Карън Роуз
Ням писък (19)

Глава осемнадесета

Вторник, 21 септември, 23:30 ч.

Оливия се събуди бавно, удовлетворена. И напълно гола. Сепна се и рязко отвори очи, когато осъзна къде е и чия ръка лежеше собственически на гърдите й. Лежеше притисната към Дейвид, облегнала гръб на твърдите му гърди. А той не спеше, ако се съди по онова, което пулсираше опряно в дупето й.

— Не си тръгвай — прошепна той в ухото й и я накара да се разтрепери. — Моля те.

— Няма. Но трябва да си взема телефона, в случай че някой се обади.

— На нощното шкафче е. Намерих го в джоба на шлифера.

Тя вдигна глава и се огледа, привикнала към тъмнината, а после го погледна въпросително. Той беше подредил дрехите й на близкия стол, а чантичката й лежеше най-отгоре.

— Колко време спах?

— Два часа. Благодаря за възможността да поправя грешката си. Успях, нали?

— И още как, бих казала — промълви тя и доволна усмивка се разля по лицето й.

Дейвид се поколеба.

— Разкайваш ли се за нещо?

— Не.

Тя все още имаше въпроси, но не и разкаяния.

— Добре — целуна я той по главата. — Нуждаех се от това.

— И аз.

— Мислех, че първо ще искаш да говорим.

— И аз. — Оливия въздъхна тихо.

— Какво се промени?

— Донякъде, защото те исках повече от дишането. Адски добре казано, Дейвид.

Той се притисна към нея, а тя затаи дъх. Отново беше готов. Тя също.

— Оливия, това е истината. Все още те желая повече от дишането. Но сега поне мога да разсъждавам. Освен това, какво друго ти е променило решението?

Стената с грамоти и медали на Джоел Фишер — помисли си тя.

— Напипахме следа към един от подпалвачите на жилищната сграда. Изглежда е прекалил с дрогата в понеделник сутринта и е изхвърчал от пътя. Мъртъв е.

— Гузна съвест?

— Така мисля. Бях в стаята му и гледах медалите и грамотите по стената — всичките за заслуги към общността. Искал е да направи нещо различно. Според мен е нагазил твърде надълбоко и не е могъл да понесе вината. Все си мислех как е вършил толкова много добрини, че като се е случило едно лошо нещо, се е объркал напълно. После се замислих и за Линкълн и неговата вина. — След кратка пауза, Оливия продължи: — Която ти разбираш.

Сепнат, Дейвид премести ръката си от гърдите върху стомаха й. Тя я хвана със своята и я притисна.

— Питах се какво точно си разбрал — каза тя. — Последната нощ, когато спорихме за случилото се след сватбата на Мия, ти каза „и“.

Той преглътна.

— И?

— Помисли, че си правил и нещо друго. Нещо по-лошо. Чудех се дали има нещо, заради което трябваше да се чувствам по-разтревожена. След това се запитах какво толкова. Ти си доказал неведнъж, че си мил човек. Аз все още исках да отговориш на въпроса ми, но като те видях… всичко ми се стори маловажно, защото и аз те желаех повече от дишането.

Дейвид си пое дъх и издиша.

— Е, какъв е въпросът ти, Оливия?

Тя се завъртя по гръб и го погледна в очите — той криеше нещо.

— Кой си ти, Дейвид Хънтър? — усмихна се Оливия, като опитваше да звучи нежно. — Освен че си пожарникар, който спасява котки и доброволства за десет души?

Той отклони поглед.

— Не знам. Толкова отдавна съм такъв, че не знам вече.

Оливия долови искреност и разочарование в отговора му.

— В такъв случай кой си бил преди?

Дейвид трепна.

— Не чак толкова мил. Едва ли щеше да ме харесваш такъв.

— И на колко години си бил „такъв“?

— Осемнадесет.

Осемнадесет. Прекарал е половината си живот с мисълта за стореното, каквото и да е то.

— И какво си направил като осемнадесетгодишен?

Дейвид се извъртя рязко, но тя скочи на колене и го стисна за ръката, когато краката му опряха в пода.

— Не — каза тя рязко. — Да не си посмял да станеш. Каквото и да си направил или да мислиш, че си направил, то ти попречи да ме потърсиш цели две години и половина. Не знам какво е, но моят живот също е засегнат. Това време е загубено, Дейвид, пропиляно. Не искам да пилея повече. Ето ме, тук, в леглото ти. Не се страхувам. Кажи ми.

