Карън Роуз
Ням писък (17)

Глава шестнадесета

Вторник, 21 септември, 17:55 ч.

Оливия и Кейн завариха Иън, загледан в рентгенови снимки на череп на светлинното табло в моргата.

Тя потръпна. Черепът беше натрошен на няколко места.

— В какво се е ударил?

— Волана, предното стъкло, рамата на колата и три дървета, докато е падал по насипа. Донесоха ни го в понеделник.

— Защо го гледаме — запита Кейн.

— Помните снощи, когато се интересувахте от онзи лагер и ви помолих да си идете, че имах още една аутопсия, нали? Това беше човекът. Джоел Фишер. Не е пушил. Но след разреза открих увреждане на горните дихателни пътища. От дим.

— Какъв дим? — настръхна Оливия.

— Отначало реших, че е поел дим при катастрофата, но проверих колата — не се е запалила. След това дойде изследването на урината. Пълна е с оксикодон. Изненадан съм дори, че е можел да кара колата. Затова направих и кръвна картина. Открихме следи от цианиди.

— Отровен ли е? — запита Кейн, а Иън поклати глава.

— Не в този случай, особено след като се установиха и високи нива на въглероден оксид. Вдишал е горяща пластмаса.

— Пожар в сграда — каза Оливия. — О, боже! А кръвната картина на Трейси Мълън?

— Остра цианидна токсичност. Това не означава, че са присъствали при един и същи пожар, а че огънят е от същия тип. Горяща сграда с мокет, мебели и неща на полимерна основа.

— Той е бил там — отбеляза Кейн. — Кучи син. И как се вписва рентгеновата снимка в цялата картина?

— Радвам се, че попитахте.

Иън сложи друга снимка на череп до тази на Джоел Фишер. На втората се виждаше пукнатина в основата на черепа.

— Вижте същото място на черепа на Джоел.

Кейн се наведе.

— Същата пукнатина, само дето се губи сред останалите увреждания.

— Затова не я забелязах първия път — каза Иън. — Втората снимка е на Хенри Уимс, пазача. Без мнението ми да е окончателно, ще кажа, че е възможно да са удряни с едно и също оръжие и от един и същи човек.

— Джоел Фишер имаше ли останки от барут по ръцете? — запита Оливия.

— Не. Проверих — отвърна Иън. — Можеше да ги е почистил, но аз не намерих следи.

— Тялото на Фишер още ли е при теб? — поинтересува се Кейн.

— Да, и ми създава доста главоболия. Родителите му са ортодоксални евреи и погребението трябваше да се състои днес следобед. Наложи се да го отменят, защото не освободих тялото, преди да получа кръвната картина. Доста са ми ядосани.

— Още повече ще се ядосат на нас — предсказа мрачно Оливия. — Това е истинска находка, Иън.

— Ето информацията за хлапето — добави лекарят и им подаде разпечатката. — Освободих тялото на Уимс и то замина. А какъв е статусът на момичето, Мълън? Баща й я идентифицира снощи.

— Майка й трябваше да си я поиска днес. Доколкото разбрах, полетът е закъснял — обясни Оливия. — Имам телефона й. Ще разбера къде е. Но остава въпросът кой е причинил другите наранявания на Трейси. Не искам това да остане неизяснено.

— Така си и мислех. Майката може да дойде тук направо от летището. Да я задържа ли, докато вие дойдете?

— Определено — отвърна Кейн. — Трябва да видим нейното лице и това на съпруга й, когато им разкажем за нараняванията на дъщеря им.

Сбогуваха се с Иън и напуснаха моргата.

— „Синя луна“ за алибито на Линкълн или къщата на Джоел Фишер?

— „Синя луна“. След това ще можем да разкараме Крофорд от Абът.

— Така само ще разберем дали Линкълн е замесен в нашите пожари — възрази Кейн. — Крофорд няма да се съгласи, че не става въпрос за вътрешен тероризъм, докато не му дадем доказателство, а пожарите може да са точно това. Подпалвачите са знаели за маркировката на топката, пък и ако е участвал студент… — добави той и отвори вратата пред Оливия.

