Карън Роуз
Ням писък (2)

Глава първа

Минеаполис, Минесота, понеделник, 20 септември, 00:40 ч.

— По-високо, Зел — каза Дейвид Хънтър в радиостанцията си, с глас, заглушен от маската върху лицето му. Извъртя се с рамо към вятъра, който разнасяше парлив дим към нощното небе. Вишката, в която той стоеше на нивото на четвъртия етаж, не се разлюля. Коланът го държеше към машината, но краката му почти изтръпваха от усилието да не падне.

— Вдигам — отговори партньорът му Джеф Зелнър, който управляваше подвижната стълба от земята.

Докато се издигаше, Дейвид насочи монтирания на вишката струйник към пламъците, които бяха погълнали първите два етажа още преди пожарникарите да пристигнат. Никой от тях не влезе в сградата. Оказа се твърде опасно. Надяваха се само да не допуснат пламъците да достигнат дърветата около този вече бивш луксозен шестетажен жилищен блок.

Слава богу, блокът все още не беше завършен. Само след няколко седмици в него щяха да живеят хора. И сега може би имаше човек вътре. Пазачът. Ако е бил на някой от долните етажи, със сигурност беше мъртъв. Ако пък се е качил нагоре, все пак имаше шансове да го спасят.

Палеж. Дейвид стисна зъби, докато стълбата се издигаше. Вятърът отново смени посоката си и мъжът трепна, когато пламъците плъзнаха към него. Хлъзна се. Внимавай, момче — каза си той. — Гледай да останеш жив.

— Дейвид? — запита напрегнато Джеф от пукащата радиостанция. — Добре ли си?

— Да.

Вишката се издигна още метър-два до един от големите панорамни прозорци, които осигуряваха гледка към езерото на апартаментите на горните етажи. Вече счупени от горещината, по-малките прозорци бълваха гъст черен дим, но плътното стъкло на панорамните, предназначено да изолира топлината и студа отвън, бе издържало на високата температура, блокирайки всеки опит за евентуално бягство от огнения ад.

И тогава Дейвид ги видя. Сърцето му заби още по-бързо.

— Спри!

Наведе се над ръба на вишката, за да се доближи максимално до прозореца. Не можеше да бъде. Вътре не трябваше да има хора. Но явно имаше.

— Какво има?

Платформата се разлюля, когато Джеф натисна спирачката.

Отпечатъци от длани. Бледи очертания на малки длани, които сякаш… блещукаха в светлината от челната му лампа. Какво става, по дяволите?

— Отпечатъци от длани.

Виждаха се и следи от пръстите, свити сякаш да издраскат стъклото в опит за бягство.

— Вътре има човек. Трябва да влезем.

— Хънтър? — чу се гласът на капитан Тайсън Кейси от пукащата радиостанция. — Виждаш ли тяло?

С помощта на лостовете за управление на вишката Дейвид доближи стълбата дотолкова, че я удари леко в стената. Наведе се, за да види какво става през дима, и сърцето му се сви.

— Виждам ръце.

Стройни голи ръце и тесен гръб. Дълги руси коси. Това не беше петдесетгодишният липсващ пазач.

— Жена е. Изглежда в несвяст. Прозорецът е от подсилено стъкло, не мога да го разбия.

— Стой на място — нареди Кейси. — Шеридан, спри дюзата. Зел се качва с резачката.

Дейвид усети как налягането в шланга спадна, след като Гейб Шеридан затвори вентила на земята. Погледна надолу — Джеф се качваше по стълбата. Искаше да му изсъска да побърза, но знаеше, че мъжът постъпва правилно. Действа по безопасния начин. За момент реши да удари прозореца с брадвата си, но знаеше, че тази моторна резачка ще се справи много по-бързо с удароустойчивото стъкло и затова реши да пести силите си.

Отново погледна към жената от другата страна на прозореца. Не беше помръднала.

Вероятно е мъртва. Дано не е. Дейвид се вгледа през прозореца, за да види дали вътре няма и други хора. И мигновено се запита дали тя не е запалила огъня.