Той остана седнал на ръба на леглото, с гръб към нея и отпусна рамене.

— Не мога.

Инстинктивно, тя запита:

— Как се казваше тя?

След дълга пауза, тя реши да опита отново.

— Нещо заради Дейна ли е?

Дейвид обърна леко глава, сякаш стреснат.

— Не. С нея се запознах чак когато навърших тридесет години.

— Мия ми е разказвала за нея, как е помагала на онези жени да бягат от насилниците си, за които са омъжени, и как ти си й помагал.

— Не. Аз само оправих покрива.

— Което е означавало много за уплашените жени — имали са покрив за децата си. Защо си го правил? Заради Дейна или заради жените и децата им?

— И двете. Дейна правеше нещо конкретно. Тя не просто говореше за тежкото положение на жените и децата им, а действаше. Възхищавах й се за това.

— Ти си я обичал.

Този път Дейвид се обърна, но тя не виждаше лицето му.

— Да — отвърна той и смаяна, Оливия усети ревност, която я прободе като нож.

— Или може би идеята за нея — добави тихо Дейвид. — Винаги съм знаел, че тя не изпитва същите чувства към мен. Може би така е била в безопасност. Звучи глупаво.

— Не, съвсем не.

Доста време никой не каза нищо.

— Как се казваше тя, Дейвид?

— Меган — въздъхна той и потрепери.

— И тя ли е била на осемнадесет?

— Да.

— Обичаше ли я?

От резкия му глас я побиха тръпки:

— Не колкото обичах себе си.

— Какво е станало с нея?

— Умря — отвърна просто Дейвид. — Убита от пастрока си. Приключи ли разпитът ми?

— Ти обеща да отговориш на въпроса ми — тихо каза Оливия. — Мисля си, че сегашният „ти“ е силно свързан с нея, каквато е била тя тогава.

Тя изчака дълго време, преди Дейвид да въздъхне.

— Дори не знам откъде да започна.

Тя го погали по ръката.

— Ами защо не започнеш така: Имало едно време едно момиче на име Меган?

Дейвид преглътна.

— Запознахме се в гимназията. С нея танцувах за първи път, с нея беше първата ми среща. Първата целувка.

— И какво се случи?

— Мина време. В горните курсове се разделихме, но останахме приятели. После брат ми, Макс, започна да играе в професионалната лига и всичко се промени. Замина в Националната баскетболна асоциация. Животът му се промени, но се промени и моят.

— Към по-добро ли?

— Така си мислех тогава. Бях на шестнадесет и се мислех за голямата работа. Играех в бейзболния отбор на училището, а треньорът ми каза, че без проблеми ще взема стипендия. Изглеждах добре. Момичетата ме искаха. Много момичета. Тогава не исках нищо друго.

— Какво стана с Меган?

— По онова време изобщо не мислех за нея. Нали бях атлет. Можех да имам най-хубавите момичета в класа, най-бързите. Меган не можеше да се мери с тях. Жал ми беше за нея… не умееше да общува — упрекна се той. — Не трябваше да ми е жал, или поне не за това.

— А за какво?

— Баща й почина, когато бяхме първокурсници. Тя имаше по-малък брат и майка й работеше на две места, за да ги издържа. Когато Меган стана на шестнадесет, майка й се омъжи отново. Животът им трябваше да се подобри, но вторият й баща се оказа боклук.

— О, не — прошепна тъжно Оливия, сякаш вече знаеше какво ще чуе.

— През цялото време им крещеше. Никой не знаеше, че ги бие, а трябваше да се досетим. Но аз бях зает — продължи да се самообвинява той — с популярността си. С хубавиците.

— Те са били удобни — прошепна Оливия с разбиране. — Дейвид…

— Зает бях — продължи той, сякаш не я чу. — Зает да ходя на танци, да играя топка, да се къпя в славата си на брат на баскетболна звезда. Една книга не бях отворил. Умните момичета ми пишеха домашните. Майка ми се молеше всеки ден да вляза в правия път, да се оправя. Но тя не знаеше нищо. Нали аз стисках живота за топките.

— И как ги изпусна?

— На едно парти в последния курс. Родителите на едно от хлапетата бяха заминали за уикенда и партито вървеше яко. Бурета с бира, бутилки концентрат, трева. И много момичета. Аз се напих и Меган дойде.

Оливия не каза нищо. Дейвид стисна зъби, загледан напред с невиждащ поглед.