— Да, само дето лицето на Томлинсън липсва — каза тя и пое дълбоко свеж въздух. Свали шапката си и я помириса. — Смрадта от моргата се е пропила в нея.

— Ще изчезне — отвърна Кейн. — Иначе Джени щеше да ме кара да държа всичките си шапки в гаража. Ще трябва да претърсим стаята на Джоел.

Оливия четеше информацията за момчето.

— Живял е с родителите си. Ще се обадя на заместник-прокурора. Надявам се, че имаме достатъчно основания за заповед за обиск.

 

 

Вторник, 21 септември, 18:10 ч.

Майката на Дейвид махна с ръка на Ив и Ноа, които стояха пред ресторанта.

— Надявам се, че не са чакали дълго.

— Едва ли са имали против, мамо — отвърна сухо Дейвид, докато паркираше пикапа. Двамата се държаха за ръце и се усмихваха глуповато един на друг, което го изпълни с копнеж. Не изпитваше завист към щастието на Ив. Тя беше преживяла твърде много. Заслужаваше вечно щастие с Ноа.

Просто се питаше кога ще дойде и неговият ред.

— Трябва да се запознаеш с тях, Глен — настоя майка му. — Помогни ми да сляза, Дейвид. Не искам да си навехна глезена, докато скачам от този пикап с глупавите високи токчета.

Но Ноа се притече на помощ още преди Дейвид да успее да слезе. Погледна го любопитно и целуна майка му по бузата.

— Фийби, тази вечер изглеждаш зашеметяващо.

— А ти знаеш как да очароваш — отговори тя. — Ив, ела. Запознай се с Глен.

Тази вечер Ив изглеждаше различна. Усмихваше се доста, откакто се запозна с Ноа, но тази вечер усмивката й изглеждаше по-сияйна. Тук имаше нещо хубаво. Приятели от години, Дейвид и Ив се чувстваха като брат и сестра. Ив се запозна със семейството му чрез Керълайн, съпругата на брат му Макс. Чрез нея той се беше запознал с Дейна, в която се влюби до уши.

Сега това му се струваше толкова далечно. Преди мислите за Дейна, прегръщана от друг мъж, му причиняваха почти физическа болка. А сега не изпита нищо такова.

Времето наистина лекуваше раните. А понякога разкриваше и че онова, което човек желае така отчаяно, не е непременно онова, което е трябвало да притежава.

Майка му прегърна Ив през рамото.

— Глен, това е Ив. Казвах ти за нея. А това е Ноа, приятелят й. Ив, запознай се с Глен. Той е наемател на Дейвид.

Глен се беше измъкнал от задната седалка на пикапа и стисна ръката на момичето.

— Много слушах за вас, млада госпожо. — След това, усмихнат широко, вдигна ръката й по-нагоре. — Заради този камък ли е цялата тази вечер?

Ив погледна Дейвид.

— Искахме първо на теб да кажем, но ти беше зает.

Той преглътна буцата в гърлото си, прегърна Ив и я завъртя.

— Честито — успя да каже с хрипкав глас. — Истински се радвам. Наистина.

— Благодаря — отвърна зарадвана тя. — Наистина.

Дейвид я свали на земята и продължи да се усмихва.

— Честито, Ноа.

Разплакана, майка му прегърна Ив толкова силно, че Дейвид се притесни да не я прекърши. Защото тя не се радваше просто заради годежа. Ив беше изстрадала толкова много — покушения и две измъквания от лапите на смъртта. Почти се беше предала. Но не съвсем. И ето сега, грееше като звезда. Дейвид почувства, че очите му се навлажняват предателски.

— Е, кога е датата? — запита той Ноа, чиито очи също изглеждаха подозрително влажни.

— Още не знаем — отговори той. — Ив иска известно време да я глезят, а аз нямам против.

Пристъпи от крак на крак, за да се доближи до Дейвид, докато жените бъбреха щастливо.

— Защо ти докара Фийби?

