Карън Роуз
Ням писък (24)

Глава двадесет и трета

Сряда, 22 септември, 10:30 ч.

Оливия се беше надявала, че днес няма да ходи в моргата. Тази сутрин неприятностите й идваха в повече. С тежки като олово крака тя последва Ноа през коридорите, които сякаш се стесняваха с всяка следваща стъпка.

По-рано сутринта с Иън обсъдиха Джоел в един от кабинетите, но този път се връщаха в залите за аутопсии, в някоя от които се намираше и Кейн.

Със силно разтуптяно сърце Оливия спря, за да успокои дишането си.

— Ноа, почакай.

Той се обърна изненадан.

— Какво има?

Леко унижена, макар и донякъде успокоена от признанието пред Донахю същата сутрин, тя призна:

— Имам пристъпи на паника след ямата с труповете.

— Мога ли да помогна? — запита Ноа с разбиране.

— Не. Това трябва да го преодолея сама. Но… този път е по-трудно от обикновеното.

— Знаеш ли, ти много се насилваш. Да не мислиш, че си първата, на която се случва това?

— На теб случвало ли ти се е?

Ноа кимна.

— Преди много време. Готова ли си да тръгваме?

— Налага се да съм готова. И как се справяш? — промълви Оливия, като закрачи редом с него. — Когато ти дойде много?

— Терапевтичен секс — усмихна се кисело Ноа. — Сериозно говоря — възкликна той, като чу презрителния й смях. — Понякога човек трябва да избяга за малко от реалността.

Оливия си спомни удивителния секс, който правиха с Дейвид сутринта, и се почувства малко виновна, че през тези минути е забравила тъгата си. Знаеше, че това е глупаво и че самият Кейн би й казал същото, но й стана малко по-леко, като чу същото от Ноа.

— Благодаря ти. Имах нужда да чуя това.

— Няма проблем — каза Ноа, след което отвори вратата, надникна и се обърна към нея. — Само Джоел е.

Той разбираше, че Оливия се страхува да не види вътре Кейн. Тя си пое дълбоко дъх и се насили да тръгне.

Иън ги очакваше нетърпеливо.

— Отпред ме чака един ядосан гробар — каза той. — Трябва да побързаме.

— Какво толкова важно има? — запита Ноа.

— Това.

Иън вдигна чаршафа и откри таза на Джоел.

— Ето тук. Убождане с игла.

Ноа потръпна.

— Инжектирал се е в слабините? Господи, мразя като правят така.

Оливия стисна зъби и се насили да погледне.

— Обикновено така постъпват закоравелите наркомани. Намери ли следи от игли на други места?

— Съмнявам се, че се е инжектирал сам — отговори Иън. — Открих активното вещество от хапчетата в стомаха му, както ви казах преди, но после се замислих. Хапчетата, които е погълнал, за да вкара толкова активно вещество в стомаха си не съответстват на високите нива наркотици в тялото му. Предполагам, че е изпил първите две хапчета, а останалото е инжектирано. Тъй като не се вижда да се е инжектирал преди и предвид двете хапчета, които вече са се намирали в тялото му, се съмнявам, че би успял да достигне феморалната си вена, без ръката му да трепери.

— Значи някой друг го е инжектирал — каза Оливия и изпита облекчение за семейство Фишер.

— Дали Джоел не е мислел да издаде останалите — каза Ноа. — И така да са му затворили устата?

— Има и друго — продължи Иън. — След инжектирането той много бързо ще изпадне в наркоза, не както ако е само с хапчетата. Не знам как изобщо е карал колата.

Оливия се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Че според мен не е изкарал сам колата си от пътя — отговори Иън.

— Значи са го настанили зад волана, натиснали са крака му върху газта и са включили колата на скорост отвън — каза Ноа. — Правено е вече.

— Доста силен е бил този, който е сложил Джоел на седалката — отбеляза Оливия.

— Или пък са го дърпали през скоростния лост — допусна Иън. — Когато знаеш какво търсиш, гледаш с други очи.

При тези думи той посочи едно охлузване на лявото бедро на Джоел.

— Това може да е получено, като е излетял от колата или пък от скоростния лост.

— Мисля, че това ще успокои донякъде семейство Фишер, но ще засили мъката им — каза Оливия. — Някой е убил сина им.

 

 

Сряда, 22 септември, 11:15 ч.

