за банката. Телефоните съхраняват и информация за сървъри и пароли за електронна поща. Получи ли тази информация, онзи може да гледа пощата им отвсякъде и да научи всевъзможни неща.

След като прегледа няколко страници от запазените в телефона съобщения, тя вдигна ръка, за да покаже екрана.

— Например спасяването на влажните зони. Всичко е тук — целият план на Ерик и Джоел.

— Или изневери — включи се Барлоу. — На бюрото на убития Томлинсън имаше снимки с любовницата му. Явно така е шантажиран.

— О — възкликна Оливия, когато поредното парче от пъзела си дойде на мястото. — Снимките на Томлинсън. Изнудвачът е знаел отдавна за изневярата и е направил снимките.

Мики отговори с тънка усмивка:

— Миналата зима, когато любовницата е носела ботуши за сняг.

Оливия кимна.

— Луиз е разполагала със зимните снимки. Обзалагам се, че изнудвачът й ги е изпратил, защото Томлинсън не си е платил. После е наела частен детектив да направи нови снимки. Събрала ги е на едно място и така ги е предала на адвоката си. А покушението е точно както ти го каза, Барлоу — екзекуция, разплата.

— Е, а къде се пресичат пътищата им с Ерик, Томлинсън и Блънт? — запита Абът.

— Пак ще прегледам финансовите сметки на Томлинсън — отговори Барлоу — и ще ги сравня с тези на Дориан и Ерик. Може да са харчили пари на едни и същи места или пък да са посещавали едни и същи места.

— Това ще помогне с изнудвача — каза Оливия.

Който уби Кейн. Тя искаше да съсредоточи усилията си върху него. Да го намери и да го изкорми съвсем заслужено. Но ясно си спомняше ужаса в очите на Дейвид.

— А Мери? Ако Фийби е още жива, Мери може да я пази като заложник. Още ли не знаем къде е?

Ноа придърпа листа с личните данни на Мери и го разгледа още веднъж.

— Тук има един стар адрес, но полицаите, които изпратихме там, казаха, че никой не я познавал. Може да е живяла там преди години, а и никой не е виждал колата на Фийби там.

Оливия се намръщи, като със закъснение осъзна, че нещо не е наред.

— Чакайте. Баща й не е мъртъв. Съквартирантката й каза, че тя имала баща и брат, който е лекар.

— Идете да говорите отново със съквартирантката — нареди Абът.

Оливия събра страниците с информация за Мери.

— А Линкълн? Двамата са приятели или имат някакви отношения. Може би Линкълн ще знае къде би отишла тя.

— Донахю каза, че ще се обади, когато с него може да се говори — отвърна Абът.

— Знам — каза Оливия, — но от Труман научих, че снощи ФБР са претърсили къщата му. Обзалагам се, че имат файлове, лаптоп и други неща, от които ще научим как изобщо Мери е разбрала за Линкълн.

Абът свъси вежди.

— Линкълн все още е наш случай за влизането с взлом и нападението.

— Обяснете това на специален агент Крофорд — обади се Ноа. — Защото според Труман именно той е провел претърсването.

Абът мина.

— Ще му го обясня. Мики, проследи парите на Ерик. Барлоу, ти провери в кои места се засичат Ерик, Томлинсън и Блънт. Дръжте ме в течение и никой да не си сваля бронежилетката.

 

 

Сряда, 22 септември, 16:05 ч.

Дейвид остави подноса на масата, на която седеше Том.

— Днес има доста хора в кафенето.

Том вдигна очи от лаптопа си.

— Знам. Студентите говорят за онзи, мъртвия от общежитието, полицаите говорят за Кейн, а пожарникарите — за твоя партньор или за теб.

— Чудно — възкликна Дейвид и подаде сандвича на Том през масата. — Яж.

Том се намръщи на храната, а после и на Дейвид, който не си бе взел нищо.

— Къде е твоят сандвич?

— Не мога да ям.

Том избута чинията по средата на масата.

— И аз не мога. Изяж половината.

Дейвид успя да преглътне няколко хапки, докато гледаше как младежът пъха картата за безжична връзка в компютъра.

— Все още не разбирам кое му е привлекателното на това кафене — обади се той. — Храната я бива, но само толкова.

— По-добре е от столовата. Но повечето хора идват тук да си говорят — отговори Том и посочи останалите клиенти, които също гледаха в лаптопите си. — И защото тук, в „Кърби“, интернетът е безплатен.

Дейвид погледна към гишето.

— Кой от тях е Кърби?

— Мениджърът. Но не е тук сега. Той е единственият, който заговаря хората и казва „ч-чао“.

— А, този ли.

Том вдигна поглед.

— Кърби притеснява ли те?