— Толкова бях пиян и толкова погълнат от себе си, че не видях насиненото й око. Тъмно беше, а музиката гърмеше и мислех, че тя е дошла по същата причина, както другите момичета — заради красивото ми лице. Целунах я и тя не се отдръпна. Но след това започнах да я опипвам. Разкъсах блузата й и тя опита да ме отблъсне. Но мен никой не ме отблъсваше.

— Ядосал си се.

— Да. И тя се разплака. Каза, че иска да й помогна. Иска колата ми, за да се махне. Но аз бях ядосан, блъснах я и й казах да пита някой друг, който… — гърлото му се сви и гласът му пресекна. — Някой, на когото му пука. За мен тя беше просто Меган от улицата, на която живея, а аз бях Дейвид Съвършения.

Оливия облегна глава на гърба му. Той потрепна, но не се отдръпна.

— И?

— Партито продължи. Никой не видя кога си е отишла. Тя беше никой, а ние — популярни. Не се сетих за нея цялата вечер. За първи път се напивах и на следващата сутрин имах ужасен махмурлук. Само си мислех, че трябва да се прибера, преди майка ми да се върне от черква и да ме убие. Тогава минах покрай къщата на Меган.

— Помнеше ли какво си правил предната вечер?

Устните му потрепнаха.

— Спомнях си неясно думите й и че после тя се разплака. Разбрах я, чак когато минах край къщата им. Отпред имаше полицейска кола с включена лампа. Сърцето ми буквално щеше да изхвръкне. Спрях колата, изтичах до входната врата и… я видях. Полицаят отвътре опита да я прикрие, но закъсня. Вече я бях видял.

— Тя мъртва ли беше? — запита тихо Оливия.

— Цялото семейство. Майка й лежеше на стълбите. Главата й… Онзи беше смачкал главата й с бухалка. А Меган лежеше посред хола. — Дейвид си пое дъх, разтреперан. — И тя беше бита. Лежеше върху брат си, за да го защити. Навсякъде имаше разхвърляни дрехи, а до стената — празен куфар.

— Бягала е.

— Опитала е — отговори глухо Дейвид. — Онзи трябва да я е хванал тогава и е побеснял. Убил всички, а после се застрелял.

— И какво направи полицията?

— През онзи ден ли? Питаха дали знам нещо. Казах, че не знам нищо. Не признах, че съм я видял предишната нощ.

Гласът му се изпълни с омраза и презрение към самия него. Сърцето на Оливия се сви от съчувствие и тя не знаеше какво да каже.

— А какво стана след този ден?

Дейвид сви рамене апатично.

— Нищо. Изтъркани новини. Нямаше загадка и единственият въпрос беше защо, по дяволите, никой не го е спрял, преди да убие трима невинни.

— Казвал ли си на някого за това?

— Не. Няколко пъти опитвах. Опитах да кажа на баща си същото лято, но не можах при мисълта колко ли ще се отврати той от мен. И без това се чувстваше обиден заради брат ми Макс, който вече играеше професионален баскетбол. Макс имаше нови приятели и нямаше време за нас. Живееше на други обороти и това съсипа родителите ми.

Въздъхна.

— Не можех да кажа дори на свещеника. През този семестър отидох в колежа и се провалих ужасно. Не можех да спя. Все ги виждах мъртви. Откачах. Трябваше да говоря с някого и затова си взех парите, купих билет за самолет и отидох при брат ми Макс в Лос Анжелис. С него бяхме близки и… се надявах, че няма да ме намрази.

Сърцето й подскочи.

— Как реагира той?

— Не му казах. Когато стигнах там, вървеше истинско парти. Предполагам, че при толкова пиене и жени, съм се пречупил. Цяла вечер мислех за другото парти и колко съм бил глупав. Изхвърлих всички бутилки през прозореца и се развиках на гостите на Макс да си вървят. Реших, че някой трябва да го вкара в правия път и по една случайност това бях аз. Макс се прибра у дома, сдобри се с баща ми и същата вечер стана катастрофа. Баща ми загина, а Макс остана парализиран. Майка ми просто беше разбита, а Макс не можеше да ходи. Трябваше му помощ за физиотерапията. Нуждаеше се от мен.

— Както Меган се е нуждаела от теб.

— Да. Затова се заех да му помагам и имаше дни, в които с часове не се сещах за Меган. Всички мислеха, че съм много благороден, а аз просто търсех начин да не полудея. Опитвах да се отърва от кошмара.

