Карън Роуз
Ням писък (25)

Глава двадесет и четвърта

Сряда, 22 септември, 13:00 ч.

Нямаше нужда да губят толкова много време със секретарката, мислеше си мрачно Оливия. Оказа се, че не е никак трудно да намерят общежитието на Албер. То трябва да беше онова с полицейските коли и спасителния екип отпред.

— Имам лошо предчувствие — промърмори тя.

— Да побързаме, преди да докоснат нещо — каза затичалият се Ноа.

Един униформен полицай стоеше в тесния коридор пред апартамента, в който Албер имаше стая.

— Тялото е вътре. Съквартирантът му го открил — съобщи полицаят и посочи към един пребледнял младеж, който стоеше настрана. — Казва, че не е докосвал нищо.

— Ще сме ви благодарни, ако искате да говорите с нас — каза Ноа на хлапето. — Тук ще бъдете, нали?

— По дяволите — промълви Оливия, когато застана на вратата. До едната стена се виждаше двойно легло, върху което лежеше едрото тяло на Албер. По гръб и без дрехи, точно както Ерик. На пода до него клечеше медик и събираше принадлежностите си.

— Мъртъв е, детектив — информира я медикът. — Съдебният лекар ще каже с по-голяма точност, но е така поне от два часа. Изглежда е прекалил.

Мъжът посочи нощното шкафче, върху което се виждаше малко найлоново пликче с няколко хапчета.

— Перкосет.

Оливия почувства едновременно безпомощно разочарование и най-вече безсилна ярост. Албер и Ерик бяха наранили толкова много хора, но никога нямаше да страдат за престъпленията си.

Като потисна гнева си, тя се наведе, за да разгледа таза на Албер. Медикът я зяпна недоумяващо.

— Ето тук — посочи му Оливия. — Същата дупка от игла, както при останалите. Кучи син.

— На бюрото има бележка — каза мъжът. — До принтера е.

— Но няма лаптоп или мобилен телефон — отбеляза Ноа. — Изненада. Бележката не е подписана и е на френски. Започва с „Adieu“^[1]. И завършва с „mon ami“^[2]. Останалото не го разбирам.

— Позабравил съм френския — обади се медикът, — но най-общо тук пише: „Сбогом, жесток свят. Скоро ще бъда с теб, любов моя“. Предполагам не приемате, че това е убийство заради несподелена любов?

— Не — отвърна с равен глас Оливия. — Ние поемаме нататък. Благодаря.

— И остана едно малко негърче — промълви Ноа, след като медикът излезе.

Оливия го погледна мрачно.

— Мери ли ги е убила всичките?

— Само тя остана. Хайде да поговорим със съквартиранта на Албер, но ако не познава Мери, ще проучим кой се е подписвал за посещенията на Джоел.

Съквартирантът беше видимо потресен, затова Оливия го заговори внимателно:

— Аз съм детектив Съдърленд, а това е детектив Уебстър. Как се казваш?

— Б… Бил. Бил Уестморленд.

— Добре ли познаваше Албер? — запита внимателно Оливия.

— Не. Той не преспиваше тук често. Имаше връзка с един Ерик. Следва за инженер. Бащата на Ерик е много богат. Ерик си има свой апартамент и Албер спеше там.

— Виждал ли си го с други? С момичета?

— Да, понякога. Но не и напоследък.

— Ти цялата сутрин ли беше тук? — запита Ноа, а Бил поклати глава.

— Имам лекция в девет. Когато тръгнах, той беше в стаята си. През последните няколко дни все стоеше тук. Мисля, че са се скарали с Ерик.

— Защо смяташ така? — запита Оливия.

— Обикновено Албер не ми обръщаше внимание, но през последните няколко дни изглеждаше разстроен. Чух го в понеделник — не конкретни думи, а само тона на гласа му. Ядосан беше. Когато е ядосан, гледам да не му се пречкам.

— Той сприхав ли беше? — запита Оливия и Бил сви рамене.

— Не ме е удрял, но имаше няколко случаи, когато смятах, че ще го направи.

— Той познаваше ли момиче на име Мери? — запита Ноа и Бил поклати отрицателно глава.

— Ти кога се върна от лекции днес? — поинтересува се Оливия.