Джеф се изкачи във вишката с резачката в ръка. Дейвид му посочи далечния край на прозореца, встрани от жертвала и отпечатъците от дланите й, като отказваше да си представи колко ужасена трябва да е била тя, докато удря и дращи с нокти в опит да избяга. Може тя да е запалила пожара. Трябва да запазят отпечатъците й за полицията.

Въздухът в бутилката му почти свършваше и затова той превключи на резервната, докато Джеф се бореше с почти непробиваемото стъкло, за да направи достатъчно голям отвор за Дейвид.

Джеф го стисна за рамото.

— Може тя да е запалила огъня — викна той. — Внимавай.

— Добре — извика Дейвид в отговор.

Прехвърли се през отвора, като стъпи възможно най-близо до прозореца — подът можеше да пропадне. Клекна и огледа стаята, за да провери за други хора. Нямаше. Сега трябваше да иде за момичето. То се оказа леко и той почти не го усети, като го метна на рамото си. Подаде го на Джеф, а после се измъкна през стъклото и се обади на Гейб Шеридан да ги спусне.

Платформата се отдалечи от сградата и пламъците, които все още бушуваха на втория етаж. Медикът долу чакаше жертвата.

Дейвид свали маската от лицето си веднага щом почувства земя под краката си. Джеф го последва. Дейвид затвори очи и почака въздухът да охлади лицето му. Нощта може и да беше хладна, но тук, в тази жега и без проклетата маска се почувства като пред климатик.

Скоти Шунър, медикът, го изгледа мрачно.

Дейвид се досети какво следва.

— Мъртва ли е?

Скоти кимна.

— Да.

Ръката на Джеф стисна рамото му.

— Съжалявам, приятел.

— И аз — отговори Дейвид, след което се досети за отпечатъците на стъклото. — Провери ръцете й.

Скоти коленичи до носилката с тялото на момичето. Беше тийнейджърка с накъсани дънки и тънка тениска.

Загледан в дланите й, Скоти се намръщи.

— Покрити са с някакъв гел.

Капитанът и двама униформени полицаи се приближиха и се наведоха над носилката, за да ги огледат.

— Какви са тези лайна по ръцете й? — запита единият полицай.

— Не знам, но отразява светлината. Видях отпечатъците от ръцете й на стъклото — обясни Дейвид. — Лъчът от фенерчето ми се отрази в тях. Следователят ще иска да провери. Ако тя е запалила пожара, може да се е объркала и да се е паникьосала. Доста отпечатъци от юмруци имаше. Може да е удряла по стъклото, за да избяга.

— Ако тя не е запалила огъня, значи говорим за убийство — отвърна другият полицай. — Ще се обадя в участъка.

— Кажи им, че е двойно убийство — чу се женски глас зад тях. Това беше Кари Джаксън. Нейните пожарникари гасяха западната страна на блока, до езерото. — Развивах маркуча и едва не се препънах в пазача. Прострелян е в гърдите.

— Отивам да го проверя. — Скоти се изправи.

Кари сви рамене.

— Давай. Но определено е мъртъв. От известно време насам.

— Вярвам ти — отвърна Скоти. — Но така е по правилник. Покажи ми къде е.

Двамата с Кари, последвани от първия полицай, тръгнаха към далечния край на сградата.

Вторият полицай се изправи с въздишка.

— Ще се обадя на „Убийства“, на щатската полиция и на аварийните служби. Ще искат да говорят с вас. И особено с Хънтър, защото той я изнесе.

„Убийства“! Гърлото на Дейвид се стегна и в съзнанието му изплува друга мисъл. В отдел „Убийства“ имаше доста детективи. Едва ли ще пратят нея. Ами ако я пратят? Прокашля се и кимна.

— Разбира се. Ще помогна с каквото трябва.

— Най-напред да овладеем пожара на втория етаж — намеси се капитан Кейси. — Хънтър, двамата със Зел се връщате вътре. Претърсете горните етажи. Вижте дали там няма и други и дали горните стени не горят.

— Добре — отвърна Джеф.

Дейвид изтласка детективите от отдел „Убийства“ от мислите си и погледна за последен път момичето на носилката. Какво, по дяволите, става тук? Питаше се защо някой не се погрижи за нея? Но животът не беше чак толкова идиличен.