— Както Линкълн. Това си разбрал. Съжалил си го.

Дейвид си пое въздух.

— Все си казвам „Е, с божията помощ и аз отивам там“.

— Това съвсем не е същото — промълви Оливия. — Но сега поне ми е ясно. Линкълн някак си е усетил, че го разбираш. Може би си първият човек, с когото е установил връзка от много време насам.

Тя облегна бузата си на ръката му и продължи:

— Не е трябвало да носиш със себе си тази тайна цели осемнадесет години.

— Но е голяма тайна, нали? — запита уморен той.

— Не ти си убил Меган и семейството й. Майка й е била зрелият човек и е останала с опасен мъж. Защо Меган не е отишла в полицията? Защо е дошла при теб?

— Защото сигурно още е мислела, че сме приятели. Може все още да ме е харесвала. Никога не съм я отбягвал, а понякога в междучасията говорехме в коридора. Както казах, много ми беше жал за нея. Сега разбирам колко е била изолирана. Защо е ходела с наведена глава. А тогава мислех, че е тъжна, защото не е популярна.

— Бил си тийнейджър, Дейвид.

— Знам, но въпреки това… — Той си пое отново дъх и Оливия разбра, че има и още. — Прибрах се у дома, след като я видях така… пречупена. Опитах да си припомня какво ми беше казала и се чудех защо е дошла при мен. След това си спомних, че в деня преди партито тя дотича при мен и запита намерил ли съм бележката, която е сложила в учебника ми по литература. И понеже бях зает, отговорих, че съм я намерил. Тя попита дали ще го направя. Нямах представа за какво говори и казах „да“, без дори да се спра. Намерих бележката в деня, когато тя загина.

— Какво пишеше там?

Дейвид се изправи бавно, за да извади портфейла от панталона си, който лежеше захвърлен на стола, и измъкна от него изтъркан и намачкан лист хартия. Разгъна го внимателно и мълчаливо го подаде на Оливия.

Тя едва се въздържа да не изстене, като прочете думите на едно момиче, което вярва, че старият й другар от детинство все още е най-добрият й приятел.

— Майка й не искала да го напусне, а Меган не знаела към кого да се обърне — промълви тя. — Искала е да я откараш следващата вечер.

— Това щеше да е в нощта на партито. Тя щеше да вземе братчето си и да избягат. Само й трябваше превоз до автогарата. Аз можех да ги спася, ако бях отворил учебника с писмото й.

Тя въздъхна.

— Добре, можело е да ги спасиш. Но пък кой знае, можело е като се появиш с колата, вторият й баща да ви изпозастреля. Истината е, че за Меган и майка й е имало начини. Майката е възрастният човек. Тя е трябвало да извика полиция. Това е трагедия, Дейвид, но не ти си я предизвикал.

Дейвид сгъна отново писмото и го сложи в портфейла си, а после я погледна с агонизиращи очи.

— Аз още виждам лицата им.

— Защото имаш душа. Ако нямаше, всичко щеше да е без значение. Не си знаел колко критична е ситуацията. Ако си знаел, си щял да й помогнеш.

Дейвид преглътна с усилие.

— А ти откъде знаеш?

— Защото не си станал това, което си сега, случайно. Тези ценности са били заложени в теб, иначе нямаше да се измъчваш цели осемнадесет години. Дейвид, ти си помогнал на толкова много хора. Превърнал си тази лична трагедия в безкористна и себеотричаща служба на другите. Още колко време ще караш онова егоистично момче да си плаща?

— Не знам. Но затова се питах какво ли съм ти сторил през онази нощ.

— Тревожил си се, че ме насилваш? Ти и Меган не си насилвал. Когато ти е казала да спреш, си спрял. Не си се държал възпитано, но си спрял. Нали е така?

Той кимна.

— Да, така е. Но…

— На колко семейства си помогнал в центъра си за настаняване на Дейна?

— Много.

— Помагаш на центровете и тук, за да се спасят и други семейства. Меган е жертва, но пък много други хора няма да станат жертва. Това трябва да ти е достатъчно — каза Оливия, — защото иначе никога няма да спреш. На този свят винаги ще има злини. Не можем да поправим всичките. Просто трябва да правим каквото можем.

Дейвид седна на ръба на леглото.

— Знам това.

— И въпреки това е трудно. Трудно е да гледаш хората как страдат и да не помогнеш. Благодаря, че ми разказа за Меган. Знам, че не ти е лесно.