Ноа не беше глупак, което Дейвид откри още преди седем месеца, когато мрачния и замислен детектив водеше следствието срещу серийния убиец. Незабавно разбра, че може да му се довери и станаха приятели. Адски удобно се оказа и това, че Ноа и Оливия също са приятели. През последните седем месеца Ноа служеше като един от най-добрите източници на информация за нея.

— С Глен разговаряхме за Линкълн — взломаджията в бунгалото.

— Чух за него.

— Доста изтънчено е пипал, докато ме намери. Не сме сигурни дали е бил сам.

— И аз се питах същото, докато карах към дома. Искаш ли да откарам Фийби при теб по-късно?

— Тази вечер тя ще спи при вас, ако нямаш нищо против.

Дейвид взе сака на майка си от задната седалка.

— Аз ще закъснея малко тази вечер, а утре съм на смяна от осем сутринта. Все си мисля какво ли щеше да стане, ако Линкълн първо беше отишъл в апартамента ми и…

— Е, не го е сторил — отвърна практичният Ноа. — Ти или Глен имате ли идея кой може да му е помагал?

— Не. А ти?

— Още не. Ще се погрижа Оливия да научи за това.

Дейвид се поколеба, а после сви рамене.

— Аз имам среща с нея тази вечер. Ще й кажа.

Ноа го изгледа нетърпеливо.

— Ами време беше, Хънтър.

— Знам, знам. Трябва да тръгвам. Наглеждай майка ми.

— Не се безпокой.

Дейвид понечи да си тръгне, но Ив го спря.

— Чакай.

Прегърна го през врата и прошепна в ухото му:

— Ти ме накара да рискувам с Ноа и със себе си. Каза ми, че друг шанс може да нямам. Помниш ли?

Да, помнеше. Същата вечер преди седем месеца тя го караше да се вземе в ръце и да не оставя животът му да отминава.

— Да. Това беше цената, на които ти оправих покрива.

— Ти оправи живота ми. Сега ти връщам услугата. Не изпускай тази възможност. Обещай ми, че ще кажеш на Оливия за чувствата си. Скоро.

Той я изгледа изненадан.

— Ти как разбра за това?

— Ноа ме накара да се запиша на поредния курс по самоотбрана. Руди ми каза.

Дейвид се засмя.

— Голям пор е.

— Не, не е. Той е много свестен и е най-добрият източник на слухове в града — отвърна тя. — Обещай ми, Дейвид.

— Обещавам.

Пусна я и махна на Глен.

— Да тръгваме. Имам час да ме ритат в доджото и не искам да закъснея.

 

 

Вторник, 21 септември, 18:20 ч.

Вече знаеше как да измъкне Кени от добре охраняваното общежитие. Само че моментът не беше подходящ. Ако можеше да задейства плана си по-късно, например към полунощ, когато полицаите и спасителните служби ще са заети с планирания от Албер пожар, щеше да успее със сигурност.

Но Съдърленд и Кейн трябваше да се върнат в училището в седем вечерта. Той трябваше да измъкне Кени, преди да проговори пред полицаите. Моментът не беше подходящ, но нямаше избор.

Набери номера! Избра първите няколко цифри на централата на училището и се замисли кой ли би вдигнал по това време. Най-вероятно охраната.

В този момент телефонът на преводачката звънна тихо. Отново я търсеше детектив Оливия Съдърленд. Той рязко прекъсна обаждането, което се готвеше да направи. Съдърленд все още не беше в училището, защото той се намираше точно там, в минибуса си на улицата. Защо се обаждаше тя?

Затаи дъх в очакване да се включи гласовата поща. Изчака една минута и набра гласовата поща на преводачката, след което се заслуша.

Издиша с шумно облекчение. Излязла беше някаква друга задача. Полицаите искаха Вал да дойде утре в десет сутринта. Сега всичко щеше да стане точно по план.

Усмихнат, той написа в отговор: „10 е добре, до утре“.