— Към единадесет и половина. Вратата на стаята му стоеше широко отворена. Отначало си викам тоя що не се облече, но после видях, че не мърда, и се обадих на 911 и на домакина.

Оливия стана.

— Благодаря за помощта. Имаш ли къде да отседнеш?

— Имам приятел с жилище — отговори младежът. — А след два часа имам изпит. Гадно.

— Според мен ще те извинят, като обясниш — успокои го Ноа. — Полицаят ще ти помогне да си опаковаш вещите. Не че не ти вярваме, но такава е процедурата.

Бил присви очи, като за първи път разбра какво става, и заговори страхливо:

— Не се е самоубил. О, господи. Убили са го. Тук, в моята стая.

— Още разследваме — отговори Ноа спокойно. — Засега не говори с пресата, моля те.

Очите на Бил отново трепнаха, но този път с лукава алчност.

— Не, разбира се.

Когато се озоваха в коридора, Оливия вдигна очи към тавана.

— Хайде да намерим Мери, преди да чуе името си по новините. Трябва да информираме Абът.

Ноа се обади на капитана, докато Оливия даваше указания на човека от съдебна медицина. Когато влязоха в асансьора, Ноа я изгледа с облекчение.

— Намерили са Остин. Прибират го.

— Къде е бил?

— Абът още не е говорил с него. Ще ни се обади, когато научи повече. Каза, че няма да обявяват, че е намерен и ние също трябва да си мълчим. Абът искаше да знае дали майката на Трейси Мълън е пристигнала от Флорида.

— Трябва да си проверя съобщенията. Ще го направя отвън. Нямам обхват в този асансьор.

А асансьорът се движеше сякаш на забавен каданс. Накрая стигна първия етаж и спряха пред гишето на рецепционистката.

— Посетителите се подписват и копират документите си — обясни тя. — Студентите си отключват с идентификационната си карта. Ето списък на всички посетители от последната седмица.

Разпечатката се оказа толкова дебела, че на Оливия й причерня.

— Можете ли да проверите за едно име? Джоел Фишер?

Рецепционистката написа името, а после поклати глава.

— Не е идвал тук.

Благодариха й и излязоха навън, на слънце.

— Ще взема два сандвича от близката будка — каза Ноа. — Ти си провери съобщенията.

Той изтича към един от сребристите павилиони наблизо, а Оливия се зае да прослуша гласовата си поща. Пейдж. Отново Пейдж. Мия — три пъти. Чула беше за Кейн и идваше в Минесота. Оливия усети как една малка частица в нея намира покой. Мия щеше да я разбере. И тя беше загубила партньора си преди години.

Последното съобщение беше от Дейвид. Тя присви очи, докато слушаше, и записа съобщението в паметта на телефона, когато Ноа се върна. Взе един от сандвичите, който той й предложи, и се насили да отхапе, преди да се върне в общежитието на Албер.

— Научих фамилното име на Мери. Мери О’Райли. Да видим дали тази любезна рецепционистка може да я намери.

Ноа свъси вежди.

— Откъде научи името й?

— От Дейвид, по гласовата поща. И не, не знам откъде е разбрал. Подозирам, че не ни трябва да знаем. Ще му се обадя след няколко минути. Нека първо да намерим Мери.

Ноа въздъхна.

— Ив преподава цяла сутрин. Доколкото знам, тя не е замесена.

— Хората тук са свикнали да общуват изцяло през компютър, втора природа им е — усмихна се тъжно Оливия. — Кейн много ги харесваше.

— Така е — отвърна кисело усмихнат Ноа. — Винаги се възбуждам, докато гледам как Ив хаква нещо.

Оливия се разсмя и Ноа се почувства по-добре.

— Сигурен съм, че историята на Дейвид ще е интересна.

Отново влязоха в общежитието на Албер, а рецепционистката ги погледна изненадано.

— Върнахте се.

— Да — отговори Оливия. — Можете ли да потърсите една студентка? Мери О’Райли.

— Мери Франческа О’Райли — отвърна жената, след като въведе името. — Тя е в последния курс. — Извади карта на кампуса и посочи: — Общежитието й е на четири минути път оттук.

Оливия й се усмихна, докато Ноа се обаждаше за подкрепления.

— Благодаря ви.

 

 

Сряда, 22 септември, 13:30 ч.