— Това променя ли нещо? — запита той със стегнато гърло.

— Имаш предвид какво мисля за теб ли? Да и не. Ти си добър човек и не си се променил. Но за станалото между нас? — Тя сви рамене. — Ти каза името на друга жена, когато беше с мен, а после дойде тук и се държеше, сякаш не съществувам. Аз исках да те мразя. Или поне малка част от мен те мразеше.

Дейвид я погледна.

— И още ли ме мразиш?

— Да те мразя? Не. Сега разбирам от какво си се страхувал, но не мога да пренебрегна факта, че си я обичал, че все още е била в мислите ти, когато ти беше с мен. И смятам, че за да я забравя, ще ми трябва време.

— И сърце — промълви той. — И доверие.

— Да. Ще ми трябва време да ти се доверя. И пак не разбирам защо пропиля две и половина години от живота ни. Защо просто не ме попита?

— Страхувах се какво ще кажеш — призна тихо той. — Не исках да си мисля, че съм бил чудовище. Отново.

Сърцето й се сви.

— Знаеш, че онази нощ, когато прекали с шампанското, ми призна, че мразиш сватбите, защото всеки си има някого, а ти си сам. Чудех се как мъж като теб може да е сам.

— Аз съм само едно хубаво лице, Оливия. И нищо не съм правил, за да го заслужа.

Тя го погали нежно с пръсти по бузата.

— Но е много приятно лице. Ти си добър човек, Дейвид. Почтен и мил. Заради теб светът е по-добър.

Дейвид я погледна през рамо, а очите му блестяха.

— Точно от това имах нужда — да мислиш така за мен.

Погледът й срещна неговия и го задържа. Тя не можеше да го отклони, дори и да искаше.

— Така мисля.

— Аз все още те желая — прошепна той. — Повече от дишането.

Пулсът й ускори.

— На кой му е потрябвало да диша?

Преди тя да мигне, устните му, ненаситни и гладни, я обсипаха с целувки, а ръцете му разпалваха кожата й при всеки допир. Събори я на възглавницата и легна върху нея. Тя не можеше да си поеме дъх, но пък наистина й беше все едно.

 

 

Сряда, 22 септември, 00:25 ч.

Нагласи възела на вратовръзката си — полицейската униформа му стоеше добре. Не обичаше вратовръзки. Така и не можа да разбере как баща му ги носеше дори у дома.

Премести се на предната седалка и пое по улица, успоредна на паркинга зад училището. Тук се намираше и мястото за евакуация на учениците при бедствие, включено в интернет страницата на училището, за да са спокойни родителите, че децата им са в безопасност.

Време е за шоу. Стиснал устройството за кодиране на гласа в една ръка и телефона в другата, той се обади на централата на училището и предаде наизустеното съобщение.

 

 

Сряда, 22 септември, 00:35 ч.

Оливия почти заспиваше, когато телефонът звънна.

— Твоят е — промълви тя. — Моят е с мелодията от „Шантави рисунки“.

Дейвид се надвеси над нея и напипа телефона си.

— Хънтър.

Скочи рязко от леглото си и като стисна телефона с рамо, се зае да нахлузва боксерките си.

— Какво е станало? — запита той и стисна панталона си. — Идвам.

— Какво има? — запита Оливия. — Мислех, че започваш чак в осем.

— Аварийна ситуация. Трябват подкрепления за бурен пожар в жилище.

— И защо не повикат други пожарникари?

— Повикали са. Било много лошо и даже няколко души са пострадали. Огънят е преминал в съседната къща, един резервоар за пропан-бутан е гръмнал и е унищожил част от квартала.

Облече се, после се наведе и целуна силно Оливия по устните.

— Заспивай. Аз може да се забавя доста.

Стигна до вратата и се поколеба.

— Оливия…

Тя знаеше какво иска да й каже, но знаеше също, че е твърде рано за думи, които и двамата ще приемат съвсем сериозно.

— Ще се оправя. Пази се.

— Винаги. Ще ти се обадя сутринта, ако не се върна.

Оливия изключи лампата и се сгуши под одеялото. След това импулсивно размени възглавниците. Усети аромата му и въздъхна. Отново се унесе, но телефонът й я стресна съвсем малко по-късно с мелодията на „Шашави рисунки“.

— Съдърленд.

— Кейн се обажда. Трябва да идем в училището за глухи. Веднага.