Остин стоеше на един тротоар в центъра на Минеаполис пред огромната стъклена витрина на една фитнес зала, от чийто таван висяха големи телевизори. Те трябваше да са с включени субтитри за хората, които се потяха вътре на различните уреди.

Показваха лицето му по всички новини. Подпалвачите бяха предизвикали нов пожар снощи — с четири жертви и множество ранени. Това трябваше да спре. Аз трябва да помогна да спре. След това започна нов репортаж, от който кръвта му се смрази. Бомбена заплаха. В моето училище. За малко да отвлекат ученик. Убит детектив от полицията. Изчезнала преводачка.

Не се съмняваше, че бомбената заплаха е свързана с него. Дали не опитват да го убият, за да не проговори? Дали са искали да хванат Кени, за да не говори и той?

На екрана се появи мъж, който се представи като капитан Брус Абът, а до него застана жестомимична преводачка. „Обади се, Остин. В опасност си. Ние ще те пазим.“

Той сведе поглед към мобилния телефон в ръката си. Кени беше пратил ново съобщение.

„Не вярвай на полицаите. Обади ми се. Аз мога да те скрия.“

Остин знаеше как да раздели истината от лъжата. Изпрати отговор на новия телефон на Кени.

„Тук съм. Страх ме е. Къде да се срещнем?“

Натисна бутона за изпращане, преди да се поколебае. След това тръгна. Не искаше да стои на едно място и да привлича внимание. Трябваше да се движи.

 

 

Сряда, 22 септември, 11:15 ч.

С огромна сила на волята се бореше да мисли и за други неща, а не само за мълчанието на Остин Дент. Той продължаваше да е номер едно в новините, което значеше, че полицията още не го беше открила. Изпрати ново съобщение от предплатения номер. Не искаше да прекалява, но за бога, къде беше това хлапе?

Заради детектив Кейн трафикът беше претоварен тази сутрин. Тук идваха полицаи, за да тъгуват. Питаха се как може да се случи такова нещо на толкова свестен човек. И пред пенсия. Не беше честно.

Е, животът е нечестен, така че свиквайте. Прие следващата поръчка и в този момент телефонът в джоба му избръмча.

Остин. Най-после.

— Хей, Бъстър, трябва да изляза малко. Ще се справиш ли?

— Да — отвърна Бъстър, без да вдигне поглед от кафето с мляко, което приготвяше.

В мъжката тоалетна нямаше никой. Той провери телефона и се усмихна. Остин беше тук, в града. Много добре.

„Трябва да се срещнем — написа той. — В опасност си.“

„Кога? Къде?“

Той трябваше да е Кени, който е в училище, на двадесетина минути от центъра на града.

„12:30 — написа той. — Ще избягам на обяд.“

„МакД до училището?“

Той се намръщи. Онзи Макдоналдс се намираше срещу закусвалнята, при която той отвлече преводачката.

„Много полицаи те търсят. Паркинга на библиотеката.“

„Добре.“

„Крий се дотогава. Полицаите те търсят. Лъжат. Не им вярвай.“

Е, това щеше да реши въпроса с Остин Дент, докато той лично се погрижеше за него.

 

 

Сряда, 22 септември, 11:20 ч.

— Не си е вкъщи — промълви Оливия, която стоеше на изтривалката пред вратата на Ерик Марш.

— Можем да поискаме заповед за обиск — предложи Ноа, но тя поклати глава.

— Браян Рамзи не можа да ми издейства заповед за Джоел снощи, а имахме доказателства, че е присъствал на пожара. Тук няма да получим заповед. Не и ако не намерим нещо.

Вратата на апартамента вляво се отвори и оттам надникна един свадлив старец.

— Сигурно е на училище. Някакво инженерство учи. За какво го търсите?

— Искаме да говорим с него — отговори Оливия. — Аз съм детектив Съдърленд, а това е детектив… Уебстър. — Едва се овладя, за да не каже Кейн. — А вие сте?

— Джед Ърли — изгледа ги злобно мъжът. — Идват, отиват си. Дадеш ли апартамент на хлапе на тези години, си търсиш белята.

— Кои си идват и отиват? — запита Оливия.

— Хлапета. Предимно онзи, французинът. Албер — изсумтя мъжът. — Наистина, свободни са да правят каквото си поискат в дома си, но и аз трябва да съм свободен да не ги слушам.

