Карън Роуз
Ням писък (20)

Глава деветнадесета

Сряда, 22 септември, 01:20 ч.

Дейвид слезе от колата на спасителния отряд, с която го докараха заедно с Джеф Зелнър от пожарната служба. Огледа се, за да прецени ситуацията. Света Богородице.

Щетите вече бяха огромни. Шест къщи димяха, три от всяка страна на празното място на други две къщи. Единствените останки от тях представляваха късчета хартия и парченца дърво, част от които все още се рееха из въздуха над заличените сгради.

Зад трите димящи къщи отляво стърчаха овъглените останки на малка група дръвчета. А отвъд дърветата все още гореше шестетажен жилищен блок.

— Милостиви боже — възкликна тихо Джеф. — Ела да намерим Кейси. Сигурно е с камиона.

Камионът им се намираше на стотина метра от тях, с високо вдигната вишка. Спасителен екип измъкваше през прозорците хора, които махаха диво с ръце и крещяха от ужас.

Чуваха се обаче само боботенето на аварийните коли и бученето на огъня.

Капитан Кейси им махна да се приближат.

— Долтън и Майърс са с крана и вишката. Сменете ги. Друг екип работи зад ъгъла, от другата страна. Долтън и Майърс ще сменят тях, като си починат. Ще се редуваме така, докато приключим.

Камионът с помпата също се намираше недалеч и Дейвид виждаше маркучите, които влизаха в сградата. Взе си кислородна маска от шкафчето в камиона.

— Кой е вътре?

— Пери и Джейкъбс от спасителния екип. Вътре има и хора от Четиридесет и втора районна служба с маркучи, а Тридесет и осма претърсва вътрешните зони.

Джеф нахлузи качулката на главата си.

— Можем ли да получим подкрепа от източната пожарна служба?

Кейси поклати глава.

— Има заплаха за бомба в някакво училищно общежитие.

Дейвид се вкамени.

— Университета ли?

Където живееше Том.

— Не, в училище за глухи от детска ясла до гимназия.

Момичето, което той измъкна от жилищната сграда, беше глухо. Тук нямаше случайности.

— А този пожар тук умишлен ли е? — запита той със стиснато гърло, като вече знаеше отговора.

Кейси кимна.

— Да. Вече извадихме половин дузина от жителите и двама огнеборци от пламъците. Бърза помощ за района вече е претоварена, но болницата в източния край чака евентуални жертви от училището. Тръгвайте и внимавайте.

Дейвид кимна и затича към вишката, като в него се надигаше гняв. Спомни си жилищния блок и лицето на мъртвото момиче. Трейси Мълън. Тези зверове я бяха убили най-хладнокръвно, както бяха простреляли и пазача в сърцето. Спомни си и останалото без лице тяло на Барни Томлинсън. Но това… това беше опустошение. Колко ли ще умрат тази нощ? И колко ли вече са мъртви?

В училището за глухи имаше стотици деца. Какво ли е толкова важно, че да оправдае застрашаването на живота на стотици деца с бомба? Той си пое дъх. Кранът с вишката спускаше поредното семейство и то беше неговият приоритет. Съсредоточи се укори се той. После се ядосвай.

Когато вишката стигна земята, Дейвид помогна на една ужасена жена и трите й деца да стъпят на земята и да отидат при парамедиците. Жената го стисна за палтото.

— Съпругът ми е все още там. Моля, измъкнете го.

Тя го гледаше с ужасени и насълзени очи.

— Да, госпожо — откликна Дейвид.

Двамата с Джеф се смениха с Долтън и Майърс.

— Ние щяхме да претърсим за съпруга й при следващото качване — каза Майърс. — Холът е отляво, а спалните — отдясно. Тези апартаменти са с по три спални.

— Благодаря.

Дейвид си сложи предпазния колан, закрепи противогаза си на място и си пое дъх, за да тръгне кислородът. Джеф направи същото и вдигна палец, че всичко е наред.

Издигнаха се до четвъртия етаж и Дейвид изпита неприятното усещане, че вече е преживял това, като си спомни как краката му висяха безпомощно от продънения под. Отърси се от спомена и последва Джеф през прозореца, протегнал напред дръжката на брадвата, за да проверява за неустойчиви места по пода.

Това беше детска стая. Майките винаги отиваха първо там, преди да потърсят безопасност за себе си. Добре, тате, къде си? Отляво — хол, отдясно — спални. В хола гореше огън и пламъците овъгляваха стените отвътре.