Дейвид потисна чувството на смущение.

— Просто той… ми идва в повече.

— Според мен преиграва с флирта — обясни Том. — Иначе не е лош. Преди седем месеца помогна на Ив с онзи така наречен репортер, който я следеше. Погрижи се Ив да узнае, че репортерът е говорил със секретарката на професора и че именно той е преследвал нея и приятелката й.

Дейвид помнеше случая.

— Онази информация спаси живота на Ив и предполагам, че онзи може да ме гледа с влажни очи. Освен това винаги праща кафе, ако сме прекарали цяла нощ някъде на пожар.

И все пак, нещо в онзи мъж го караше да се чувства некомфортно.

Том кимна.

— Ето, в мрежата съм.

Дейвид погледна картата, която стърчеше от лаптопа.

— Ако тук интернетът е безплатен, защо използваш карта?

Том го погледна с широко отворени от смайване очи.

— Кажи ми, че не използваш безплатен и незащитен безжичен интернет.

Дейвид кимна предпазливо.

— Използвам. Защо?

— Защото така си просиш да те посети хакер — промълви младежът. — Тази карта е сигурна. Никой не може да влезе в диска.

След това премести стола си, за да може Дейвид да види екрана.

— Освен това съм сложил и специално покритие върху екрана, та ако искаш да го видиш, трябва да си точно пред него.

— Доверчива душа си ти, нали? — запита Дейвид.

— Не.

Том написа името на Мери и екранът се изпълни с линкове. Линковете от първите две страници препращаха към новината за двамата мъртви студенти. Дейвид знаеше, че те са трима, но полицията все още пазеше в тайна връзката с Джоел Фишер.

Том продължи да прелиства и се намръщи.

— Нищо няма за това име. Какво друго да търся?

— Итън ми даде номера на осигуровката й — отвърна Дейвид, завъртя лаптопа към себе си и въведе цифрите по памет.

— Ами ето с това бих започнал — възропта Том. — Резултати — двадесет и три годишна. Неомъжена, без лица на нейна издръжка, без студентски заеми. Има една спестовна и една чекова сметка.

— Това е другият адрес от Итън — посочи екрана Дейвид. — Полицията го провери. Тя не живее там и сегашните жители не я познават. Можеш ли да провериш кои са предишните жители?

Том въведе адреса в сайта за имотни данъци.

— Сегашните собственици живеят там от три години. Предишният е давал имота под наем. Казва се госпожа Ани Уолш и все още живее там.

Дейвид скочи на крака.

— Да вървим.

 

 

Сряда, 22 септември, 16:35 ч.

Оливия и Ноа излязоха от колата си и наближиха паркирания зелен форд „Таурус“. Пътуваха към университета, за да говорят отново със съквартирантката на Мери, когато им се обадиха, че са намерили колата на Фийби изоставена на отдалечен път.

Повикалият ги полицай им посочи един мъж, който стоеше и ги наблюдаваше внимателно.

— Човекът живее на километър оттук и научил за отвличането от радиото.

— Ще говорим с него след минута — каза Оливия и обиколи колата с очакването да види нещо страшно.

— Няма кръв. Не е заключена.

Стомахът й се сви и тя отвори багажника. След това се отпусна облекчена, като той се оказа празен.

— Представях си едни неща.

— И аз — призна колебливо Ноа.

Оливия отиде до банкета пред форда и спря, забелязала отблясък от нещо сребристо на земята. С химикалката си измъкна верижката от пясъка и я вдигна така, че медальонът на нея се залюля.

— Ноа, това е медальон на свети Джуд. Фийби носеше ли такъв?

— Мисля, че да. И Ив имаше същия.

Пусна верижката в едно пликче и внимателно го прибра в джоба си. Заради Дейвид. За всеки случай. Но не можеше да мисли така. Заради Дейвид.

— Следи от гуми — отбеляза тя. — Тук е имало друга кола.

Прекосиха пътя и се представиха на мъжа, който ги чакаше.

— Кога забелязахте зелената кола?

— Преди около половин час. Връщах се от една среща в града. Тази кола я нямаше, когато излизах, но пък имаше друга. Преди два часа.

— А каква беше другата кола, господине? — запита Ноа.

— Черен лексус — отвърна мъжът и издиктува номера на колата. — Щях да изчакам един ден, преди да накарам да я изтеглят от имота. За първи път видях тази кола днес. Към десет снощи я нямаше.

Оливия се обади, за да предаде номера на колата, а после затвори телефона, раздразнена от себе си.

— Благодаря, господине. Много ни помогнахте.

Бързо тръгна към колата си, последвана от Ноа, и се обади по радиото:

— Тази кола е на Ерик — каза Оливия. — Така и не проверихме дали той има кола.