— Значи Ерик и Албер са… — предположи Оливия, а Ърли кимна нацупен.

— Всяка нощ. По цяла нощ. Господи — потрепери мъжът. — Искаше ми се понякога да нося слухов апарат.

— Вие казахте „хлапета“, повече от едно — обади се Ноа. — Кой друг идва?

— Друго момче и едно момиче.

Оливия наостри уши.

— А имената им да сте чули?

Мъжът се намръщи.

— Аз не подслушвам.

— Но имате добър слух — отговори предпазливо Оливия и мъжът се ухили.

— Така е. Мери и Джоел. Но не знам фамилните им имена. Според мен учеха заедно. Всички носеха компютри. Понякога Джоел донасяше някакви големи схеми, навити на руло.

Разбира се, че не подслушваш — помисли си Оливия.

— А кога за последен път видяхте Ерик?

— Вчера. Носеше някаква кутия. След това не съм го виждал. Имах час при лекаря.

— Кога се върнахте от прегледа? — запита Ноа.

— Минаваше два, но не съм ги виждал. Тук, обаче, става нещо. В понеделник сутринта всички те спореха шумно за нещо. Събудиха ме.

Вратът на Оливия настръхна.

— По кое време беше това, господине?

— Към един или два часа. Очите ми не са много добре и не видях часовника. Съжалявам.

— Не, много ни помогнахте — увери го Оливия. — Ще бъдете ли тук по-късно?

Мъжът кимна.

— Нещо лошо са направили, нали? Искам да кажа, сега се сещам коя сте. Вие работехте по случая с убийствата в онази яма. Вие разследвате убийства.

— Да. Точно сега не знаем какво са направили и какво не са направили, но ви благодаря за съдействието.

Оливия проговори едва след като седна в колата на Ноа:

— Мисля, че сега можем да вземем заповед за обиск.

— Обади се на прокурора! Аз ще се обадя до всички летища и ще се погрижа Ерик да не се измъкне. Семейство Фишер казаха, че той има пари. Може да избяга.

Двамата вдигнаха телефоните си, но докато Оливия обясняваше ситуацията на прокурора Браян Рамзи, Ноа й махна да изчака.

— Кажи му, че вчера сутринта Ерик Марш е купил еднопосочен самолетен билет до Париж. Самолетът е излетял в пет и тридесет вчера следобед, но Ерик не се е качил.

— Чух това — отговори Браян. — Ще получите заповедта до тридесет минути.

Оливия прекъсна връзката.

— Добре, да видим къде сме. Джоел е присъствал на пожара. Интимен приятел е на Мери и приятел на Ерик, който пък е интимен с Албер.

— Може всички да са участвали. Мики не каза ли, че там е имало най-малко трима души?

— Да. Но каква връзка имат Джоел и компания с Томлинсън и с Дориан Блънт?

— И кого е видял Остин Дент да убива Уимс, а после да се качва на лодка от пристана в съботната нощ?

— И как се вписва съпругата на Томлинсън? — присви очи Оливия. — Защо й трябва да ни лъже?

— И защо оставят стъклените топки? Защо само две? Защо не оставиха една на снощния пожар?

— Нещо ми подсказва, че намерим ли Ерик, Мери и Албер, ще получим отговорите. Хайде да вземем ключа от домоуправителя и да чакаме при вратата на Ерик. Не искам да ни се измъкне.

 

 

Сряда, 22 септември, 12:00 ч.

Дейвид категорично отказа да шофира и майка му дойде в пожарната служба с Глен, за да го откара обратно в апартамента. Глен шофираше след тях с пикапа на Дейвид. В момента майка му приготвяше супа, която трябваше да излекува всичките му болежки. Винаги успяваше. Или може би го лекуваше суетенето на майка му? Вероятно и двете вършеха работа.

Двамата с Глен решиха да седнат в градината на сестрите Горски и Дейвид се обади на Итън, а Глен го гледаше нетърпеливо, докато разговаряха.

— Е? — запита той, когато Дейвид прекъсна връзката.

— Този човек е плашещо ефективен. Казва, че регистрацията за сайта на Линкълн е платена от Мери Франческа О’Райли на двадесет и три години.

— А господин Ефективен даде ли адреса на госпожица О’Райли?