Тя скочи от леглото си и изохка. Имаше силна мускулна треска.

— Защо?

— Заплаха за бомба.

Адреналинът прочисти мислите й и тя нахлузи роклята си през глава.

— Кога?

— Преди десет минути. Сега евакуират училището. Сапьорите и пожарникарите са вече там.

През главата й прелитаха стотици мисли, докато тя нахлузи обувките с абсурдно високите токчета.

— Ти къде си?

— Излизам от дома. Ще съм там до петнадесетина минути. Ти къде си?

— В бунгалото на Дейвид. Ще дойда възможно най-бързо.

Оливия взе ключовете от чантичката си и се отправи към колата си, в която се намираше сакът с дрехите й, без да спира да говори с Кейн.

— Защо му трябва на някой да слага бомба в училището — запита тя, като се страхуваше, че знае отговора.

— Първо, защото е пълна откачалка. Второ, защото има да урежда сметки с някого в училището. И трето, защото му е нужно да изкара всички от общежитието.

— Кени. Ние говорихме с двадесет и едно хлапета. Само Кени живее в общежитието.

— Знам. Вече казах на диспечера да накара първите хора, които стигнат там, да го посрещнат и да го пазят. Описах им го за всеки случай, да не се объркат.

— Как са разбрали за него?

Оливия стискаше чантата в ръка и тичаше назад към бунгалото.

— Той е нашата връзка с евентуалния очевидец, но откъде знаят, че сме разговаряли с него?

— Всеки в училището може да е. При двадесет хлапета едва ли можеш да залазиш тайна.

— О, боже! — Прониза я неприятно чувство. — Кейн, аз така и не съм разговаряла с Вал. Оставях й гласови съобщения, а тя отвръщаше само със съобщения.

— Мамка му. Обличай се и ще се срещнем там. Ще викна полицаи да потърсят преводачката.

 

 

Сряда, 22 септември, 00:45 ч.

Тук цари контролиран хаос — мислеше той. Стоеше скрит сред дърветата зад училището и наблюдаваше как децата излизат от спалните помещения по пижами. Оказаха се повече, отколкото той смяташе, на възраст от пет до осемнадесет години и до едно уплашени. Много от тях бяха боси. Погледът му се премести към групата с най-големите, за да търси чифт сини кецове „Конвърс“.

Децата жестикулираха забързано, докато служителите ги водеха към определените им зони. Той вече губеше надежда, че ще намери Кени, когато го забеляза. Пясъчнорус, към метър и седемдесет и със сини кецове. Стоеше настрани и изглеждаше нещастен.

Той извади бележника си и написа бързо две неща, а после отиде наперен при момчето, както правеха полицаите в магазина му през годините. Потупа го по рамото, без да обръща внимание на студентите и служителите зад себе си.

Кени прочете бележката. „Кени Латъм, детективите искат да говорят с теб.“

За момент му се стори, че момчето ще побегне, но Кени се съвзе и кимна сковано. Той тръгна и го поведе пред себе си.

— Чакайте — каза един от служителите, който зъзнеше от вятъра. — Къде го водите?

Младият човек говореше леко завалено, но разбираемо.

С наведена глава, той подаде бележката, а после, след като служителят я прочете и кимна, си я взе обратно. Носеше черни ръкавици и не остави пръстови отпечатъци, но нямаше нужда да създава улики за полицаите. Шапката скриваше достатъчно от лицето му — никой нямаше да го опише ясно.

А и да го опишат, какво? Той приличаше на всеки друг. С безлично лице. А като се добави и пластилинът, с който беше изменил формата на скулите си, брадичката и носа, той си беше неузнаваем.

С глава подкани Кени да тръгва. Заобиколиха сградата, където никой не ги виждаше. Той извади пистолета си и видя как очите на момчето се разширяват от уплаха. Приближи се и натисна цевта в корема му, след което подаде втората бележка.

„Ако викаш, ще те убия. Обърни се и тръгвай. Бавно. Ако бягаш, ще те убия. След това ще убия цялото ти семейство. Кимни, ако разбираш.“

Кени кимна леко, но видимо.

Той потупа хлапето по джоба, намери телефона му, пъхна го в своя джоб и опря пистолета си в бъбрека на момчето. Двамата тръгнаха. Той виждаше микробуса си, паркиран отвъд дърветата.

Почти стигна. Почти е у дома, свободен. Наближиха микробуса и той отвори вратата, след което набута хлапето вътре. И тогава чу. Пукане на клонка зад себе си. Мамка му.