— Ще потърся документи там, където я намерих. Тя е дете. Не може да няма родители.

— Не пипай нищо — обади се полицаят и Дейвид с усилие потисна въздишката си. Понякога полицаите ги смятаха за деца от детската градина.

— Ясно. Не се притеснявай.

 

 

Понеделник, 20 септември, 01:15 ч.

Детективът от отдел „Убийства“ Оливия Съдърленд показа значката си на униформения полицай пред входа на строежа и маневрира бавно през портала, край новинарските коли и мъжете с камерите. Имаше чувството, че усеща с гърба си светкавиците на фотоапаратите. От въпросите, които журналистите задаваха на висок глас, й ставаше ясно, че вече знаят за палежа.

Стомахът й се сви. Присъствието й тук разбуди колективната им памет. Чуха се подвиквания за последния й голям случай. Тя знаеше, че това е неизбежно. Не че й харесваше.

— Как сте, детектив? — Един познат журналист притича до колата й, но един от полицаите го спря на място. — Мина ли ви след „Ямата с телата“? — извика репортерът. — Още ли посещавате психолога?

Оливия стисна зъби. Ходила беше трите задължителни пъти при служебния психолог, а този журналист го изкара сякаш не е престанала да лежи на кушетката в кабинета.

Вдигна страничното стъкло, без да намалява скоростта, и спря рязко до колата на партньора си. Почувства се малко по-спокойна, защото Кейн беше тук. Той знаеше какво да прави.

Тази мисъл я стресна.

— Аз също знам — каза си тя. — И трябва да се стегна.

Но се страхуваше, че няма да може. Защото вече дишаше тежко и сърцето й биеше ускорено. Защото трите задължителни посещения при психолога не помогнаха. В мислите си тя все още стоеше до ямата с телата, която откриха в мазето на сериен убиец преди седем месеца.

За четири години в отдел „Убийства“ Оливия беше виждала много тела, но нищо не можеше да се сравни със серийния убиец, когото разкриха миналия февруари. Наречен от пресата „Убиеца с червени рокли“, защото така обличаше жертвите си, той беше убивал незабелязано вече тридесет години и заравял жертвите си в яма с вар в мазето си. Тази зловеща тайна се разкри едва след като онзи ускори темпото и допусна грешки.

И задачата за изваждането и обработката на телата се падна точно на Оливия и на нейния партньор Кейн. Тя по цели дни не спеше, не се хранеше и не правеше нищо, освен да издирва самоличност, да информира семейства и да се връща в ямата за още. Варта не щадеше човешката плът. А Оливия нямаше нужда да сънува кошмари. Реалността се оказа достатъчно непоносима.

Пресата можеше да го нарича както си поиска. Но за нея той си оставаше „човека с ямата“, защото именно ямата владееше сънищата й — тъмна, бездънна и пълна с мъртъвци.

Потърка длани върху волана и си пое дълбоко дъх, за да прогони паниката. Защото след седем месеца и дузини тела тя се вцепеняваше при мисълта за нови жертви. Помисли си с горчивина, че това е необичаен проблем за един детектив от отдел „Убийства“.

— Излизай от колата — промърмори си тя. — Върши си работата.

Стиснала зъби, Оливия затвори вратата и се насили да излезе, като си пое дълбоко дъх. След това си наложи да се преструва, че не мисли за друго местопрестъпление. А за тази нощ. За тези две жертви. За един пазач на средна възраст и момичето.

Мисли за тях! Мисли за справедливостта! Върши си проклетата работа!

Отново си пое дъх и направи гримаса, когато димът подлюти носа и дробовете й. Пожарът се оказа голям. Дошли бяха два противопожарни екипа с камиони с платформи за шланговете и два спасителни екипа, от които се оказа, че няма нужда.

Тази вечер щеше да им трябва само автомобилът на моргата.

Докато крачеше, се усети, че оглежда номерата на противопожарните коли — друг навик, който придоби през последните няколко месеца и който й се струваше също толкова нелогичен, колкото и новия страх от телата на мъртъвците. Фактът, че знае точно коя кола е неговата, беше достатъчно унизителен. Какво я интересуваше дали той е тук.

