Карън Роуз
Ням писък (22)

Глава двадесет и първа

Сряда, 22 септември, 04:30 ч.

Дейвид не можеше да заспи. Лежеше, прегърнал Оливия, а пред затворените му очи се редуваха различни картини. Премазания Зел, мъртвия Кейн. Тя можеше да е на негово място. Сред всички мисли в главата му, тази се открояваше най-ярко.

Оливия също не спеше. Лежеше в прегръдките му и дишаше леко. Потръпна и въздъхна, когато той докосна с устни мократа й от сълзи буза.

— Хей.

— Постоянно ми е пред очите — прошепна тя задавено. — Виждам го проснат на тревата. Не мога да повярвам, че е истина.

Дейвид я обърна към себе си и тя опря свитите си юмруци в гърдите му, а после отвори длани и заби нокти в кожата му, разтърсена от нови ридания.

— Всичко е наред — промълви той. — Плачи, ако ще ти олекне. Аз съм до теб.

Милваше я по главата, докато Оливия притихна, но продължаваше да диша на пресекулки. Тя потри длани по гърдите му, за да избърше сълзите си.

— Намокрих те.

— Няма значение.

— Трябва да помисля.

— Не, скъпа. Трябва да скърбиш, а това отнема време. Кейн беше добър човек, добър полицай и твой партньор. Заедно сте прекарвали повече време, отколкото много хора прекарват със семейството си. Той ти пазеше гърба и ти му имаше доверие. Обичаше го.

— Да — отвърна Оливия с пресипнал глас. — Не съм плакала така дори когато почина майка ми.

Дейвид долови чувството за вина в гласа й.

— Това не те прави лоша дъщеря.

Тя вдигна глава и го погледна в тъмното.

— Какво?

— Изпитваш вина, защото страдаш за Кейн повече, отколкото за майка си, не е ли така?

Тя кимна и сълзите рукнаха отново.

— Тя ми беше майка. Аз плаках, но сега е съвсем друго. Имам чувството, че някой ми е изтръгнал сърцето. Нима това не ме прави лоша дъщеря?

— Онази нощ в Чикаго ми каза, че тя ти липсва и че си я обичала.

— Така ли?

— Да. Но останах с впечатлението, че нещата между вас не са били лесни.

Оливия отпусна глава на рамото му и въздъхна.

— Не бяха. Тя ме обичаше. Знам го със сигурност. Но аз все не успявах да я накарам да се чувства щастлива. Нищо не успявах да направя както трябва, а и тя понякога ме поглеждаше така, сякаш ме мрази. Не разбирах защо, докато не видях Мия за първи път.

— На погребението на баща ти.

— Заминах спешно за Чикаго още щом научих, че е починал, и стигнах навреме за погребението. Мия носеше синята си парадна униформа и стоеше до ковчега заедно с майка си. Полицаите свиха флага и го дадоха на майка й, след което тя се обърна и почти го набута в ръцете на Мия. Помня колко ги мразех тогава. Но после Мия вдигна очи и дъхът ми спря. Сякаш се виждах в огледало.

— И тя трябва да е била доста стресната.

— Да. Тогава разбрах, че ние двете вероятно приличаме на баща си.

— Ти не си знаела как изглежда той?

— И името му не знаех. Майка ми не говореше за него. Когато бях малка, си представях как изглежда той. Питах се дали не скита някъде без памет или нещо такова. Не разбирах защо не ме е искал.

Дейвид преглътна тежко, като си я представи като дете.

— Родителите ми се обичаха и обичаха и нас. Винаги ще съм им благодарен за това. Съжалявам, че ти не си имала такова семейство.