— Спри. Полиция — викна отблизо силен гърлен глас.

Мамка му. Рязко затвори вратата, посегна към предната врата и я отвори. Единият му крак вече се намираше вътре, когато нечия ръка го стисна за яката и го дръпна.

— Излизай от колата, по дяволите — изръмжа полицаят.

Лявата му ръка стискаше волана. А дясната — пистолета. Криеше го близо до гърдите си, за да не го види полицаят. Лявата ръка на ченгето пусна яката му, но го стисна за лявата китка и я изви зад гърба му.

Това болеше. Адски много. Полицаят го натисна и с другата си ръка отвори задната врата. Кени излезе и побягна.

— Арестуван си — каза полицаят.

А, не, по дяволите. Той се изтласка с огромна сила, извъртя се и в същото време стреля. Чу гърма, усети удара от отката в рамото си, почувства парливата миризма на барута и долови леко пъхтене. Ръката на китката му се отпусна и той стреля отново. Тялото на полицая падна настрани. Той се хвърли на седалката си, завъртя ключа, който висеше на таблото, и се отдалечи със свистящи гуми, като караше в зигзаг, за да се затвори вратата от неговата страна.

След това погледна в страничното огледало към тялото на земята. То не се движеше и не беше на обикновен полицай, а на мъж с костюм. Широкополата му шапка лежеше на около метър от протегната ръка. Той беше едър, тъмен и… Познаваше го. Детектив Кейн.

Впери поглед напред, стиснал мрачно устни.

— По дяволите — просъска той. И неговата шапка липсваше. Шибаната му шапка липсваше. Спокойно. Нали си с ръкавици. А това е само шапка.

Може да намерят косми.

И? Какво от това? Нали няма с какво да ги сравнят. И ако внимава, наистина няма да имат с какво да ги сравнят.

Аз стрелях в полицай. Може и да съм го убил. Можеше да припише убийството на колежаните. Сега те бяха двама. А и шибаната ми шапка остана при ченгетата. Те няма да спрат, докато не ме намерят. Известно време ще успокоя топката. Засмя се горчиво. Ако трябва да бягам, винаги мога да ида във Франция.

Отби в една странична уличка, излезе и смени задния номер. Вече чуваше воя на сирените. Търсят ме. Посегна между предните седалки и измъкна магнитния надпис, който използваше за бизнеса си. ДЕЛИКАТЕСИ ЗА ЗАКУСКА — СЕРВИРАМЕ С ГРИЖА. Ще търсят бял микробус без надписи. Фирменото лого го правеше невидим.

Закачи го от страната на шофьора и се качи вътре. Отлепи пластилина от лицето си и смъкна вратовръзката, съблече ризата и нахлузи тениска с надписа на заведението. Сърцето му биеше силно. Той мразеше сърцето му да бие силно. По дяволите.

Ръцете му трепереха, когато включи на скорост и излезе от уличката към съседния квартал. Сля се с трафика и се насочи към дома си.

Изпуснах Кени. Потупа джоба на панталона си. Но пък имам телефона му.

Оказа се, че вечерта не е напълно провалена.

 

 

Сряда, 22 септември, 01:00 ч.

Оливия изскочи от колата си в движение, за да намери Кейн. Ранен полицай. Тя чу това по радиостанцията на петнадесет минути път оттук и сърцето й биеше толкова силно, че едва си поемаше дъх. Сериозно ранен. Изстрели. През последните пет минути звъня три пъти на Кейн, но никой не отговаряше. А трябваше да й отговори. Знаеше, че тя ще се тревожи. Адски скъпо ще му струва това, когато го намери.

Огледа тълпата, докато тичаше край редицата аварийни коли и новинарски микробуси. Къде е Кени? Къде е Кейн? Тя търсеше, но не виждаше колегата си да стърчи над останалите. Не виждаше и шапката му. Сърцето й се качи в гърлото и тя едва дишаше от тревога.

Към нея се насочиха двама униформени полицаи и сърцето й спря да бие лудешки. Не. Тя познаваше този поглед. Тя беше гледала така.

Не. Искаше да затича. Не.

— Съжаляваме, госпожо, но не можем да ви пуснем. — Един от униформените я хвана за ръката, за да я спре, но тя се освободи рязко, показа значката си и изтича край тях. Сред дърветата се виждаха хора. Имаше някаква носилка, а на пътя зад тях — колата на бърза помощ.