„Колко съм жалка — каза си тя. — Много жалка, по дяволите.“

Трепна, когато видя надписа „L2I“ на камиона с въздушната платформа. Той беше тук. Или поне колегите му. Дано тази нощ не е дежурен. Тя трябваше само да намери Кейн. Да си върши работата.

Лесно откри Кейн в тълпата. Партньорът й беше едър мъж и изпъкваше с една глава над полицаите, пожарникарите и всички останали. Освен това само той носеше черна филцова шапка. Слагаше я винаги когато знаеше, че отива на място с умишлен палеж. Шапката смърдеше на застоял дим и жена му, Джени, настояваше да я държи в гаража.

Всичките му останали шапки стояха грижливо подредени на глави от стиропор в гостната. Всеки от отдел „Убийства“ носеше мека филцова шапка — традиция, започната много преди тя да стане детектив. Това беше символ, връзка с предишни детективи и вече част от местния фолклор. В града ги наричаха „Отдела с шапките“.

Новите детективи, разкрили първия си случай, получаваха своята първа шапка от колегите. Кейн подари на Оливия шапка, но тя се чувстваше малко глупаво с нея. Затова отлежаваше на бюрото й в офиса, върху бюста на някаква гръцка богиня, който тя купи от една гаражна разпродажба.

За разлика от нея, Кейн обичаше шапките си. Имаше дузина, защото обичаше да изглежда добре.

Точно сега Кейн изглеждаше объркан. Оливия се изкачи по възвишението при носилката, до която стоеше партньорът й, редом с един униформен полицай. Съдебният лекар клечеше до тялото и опаковаше дланите на жертвата, а сърцето на Оливия се разтуптя силно, стомахът й се сви и тя за малко да повърне.

„Не сега. Не и този път.“

Надяваше се жертвата да е… цяла. Пое си дъх, за да се успокои и се насили да погледне. Изпита облекчение. Тялото беше непокътнато и дори не беше особено обгорено.

Най-лошото отмина. Сега можеше да си върши работата. Момичето изглеждаше към шестнадесетгодишно. По бялото й като восък лице и дългите руси коси се виждаха сажди и мръсотия, както и по избелялата й тениска. Носеше модерно накъсани дънки. Стъпалата й бяха боси и зле обгорени отдолу. По ноктите на краката й имаше яркооранжев лак.

Изчака, за да овладее паниката в гласа си, и запита:

— Какво имаме тук?

— Бяла жена — отговори униформеният. — С неизвестна самоличност. Откриха я на четвъртия етаж. Мъртва, когато пожарникарите стигнаха при нея.

— Причината? — запита Оливия.

Айзък Лондо, служител в моргата, вдигна поглед от ръцете на жертвата.

— Вероятно от дима. Не виждам скорошни наранявания. Но пък има стари травми.

— Къде и какви? — запита Кейн.

— Изглежда единият й пръст е чупен, а на дясната предмишница се вижда изгаряне като от цигара.

Оливия присви очи. Паниката изчезна, но на нейно място се надигна злобна ярост. Момичето трябва да беше избягало от родителите си. През последните няколко години, откакто се запозна с двете си полусестри, тя имаше лична мисия да работи с такива деца. Мия беше полицай с награди, а Келси — осъждан престъпник, като преди това беше избягала от дома си. Всичко изглеждаше кристално ясно.

— Някой я е бил.

— И аз така мисля — отвърна Лондо и се изправи. — Но другият труп? Той е друго нещо. Ударили са го по главата с тъп предмет, а след това са го простреляли в гърдите.

— Къде е той? — запита Оливия.

— От другата страна на сградата, до езерото. Дейл и Мик са при него.

Дейл беше партньорът на Лондо, а Мики Риджуел — шефът на изпратения от съдебна медицина екип.

— А този какъв е? — посочи тя един мъж на около четиридесет години в анцуг, който крачеше зад лентата и изглеждаше силно разтревожен.

— Сами Сотбърг — отговори униформеният. — Строителният предприемач. Каза, че пазачът се казва Хенри Уимс, на петдесет и седем години. Местен човек.