Той спря микробуса на паркинга пред заведението си след няколко обиколки в кръг, за да е сигурен, че не го следят. Уморено изкачи външните стълби на апартамента си над магазина, заключи вратата отвътре и се строполи във фотьойла си. Не успя да намери хлапето, въпреки че го търси на всички по-скришни места в района. След това се изсипа цяла тълпа полицаи и той се оттегли.

Остин не му отговори, откакто му писа, че е избягал в магазина за сладолед, зад който той не успя да отиде. Изпрати ново съобщение от предплатения номер.

„Къде си, по дяволите? Навсякъде те търсих. В града е пълно с полиция. Кажи добре ли си.“

Нямаше отговор, но и полицаите не бяха го намерили. Ще трябва да чака хлапето да му пише отново, когато се почувства в безопасност. Погледът му се спря на другото съобщение — той отново отвори снимката. Албер беше мъртъв. Точно като Ерик.

Точно като Джоел. Предполагаемо предозиране. Мери, Мери, Мери. Той не смяташе, че тя е способна на това, но нямаше кой друг. Ако той пуснеше записа сега, полицаите щяха да я спипат след пет минутки, но снощните й думи го накараха да се замисли. Видеозаписът доказваше присъствието на пети човек там — моето. Глупаво беше да смята, че полицаите няма да свържат петия човек от пожара с убийството на пазача и на детектив Кейн.

От записа имаше полза само докато с него можеше да подчинява колежаните на волята си, но вече имаше само една шибана психарка.

С удоволствие би я гледал как гние в затворническа килия до края на живота й, но в момента имаше повече смисъл да й затвори устата завинаги. Ръцете му трепереха от недоспиване, трябваха му няколко часа почивка, а дотогава Остин можеше да се обади.

След това с удоволствие щеше да даде на кучката Мери онова, което тя заслужаваше.

 

 

Сряда, 22 септември, 13:30 ч.

— Няма я тук — съобщи полицаят, който посрещна Оливия и Ноа пред вратата на стаята на Мери. — Това е съквартирантката й. Хелън Санфорд.

На дивана седеше млада жена, стиснала длани между коленете си. Оливия се настани до нея, а Ноа се зае да претърсва стаята на Мери.

— Знаеш ли къде е тя, Хелън?

Момичето поклати глава.

— Не сме приятелки. Не си говорим. Мери е саможива.

— Има ли посетители?

— Предимно приятелят й, но тази седмица тя беше много разстроена.

— Така ли? Защо?

— Плачеше с часове. Чуваше се през стената. Джоел умря в понеделник. В катастрофа с кола.

— Мери има ли семейство наблизо или някого, при когото да отиде?

— Има баща и брат, който е някакъв лекар. Мисля, че майка й е починала.

— Детектив Съдърленд — обади се Ноа от антрето. — Елате да видите нещо.

— Чакай тук — помоли Оливия Хелън, а после отиде в стаята на Мери и надникна в чекмеджето на бюрото, което Ноа беше отворил.

— Две стъклени топки — отбеляза тя, — и бебешки памперси. Ето откъде е вземала гела, който пази топките да не се спукат от огъня.

— Но виж това. — Ноа вдигна капака на малка кутия. — Намерих я зад едни книги на горния рафт. Не беше скрита добре, а стоеше като захвърлена горе.

Оливия въздъхна.

— Запасът й от дрога.

В кутията се виждаше памук и спринцовки, както и две износени метални лъжички, по които личаха белезите на многократно нагряване.

— Тя се дрогира.

— Трябва да разберем постоянния й адрес и да пратим там полицейска кола. Може вече да си е заминала вкъщи.

— Мери е участвала в пожарите — каза Оливия. — Вероятно Албер е мъжът от пристана и от училището, което означава, че сигурно той е убил Кейн. — Оливия отново потисна гнева си. — Но все още не виждам връзка с Барни Томлинсън или Дориан Блънт. Няма никаква логика.

— Трябва да говорим със съпругата на Томлинсън, но нека най-напред разберем къде би отишла Мери и откъде Дейвид е разбрал за нея.

— Аз ще му се обадя.

— А аз ще обявя Мери О’Райли за издирване — каза Ноа и се зае да набира номер. — Ще уведомя и летищата, защото може да реши да си купи билет за самолет на „Еър Франс“.