— Благодаря ти. Радвам се, че оценяваш какво си имал. Навремето страшно се ядосвах на децата, които мразеха бащите си заради някоя глупост, като например че не им купуват кола или дрехи. Аз просто исках да имам баща. Когато пораснах, тормозех майка ми да ми разкаже за него. Накрая я обвиних, че не му е казала, че съществувам. Тогава тя избухна и каза, че е полицай в Чикаго. Че е женен и я е излъгал как жена му го напуснала. И че е обещал да се ожени за нея, когато се родя, но после решил да се върне при другото си семейство. При жена си и децата си. Не знаех името му, нито техните имена, но ги мразех всичките.

— Ти как разбра, че е починал?

— От леля ми. Толкова пъти карах майка ми да ми каже името му, но тя отказваше. Много се карахме за това. Накрая тя почина, без да ми го каже. Помислих си, че никога няма да го узная. Но после ми се обади леля ми, която видяла некролога. Майка ми й разказала всичко преди години. Накарала я да обещае да не ми казва, но леля ми знаеше, че аз имам нужда да разбера. — Оливия въздъхна и продължи с по-рязък глас: — Запознах се с Мия и научих, че е по-добре да съм без баща, отколкото с бащата, с който са живели те. Тогава се зарадвах, че той не ме е искал.

— Трудни седмици си преживяла — промълви Дейвид и Оливия отново вдигна глава да го погледне.

— Какво искаш да кажеш?

Той се поколеба.

— Знам за Дъг. Как те е напуснал.

— Кой ти каза? — запита Оливия, но после присви очи и продължи: — Барлоу. Проклет навлек.

— Аз го попитах. И трябва да ти кажа, че той се чувства ужасно. Когато научих всичко, и аз се почувствах ужасно.

Оливия сведе глава, без да каже нищо.

— Оливия, бившият ти годеник е задник. Знам, че те е наранил, но се радвам, че те е напуснал. Радвам се, че те срещнах. Знам, че не ми вярваш, но аз те чаках. Може би цял живот.

Накрая тя вдигна изпълнените си с болка и сълзи очи.

— В такъв случай защо каза името й?

Дейвид въздъхна.

— Не знам. Може никога да не разбера. Знам само, че два пъти в живота си съм прекалявал с пиенето. Веднъж преди осемнадесет години и после през онази нощ, когато бяхме заедно. Може да съм бил уплашен. Когато те срещнах, разбрах, че ти не си случайна жена. Имах чувството, че виждаш вътре в мен, а аз не исках никого толкова близо до себе си.

— Защото ще разбере онова, което ти не искаш никой да узнае.

Дейвид кимна.

— Оливия, Дейна винаги е била само една фантазия. Тя се справяше с всякакви трудности и се бореше за същите хора, на които аз от години помагах. Тя беше кръстоносец, но двамата нямахме нищо друго общо помежду си. Оставахме до късно нощем, за да говорим за всичко на света. Аз не съм й казвал за Меган. Не знам защо съм произнесъл името й онази нощ, но знам, че след като те срещнах, не можах да те забравя.

Оливия го изгледа в очите.

— А ако внезапно тя остане сама?

И да се върне, както бившата любима на годеника й?

— Няма да ида, защото аз не съм свободен. Не съм свободен от момента, в който те срещнах. — Нежно погали бузата и устните й с върховете на пръстите си. — Може сега да не ти се вярва. Но ако ми дадеш време и доверие… ще повярваш.

Тя се усмихна толкова плахо, че той можеше да не забележи усмивката й, ако не я гледаше така съсредоточено в лицето.

— Добре казано като за свалка, Дейвид.

— Не е свалка. Ще видиш. Ще ти покажа.

Той я придърпа плътно към гърдите си.

— Заспивай. Аз ще съм до теб, когато се събудиш.

 

 

Сряда, 22 септември, 06:25 ч.

Той спря на паркинга зад заведението си, раздразнен. Остин не му беше отговорил, а сметката на телефона на Кени се оказа блокирана. Влезе през кухнята — служителите му вече подготвяха сандвичите за закуска. Той изсумтя за поздрав, а те изсумтяха в отговор, както всяка сутрин. Важно бе да се поддържат обичайните дейности, за да не заподозре някой нещо.