— Даде номер на пощенска кутия, но пък номерът на социалната й осигуровка е свързан с няколко адреса. Актуалният е в общежитие на университета.

— Където е учил онзи хлапак, Джоел Фишер — каза Глен замислено.

— Където учат хиляди хлапета. Това не означава, че са се познавани с Джоел или че е присъствала на пожара, но определено има някаква връзка с Линкълн Джеферсън. Не може просто ей така да плати сметката му с неговото потребителско име и парола.

— Освен ако не й е помагал някой като Итън. Или ако самата тя не е като Итън.

— Итън носи бяла шапка — промълви разсеяно Дейвид, а после, когато Глен се разсмя и привлече вниманието му, се усмихна на думите си. — Така ги наричат. Това са хора, които използват хакерските си умения за добро, не за зло. Мисля си, че Мери не носи бяла шапка. Освен това е платила със собствената си кредитна карта. Колко потайно ти се струва това?

— Изглежда си прав, но си мисля, че трябва да споделиш информацията с твоята хубава детективка.

— И аз мисля същото, но тя няма да е доволна, като разбере как съм научил тези неща.

— Ти мислиш ли, че след снощи на нея ще й пука? След снощи на теб пука ли ти?

Дейвид се замисли за Джеф и за Кейн.

— Не. Възможно е Мери О’Райли да е обикновена почитателка на Мос, както Линкълн. Може точно тя да е помогнала на Линкълн да ме намери вчера, но все пак трябва да знам защо?

— По-важното е ще го направи ли тя отново? По-добре се обади на полицайката.

Дейвид посегна към телефона си, който иззвъня в същия миг. На екрана се изписа името на Итън.

— Проверих един Труман Джеферсън — каза той. — Линкълн му се е обаждал от мобилния си телефон.

— По-големият му брат — отговори Дейвид. — Снощи научих името му. Какво за него?

— Той се занимава с недвижими имоти. Съвсем лесно е можел да намери адреса на твоя приятел.

— Значи Труман му е помогнал, а не Мери.

— Вероятно. За Мери не знаем нищо. Единственото друго обаждане от Линкълн е до предплатен номер. Предплатените също могат да се проследят, но изискват повече координация. Ще ми е необходимо много повече време и контакт с притежателя му. Трябва ли ти нещо друго?

— Братът, Труман, имаш ли представа доколко е стабилен?

— Питаш дали е луд? Не знам. Дали е имал неприятности? Не. Дори няма глоба за неправилно паркиране. Но през годините Линкълн е натрупал внушителен списък с нарушения. Предимно скитане, нарушаване на обществения ред, няколко кражби от магазини. Труман изглежда свестен поне на хартия.

— Благодаря, Итън.

Дейвид затвори телефона си и измъкна от джоба си предплатения телефон, който беше купил предишната вечер.

— Какво правиш?

— Ще уговоря среща с Труман Джеферсън, но не искам да знае кой съм. Искам да го видя, да се убедя, че не е откачен и че разбира какво ще се случи, ако отново помогне на Линкълн. А после ще се обадя на Оливия, за да й предам информацията.

За късмет, Труман Джеферсън имаше свободно време след обяда и секретарката, която записа Дейвид като заинтересован клиент с фамилно име Смит, му насрочи среща в един и половина.

Оливия не отговори. Дейвид се свърза с гласовата й поща и остави съобщение.

— Аз съм. Трябва да говорим за една жена на име Мери О’Райли. Обади се. Важно е.

— И сега какво? — запита Глен.

— Качвам се горе, за да хапна от супата на мама преди срещата с брата на Линкълн.

Глен го последва към изхода от градината.

— Спъването в котки стимулира апетита.

— Биенето на самодоволни дъртаци го стимулира още повече. Идваш ли?

Глен се усмихна сладко.

— Разбира се. Харесва ми как готви майка ти.

 

 

Сряда, 22 септември, 12:00 ч.

Домоуправителят отвори вратата на апартамента на Ерик Марш и пристъпи вътре заедно с Оливия и Ноа. Макар и все още поносима, миризмата на смърт се долавяше ясно.

— По дяволите! — промълви домоуправителят. — Мразя да става така.

И аз — помисли си Оливия. Ноа я побутна скришно по лакътя, иначе тя нямаше да тръгне. Тялото лежеше на леглото в спалнята, проснато по гръб, без дрехи, а на нощното шкафче се виждаше празен тоалетен несесер.