 

 

Сряда, 22 септември, 13:30 ч.

— Благодаря, че ме приехте — заговори Дейвид, настанявайки се в стола до голямото бюро на Труман Джеферсън. Младата жена, която го въведе в стаята, го представи като господин Смит, а после излезе и затвори вратата след себе си. — Знам, че идвам с много кратко предизвестие.

— Срещата с нови клиенти винаги доставя удоволствие — отговори любезно Труман, а после ахна, като забеляза шевовете по лицето на Дейвид. — Неприятно порязване. Сигурно боли адски.

— Така е.

Наистина болеше адски и Дейвид все още се замайваше, като се движеше твърде бързо.

Майка му се разстрои много, когато той й съобщи, че ще излиза, и дори му взе ключовете от колата. Успя да дойде дотук само след като й позволи тя да кара. Глен ги придружи и сега двамата седяха в колата на майка му и го чакаха. След това щяха да идат в болницата на свиждане на Джеф, който най-после беше дошъл в съзнание и приемаше посетители.

— Е, с какво можем да ви помогнем, господин Смит?

Дейвид изучаваше лицето на Труман — най-вече очите му и семейните снимки на бюрото. Ако и той беше шизофреник като Линкълн, явно го прикриваше доста добре.

— Всъщност името ми не е Смит, а Хънтър, Дейвид Хънтър. Аз съм пожарникар. Вчера брат ви влезе с взлом в къщата на мой приятел.

Труман подскочи и изсъска:

— Какво е това? Ако мислите да съдите…

— Не.

— А защо сте тук?

— Господине, брат ви не е добре.

— Кажете ми нещо, което не знам — отвърна горчиво Труман. — Казват, че палил пожари с онзи терорист Престън Мос. ФБР идваха у дома ни и безпокояха майка ни… Моля ви, не я намесвайте, тя също не е добре.

— Съжалявам да го чуя — отвърна Дейвид. — Не съм тук, за да причинявам болка на семейството ви, а защото трябва да разбера кой е помогнал на Линкълн да ме намери вчера.

Очите на Труман трепнаха нервно и страхливо.

— Кой е казал, че някой му е помагал?

— Няма да ви съдя — повтори Дейвид, — но и аз имам семейство. Линкълн е ходил в къщата, в която имам апартамент, и е разпитвал една от наемателките къде живея. Тя му казала, че в момента съм в бунгалото на свой приятел. Собственикът не е записан в телефонния указател, но Линкълн успя много лесно да намери бунгалото.

— Той не е глупав — възрази Труман.

— Не, но е болен и сега не си взема лекарствата. Не смятам, че сам е намерил бунгалото на моя приятел. Ако вие сте му помогнали, искам да знам защо. Ако не сте, искам да разбера кой му е помогнал. Ако навън има още някой фанатик, който смята, че съм опетнил името на Престън Мос, аз трябва да предпазя семейството си от него. Ако Линкълн се беше качил най-напред в таванския ми апартамент, щеше да намери там майка ми, а не мен. Господин Джеферсън, той носеше пистолет.

Труман гледаше Дейвид в лицето, но отмести нервно поглед.

— Иска ми се да кажа, че Линкълн не би наранил никого, но явно не е така.

Дейвид се намръщи, но после разбра.

— Това не е заради него — посочи брадата си той. — Случи ми се по време на работа.

Труман се отпусна.

— Слава богу. Страхувах се, че такова нещо може да се случи, но да го накараш да си пие лекарствата… Даже му уредих работа тук, за да го наглеждам, но е трудно. Майка ми се съсипва от всичко това. Този път успях да я накарам да позволи системата да се погрижи за Линкълн.

— Вие ли му помогнахте, господин Джеферсън? — запита Дейвид. — Моля ви, кажете ми истината.

— Вчера Линкълн ми се обади. Търсеше мъж на име Глен Редман. Каза, че ставало дума за интернет страницата и че той трябвало да му плати за домейна. Линкълн поддържа сайта ми и затова реших, че става дума за някаква сметка — вдигна безпомощно рамене мъжът. — Бях зает и помолих Мери да потърси адреса. Тя ми го даде, а аз се обадих на Линкълн и преди да се усетя, майка ми звънна разплакана, защото го арестували.