— Ти говори ли вече с него? — запита тя Кейн.

— Да. Малко. Потресен е. Има алиби. Ще трябва да го проверим. Даде информация за Хенри Уимс. Ще трябва да уведомим госпожа Уимс.

„А това винаги е толкова забавно!“

Оливия отвърна поглед и забеляза голям назъбен отвор в един от панорамните прозорци на четвъртия етаж.

— Оттам ли я извадиха?

— Да.

Отговорът дойде от Майкъл Барлоу, следователят по палежите към полицейския отдел, който доближи групата. Оливия веднага настръхна и едва се въздържа да не изстене.

— По дяволите — промърмори Кейн достатъчно силно, за да го чуе Барлоу. — Не и той.

— Кейн — скастри го тихо Оливия и получи продължителна страдалческа въздишка в отговор. Тя и Майкъл Барлоу завършиха заедно полицейската академия. Дори някога бяха приятели. Но вече не. Защото той се оказа интригант и арогантно копеле.

Барлоу премести очи от Оливия към Кейн, а после поклати глава с пресилено търпение.

— Хайде просто да си свършим работата, а? Пожарникарите видели отпечатъци от дланите й на стъклото. То е удароустойчиво и се наложило да го срежат, за да влязат. Онзи, дето я извадил, настоял да режат в далечния край, за да запазят отпечатъците за вас.

— Добре се е сетил — отвърна меко Оливия. — Ще трябва да поговорим с него.

— Той е още вътре. Щом излезе, ще го доведа.

— Добре — отвърна Оливия и потръпна от раздразнението, което всеки път изпитваше в присъствието на Барлоу. — Как са запалили пожара?

— Доколкото се вижда, са отворили няколко бидона лепило за мокет и са ги разлели по първия и втория етаж. Противопожарните струйници са изключени. Някой е срязал веригата на външния кран и го е затворил като допълнителна мярка.

Оливия знаеше, че външния кран е свързан към градското водоснабдяване и подава вода на струйниците. Някой е искал сградата да изгори до основи.

— Липсват ли резачки за болтове от бараката с инструменти?

— Мисля, че не. Ще направим пълен опис, но изглежда са донесли свои.

— Значи са дошли подготвени. А с какво е палено? — запита Кейн.

— Все още не сме намерили нищо, но не можем и да започнем огледа. Едва ли е било с кибрит. След като са излели няколко бидона лепило, изпаренията са обхванали цялата сграда. С кибрит е нямало да се доберат до вратата. Това лепило е невероятно леснозапалимо.

— Мокетът бил ли е положен? — запита Оливия.

— Не. Строителният предприемач каза, че трябвало да го правят утре. Днес, всъщност. Мокетът и бидоните с лепило били наредени на първите три етажа. А от четвърти до шести етаж са с дъсчени подове и били завършени.

— Някой е знаел какво има тук — каза замислен Кейн. — Има ли записи от охранителни камери?

Барлоу се намръщи.

— Камерите са изключени пет минути преди полунощ. Охранителят е трябвало да излезе в дванадесет и пет за обичайната обиколка.

— Имало е вътрешен човек — обади се Оливия. — Или поне информация от такъв.

Барлоу кимна.

— Сега правим списък на служителите.

— Къде е залата за наблюдение? — запита Кейн.

Барлоу посочи по-близкия от двата фургона на колела.

— До последния месец там е имало човек, който следи записите от камерите. Но превишили бюджета и орязали персонала. Останали с един пазач на смяна. Този фургон винаги е първата спирка на нощния пазач.

— Ще изпратите ли употребените бидони с лепило в лабораторията за отпечатъци? — запита Оливия.

— Вече ги предадохме на следователите от съдебна медицина — отвърна Барлоу. — Строителният предприемач изглежда съсипан. Уимс му е бил приятел и е работил на две места, за да прати детето си в колеж.

Оливия въздъхна.

— Въпреки това ще проверим финансите му. Някой има полза от застраховката. Може би не е трябвало да има пострадали. — Погледна безжизненото тяло на момичето и продължи: — Изглежда нещо се е объркало.

— Виж й ръцете, Лив — каза Кейн. — Има някакъв гел по тях.