— Той е — каза домоуправителят. — Ерик Марш. Не съм предполагал, че ще си иде така.

— А как смятахте, че ще си иде? — запита Ноа, за да даде възможност на Оливия да се успокои.

— Винаги си мислех, че приятелят му ще го очисти. Той прилича на разбойник.

Оливия не смяташе, че някой би описал Джоел така.

— Албер ли имате предвид?

Мъжът кимна мрачно, като все още гледаше тялото.

— Да. Добрият стар Ал. Винаги съм подозирал, че акцентът му е престорен, но му помагаше да сваля мадамите.

Ноа вдигна вежди, учуден.

— Ние мислехме, че Албер и Ерик са двойка.

— Така е. Но Албер има ключ и когато Ерик отсъстваше, се възползваше. Може Ерик да е разбрал, че онзи му изневерява.

— А изневерявал ли е с Мери? — запита Оливия и домоуправителят се намръщи.

— Не знам това име, но ако е красива и има пари, не бих се съмнявал.

— Как изглежда Албер? — запита Ноа.

— Едър. Играе хокей в университета. Адски добър защитник, но играе грубо, без финес.

Мъжът посочи една снимка, на която Ерик стоеше, преплел ръце с висок, тъмнокос и добре изглеждащ мъж с много широки рамене.

— Ето как изглежда. Това е той.

Идеално — помисли си със задоволство Оливия.

— Господине, ще трябва да доведем тук съдебен лекар и хора от следствената лаборатория. Бихте ли ни изчакали отвън? И моля ви, не разговаряйте с пресата.

— А, аз не мога да ги понасям — отвърна мъжът и отстъпи назад. — Е, поне наемът за следващия месец е платен.

Ноа съпроводи домоуправителя навън, а Оливия се обади на дежурния екип на съдебна медицина. След това коленичи до леглото и огледа с фенерчето зоната около таза на Ерик.

— Всичко там ли е все още? — запита сухо Ноа, когато се върна в стаята.

Тя вдигна поглед.

— Има малко засъхнала кръв на същото място, където е инжектиран и Джоел.

Веждите на Ноа се повдигнаха от изненада.

— Кучи син. От снимката се вижда, че Албер е достатъчно силен да пренесе Джоел и да го сложи на предната седалка на колата.

— Иън каза, че онзи, който е ударил Уимс, трябва да е бил висок поне метър и осемдесет, ако се съди по разположението на пукнатината в черепа. Албер определено е толкова висок.

След като огледа стаята, Оливия добави:

— Не се виждат следи от борба.

— Ти май вече си добре — отбеляза Ноа.

— Вече съм добре. Благодаря, че ме побутна в началото.

— Няма проблем. Абът се обади, докато извеждах домоуправителя. Говорил е с Кени в тайната квартира. Момчето си спомнило, че в микробуса на убиеца имало скенер за полицейските честоти.

— Подслушва ни — отвърна Оливия.

— Да. Абът не иска да говорим за Остин и затова ще използваме специална честота, когато става въпрос за него. Освен това тук, в камината, някой е горил хартия.

— Унищожаване на доказателства. А дори и ако намерим отпечатъците на Албер тук, той ще каже, че е живял в този апартамент и толкова. Трябва да видим как да го свържем с този случай.

— Може да си е задържал комплекта. Тук не виждам спринцовки или лъжички за дрогата.

— А и дрогата трябва да се нагрее, за да се разтвори във водата и да се инжектира — поясни Оливия. — Който и да е инжектирал тези двамата, го е направил както трябва.

След това се зае да отваря чекмеджетата и отбеляза намръщена:

— Няма мобилен телефон, няма лаптоп.

— И в другата стая няма. Следваща спирка — кабинета на секретаря на университета. Там ще имат адреса на Албер. Едва ли в хокейния отбор има много момчета с това име.

— Но трябва да потърсим и Мери. Ранобудният сърдитко от съседната врата каза, че тя и Джоел са идвали тук заедно, за да учат, с навити рула хартия — чертежите. Тя също е замесена в това.

— И — добави Ноа — ако Албер убива съмишлениците си, може тя да е следващата.

— Мисля си, че от нея ще разберем каква е връзката с Томлинсън и Дориан Блънт. Все още няма логика в тези пожари, освен първия, който се оказа параван за много по-големите им планове.