Отмина цяла секунда, преди Дейвид да осмисли чутото и да скочи на крака.

— Вашата секретарка е Мери? Мери О’Райли?

Труман също се изправи, несигурно.

— Да, разбира се. Мери Фран е с мен от миналото лято. Защо?

Без да отговори, Дейвид отвори рязко вратата на кабинета.

— Господи!

Глен лежеше безжизнен на пода, а от главата му се стичаше кръв. Секретарката на Труман стоеше наведена над него и буташе тялото, но се извъртя рязко при звука от отварящата се врага. Лицето й беше пребледняло, а в ръката си държеше пистолет.

Дейвид се хвърли към нея, но тя отстъпи и като вдигна пистолета в двете си ръце, натисна спусъка. Не уцели и избяга от кабинета. Дейвид я подгони и се прикри зад една кола, когато тя стреля втори път. Куршумът отскочи от колата до него — отново далече от целта.

— Спри! — викна той и се втурна след Мери, но тя се оказа по-бърза.

Гърлото му се сви от ужас, когато младата жена отвори рязко вратата на колата на майка му и скочи вътре. Мери го изгледа и опря пистолета в главата на майка му. Дейвид видя, че устните й се движат. Една дума: „Карай!“.

Майка му се сви в седалката си, но Мери я натисна с пистолета и колата потегли.

— Не. Мамо, не! — изкрещя Дейвид и се хвърли към задната броня на колата.

Хвана само шепа въздух, а устата му се напълни с камъчета. Скочи на крака и затича, но колата изхвърча от паркинга с пищящи гуми.

Той нямаше ключове. Нямаше кола. Изтича в кабинета на Труман, където мъжът, зяпнал от шока, стоеше на колене до Глен.

— Ключовете. По дяволите, дай ми ключовете от колата си!

Зашеметен, Труман му подаде ключовете и Дейвид изтича навън, като извика:

— Обади се на 911.

Запали колата и подкара след майка си и Мери. С разтуптяно сърце натисна газта докрай и докато колата фучеше по пътя, успя да намери телефона си.

По дяволите, къде беше колата на майка му. Поклати глава и набра 911, като караше все по-бързо и се ругаеше, че й е позволил да дойде с него.

— Какъв е вашият случай?

— Отвлякоха майка ми. Тя е в зелен форд „Таурус“ и пътува на север към 35W. — След като издиктува регистрационния номер на колата, той продължи: — Тя се казва Фийби Хънтър. Отвлечена е от Мери О’Райли, която има пистолет. — Главата му туптеше от болка, но той успя да се овладее и да говори спокойно. — Трябва ни и бърза помощ в „Президеншъл риълти“. Шестдесет и две годишен мъж с открита рана на главата. В несвяст е.

— Вие къде сте, господине?

— Гоня колата на майка си — отговори той с разтреперан глас. — Побързайте и информирайте капитан Брус Абът и детектив Оливия Съдърленд. — Стигна до едно кръстовище и осъзна, че няма представа накъде са тръгнали. — Не ги виждам. Никъде.

— Господине, моля ви да се върнете на местопрестъплението. Аз вече изпратих помощ.

Дейвид отби в една бензиностанция. Сложи ръка на устата си, неспособен да разсъждава, нито да диша. Загледа се в телефона си, сякаш в очакване той да иззвъни. И той наистина зазвъня. Търсеше го Оливия.

— О, боже — промълви тихо той, загледан в кръстовището пред себе си. — Няма я.

— Кой го няма? — запита рязко тя. — Дейвид? Какво става?

Тя не знаеше. Дежурният полицай не беше имал време да й позвъни.

— Майка ми. Отвлякоха я — отговори той с пресипнал, сякаш чужд глас. — Мери О’Райли.

— Какво? Ти къде си?

— Не знам. — Огледа се, видя указателните табелки, пое си дъх и каза на кое кръстовище е. — Трябва да се връщам. Глен пострада.

— Дейвид. Спри се и кажи какво става.

Но Дейвид вече правеше обратен завой в колата на Труман, за да се върне.

— Ти получи ли съобщението ми за Мери О’Райли?

— Да. Издирваме я. Ти как разбра за нея?

— За какво я търсите? — запита той, като мигаше силно, за да фокусира погледа си върху другите коли.