Лондо вдигна лявата длан на жертвата и Оливия видя материала, изцапал отвътре найлоновия плик.

— Катализатор ли е? — запита тя.

— Не — отвърна Барлоу. — Полевият тест не разпознава гела. И по дрехите й няма нищо, така че ако е участвала в разливането на лепилото, е била достатъчно внимателна да не се изцапа.

Полевият тест отчиташе нивото на въглеводородите в катализаторите, което значеше, че най-вероятно Барлоу е прав и гелът няма общо с палежа.

— Пожарникарите намерили ли са нещо при нея?

— Още не. Едва преди половин час успяха да овладеят пламъците. Сега са горе и търсят други жертви. Веднага щом стане безопасно, ще ви информирам.

И той щеше да го направи. Макар и отвратителен като човек, Майкъл Барлоу си вършеше работата.

„Ние също вършим своята. Затова действай. Погледни я, Лив. Добре я погледни.“

— Благодаря — каза тя на Барлоу, а после коленичи до носилката, за да разгледа опакованата от Лондо длан. По ноктите на пръстите имаше същия яркооранжев лак, както на краката. — Приключи ли с нея, Лондо?

Когато той кимна в отговор, Оливия се поколеба само за миг, преди да поеме ръката на момичето и да я вдигне към светлината.

— Виж какви надписи има по ноктите си. Не е тукашна.

— Г-А-Т-О-Р — прочете Кейн, а после провери дясната ръка. — И-Б-И-Я-Т. Алигаторите бият.

— За съжаление, така е — промърмори Лондо. — Аз изгубих малко пари от мача миналата седмица.

— „Алигаторите“ от Университета на Флорида — промълви замислена Оливия. — Тя не изглежда на години като за колеж. Може би живее във Флорида.

— Или е просто фенка — обади се предпазливо Кейн и Оливия сви рамене.

— Трябва да се започне отнякъде. Ще проверим отпечатъците й. Ако има досие, вероятно не е секретно. Ако е избягала отнякъде, е възможно в Центъра за изчезнали и малтретирани деца да знаят за нея.

— Ако е избягала, е възможно да не е обявена за изчезнала — обади се Кейн.

— Знам. Но дънките й са нови, а и не са евтини. Едва ли бяга отдавна. Ще разпратим снимката й и може да ни излезе късметът.

Оливия постави внимателно ръката на момичето до тялото му, стана и се загледа в лицето, изпълнена с жалост. То беше толкова младо.

— Имаме ли някаква идея какво е търсила горе?

Барлоу поклати глава.

— Досега не сме открили нищо, нито че с нея е имало някой. Щом пожарникарите излязат, ще ги пратя при вас.

— Ако сте приключили, искам да я закарам в моргата — обади се Лондо и Кейн кимна.

— Лив, хайде да огледаме пазача.

Изчака да се отдалечат от групата, преди да промърмори:

— Добре ли си? Изглеждаше зле, когато излезе от колата.

Бузите на Оливия пламнаха.

— Да — отговори рязко тя, смутена, че се е разкрила, и то пред Кейн. — Давай да приключваме с това.

Само дето никога не се приключваше. Винаги щеше да има и друго дете, което се е озовало на грешното място в грешното време. Друго дете със следи от побой. Друг избягал от дома си. Друг прострелян, чиято съпруга трябва да уведомяват. Нещо я стисна за гърлото и я задави.

— Хайде. Остава ни още едно тяло.

 

 

Понеделник, 20 септември, 01:20 ч.

— Откри ли нещо? — запита Джеф.

Бяха си сложили противогазите и сменили бутилките с въздух. Често строителните материали изпускаха токсични изпарения, а Дейвид познаваше не малко ветерани огнеборци с увредени бели дробове. Мразеше противогаза, но обичаше белите си дробове.

— Не — отговори той, като насочи термокамерата към централната стена. Зад нея се намираше вентилационна шахта, където можеше да се очаква скрит пламък. Но нямаше нищо. Бяха прегледали горните три етажа. Сега се намираха на четвъртия, където той откри момичето. Не намериха други жертви, от което се чувстваха дяволски благодарни.