Оставил беше шапката си. Все още не можеше да си прости за тази глупост.

Включи телевизора зад плота и застана прав, за да изгледа новините. Най-голямата новина се оказа снощният пожар — четирима мъртви и десетки ранени, включително пожарникар. След това разказаха за заплахата за бомба в училището и за смъртта на детектив Кейн.

Той си отбеляза наум да намали поръчаните количества салам.

След това пуснаха капитан Абът, който чрез преводач молеше Остин да се свърже с полицията Аз трябва да намеря Остин преди тях. Въведе телефонния номер на Остин в един от предплатените си телефони.

„Кени е. Нов телефон. Полицаите взеха стария. Къде си? Намерих ти скривалище.“

Натисна бутона за изпращане, а после започна ново съобщение.

„Полицаите ме разпитваха цяла нощ. Знаят за теб. Не съм казал нищо, кълна се. Лъжат. Не им вярвай.“

След това отново натисна бутона за изпращане.

Затвори телефона и го пъхна в джоба си. Нямаше да се паникьосва. Ако полицаите знаеха за него, щяха да го чакат в пълно бойно снаряжение. Защипа на колана си устройството за управляване на микрофоните и вкара слушалката в ухото си с надежда, че Остин скоро ще провери съобщенията си.

 

 

Сряда, 22 септември, 07:00 ч.

Оливия трябва да беше заспала, защото я разбуди звънът на будилника от мобилния й телефон. Тя остана да лежи сгушена в Дейвид, без да отваря очи, а той протегна ръка, за да спре мелодията, след което разтри врата в основата на тила й с палец.

— Трябва да ставаме.

Събитията от тази нощ отново изпълниха мислите им и тъгата наново заля Оливия.

— Не искам — прошепна тя. — Много ме боли.

— Той беше добър човек. Добър полицай. Ти го обичаше. Няма как да не боли.

Очите й пареха. Тя ги стискаше упорито.

— Можем ли да се престорим за няколко минути, че не е утро? Моля те.

— Да.

Гласът му бе дрезгав и сладък, но тя нямаше нужда от това.

Той се беше отдръпнал от тялото й и Оливия знаеше защо. Притисна се към него и усети колко твърда и гореща е ерекцията му.

— Съжалявам — промърмори Дейвид, — но не мога да се спра. Не и ако се събуждам до теб.

Преди да заспи, Оливия беше търсила как да забрави тъгата. А сега й се искаше денят да не започва поне още няколко минути.

— Дейвид, ако нищо от предната вечер не се беше случило, как щеше да ме събудиш?

Тя чу как той внезапно си поема лъх.

— Като проникна в теб. — И го направи — твърдият му пулсиращ член се плъзна в нея, разпъна я и тя ахна от прекрасното усещане. — Ето така.

Той постави топлата си длан на корема й, за да я придърпа към себе си, и проникна още по-дълбоко.

— А след това? — прошепна Оливия.

— А след това ще те яздя силно.

И го направи, като я накара да стене, да се извива в прегръдката му и да иска още. Той се тласкаше бързо и диво, а когато палецът му напипа най-чувствителното й място, тя се отдаде на зашеметяващ оргазъм и тялото й се изви като тетива на лък, плътно прилепнало към гърдите и таза му. Той също изстена, изтласка се дълбоко в нея, тялото му се скова, а ръцете му я стиснаха за ханша, докато семето му се изливаше силно в нея.

Задъхани като спринтьори, двамата лежаха и трепереха. По-късно тя можеше и да се пита как така той е толкова добър в леглото, но засега изпитваше благодарност, че е отложил настъпването на деня с още няколко минути.

Дишането й се успокои, а с това дойде и мисълта, че повече не може да отлага ставането. И двамата имаха работа. Отвори очи и погледът й се спря на телефоните на нощното шкафче.

Осени я неканена мисъл.

— Той им взема мобилните телефони — промълви Оливия, а Дейвид се сепна, изненадан.