Стигна на три метра, когато друг униформен полицай се обърна и каза:

— Не можете да…

Тя се втурна напред и го избута. А после се закова на място.

— Господи! О, боже! — чу гласа си тя.

Това беше той. Кейн. Проснат на земята. С кръв по бялата си риза. Твърде много кръв. Парамедиците, по един от всяка страна, го вдигаха към носилката. Един от тях завъртя глава и я погледна в очите.

После поклати глава.

— Не.

Този път тя нададе вой — беше го чувала безброй пъти от семействата на починалите. Но този път воят дойде от нея. От устата й. От сърцето й.

Олюля се напред, за да съпроводи парамедиците, които го качваха в линейката.

— Идвам с него.

Двамата мъже се спогледаха.

— Добре — каза единият. — Но не се пречкай.

Седна при тях онемяла и шофьорът потегли. Оливия погледна назад през стъклото към униформените полицаи, които ги наблюдаваха. И видя шапката на Кейн на земята.

— Шапката му — прошепна тя.

Парамедикът вдигна глава.

— Ще ви я пазят — каза любезно той.

За нея. Не за него.

— О, боже!

Оливия притисна ръка към устата си, за да задържи болката, която я разкъсваше отвътре.

— Трябва да се обадя на капитана.

Парамедикът кимна.

— Да. Той трябва да уведоми семейството.

Вцепенена, Оливия кимна. С пръсти, които не й се подчиняваха, тя набра домашния номер на Абът. Той отговори при първото позвъняване.

— Какво става?

Тя не можеше да говори. Не можеше да произнесе и една дума.

— Оливия? Оливия, там ли си? — запита Абът.

— Брус — изхленчи тя.

Друго не можа да каже.

Настъпи мъртва тишина, след което капитанът прошепна съвсем тихо:

— Господи!

Оливия погледна Кейн на количката и разбра. Той не се движеше. Не дишаше. Лицето му вече посиняваше. Въпреки непрекъснатите усилия на парамедика, на монитора за сърдечната дейност се виждаше само една равна линия. Тя вдигна очи към него, а той я погледна с огромна тъга.

— Съжалявам. — Мъжът поклати глава.

Оливия прехапа устни и се насили да диша.

— Кейн е мъртъв — съобщи на Абът тя.

— Ще те чакам в болницата. Ще доведа Джени.

Как ще погледна Джени в очите?

— Закъснях много — прошепна тя. — С десет минути.

— Знаеш ли какво е станало? — запита с прегракнал глас Абът.

— Не. Когато стигнах… всичко беше свършило. Той…

Оливия не можа да продължи.

— Идвам веднага.

Тя поклати глава, все още загледана в медика. Всичко изглеждаше толкова бавно. Всичко се движеше съвсем бавно.

— Вече няма значение.

Тя прибра телефона.

— Може ли да го хвана за ръката?

— Да, детективе. Съжалявам. Нищо не можехме да направим.

Тя кимна вяло.

— Знам. Вие съжалявате за загубата ми.

Медикът отмести поглед, а по лицето му заигра някакъв мускул.

— Дявол да го вземе.

Тя взе едрата длан на Кейн в своята и остана така.

— Знам.

 

 

Сряда, 22 септември, 01:10 ч.

Той отби в един денонощен магазин. Прегледа съобщенията на Кени и се усмихна.

„Къде си? Защо не отговори? Пусна ли го по пощата?“

Изпратени бяха от „остин“. Да пусне какво? Продължи да разглежда другите съобщения и изруга тихо. Остин беше диктувал писмо на Кени. В него описваше какво е видял при жилищния блок. Описва мен. Видял ме е.

Ако Кени е изпратил това писмо и полицаите пристигнат първи при Остин…

Е, няма смисъл да оставяш живи хора, които могат да те идентифицират в полицията измежду няколко други. Остин трябваше да умре. А къде е? Ако е в общежитието, ще се гръмна.

Прегледа предишните съобщения и въздъхна от облекчение.

„Какво стана при Оукс?“ беше написал Кени в понеделник следобед?

„Изпрати ме у дома. Временно съм отстранен. Не разказвай. Моля те. Връщам се в понеделник.“

Остин си беше у дома, което е къде? Намери контактите на Кени и бинго. Остин Дент. Живее в град Дулут. Той въведе адреса в джипиеса си. Отлично. Имаше достатъчно време да стигне там и да се върне, преди да отвори заведението в седем часа.