— Нали бързахме да намерим Албер — отвърна Ноа, след като Оливия приключи със заповедта за общонационално издирване.

— Знам.

— Добре. Знаем, че Фийби е била тук и не е кървяла. А сега да проверим дали колата на Ерик има джипиес.

 

 

Сряда, 22 септември, 17:05 ч.

— По дяволите — изръмжа Оливия, когато спряха пред общежитието на Мери. — Навигацията на Ерик е изключена преди четири дни. Опитвали да се свържат с него, но той не отговарял.

— Е, дано поне съквартирантката на Мери да ни каже нещо ново.

Намериха Хелън в стаята на управителя на общежитието, наведена над учебник.

— Хелън, по-рано днес ни каза, че си се запознала с бащата на Мери — припомни й Оливия. — Кога се запознахте?

— След Коледа, миналата година. Той й носеше подарък, а тя го хвърли в лицето му. Нарече го „тате“ — произнесе тя подигравателно думата. — Сякаш той е някакъв боклук.

— А какъв беше подаръкът? — запита Ноа.

— Десет петдесетдоларови банкноти — сви рамене момичето. — Аз подслушвах. Вече две години съм съквартирантка с тези момичета. Другите са нормални, но Мери не дружеше с никого. Пълна загадка. Затова се изненадах, когато се появи онзи мъж. И тя се изненада.

— Тя не е ли слязла, за да го доведе? — запита Ноа. — Мислех, че така е по правилник.

Хелън отново сви рамене.

— Предполагам, че са го пуснали заради значката.

Оливия изпита ново много неприятно чувство.

— Каква значка?

— Полицейска, мисля. Можете да питате охраната долу. Те сигурно имат запис. Онзи дойде, след като се върнахме от зимната ваканция. По средата на януари. Говореше нещо за някакви изминали десет години и че трябвало да забравят миналото. Мери захвърли парите в лицето му, извика, че не искала никога повече да го вижда, и избяга разплакана от стаята.

— А какво направи баща й — запита Оливия.

— Събра парите. Надявах се да ги остави, но не.

— А братът, който е лекар? — поинтересува се Ноа.

— Веднъж я видях да взема хапче за сън. Каза, че не можела да спи и че брат й ги изписал. Питах я дали не може да изкара една рецепта и за мен и тя обеща да пита. Повече не каза нищо, а и аз не съм я питала. Както казах, не бяхме близки.

— Благодаря — отвърна Оливия.

Долу запитаха рецепционистката дали може да намери информация за посещението на полицая при Мери на приблизителна дата.

— Разбира се. Можем да сортираме информацията по вид на използвания документ за идентификация — отговори жената.

След като излязоха резултатите от търсенето, тя завъртя екрана.

— Ето посетителите от онази седмица. Само един е използвал полицейска значка.

Оливия се зачете и слисана вдигна очи към Ноа.

— Това променя всичко.

 

 

Сряда, 22 септември, 17:15 ч.

— С какво мога да ви помогна? — запита госпожа Ани Уолш с топла усмивка, която веднага напомни на Дейвид за майка му. Сърцето му сякаш се качи в гърлото и го задави. Дано не е пострадала. Дано. Всичко бих направил, за да я спася.

— Господа? — повтори госпожа Уолш. — Какво има?

Дейвид се покашля сепнато.

— Търсим информация за една жена, която е живяла в някой от вашите имоти под наем. Името й е Мери О’Райли. Живяла е тук най-малко преди три години, а може и повече — отвърна той и подаде адреса.

— Не, не съм давала нищо под наем на никого с името О’Райли нито тук, нито в другите ми имоти.

Жената понечи да затвори вратата, но Дейвид вдигна ръка, като забеляза уплахата по лицето й.

— Моля ви, не сме престъпници. Отвлякоха майка ми. Фийби Хънтър.

— И моя баба — добави Том. — Цял ден говорят за това по новините.

Очите на госпожа Уолш се разтвориха широко.

— О, да. Чух за това. Бедните момчета. Но не мога да ви помогна. Не познавам никой с името О’Райли.

Дейвид стисна устни, замислен.

— Тя се казва Мери Франческа. Може би…

— Мери Фран? О, разбира се, помня я. Горкото агънце. Майка й беше починала, преди да дойдат тук.

— Как е починала? — поинтересува се Дейвид и жената се поколеба, а на лицето й се изписа съжаление. — Моля ви, госпожо.

— Било е кошмарно. Баща й излязъл за работа. В къщата влязъл крадец и убил майката на Мери Фран. С палка, за съжаление. Братът на Мери пострадал лошо, но оцелял. Мисля, че е опитвал да защити майка си. Открили Мери в гардероб с телефон в ръка. Тя е чула всичко.