Пред него Джеф зави надясно и си проправи път през една врата, а след това отскочи назад. Пламъци облизваха далечната стена и тръгнаха по тавана.

Назад. Още няколко секунди и тук пламъците щяха да избухнат като при взрив. Дейвид посегна да хване Джеф за палтото, но той вече вървеше приведен напред. Дейвид го последва, като почукваше с брадвата по пода. Удари нещо меко.

Тяло.

— Зел! — викна той. Хвана мъжа под мишниците и се зае да го тегли към хола. — Хвани го за краката — извика той.

Джеф се обърна, за да хване мъжа за краката, когато стаята избухна.

А таванът се срути.

— Зел! — изкрещя Дейвид, пусна мъжа и се хвърли напред.

Една греда притискаше гърдите на Джеф. Той лежеше неподвижно по гръб. Дейвид пъхна брадвата си под гредата и я вдигна, за да може приятелят му да се измъкне, но той не помръдваше.

— Ранен пожарникар — каза Дейвид в радиостанцията. — Искам помощ във вишката.

След това хвана Джеф под мишниците и като заобиколи изпадналия в несвяст мъж, го завлече в детската стая при прозореца. След това коленичи при него. Партньорът му дишаше, но през маската изглеждаше сякаш очите му са затворени.

— Ще се върна — викна Дейвид, без да е сигурен дали Джеф го чува.

Върна се за съпруга на жената. Стаята, в която го намериха, вече гореше с пълна сила.

Дейвид го домъкна в детската стая и видя Майърс на прозореца.

— Зел е долу — викна той и посочи пода. — Не реагира.

Двамата с Майърс го вдигнаха и го сложиха във вишката, като го положиха да легне в тясното място.

Дейвид знаеше, че не могат да вземат и съпруга на ужасената жена.

— Свали го и се върни за мен и за жертвата.

Вишката слизаше сякаш цяла вечност. Долу медиците прехвърлиха Джеф на носилка. След това Майърс тръгна отново нагоре.

Вече гореше целият хол, а огънят си проправи път и в детската стая. Минаха още петнадесет секунди и огънят плъзна по стените. Накрая Майърс се появи, двамата вдигнаха мъжа и го вкараха във вишката. Дейвид тъкмо се прехвърли през прозореца при колегата си, когато пламъците в стаята избухнаха с пълна сила.

Майърс отдалечи вишката няколко метра от сградата, докато ги спускаше надолу.

— Добре ли си? — извика той.

Дейвид кимна мълчаливо. Имаше чувството, че ще се пръсне. Ръцете го сърбяха да смъкне маската си, но се въздържа и се опита да диша равномерно.

Спуснаха се на земята и Дейвид отвори вратата на вишката, за да могат медиците да извадят жертвата и да я положат на чакащата носилка. Дейвид дръпна маската от лицето си.

— Зел? — извика силно той и медикът му посочи една отдалечаваща се линейка.

— В съзнание е, но не си чувства краката. Помоли да ти предам, че сега сте квит.

Дейвид се вцепени от ужас. О, боже, само не и нараняване на гръбначния стълб. Господи! Той се замисли как припряно изтегли Джеф изпод гредата, но знаеше, че нямаше друг начин да го измъкне от огъня. Ох, дано не съм влошил нещата. Погледна към сградата. От още няколко прозореца хора махаха диво с ръце, за да търсят спасение. Зел е в добри ръце. А тези хора са в твоите ръце. Върши си работата.

Сложи си отново маската и погледна към Майърс.

— Пак нагоре?

Колегата му кимна уморен. Дейвид пое лостовете и вдигна вишката нагоре, като хвърляше разтревожени погледи към линейката, която се отдалечаваше с вой.

 

 

Сряда, 22 септември, 01:35 ч.

— Оливия. — Пребледнял, Ноа Уебстър нахлу в спешното отделение. — Абът ми се обади.

Тя седеше отпусната до стената пред стаята, в която лежеше Кейн. Погледна Ноа в очите.

— Обявиха го. — Имаше предвид часа на смъртта на Кейн. Тя стоеше и гледаше безпомощна. — Нищо не можеха да направят.

Ноа затвори очи и остана така доста време.

— Кога?

— Пет минути, след като пристигнахме тук. Не знам точно кога.