— Как разбра за нея?

Оливия не беше отговорила на въпроса му, от което кръвта му се смрази още повече.

— Линкълн поддържа сайта на Мос. Мери О’Райли е платила разходите за сайта.

За момент Оливия не каза нищо.

— Добре. Къде я откри?

— Отидох при брата на Линкълн, Труман. Той е помогнал на брат си да намери бунгалото на Глен вчера. Мери му е секретарка. — Дейвид имаше чувство, че цялото му тяло е изтръпнало, но някак си успя да стигне обратно до офиса на Труман. — Глен е пострадал. Не знам колко сериозно. Обадих се на 911.

— Добре — отговори спокойно Оливия. — Къде си?

— „Президеншъл риълти“ — отговори Дейвид и влезе олюлявайки се през вратата. — Трябва да затварям.

Остави телефона си настрани и притисна с пръсти врата на Глен, за да долови неравномерния му пулс.

Обърна безжизнения мъж настрани и видя какво е искала Мери.

— Чантата — промълви Труман. — Твоят приятел е взел чантата й. Защо?

Дейвид бутна чантичката настрана.

— Разкажи ми за Мери О’Райли и извади досието й, за да го дадеш на полицаите, когато дойдат тук.

Разтреперан, Труман отвори един шкаф и извади от него папка.

— Тя кандидатства за работата през лятото. Старата ни рецепционистка почина внезапно. Един ден Мери се появи и попълни молба. Аз се почувствах облекчен, защото дори не се наложи да пускам обява.

Дейвид почувства как кръвта му се смразява.

— Как е починала рецепционистката?

— Паднала по едни стълби. Тя беше възрастна. — Труман го погледна страхливо. — Защо? Мери се справяше отлично и се отнасяше добре с Линкълн.

— Как точно се е отнасяла с него?

— Успокояваше го. Когато нямаше много работа, разговаряха.

Като продължаваше да следи пулса на Глен, Дейвид се опита да разсъждава.

— За какво са разговаряли? — запита той, макар че се досещаше. Престън Мос.

— Не знам. Аз просто се радвах, че Линкълн е тих и мога да работя. — Труман изглеждаше все по-озадачен и уплашен. — Всичко това е заради Линкълн. Какво става?

Дейвид чу вой на сирени.

— Това искаме да разберем всички ние — отвърна мрачно той.

— Какво става? — запитаха медиците от Бърза помощ, които се втурнаха в стаята.

Труман посочи пода до бюрото на Мери.

— Мисля, че тя го е ударила с ето това.

Той сочеше някаква статуетка, по която имаше кръв.

Като се отмести, за да направи място на медиците, Дейвид се зае да оглежда бюрото, без да пипа нищо.

— Глен трябва да е влязъл. Все не го свърта. Сигурно е видял ето това — посочи той един фиш за заплата. — Досетил се е коя е тя.

Труман се загледа в телефона на бюрото й.

— Тя го е включила, за да ни подслушва. Знаела е, че разпитваш за Линкълн. Какво става тук, по дяволите?

Дейвид се загледа във фиша и усети как гърдите му се стягат от ужас.

— Тя отвлече майка ми.

 

 

Сряда, 22 септември, 14:00 ч.

Фийби стискаше волана и опитваше да не се паникьосва, но не й се отдаваше с пистолета, опрян в главата й. Жената беше млада, на не повече от двадесет и пет години, и не можа да се качи в колата си, след като беше изтичала от офиса, заради колата на Фийби. Тя тъкмо се готвеше да я премести, когато момичето скочи на седалката до нея, насочи пистолет към главата й и й нареди да кара.

— Коя си ти? — запита Фийби с разтреперан глас.

— Мълчи и карай — сопна се младата жена.

— Ще ме убиеш ли?

Момичето се разсмя горчиво.

— Искаш ли да те убия?

— Не. Моят приятел влезе вътре със сина ми. Нарани ли го?

— Не го убих, но ако не млъкнеш, ще убия теб. Ето там, горе завий надясно.

Фийби я послуша, като оглеждаше внимателно за подходящо място, където да спре колата.

— Не ти го препоръчвам — предупреди я тихо жената. — Наистина.

Фийби си пое дъх.