Трябваше да се върне в магазина си. Днес, третия четвъртък на месеца, там се провеждаше среща на местния клуб на книгата. За щастие, те говореха повече за собствения си живот, отколкото за прочетените книги. Така само от клюки беше успял да закачи още няколко нови клиенти.

 

 

Вторник, 21 септември, 18:30 ч.

— Това беше добре — каза Глен тихо.

Дейвид го стрелна с очи, преди да се съсредоточи отново върху пъплещия трафик. Толкова беше потънал в мислите си, че чак забрави за стареца на съседната седалка.

— Да, така е.

— Как майка ти просто е взела момичето под крилото си. Ив, искам да кажа.

— Е, така е там, в Чикаго. Семейството ни е голямо и не е само от кръвни роднини. И се грижим един за друг.

— И въпреки това ти се махна.

— Да. Махнах се.

— Заради онова име, което каза през… знаеш — покашля се Глен. — За онази, несподелената.

Дейвид се усмихна от притеснението на стареца. И баща му щеше да се държи точно така.

— Готов ли си да говорим за Линкълн Джеферсън?

— Мисля, че ще е мъдро да го направим — отвърна Глен с облекчение. — А приятелката ти, полицайката, нямаше ли някакви идеи?

— Не. Но се чудех защо ли някой ще иска да помага на Линкълн. Каква полза ще има от това? Линкълн каза, че е влязъл в къщата ти, за да търси доказателство, че са ми платили да лъжа и да натопя Мос.

— Което е откачено.

— Да, защото Линкълн е откачен. Кой друг би се разтревожил, че сме опетнили името на Мос?

— Самият Мос, например. Ако е още жив. Или някой от другите му последователи. Доста бяха — отговори Глен. — Ще трябва да разбереш кой е говорил с шизото.

— Човек може да извади късмет — отговори бавно Дейвид, — ако провери мобилния му телефон.

Веждите на Глен се извиха рязко нагоре.

— И кой би могъл да направи това?

— Аз. Проверих му джобовете, след като го завързах. Исках да съм сигурен, че няма друго оръжие, докато чакам полицаите.

— Благоразумно.

— И аз мислех така. Намерих телефона на Линкълн, проверих обажданията и записах номерата.

Глен се разсмя.

— Браво, момче. Добре си направил.

— Ще видим дали от номерата ще излезе нещо. Освен това си мислех и за сайта, посветен на Мос.

— А, този боклук — измърмори Глен.

— Да, но някой е отделил доста време да го направи и поддържа. Някой, който цени Мос и не би искал да го свържат с две убийства с огнестрелно оръжие. Интересно ми е как може да се открие собственикът на сайта.

— Дали ФБР не са го открили вече?

— Така си мислех, но ето че Линкълн изглежда е минал под радара им.

— Вярно. Ти не ми ли каза, че приятелката ти Ив се занимава с интернет сайтове? Че е малко хакер?

— Да, но не искам да я въвличам в това. Тя най-после живее нормален живот.

Глен не каза нищо цяла минута, а Дейвид се намръщи.

— И? Кой друг, момче?

Дейвид въздъхна.

— Познавам един човек в Чикаго, който е много добър в интернет шпионажа, но не ми е приятно да го моля за нищо.

— Защо така?

— Защото е съпруг на несподелената.

И който, за ужас на Дейвид, се оказа адски свестен. Искаше да мрази съпруга на Дейна, но не можеше.

Глен изстена.

— О! Ами племенникът ти? Дето учи в колеж. Обзалагам се, че той знае някои неща за интернет.

— Том знае доста, сигурен съм в това, но не е хакер. Но може да познава такъв. Ще му се обадя.

— Ти нали осъзнаваш, че няма да стигнеш за курса по карате?

Дейвид въздъхна. Трафикът беше спрял почти напълно.

— Ами днес следобед потренирах с Линкълн и мога да пропусна един път. Ще се обадя на Пейдж да й кажа, че не мога да отида.

— И след това ще поработим по телефонните номера и интернет сайта.

— Четеш ми мислите.

 

 

Вторник, 21 септември, 13:30 ч.