Дейвид се обърна към разрязания прозорец. Сега, след като димът се разсея, виждаше ясно отпечатъците от длани. Освети с фенерчето си пода, като се надяваше да намери някоя чанта, раница или нещо друго, за да разбере кое е момичето.

Изведнъж лъчът се отрази в нещо.

— Зелнър, виж — каза Дейвид, като примигна. Лъчът осветяваше топка, която блестеше също както отпечатъците на стъклото. Изглеждаше към пет сантиметра в диаметър и се намираше на половин метър от мястото, където откри момичето.

Той направи няколко крачки към нея, но усети, че подът поддава. Отстъпи рязко назад и задържа дъх, докато не почувства отново здрава основа под краката си.

— Дейвид? — обади се Зел, също замръзнал на място.

— Добре съм.

Сърцето му биеше лудо от прилива на адреналин. Въпреки това той отново насочи фенерчето към блестящата топка.

— Виждаш ли?

— Да. Какво е това?

— Не знам, но е покрито с гел.

— Като ръцете й. Викам да го оставим за полицаите.

— Съгласен.

Обърна се, за да поеме към стълбите и изведнъж се озова във въздуха, защото подът пропадна. Дейвид инстинктивно разпери широко ръце, за да се захване с лакти върху ръбовете на дупката. Тялото му се заклини, а краката му увиснаха във въздуха. Под него цареше тъмнина. Огънят на третия етаж беше прогорил тавана. Пуснеше ли се, вероятно щеше да падне върху твърд под, но по-скоро имаше вероятност да пропадне и през долния етаж.

Джеф легна по корем и подаде дръжката на брадвата.

— На три.

Дейвид грабна дръжката с лявата си ръка, но не помръдна десния си лакът, за да се задържи стабилно на място. На „три“ се тласна с бедра нагоре и след няколко секунди се озова легнал по корем на твърдия под, задъхан и стиснал очи. Когато се отблъсна, събори още едно парче от пода и дупката се разшири. Почти целият под на този хол беше прогорял. Оказа се, че са били на косъм от опасността.

Претърколи се настрани и отвори очи в мига, когато мазната топка се хлъзна бавно по една от счупените дъски на пода към дупката. Отново инстинктивно протегна ръка и топката падна в ръкавицата му.

— Готово — промърмори той, а Джеф зад него се разсмя хрипливо.

— Дано тая топка си струва усилието, приятел.

Дейвид се вгледа в ръкавицата си, а после в тъмната дупка на пода и се опита да не мисли колко близо е бил до смъртта.

— Мамка му. И сега какво да правя с това нещо?

— Върни го, където го намери. Полицаите бълват змии и гущери, ако им вземеш уликите.

— Не мога да го върна, където го намерих. Там сега има само въздух.

— В такъв случай го вземи със себе си. Но полицаите пак ще мърморят.

Джеф натисна бутона на радиостанцията си.

— Подът на четвърти етаж пропадна. Двамата с Хънтър сме добре. Слизаме по стълбите.

— Прието — пропука радиостанцията с гласа на капитана.

Дейвид се изправи на колене, като стискаше топката в дланта си. Изпълзяха към стълбището и се успокоиха едва когато стъпиха на твърда земя. Хънтър свали рязко противогаза със свободната си ръка. Чувстваше слабост в коленете, но не можеше да допусне някой да види това.

— Хънтър?

Полицаят по палежите го чакаше. Дейвид го считаше за свестен.

— Здравей, Барлоу.

— Чух, че подът пропаднал. Вие двамата сте добре, нали?

— Да — отвърна пожарникарят и протегна ръка. — Намерих това близо до мястото, където загина момичето.

Барлоу вдигна вежди.

— Нарушил си местопрестъплението?

— Вече няма местопрестъпление — отвърна сухо Дейвид. — Подът, където я намерих, пропадна. Топката се търколи към дупката и аз я хванах. Рефлекс.

— Адски добро спасяване, впрочем — намеси се Джеф. — На голлинията е и изведнъж, бам, Хънтър я хваща. После аз хващам него и ми е длъжник — добави сухо той.

Дейвид вдигна очи.