— Моля? — вдигна се на лакът и я погледна.

— Онзи им взема мобилните телефони. На Томлинсън, на Вал, а сега и на Кени. Взел е телефоните на всички.

— Защо?

— Не знам още.

Тя го притегли към себе си и го целуна страстно.

— Трябва да тръгвам.

Седна на ръба на леглото, но се спря отново, осъзнала още една истина. Хвърли поглед през рамо и разбра, че и Дейвид я е осъзнал.

— Ние, ъ-ъ, забравихме нещо този път.

Дейвид я гледаше толкова напрегнат, че дори бузите му бяха почервенели под наболата брада.

— С мен си в безопасност, Оливия.

И нейните бузи поруменяха. Разговорът вървеше доста сковано.

— Ти също. Когато дарих бъбрека си на Мия, ме провериха напълно, а оттогава не съм била с никого. И все пак… не пия контрацептиви. Трябваше да внимавам повече.

Все още легнал на едната си страна, Дейвид я погали по ръката и преплете пръстите си с нейните.

— Толкова дълго те чаках. Няма да се откажа.

Тя преглътна.

— Аз просто… израснах без баща. Трябваше да съм по-предпазлива.

— Разбирам те — отвърна Дейвид твърдо. — Но няма да те оставя. — След това я целуна по дланта. — Сега отивай под душа, защото иначе и двамата ще закъснеем за работа.

 

 

Сряда, 22 септември, 07:30 ч.

Остин Дент отвори очи. Слънцето грееше отвисоко. Той беше спал малко, защото едва дишаше от страх.

Майка му щеше да се притесни страшно, въпреки че когато той избяга, й прати единственото досега съобщение.

„Добре съм. Взех ти колата. Не съм направил нищо лошо. Съжалявам.“

Сърцето му все още биеше силно при спомена за полицейската кола, която спря на алеята пред къщата му. Бягай. Стиснал телефона си в ръка, той грабна едно платнено яке с качулка и избяга през прозореца на спалнята. Бягайки през гората, без да поглежда назад, стигна до къщата на съседите. Отпред намери велосипед, който взе, и отиде с него възможно най-бързо до денонощната закусвалня, в която майка му цяла нощ готвеше за шофьори на камиони. Колата й беше там. За късмет, когато побягна, ключовете и портфейлът се намираха в джобовете му.

С колата на майка си той замина на север с намерението да прекоси канадската граница.

Но какво щеше да спечели така? Разсъждаваше паникьосано. Трябваше да измисли нещо. Трябваше да мисли логично. Трябваше да спи. За щастие, той знаеше много скришни места тук, в северните гори. Успял беше да скрие колата в една просека и да си почине.

Но слънцето изгряваше и Остин трябваше да взема решения. Къде да ида? На кого мога да имам доверие? Взе телефона си. Беше свалил батерията, докато спи, защото не знаеше дали някой не може да го проследи по него.

Сложи я и примигна изненадано, като видя всички съобщения. Хората опитваха да се свържат с него от часове. Майка му. „Довери се на полицията.“

Кени. „Вярвай на полицията.“

Полицията. „Няма да ти направим нищо.“

И отново Кени. „Полицаите ми взеха стария телефон. Лъжат. Не им вярвай.“

Уплашен и объркан, Остин изключи телефона си, но знаеше, че ако продължи да седи тук, нищо няма да се промени. Отговорите чакаха в Минеаполис. Затова трябваше да се върне там.

 

 

Сряда, 22 септември, 08:00 ч.

Дейвид се изненада, че в пожарната служба го чака Том. Племенникът му скочи на крака, свъсил вежди.

— Добре ли си? — запита той.

Дейвид се подписа в присъствената книга и посегна към каната с кафето.

— Прекарах тежка нощ, но съм добре.

— Чух по новините за Зел. Има ли нещо ново?

— Обадих се в болницата по пътя насам. Казаха, че няма промяна.

Дейвид наля кафе в две чашки и подаде едната на Том.