Остин Дент крачеше из спалнята си и проверяваше телефона през няколко минути. Училището беше свършило преди три часа. Три часа. Къде, по дяволите, е Кени? Трябваше само да иде до пощенската кутия посред града и да пусне проклетото писмо.

В отиването до града нямаше проблем. Двамата го правеха много пъти, когато получаваха пропуск за градската библиотека. Ето едно от предимствата на гимназията. Човек имаше повече свобода, отколкото хлапаците, които също живееха в общежитията.

Спря се и прокара пръсти през косата си. Защо Кени не му пишеше?

Опита да се успокои и седна на износения диван в хола, а после включи новините по телевизора. И се намръщи. На този канал субтитрите не струваха. Използваха някакъв компютърен детектор на речта, който винаги объркваше думите. Половината от казаното нямаше смисъл.

Превключи на националната кабелна станция, където нямаха този проблем. Дразнеше се, че трябва да разчита на субтитрите. А много от познатите му деца не си правеха изобщо труд да гледат новините. Но Остин искаше да знае какво се случва по света, защото един ден щеше да иде в колеж и да направи нещо със себе си.

Поклати глава. Колеж ли? Да бе. Нямаше пари за колеж. А и сега, след като го изгонеха от училището, можеше да целуне за сбогом стипендията, за която работеше усилено. Ако решат, че ти си запалил пожара, ще идеш в затвора и нищо друго няма да е от значение.

Но не съм аз. Аз опитвах само да пазя Трейси. Гърдите го боляха само при мисълта за нея, тоест през цялото време. Тя ми вярваше. Обещах да й помогна.

Защо не направих нещо? Той помнеше охлузванията ясно. Взел я беше от летището „Омаха“ и искаше да убие някого.

— Нека те закарам в болница — молеше я той, по тя отказа.

— Ще ме накарат да се върна.

И го гледаше с непоколебима решимост, докато жестикулираше с едната си ръка, защото другата беше навехната. Навехната.

При мисълта как онзи звяр й извива ръката дотолкова, че ставата се изкълчва, той изпитваше яростна омраза. Един ден, когато всичко това утихне, щеше да се погрижи звярът да си плати. Но това нямаше да върне Трейси.

И в този момент тя се появи. Показаха снимката й на екрана. Дълбоко в него се надигна вик, но той го сподави. Ням вик.

„Била е само на шестнадесет. Избягала от Гейнсвил, Флорида“ — редяха се субтитрите.

Но тя беше нещо много повече. Сладка, умна и забавна. И уплашена. Много уплашена. Аз й обещах, че ще е в безопасност.

На екрана се появи втора снимка и Остин се стресна. Показаха пазача, когото той видя да убиват хладнокръвно. Хенри Уимс.

Мамка му каза си той, а бягащите надписи по екрана накараха сърцето му да заподскача. Пенсиониран полицай. Значи ще искат отмъщение. Ще си го изкарат на мен.

Скочи на крака и се обърна, защото не можеше да гледа повече. Изключи телевизора и отново тръгна из стаята. Кени, къде си, по дяволите?

 

 

Вторник, 21 септември, 18:50 ч.

Оливия спря колата.

— Очаквах къщата на семейство Фишер да е по-голяма.

— И аз — отвърна Кейн. — Фишер е богат човек.

Тя прехапа замислена устни.

— Ех, ако имахме заповед за обиск. Ще са бесни, че Иън отложи погребението на Джоел заради кръвните тестове. Едва ли ще ни сътрудничат. Пак ще се обадя на заместник-прокурора.

— Той ще се разкрещи — навъси се Кейн.

Устните на Оливия трепнаха — винаги я разсмиваше с този свой тон.

— Да крещи.

След това набра номера на Браян.

— Не — каза заместник-прокурорът без встъпление. — Съдията отказва.

— Не може да бъде — изхленчи превзето Оливия. — Наистина ли?

— Виж, извинявай. Трябва да ни дадете повече неща, за да имаме основание за претърсване.

— Добре. Благодаря за опита.

Тя прекъсна разговора и погледна към Кейн.

— Няма заповед.