— Какво е станало?

— Аз закъснях. Не бях там.

Ноа я стисна за раменете.

— Спри! Веднага! Не си виновна ти.

— Да.

През няколкото минути, след като свалиха Кейн от линейката, мислите й станаха напълно точни. Ясни. Логични. И все пак сърцето й биеше като лудо.

— Е, това вече няма значение.

Ноа я ощипа по бузата и я накара да го погледне.

— Ти си в шок.

— Не, не съм. Чакам Джени, а после ще се върна на местопрестъплението.

— Не, няма — отговори Ноа.

Тя дръпна рязко брадичката си от пръстите му.

— Ще действам. Дължа поне това на Кейн.

— Оливия, не си го причинила ти.

— Не, но сигурно можех да го предотвратя. И знам кой можеше да го предотврати.

— Кой?

— Кени Латъм. Онзи търсеше него. Затова е обявил бомбената заплаха. Един от полицаите дойде след нас с линейката. Каза, че когато започнала евакуацията, персоналът събрал всички деца. Един от служителите му казал, че някакъв в полицейска униформа дал на Кени бележка, в която пишело, че детективите искат отново да говорят с него. Онзи го отвел, а после с пистолет накарал Кени да се качи в бял микробус. И не, никой не е записал номера — допълни тя, преди Ноа да попита.

— А Кейн?

— Той се обадил и помолил който стигне първи, да се погрижи за Кени. Веднага ни мина тази мисъл, като чухме за евакуацията. Кени е единственото момче от общежитието, с което разговаряхме. Когато Кейн стигнал там, му казали, че то е заминало с полицаите. Той ги погнал и стигнал точно… — Гласът й изневери, но тя се овладя. — Точно навреме. Отворил е задната врата на микробуса и момчето избягало, но онзи прострелял Кейн два пъти. От упор. Вероятно е умрял още преди да падне на земята.

Ноа преглътна.

— Мамка му.

— Да. А има още — каза уморено тя. — Помниш ли, че вчера, към края на срещата в пет, получих съобщение от преводачката?

— Тя имаше ангажимент. — Ноа направи гримаса. — О, не. Значи така онзи е разбрал за Кени?

— Не знам, но предполагам. Децата й казват, че не се е прибрала. Към десет се обадили на семеен приятел, който и сега е с тях. Вал писала и на тях, че няма да се прибере за вечеря. От агенцията й нямали други ангажименти за нея през този ден и затова малко след полунощ са я обявили за издирване. За последен път я видях, когато се разделихме за обяд, точно преди с К… — Оливия замълча за минутка, за да овладее дишането си и да изчака болката в гърдите й да отслабне. — Точно преди с Кейн да идем в къщата на Дейвид, за да докараме Линкълн.

— Лив, тази вечер при Дейвид ли беше?

Тя кимна и отмести поглед.

— Да.

— В това няма нищо лошо, искам да знаеш. То няма общо със случилото се.

— Ако си бях у дома, щях да стигна по-бързо.

— И сега може би щях да стоя до твоя труп — отвърна рязко Ноа. — Знаеш, че не става така. Можеше да попаднеш в задръстване, а и Кейн можеше да изчака подкрепления. Можеше да се случат милион неща.

— Знам.

Но това не променяше фактите. Ако тя беше там, Кейн щеше да има подкрепление и сега щеше да е жив. Но тя не беше там, той не беше жив и нищо от това не можеше да се промени. Тя можеше само да постъпи както би искал той — да си върши проклетата работа.

— Каза ли на Дейвид, че си добре? — запита детективът. — Защото ще научи, че има убит полицай, и ще се притесни да не си ти.

Да, така е — осъзна Оливия. И ще се тревожи.

— Не, не се сетих да му звънна, но се съмнявам да е чул за това. Когато тръгнах, той вече беше заминал. Имало голям пожар…

Оливия се сепна и вдигна очи, като се намръщи.

— Голям пожар в Удвю. Ти не каза ли нещо за Удвю на срещата вчера?

— Да. Там е къщата, която Томлинсън е купил на любовницата си. Възможно е, нали? Да са запалили пожара, за да отклонят вниманието от евакуацията?

— Възможно е. Онзи пожар се оказа умишлен, с експлозия. Трябва да проверим дали целта е била къщата на Томлинсън.