— Или както ти и доктор Донахю казахте вчера различни цели. Някой е оставил стъклени топки при първите два пожара, но не при третия. Целите на природозащитниците имат връзка с първия и втория пожар. А Томлинсън е връзката между втория и третия пожар.

Оливия прехапа устни.

— Джоел почина преди втория пожар. Мики каза, че там е имало трима души. Албер е присъствал, защото само той е достатъчно висок да удари Уимс по главата. Джоел е присъствал, защото в дробовете му открихме дим, а по обувките му — лепило.

Ноа отвори гардероба на Ерик.

— Леле, това хлапе е похарчило доста пари за дрехи. — Коленичи, но след миг се изправи, стиснал една маратонка в ръка. — Лепило. Изглежда не са разбрали, че са стъпили в лепилото, иначе са щели да се отърват от тези маратонки.

— Значи и Ерик е присъствал. Така стават трима. Кени каза, че Остин е видял някой да се качва на лодка от пристана. Това прави четирима. Дали Албер е четвъртият? Той ли е убил Уимс?

И Кейн. Въпреки гнева, който избухна в нея, Оливия се намръщи. Нещо не пасваше.

— При оградата, откъдето са се измъкнали, има една следа, а на пристана няма никакви следи от лепило. Значи нито Ерик, нито Джоел са били там. Да приемем, че Джоел е искал да промени решението си и Албер е фраснал и него. Би ли могъл Ерик да отнесе Джоел сам, без да оставя следи от него, а Албер през това време да изтича около блока към пристана и по пътя да застреля Уимс?

Ноа огледа тялото на Ерик.

— Кльощав е. Може да успее да тегли Джоел, особено ако е уплашен, но по-вероятно е Албер да го е носил, още повече че той го е ударил.

— Мери също не е била на пристана, защото Остин е видял мъж. Може Албер да е бил този мъж, а Мери да е помогнала на Ерик да носи Джоел.

— Може би, може би. Хайде да намерим Албер и Мери и да получим по-достоверна информация.

 

 

Сряда, 22 септември, 12:30 ч.

Остин се криеше в сенките на уличката до библиотеката. Оттук виждаше всяка кола от улицата, а зад него имаше телена ограда, висока над два метра и никой не можеше да го изненада оттам.

От това по-безопасно не можеше да стане.

Затаи дъх, въпреки че се досещаше какво ще се случи. Библиотеката се намираше почти на миля от училището. За да може Кени да дойде тук в 12:30, ще трябва да излезе десет минути преди третото междучасие от урока по английски език, а старата дама Макман не позволяваше да се ходи до тоалетната. Какви изгледи имаше Кени да дойде? Никакви.

На паркинга спря бял микробус, от който излезе един мъж и мина край колата на Остин. Застинал на място, Остин видя лицето на мъжа, който уби пазача и запали пожара, в който загина Трейси. Якето на мъжа помръдваше при всяка крачка и Остин забеляза отблясъка на метал. Мъжът носеше пистолет. Пистолетът, с който уби пазача.

Онзи се огледа и зачервен и ядосан, тръгна отново.

Насам. Идва насам. О, боже! Какво да правя?

Бягай. Но нямаше къде да иде, а в джоба си носеше само тъпото сувенирно ножче. Не мърдай. Не мърдай.

Мъжът спря рязко, върна се в микробуса си и замина.

Разтреперан, Остин се свлече до тухлената стена. Защо си тръгна мъжът? Трябваше да намери полицаите, но се страхуваше да помръдне и да диша. Страхуваше се, че мъжът чака на улицата той да се покаже от скривалището си.

С разтреперани ръце Остин отвори телефона си и намери съобщението от капитан Брус Абът.

„Остин е — написа той. — Искам помощ.“

След това натисна бутона за изпращане.

След няколко секунди получи отговор: „Къде си?“.

Поколеба се, но реши, че полицаите поне няма да го застрелят.

„До библиотеката при училището.“

„Ще пратя полицаи до две минути. Стой там. Моля те.“

Две минути бяха прекалено много време. Мъжът щеше да се върне — Остин знаеше това със сигурност. Ще паркира микробуса си и ще се върне пеша. Отвори съобщението от престорения Кени и написа отговор.