— Мисля, че ще трябва да изчакаме ден-два. Помниш ли детектив Кейн, партньорът на Оливия?

Момчето кимна и се намръщи още повече.

— Чух от новините. Казаха, че спасил някакво дете от отвличане.

— И всичко това е свързано с тази стъклена топка.

Дейвид постоянно мислеше и за факта, че на снощния пожар не намериха стъклена топка.

— Горката Оливия. Сигурно е смазана.

— Да, но ще се справи.

И аз ще се справя. Сутринта тя имаше нужда от него. Дейвид се страхуваше, че в погледа й ще прочете презрение, а тя прие най-голямата му тайна и я остави в миналото. Той щеше да намери начин да направи същото.

— Знам. И все пак… — въздъхна Том. — Имам час в девет, затова не мога да остана дълго. Научих няколко неща от интернет страницата, за която ме пита. Можем ли да поговорим тук?

Тази сутрин в пожарната служба цареше тишина — никой нямаше настроение, когато пострада колега. Всички се занимаваха със своите си неща и никой не им обръщаше внимание.

— И тук става. Какво научи?

— Домейнът на страницата е регистриран на името на някой си Хубърт Лийдс още преди десет години.

— Две години след последния пожар на Мос. Кой е Хубърт Лийдс?

— Професор Лийдс. Преподавал в същия университет с Мос. Според статиите, двамата са били приятели.

— Преподавал? Пенсионирал ли се е Лийдс?

— Не, мъртъв е. Починал е преди осем години от аневризъм.

— Значи сайтът просто е останал да съществува?

— Не точно. Не съм сигурен кога е качено съдържанието в него — сещаш се, речите, записите, снимките на Мос, но някой обновява регистрацията на сайта. Не можеш да оставиш адреса на своя сайт просто така, защото някой друг ще ти го вземе и ще го използва за своя сайт. За последен път сайтът е подновен преди шест месеца с регистрация за още девет години. Това е максималният срок.

— Кой е платил?

— Уместен въпрос. Това изисква по-дълбоко ровене, за каквото не се чувствам много в свои води. Кредитни карти — такива неща.

— Значи ще ни трябва помощ — прекъсна го недоволен Дейвид, а Том сви рамене.

— Итън не е лош човек, Дейвид.

— Знам, знам. Добре. Какво друго откри?

— Няма защо, за мен беше удоволствие да ти помогна.

Дейвид се усмихна.

— Добре де, благодаря ти. Какво друго откри?

— Влязох в системните настройки на сайта доста лесно. Знаех, че някой го актуализира и че това може да е всеки, дори онзи Линкълн Джеферсън. Поиграх си с потребителските имена и паролите, и налучках. Не ми отне много време. Потребителското име е ЕйбТомас, като една дума, и познай до три пъти коя е паролата.

— Valla Eam — отвърна Дейвид.

— Позна. Обзалагам се, че Линкълн е работил с професор Лийдс по направата на сайта. Професорът вероятно му е дал достъп до администраторската част — регистриране, самия сайт, и когато е умрял, Линкълн е продължил да го поддържа.

— Като откача все повече — каза Дейвид. — Значи тази страница е съществувала през цялото това време? А не трябва ли да се плаща за мястото на сървъра?

— Сайтът е на безплатен сървър. Сметката е на името на Лийдс. През първата половина на годината е имало малко посетители на сайта. Истинската дейност започва през миналия април, горе-долу по времето на подновяването на абонамента.

— И кой го е посещавал?

Том извади лист хартия от джоба си.

— Това са имената, които успях да проследя. Останалите са адреси с интернет протокол, които не можех да проследя. За тях пак опираме до Итън.

Дейвид прочете списъка и намръщен, забеляза, че едно име се повтаря много често.

— Този ми звучи познато. Джоел Фишер. Откъде ли? — Затвори очи, за да се съсредоточи. — Да, спомням си. В понеделник слушах новините за пожара в жилищния блок. Джоел Фишер умря същия ден в автомобилна катастрофа.