Оливия стана рязко, когато вратата отвън се отвори и през нея влязоха Абът и дребна жена, която плачеше в прегръдката му.

— Джени — промълви Оливия.

— Запомни, че не си виновна ти — каза тихо Ноа. — Тя няма нужда и от твоето чувство за вина, а от силата ти.

Оливия кимна разсеяно и направи няколко крачки към тях.

— Джени.

Съпругата на Кейн залитна и падна в ръцете й. Оливия я прегърна и я залюля леко.

— Тази вечер Кейн спаси живота на едно дете — каза тя безпомощно.

— Знам — заплака Джени. — Брус ми каза. Не мога да повярвам.

— Знам — прошепна Оливия. — Съжалявам.

Джени кимна и двете останаха така дълго време, докато Оливия въздъхна.

— Той е там, вътре. Мога да дойда с теб.

Джени се отдръпна, като все още плачеше, но стоеше на краката си.

— Не. Искам да остана сама за малко. — Тя пое ръката на Оливия и я потупа. — Той мислеше само най-хубави неща за теб.

Оливия само кимна. Не можеше да каже нищо. Остана като закована на мястото си, а Джени я заобиколи и влезе през вратата при тялото на Кейн. Абът я стисна за рамото.

— Иди си, Оливия. Ние ще работим тази нощ. Друга работа нямаме.

Тя се взря в лицето му и забеляза, че е плакал. Абът и Кейн се познаваха много по-отдавна, отколкото тя и Кейн.

— Трябва да ида до училището да си взема колата.

— Аз ще я закарам — предложи Ноа. — Ще дойдем на оперативката в осем.

Абът кимна тъжно.

— И ще хванем това копеле. Дадох дума на Джени.

— Хайде, Лив — подкани я Ноа и я хвана за ръката. — Да тръгваме.

Заведе я до колата си, настани я и седна зад волана.

— Къде? — Запита той.

— В училището.

Веждите му се извиха нагоре.

— За колата ти ли?

— След като първо говоря с Кени.

— Ами преводач?

— Все някой ще може да превежда, но ако няма кой, не ми пука. — Стисна зъби, а после продължи: — Ако трябва, ще ползвам каменни плочки и длето, но ще говоря с него.

— Добре.

Оливия гледаше през прозореца, докато Ноа караше, без да забелязва нищо по пътя, който летеше край нея. Виждаше единствено проснатото на земята тяло на Кейн.

— Какво ще правя, Ноа? — запита тя несъзнателно.

— Какво ли? — отвърна Брус. — Ще преживееш тази нощ. И утре. Ще намериш човека, който уби партньора ти, и ще го направиш на шибан хамбургер.

Обърна се, за да погледне приятеля си — бузите му бяха мокри. Тя протегна ръка и стисна неговата. Той също я стисна леко и тя разбра, че и Ноа има нужда от нея.

— Трябва да се обадя по телефона и да кажа на някои хора, че съм добре.

 

 

Сряда, 22 септември, 02:20 ч.

Дейвид се отдалечи от съборетината толкова уморен, че едва се движеше. Като се сменяха, той и останалите пожарникари от другите пожарникарски служби успяха да измъкнат всички. Или поне така се надяваха. Дейвид не искаше да мисли за вероятността вътре все още да има някой друг. Огънят до голяма степен беше потушен, но в някои зони продължаваше да тлее.

Освен съпругът на онази жена, когото медиците закараха в болницата, имаше и четири смъртни случая — една възрастна жена и дете с астма, починали от задушаване в апартамента си, както и двама души, за които се знаеше, че са се намирали в една от къщите по време на взрива в нея. Дейвид не знаеше нищо за другата избухнала къща.

Имаше и доста ранени, а от пожарникарите най-тежко беше пострадал Джеф. Дейвид все още не знаеше нищо за състоянието на партньора си и всячески се опитваше да не се тревожи прекалено много.

Още по-трудно му беше да овладее гнева си. Кучи синове. Защо? Какво се надяваха да постигнат? Колко човешки живота опропастиха тази нощ? И за какво?

— Добре ли си, Дейв?

Инженерът от неговата смяна тръскаше бутилка с вода и разтворени в нея електролитни соли. Подаде му бутилката и Дейвид я пое с усилие. Бързо я изпи и я върна за втора доза.

— Само съм уморен. Има ли новини за Зел?

— Още не. Червеният кръст се разположиха ето там. Иди си почини.