„Дойдоха полицаи. Избягах. Крия се зад Суиндълс.“ — „Суиндълс“ беше италиански магазин за сладолед на шест преки в другата посока. — „Моля те, ела бързо. Страх ме е.“

След миг мъжът с пистолета отговори.

„Добре. Стой там.“

Изведнъж се появиха тичешком двама мъже с костюми, като единият държеше радиостанция в ръка. Полицаи. Те бяха подплашили мъжа. С омекнали като гума крака Остин излезе на светло.

— Помощ — извика той с плаха надежда, че ще го разберат.

Двамата с костюмите се извърнаха и изтичаха към него. Остин падна на колене зад една кола и се сви, за да се крие от улицата.

— Той идва — каза с жестове, като опитваше да изговаря думите, но сърцето му биеше таткова силно, че езикът му не го слушаше. — Ще ме види. Той е с бял микробус.

Един от мъжете изтича, а другият кимна към Остин, преди да насочи поглед към улицата. Бяха го разбрали. След минутка една тъмна кола се появи и го натикаха на задната седалка, където той се сви, за да не се вижда отвън. Надникна над облегалката — отзад пристигна полицейска кола с включена лампа. Двамата мъже с костюмите разговаряха с униформените полицаи.

— Хей — каза Остин и направи жест, сякаш пише.

Един от костюмарите му подаде лист и химикалка.

„Той беше тук — написа бързо Остин. — Видя ви и си замина. Аз му писах, че съм избягал при Суиндълс.“

След това върна листа и посочи към заведението за сладолед.

Мъжът с костюма направи знак на Остин да не става, след което каза нещо на останалите, наведе се отново, за да напише отговор, а после подаде листа на момчето.

„Защо се срещнахте тук?“

Остин въздъхна.

„Представи се за Кени, моя приятел — написа той. — Пишеше, че искате да ме арестувате. Не знаех на кого да вярвам. Реших да го накарам да дойде тук, за да видя дали наистина това е Кени, но не беше той, а онзи, който уби пазача.“

Изтощен, той подаде листчето на мъжа.

Мъжът се обади по телефона си, след което каза нещо по радиостанцията. След това се зае да пише нещо много дълго в тефтерчето си и го подаде на Остин.

„Аз съм детектив Фелпс. Сега си в безопасност. Не се надигай. Смятаме, че онзи мъж има скенер на полицейските честоти в микробуса си. Приятелят ти Кени го е видял снощи, когато онзи го отвлече. По радиостанцията съобщихме, че сме намерили колата ти, но ти си избягал. Искаме онзи бял микробус да те търси още, за да го заловим. Затова не вдигай глава и не използвай телефона си. Когато стигнем в участъка, ще осигурим преводач.“

Разтуптяното сърце на Остин се поуспокои.

„А майка ми?“ — написа той.

„Моят капитан ще се свърже с нея и ще й каже, че си в безопасност. Ще я доведем тук.“

Остин се поотпусна. За момента се намираше в безопасност, но онзи мъж все още беше на свобода.

„Полицаите как ще разберат кого да търсят? И къде е Кени?“ — написа той и върна тефтерчето.

„Имаме специална радиочестота за този случай. Кени е в тайна квартира. Ще се върна след минутка. Не вдигай глава.“

Детективът му върна тефтерчето, след това протегна ръка, за да си го вземе обратно, а след това изчезна и остави Остин да се надява, че е постъпил правилно.

 

 

Той изключи скенера си. Полицаите бяха видели колата на хлапето, по дяволите, но то им се беше измъкнало. Изведнъж тук се напълни с ченгета, които след снощните събития щяха да търсят бял микробус.

— И сега какво? — промълви на глас той. Хлапето е без кола и не може да стигне далеч. Той мина бавно край магазина за сладолед, забавен от шофьорите пред себе си, които спираха, за да зяпат. Не видя никакво момче. Продължи напред край училището и спря на паркинга пред една бакалия. Тук имаше толкова много микробуси, че неговият нямаше да изпъква.

Тъкмо тръгна да търси хлапето, когато получи ново съобщение на друг телефон, в другия джоб. Идваше от телефона, който той беше дал на Ерик и който сега се намираше при Албер.

„Да ти го начукам“ — пишеше в съобщението. Имаше и прикачен файл. Той го отвори и видя себе си, загледан в малкия екран на телефона си. Този ден отиваше много на зле.