— Ще ти дам колата и телефона си. Няма да се обаждам на полицията.

— Късно е. Твоят дъртак вече се опита. Но ще ти взема телефона.

Мери бръкна в чантата на Фийби, намери телефона, извади батерията и я хвърли на задната седалка.

— Сега не могат да те проследят.

Фийби се замисли колко пъти през годините семейството й имаше неприятности и колко пъти тя на косъм се разминаваше със смъртта. Винаги смяташе, че е по-трудно да седиш, да чакаш новините и да се молиш. Грешала съм. Но семейството й винаги запазваше самообладание, действаше умно и успяваше някак си да се справи, докато пристигне помощ. Затова така ще направя и аз.

Започна да се моли, като безмълвно изговаряше думите, които беше произнасяла толкова често за другите.

— Какво говориш? — сопна се жената.

— Моля се.

— Спри! И без това никой няма да чуе молбите ти.

— Нищо — промълви Фийби. — И това ми стига.

Знаеше, че ще я търсят, и нямаше да допусне да се страхува. Вместо това щеше да се оглежда за запомнящи се обекти, за да намери обратния път, когато се измъкне.

Жената включи радиото и потърси новините.

— Днес бяха открити мъртви двама студенти от колежа — обяви сериозно говорителят. — Единият в апартамента си, а другият — в университетското общежитие. Полицията издирва Мери О’Райли във връзка с тези смъртни случаи. Ако ви е известно местонахождението на Мери Франческа О’Райли, молим да се обадите на полицията.

Фийби хвърли поглед към жената до себе си.

— Допускам, че вие сте Мери.

— Млъквай. И карай — отвърна тя и стисна зъби.

 

 

Сряда, 22 септември, 14:15 ч.

Оливия откри Дейвид на пода в офиса на Джеферсън. Беше пребледнял, по челюстта му се виждаха неприятни шевове, по ризата му имаше кръв.

— Добре ли си? — Тя коленичи до него.

Той я погледна с празни очи.

— Глен видял името на Мери на фиша за заплатата й и тя го ударила. Аз я подгоних, но тя стреля по мен. Не умее да стреля.

Оливия го докосна по китката и долови учестения му пулс.

— Дейвид, добре ли си?

Той затвори очи и отвърна:

— Не бях достатъчно бърз. Онази отвлече майка ми.

Оливия го погали по ръката.

— Кръвта по ризата ти твоя ли е, или на Глен?

— На Глен.

— Мислех, че днес си дежурен.

Устните на Дейвид трепнаха нерешително.

— Ако бях дежурен, това нямаше да се случи. Проклета котка.

— Нищо не разбирам, Дейвид.

— Контузих се на работа. Мама и Глен ме взеха от пожарната. Трябваше да почивам, но не послушах докторката. Намерих информация за сайта на Линкълн. От десет години го поддържа, на името на един умрял професор е.

— Ти каза, че Мери е платила част от сметките на Линкълн. Да не си проследил кредитната й карта?

— Да. И после ти се обадих с тази информация. Преди няколко часа — каза Дейвид с обвинителна нотка, но после отмести поглед. — Извинявай. Не исках така да прозвучи.

— Знам — отговори нежно Оливия. — Откъде разбра за брата на Линкълн?

— Вчера Линкълн го е търсил по мобилния.

— О! Значи си проверил разговорите му, докато ни чакаше вчера, така ли?

Дейвид кимна, без да се разкайва.

— Приоритети. Вашият е да хванете убиеца. Моят е да се погрижа да не дойде някой друг като Линкълн и да нарани семейството ми.

— Кога откри, че Мери е секретарка тук?

— Труман спомена името й, докато разговаряхме. Не знаех това преди разговора, иначе щях да ти се обадя. Нямаше да излагам майка си и Глен на опасност.

— Знам. Хеликоптерът на щатската полиция издирва колата.

Дейвид впери очи в Оливия.

— А вие защо търсехте Мери? Кажи ми.

Жената въздъхна.

— Смятаме, че е убила поне един от подпалвачите, а може би и всичките трима.

Дейвид затвори очи и адамовата му ябълка подскочи, когато той преглътна с усилие.

— С пистолет ли?

— Не.