Той кимна, оттласна се от камиона и пое с тежки стъпки към лагера на Червения кръст. Замисли се за Оливия и бавно забрави гнева и унищожението около себе си. Спомни си колко топла и мека беше тя в леглото и се надяваше, че ще може да се върне при нея, преди тя да тръгне за работа. Той имаше нужда от нея и от прегръдките й след нощ като тази.

Сексът… Пое си дъх. Сексът беше незабравим. Можеше да правиш такъв секс през изминалите две и половина години, ако не беше идиот. Въздъхна. Можеше да има много повече от секса. Можеше да има нея. В прегръдките си. В къщата си. За да се прибира при нея. При жената, която е точно за мен.

Спря, когато забеляза Барлоу и капитан Кейси, застанали настрани и потънали в сериозен разговор. Дори от десет метра разстояние той долови напрежението и болката им. Барлоу изглеждаше сякаш някой го е ударил силно в стомаха.

Двамата вдигнаха глави, видяха го и се спогледаха. Стомахът на Дейвид се сви болезнено.

— Какво има? — запита той. — Трябва да знам. Как е Зел?

Кейси изглеждаше състарен с няколко години.

— Не знам. Чакам да кажат. Дейвид, тази нощ е имало престрелка в училището с пансиона за глухи деца.

Неприятното чувство в стомаха се смени с вледеняващ страх. О, Господи, моля те, не и тя.

— Кой?

— Кейн — отговори тихо Барлоу. — Мъртъв е.

Дейвид усетя, че коленете му омекват.

— По дяволите! Как е станало?

— Помниш ли слуховия апарат, който намери в жилищната сграда? Оливия и Кейн опитвали да намерят собственика му и търсили очевидец в училището за глухи. Намерили едно хлапе, което знаело нещо. Тази нощ някой опитал да го отвлече.

— Заплахата за бомба е била фалшива?

Барлоу кимна.

— Огледали са всичко, бомба няма, но децата са били изведени навън. Кейн пристигнал на място, когато някакъв вкарвал хлапето в микробус. Спасил го, но имало схватка и… — Той не довърши. — Горката Лив.

Изпаднал в паника, Дейвид едва се овладя.

— Тя там ли е била?

— Не. Пристигнала десет минути по-късно. Кейн вече бил мъртъв.

Раменете му се отпуснаха безжизнено въпреки облекчението, че тя не е била там, изложена на пряка опасност. Кейн не беше просто партньор на Оливия, а неин приятел и ако Дейвид не грешеше, човек, на когото тя гледаше като на свой баща.

— Къде е тя?

— Не знам — отговори Барлоу. — Чух обаждането за ранен полицай. Не знаех, че е Кейн допреди малко. Тя може още да е в болницата при семейството на Кейн, но ако я познавам добре, сигурно се с върнала на местопрестъплението.

За да си върши работата. Като мен. Искаше му се да помоли Кейси да го освободи за няколко часа, за да отиде при Оливия и да посети Джеф в болницата, но тук имаше още много работа. А след това ще съм на смяна още двадесет и четири часа.

— Ще й се обадя.

Но какво мога да й кажа?

— Чух за партньора ти, Зел — каза Барлоу. — Съжалявам.

Дейвид изпита страх, тревога и вина, но бързо се овладя. Не можеше сега да мисли за Зел. Не трябваше да мисли и за Оливия, но не можеше да спре. Тя беше постоянно в мислите му. Тя страдаше и той страдаше с нея.

— Благодаря — отговори той и огледа обгорелите останки на поляната пред себе си. Коя къща е подпалена?

— Втората отляво — обясни Барлоу. — Не намерихме стъклена топка.

— Газовата бутилка била ли е подготвена?

— Не изглежда да е така. Хората тук просто си пускат отоплението вечер. Вероятно е имало теч, но не са знаели. Огънят е тръгнал от едната къща към другата и… бум.

Барлоу произнесе последната дума с умора в гласа.

— Знаем, че в една от къщите е имало двама души, но другата е била обявена за продажба. Съседите казват, че никой не живее в нея.

— И в блока не трябваше да живее никой — каза Дейвид.

Барлоу сви рамене.

— Знам. И аз си помислих същото. Обадих се за обучено куче и сигурно скоро ще пристигнат. Тогава ще търсим човешки останки.

Тази неприятна задача беше част от работата.