— Барлоу, искаш ли проклетата топка, или не?

Полицаят поклати глава.

— Ела с мен. Ще я дадеш сам на онези от „Убийства“. Но детективката няма да е доволна, че си разбъркал местопрестъплението.

За втори път тази нощ Дейвид имаше чувството, че пада. Детективката. В отдел „Убийства“ имаше само една жена. Тръгна, като се питаше дали да благодари на съдбата, или не.

 

 

Понеделник, 20 септември, 01:25 ч.

Ерик вдигна глава от ръцете си, за да погледне Мери, която влезе в стаята с хавлия на косата. Тя погледна намръщено към дивана, на който Джоел лежеше неподвижно със затворени очи.

— Още ли е в несвяст? По дяволите, Албер, прекалено силно го удари.

Албер изсумтя от стола си.

— Свести се, докато ти използваше цялата гореща вода.

Мери го стрелна враждебно.

— Майната ти. Съквартирантките ми ще започнат да ми задават въпроси, ако им замириша на пожар.

След тези думи тя седна леко на дивана до Джоел.

— Хайде, скъпи — подкани го тихо тя. — Съвземи се.

Джоел преглътна звучно.

— Ние я убихме.

Мери вдигна рамене.

— Да, така е. И ще трябва да живеем с това. Но няма да казваме на никого. Трябва да се държим сякаш всичко е наред, иначе ще идем в затвора.

Джоел кимна отчаяно.

— Виждам лицето й. Виждам как се притиска към стъклото.

Точно както и Ерик. Всеки път, когато затваряше очи, виждаше само отворената й уста. Отворена за писък. Когато разливаха лепилото, не я бяха чули. Трябва да се е криела някъде. Самонастанила се е.

— Била е в сградата незаконно.

Джоел се разсмя почти истерично.

— Нима ти говориш за незаконно? Значи вината не е наша? Това ли казваш? Вярваш ли си на глупостите?

— Точно това казвам — отвърна твърдо Ерик. Трябваше да приемат фактите, а беше факт, че той нямаше намерение да влиза в затвора. — Ние се поддържаме, Джоел.

— Само че ние я убихме — прошепна Джоел на пресекулки. — Ние я убихме.

— Бъди мъж, Фишер — изръмжа Албер. — Да, убихме я, мамицата му. Преодолей го.

Мери присви очи.

— Остави го. Той е в шок и го боли. Не трябваше да го удряш толкова силно.

Албер гледаше застрашително.

— По-силно трябваше да го фрасна. Тогава нямаше да ми хленчи. Ние я убихме — подигра се той. — И какво от това, мамицата му? Не можем да променим нищо, затова кажи на тоя женчо, дето ти е гадже, да млъква или аз ще го накарам.

С побеляло от гняв лице Мери отвори уста, за да отвърне остро по начин, който всеки на етажа на Ерик несъмнено би чул.

— Успокойте се — сопна се Ерик. — Искахме да кажем нещо. Да изпратим послание на предприемачите да стоят далеч от нашите влажни зони и го изпратихме.

Джоел се изправи и бързо опипа с пръсти подутината на тила си, която му остана от палката на Албер.

— Не се заблуждавайте. Никой няма да чуе посланието ни. Всички ще запомнят само, че едно момиче е умряло. Заради нас.

— Скръбна загуба — отвърна Мери, като приглади косата на Джоел. — Но ти каза, че сме във война.

Джоел затвори очи.

— Знам какво казвах. Това беше преди. Убихме човешко същество, Мери. Полицаите няма да оставят нещата така. Ще ни изловят.

— Нямаше да се наложи да търсят дълго, ако те бяхме оставили да им се обадиш — промърмори Албер.

— Албер — просъска Мери. — Млъкни! Стига!

Ерик изпита детинско желание да има бутон за връщане на лентата. Но нямаше. Стореното беше сторено.

— Всички млъквайте. Трябва да сме спокойни, за да не се озовем в затвора.

Включи телевизора и се зае да превключва каналите. Потръпна, когато на петдесетинчовия екран се появи репортаж от пожара.

— Да видим какво казват медиите. След това ще мислим какво да правим, ако изобщо се налага.