— Така си и мислех. Хич не я бива в стрелбата. Само това ме държи — не може да стреля. Може би няма да… — заговори той, но се задави. — Господи! Тя отвлече майка ми.

— Знам — промълви Оливия. — Ще я намерим.

— Мери е кандидатствала за работата тук, за да е близо до Линкълн. Труман каза, че предишната рецепционистка паднала по стълби.

— О, не.

Дейвид отвори очи, ужасен.

— Тя е разговаряла с Линкълн. Така трябва да е разбрала за стъклените топки и за буквите, надрасквани на полюса.

— Как го е открила?

— Предполагам, че чрез сайта. Трябва да питаме Линкълн.

Оливия кимна.

— Ще го попитам.

— И аз ще дойда — добави Дейвид и я изгледа яростно. — И не си помисляй да ми отказваш, защото може да ви потрябвам. — Сбърчи устни в горчива усмивка и продължи: — Аз съм пожарникарят, който спасява котки.

— Оливия — обади се Ноа, който стоеше до бюрото на Мери и изучаваше съдържанието на чантичката й. Той също беше силно пребледнял. Фиби Хънтър беше като майка на Ив. Но Ноа умееше да работи под напрежение. Оливия знаеше, че той няма да загуби самообладание.

— Телефони. Много телефони — каза колегата й, вдигна един MP3 плейър с обвитата си в ръкавица ръка и го огледа. — Тук пише „номер едно“.

— Пусни го — помоли Дейвид.

Ноа го послуша и Оливия и Дейвид се загледаха в екрана, навели глави до слушалката. Чуваше се слабо музиката от филма „Мисия невъзможна“, но когато се появи първият кадър, Оливия разбра всичко.

— Господи — каза тя тихо. — Това е Трейси Мълън.

На записа се виждаше лицето й зад прозореца в жилищния блок — с отворена уста в безмълвен писък, а ръцете й удряха стъклото.

— Някой е направил запис — каза Дейвид ужасен, когато лицето на Трейси се изгуби, а дланите й се спуснаха по стъклото. — Аз видях тези следи от ръцете й.

Камерата се насочи обратно към четири фигури с ясно разпознаваеми лица на лунната светлина.

— Джоел, Мери, Ерик и Албер — обобщи Оливия. — Джоел се бори да се върне в сградата. Ерик и Албер го държат, а после Албер го удря по главата.

— След това Албер и Ерик отнасят Джоел — каза Ноа. — Точно както си мислехме.

Оливия видя как Мери хвърли последен поглед към прозореца, преди да последва Албер и Ерик до оградата, където измъкнаха Джоел навън.

— Точно както си мислехме — прошепна тя.

— Някой е направил запис — повтори Дейвид. — Някой е стоял и е гледал как Трейси умира.

— Значи имаме пети човек — въздъхна Ноа.

Видеозаписът се смени.

— Складът на Томлинсън преди пожара — промълви Дейвид.

— Това е връзката — каза Ноа. — Петият човек ги е изнудвал.

Видеозаписът спря и тримата останаха безмълвни за момент. След това Оливия разгледа телефоните и намери този, на чийто гръб пишеше „№2“.

— Много съобщения. Прикачени файлове. Снимки. Горящият склад на Томлинсън, тялото на Ерик точно както го намерихме — каза тя и отвори следващата снимка.

— Това е къщата на Дориан Блънт — каза Дейвид. — Преди да изгори всичко около нея.

— И снимка на Албер, но мъртъв — добави Оливия. — Съобщението е „Да ти го начукам“. Предполагам, че на Мери й е омръзнало да я разиграват. Така са общували с изнудвача. Трябва да се обадим на Абът.

Ноа набра номера.

— Брус, имаме и пети участник… — каза той и се заслуша намръщен. — Ти откъде разбра?

След това погледна към Оливия и обясни:

— Остин Дент е в участъка. Абът му е показал снимки на Джоел, Ерик и Албер, и той е казал, че онзи мъж не е сред тях.

Оливия събра вещите от чантата на Мери.

— Кажи му, че идваме. — Погледна Дейвид: — Да те закарам ли в болницата при Глен?

— Не. Трябва да говоря с Линкълн. Ще се побъркам, ако не направя нещо.

Оливия кимна, като се надяваше Абът и Донахю да се съгласят с решението й.

— Добре. Да тръгваме.