— На 911 ли се е обадила? — запита Том.

— Не. Това поне чух аз. Никога не съм ги питала вярно ли е.

Дейвид усещаше как самообладанието му отстъпва пред паниката.

— А кога е станало това?

— Господи, сигурно има вече десет-единадесет години. Мери Фран е била само на дванадесет или тринадесет години, а Джонатан — към шестнадесет.

— А бихте ли ни казала името на баща й, господин О’Райли?

— Казах ви, че нямаше никакъв О’Райли. Фамилното име на Мери Фран е Крофорд.

Дейвид зяпна. Примижа, защото смяташе, че не е чул правилно. Не можеше да има съвпадение.

— Крофорд?

— Кой е Крофорд? — запита настоятелно Том. — Дейвид!

— Той е от ФБР. От години преследва Мос.

Госпожа Уолш кимна.

— Да, точно с това се занимаваше. Заминал да разследва някакъв случай и един от престъпниците, които вкарал в затвора, се върнал след освобождаването си, да отмъсти на семейството му.

— Госпожо Уолш, а имате ли адрес или телефонен номер на брата, Джонатан?

— Не съм ги виждала и чувала, откакто се преместиха. Бих искала да ви помогна. Съжалявам.

— Не, госпожо, представа нямате колко ни помогнахте. Благодаря ви.

— Господин Хънтър — повика го жената, когато двамата се обърнаха да си тръгнат. — Ще се моля за майка ви.

— Благодаря ви — успя да каже Дейвид.

Докато тичаха към колата, той набра номера на Оливия и се намръщи, когато отново се свърза с гласовата й поща.

— Оливия, Дейвид е. Обади ми се! Агент Крофорд е бащата на Мери О’Райли. Тя има брат. Обади се!

Качиха се в колата и Том потегли.

— Сега накъде?

— Ще търсим Крофорд. Карай към градския затвор. Обзалагам се, че е там и че чака да говори с Линкълн.

— Защо не е казал нищо досега? — запита гневно Том. — Не може да не е чул за Мери по новините. И за баба. Защо не е казал нищо?

— Не знам, но със сигурност ще го питам. Карай по-бързо, хлапе.

 

 

Сряда, 22 септември, 17:30 ч.

Той се събуди, стреснат от нещо, примигна, за да види будилника, и изстена. Спал беше много повече от планираното. Разтри лицето си с ръце и взе телефона, за да провери за нови съобщения. Нито дума от Остин. Проклето хлапе. Къде е, по дяволите?

Насочи дистанционното към телевизора и новините изпълниха екрана. Все същите неща. Пожар, палеж, мъртъв полицай, ранен пожарникар… Той продължи да чака, а после се успокои.

— Шестнадесетгодишният Остин Дент все още е в неизвестност. Полицията моли всеки, който има информация…

Отлично.

— Продължаваме да следим отвличането на една жена от Мери О’Райли.

Какво става, по дяволите?

— Госпожа Фийби Хънтър от Чикаго е била заплашена с пистолет и принудена да се превърне в шофьор на О’Райли, бягаща от органите на властта, които желаят да я разпитат във връзка със смъртта на двама студенти от университета.

Той стана бавно и бутна лаптопа към леглото.

— Какво става, по дяволите? — прошепна.

— Властите смятат, че О’Райли е с черен лексус. Въоръжена е и предполагаемо много опасна. Ако имате информация, обадете се в полицейския участък на номера, изписан на вашия екран.

Той захвърли телефона на леглото, отиде пред телевизора и опря юмруци на ханша си.

— Какво си направила, шибана тъпа кучка такава?

Вцепени се, когато на вратата се почука. Бързо излезе от банковата си сметка, угаси лаптопа и набута чантата с телефони под леглото. Можеше да са свидетели на Йехова. Сигурно скоро щяха да се разкарат.

Но на вратата се почука отново, по-силно.

— Отвори. Знам, че си вътре.

Той стисна зъби, като разпозна гласа. Благодаря ти, Мери. Много ти благодаря, шибана кучко. Обу един панталон и без да си сложи риза, отиде до вратата. През шпионката видя мъжа, когото не искаше да вижда от дълги години насам.

Мъжът все още носеше вратовръзка и се подстригваше както през шестдесетте години. Все още носеше черен костюм, лъскави обувки, пистолет на хълбока и значка, която приемаше все така сериозно. Някой ден тя ще му коства живота. Надявам се.

Чукането се усили, както и гласът на мъжа:

— Отвори тази врата. Веднага!

И той го направи, като наведе глава леко настрани и се усмихна възможно най-ведро.

— Здравей, тате. Отдавна не сме се виждали.