— И аз си спомням — отговори замислен Том. — Той учеше в университета. Засиленият трафик на страницата през април изглежда е свързан с проучванията му за пролетния семестър.

Присъствал е на пожара — каза си Дейвид. След това се е самоубил с колата си, защото не е могъл да понесе вината. Именно в дома на Джоел отиде Оливия, преди да се върне в бунгалото вечерта, когато всичко се обърка толкова много.

— Този е важен.

— И няма да ми кажеш защо — отвърна с равен тон момчето. — Това не е готино, Дейвид.

— Присъствал е на пожара в жилищната сграда, ясно? — промълви Дейвид, като се наведе към него.

Том вдигна вежди изненадан.

— Така ли? Значи не е от най-умните престъпници. Не е опитал да скрие, че доста често с посещавал онзи сайт. Разбира се, след вчерашния ден, когато се разчу това за стъклената топка, броят на посещенията е скочил многократно.

Оливия трябваше да научи това, но Дейвид не знаеше как да й обясни откъде има тази информация. Отново провери списъка. Направи му впечатление, че едно име липсва.

— Не виждам Линкълн тук — каза замислен той. — Не се учудвам, че онзи от ФБР е толкова ядосан. Линкълн им е бил под носа цели дванадесет години, за да поддържа сайта, но не може да не са знаели, че професор Лийдс е мъртъв. Защо не са провели следствие?

— Ако след смъртта на Лийдс не е добавяна нова информация, е възможно да са приели, че сайтът е статичен, и да са спрели да го проверяват. Е, от мен толкова. Ти говори с Итън за плащанията с кредитна карта за подновяване на домейна. Той знае как да проследи такива неща.

— Не мисля, че неговите начини да проследява разни неща са напълно законни — промълви Дейвид.

— Е, и? Законност ли искаш, или безопасност за баба в апартамента ти?

— Имаш право. Ще му се обадя. Благодаря за помощта, хлапе.

— Няма защо — отвърна Том и го прегърна бързо с една ръка, а после отстъпи крачка назад, развеселен. — Мисля, че трябва да намалиш малко парфюма с аромат на орлови нокти, Дейвид. Ще ти излезе име.

Дейвид се изчерви. Оливия беше влязла под душа без шампоана си, а той, дърпайки завесата, за да й го подаде, я беше видял отново да плаче. Прегърна я и изми косата й, а след това нещата ескалираха и стигнаха дотам, че още веднъж отложиха настъпването на деня.

Том се засмя.

— Трябва да се видиш само. Е, аз отивам на училище. Обади се, ако ти трябвам. — Подаде му една визитка и допълни: — Мобилният на Итън.

Дейвид я взе.

— Благодаря ти. Наистина.

— Няма проблем. Баба е при Ив, така ли? — запита Том и Дейвид кимна.

— Да. Ноа трябваше да работи снощи, след като Кейн… — Въздъхна тежко и продължи: — Както и да е, тя се обадила на Глен и той е останал при нея през нощта. Предполагам, че още е там.

— Май и за баба е време да си намери някого. От доста години е сама.

Дейвид все още потръпваше при тази мисъл.

— Да, така е.

Том сви рамене.

— Хей, и аз гледах как майка ми си пада по брат ти.

— Но накрая се получи добре.

— Така е. И това ще се получи добре. Няма какво да се оплакваш. Ако е достатъчно добър да ти е приятел, значи е достатъчно добър и за майка ти.

— Имаш право. А ти трябваше да се обадиш по-рано с тази информация.

— Знам — отговори Том. — Но видях пожара по новините и чух, че имало пострадал пожарникар. Баба ми се обади и каза, че не си ти, но… — Том замълча и сви рамене неловко. — Исках сам да се убедя, че си добре.

Дейвид усети, че гърлото му се стяга.

— Е, добре съм. Тръгвай за училище. И благодаря.