— Не са оставили стъклена топка. Дали са същите подпалвачи? — запита Дейвид и Барлоу присви очи.

— Къщата е на любовницата на Барни Томлинсън. Ти как мислиш?

За момент думите му увиснаха във въздуха. След това Кейси погледна Дейвид в очите.

— Защо не си идеш? Да видиш Зел и детектив Съдърленд. След няколко часа застъпваш на смяна и тогава няма да можеш да ги видиш още цял един ден.

Дейвид се замисли за Оливия, която страда сама. Тя не трябва да е сама.

— Благодаря. Трябва някой да ме закара до пожарната служба.

— Ще помоля някой полицай — предложи Барлоу.

 

 

Сряда, 22 септември, 02:30 ч.

Оливия и Ноа откриха Мики на местопрестъплението, загледана в смачканата окървавена трева. Шапката на Кейн все още лежеше на земята. Изглеждаше… самотна. И малка. С нищо не напомняше за мъжа, който я носеше.

Запомни това — каза си Оливия сурово. — Това е чудовището, което преследваш. Ето това ти отне той. Отне го и от Джени.

Застанал до нея, Ноа въздъхна.

— Дявол да го вземе.

Стресната, Мики вдигна поглед.

— Извинявай. Не ви чух да идвате.

— Намери ли куршума? — запита Оливия рязко.

— Да. Куховръх. Пратих го за балистични изследвания. Ще имат резултат за срещата в осем, но се обзалагам, че ще е същият както при Уимс и Томлинсън.

— Онзи оставил ли е нещо? — запита Оливия. — Камерите снимали ли са го?

Устните на Мики се свиха в горчива гримаса.

— Облечен е бил като полицай. Кейн трябва да е съборил шапката му — отговори тя и посочи сплесканата върху пръстта до пътя шапка. — Стрелецът я е прегазил с гумите си, когато е бягал. След това и линейката я е прегазила, но шапката е свита на две и се надявам всички улики, които е оставил, да са вътре.

Шапка — каза си Оливия. Кейн би видял иронията тук.

— А охранителните камери? — запита Ноа.

— Имаме ръста и теглото на стрелеца. Но ъгълът на снимане е неподходящ и не хваща номерата на колата. Можем да определим най-грубо какъв е микробусът, но нищо повече.

Оливия посочи шапката на Кейн.

— Може ли да я взема?

Мики поклати глава.

— Още не. Съжалявам, Лив.

Въпреки че сърцето й се късаше, Оливия кимна с разбиране. Мики си вършеше работата и то адски добре. Просто шапката е на земята. Не трябва да е там. Покашля се и заговори с равен и силен глас:

— Добре. Искам да съм сигурна, че Джени ще я получи. Аз отивам да търся Кени Латъм. Ако разбереш нещо, обади ми се.

Мики кимна, прехапала устни, за да не се разплаче. Оливия се обърна и тръгна с усилие, а Ноа я последва.

Оукс ги чакаше в кабинета си. На стола до бюрото му седеше млада жена. Той направи жест към нея.

— Каза, че е очаквал да дойдете и затова ви чака — обясни тя. — Аз съм Дани Оукс. Директор Оукс е мой баща. Помоли ме да дойда и да му превеждам.

— Благодаря ти — отговори Оливия. След това се обърна към Оукс. — Има ли пострадали деца?

— Не — отвърна директорът с жест. — Кени е доста разстроен, както може да се очаква. Обадихме се на родителите му да дойдат и да го приберат.

— Преди това трябва да говорим с него — отвърна с равен тон Оливия.

Оукс се поколеба, после започна да жестикулира.

— Госпожо детектив, аз ви сътрудничих вчера.

— И ние ви благодарим — прекъсна Оливия мекия глас на Дани Оукс, без да крие нетърпението си. — Но партньорът ми е мъртъв, господин Оукс. — Директорът потръпна, а тя продължи: — А Вал, преводачката ни? Изчезнала е. Някой много силно иска Кени, а аз искам да знам кой е и защо. И искам да знам това сега.

— Родителите му ще пристигнат скоро — отвърна Оукс уморен и Дани преведе.

— Кени може би е в опасност, господин Оукс — каза Оливия. — Той знае нещо, което някой не иска да се разчуе. Аз не желая да обяснявам на родителите му защо някой е убил и него.

Оукс отпусна рамене.

— Ще наредя да го доведат.