— Разбрах това — отвърна сухо той. — Е, поне можем да кажем на Абът, че Линкълн не е замесен в двата пожара.

— За късмет, барът пазеше видеозаписа с Линкълн, който седи там с последните клиенти. Не смятам, че Крофорд би приел само думите на бармана за доказателство.

— Той още ни трябва за влизането с взлом и опита за нападение над Хънтър, но за пожарите е проблем на ФБР. Джоел Фишер е наш проблем.

Кейн излезе от колата и я погледна безгрижно.

— Твой ред е.

— Не е. Аз си минах реда с Луиз Томлинсън. Фишер са твои.

Кейн направи гримаса.

— Надявах се да забравиш.

— Нима се е случвало някога?

— Нито веднъж.

Оливия го спря, преди да почука на вратата.

— Чакай. Свали си обувките!

Кейн се намръщи.

— Защо?

Все още не правят шива, заради забавеното погребение. Но къщата може да е подготвена. Без кожени обувки. От уважение.

— Ти откъде ги знаеш тези неща? — запита партньорът й, като изхлузваше обувките си.

— Като малка имахме съседи, които бяха ортодоксални евреи. Ако някой в семейството умреше, двете с майка ми ходехме там да носим храна. Свали си шапката!

Тя също свали своята.

Кейн я послуша.

— Виж, Лив, ако знаеш тези неща, може би е редно ти да вземеш този ред. По-гладко ще мине, защото аз може да объркам нещо от невежество. Обещавам да взема следващите два реда.

Оливия го изгледа сърдито.

— Мразя, когато си логичен. Добре.

Почука и изчака с все по-неприятно предчувствие. Нямаше лесен начин да уведомяваш родителите. Ако починалият е евентуално заподозрян… Нямаше да е приятно.

Вратата се отвори и пред тях застана мъж с дълга брада и черен костюм.

— Да?

— Съжалявам, че се натрапваме. Аз съм детектив Съдърленд, а това е партньорът ми, детектив Кейн. — Оливия показа значката си. — Бихме искали да говорим с господин и госпожа Фишер.

— Те са в траур. Не може да ги безпокоим.

Оливия сложи ръка на вратата, която се затваряше.

— Извинете — каза тя. — Това не е светско посещение. Разбираме, че са в траур, но трябва да говорим с тях. Веднага.

Ядосан, мъжът отвори вратата.

— Аз съм равин Хиршфелд. Влезте.

— Благодаря.

Оливия седна на малкия диван, който им посочи равинът, а Кейн се настани до нея. След малко на съседния диван се настаниха двама души със зачервени очи. Равинът остана на вратата към кухнята, сякаш е на пост.

— Ние сме семейство Фишер — каза възмутен мъжът. — Ще освободите ли сега тялото? Бихме искали да погребем сина си.

— Знам, че ви е трудно — поде Оливия. — Съдебният лекар откри нещо при аутопсията на сина ви, което налага допълнителни проучвания. Затова сме тук.

Госпожа Фишер вдигна глава наперено.

— Казаха ни вече за наркотиците, които уж са открили в тялото на сина ни. Не го вярваме.

О, страхотно — помисли си Оливия. — А на това ще повярват още по-малко.

— Съжаляваме за загубата ви, госпожо. Съдебният лекар няма причина да лъже.

Госпожа Фишер трепна леко.

— Не съм казала, че лъже. Сгрешил е. Синът ми не беше някакво наркоманче, а добро момче от добро семейство. — Гласът й пресекна, а по бузите й потекоха сълзи. — Той се бореше за каузи, а не за дрога.

— Какви каузи, госпожо Фишер? — запита внимателно Оливия.

— Всякакви. Набираше пари за СПИН — десет хиляди долара през последната година в гимназията. Сам ги събра. Ние му казахме, че ще дадем парите, но той искаше да ги събере сам. Работеше за благотворителни организации. Доброволен труд — изхлипа майката. — Искаше да направи света по-добро място и няма да ви позволя да го опетните.

Съпругът й я прегърна и изгледа детективите намръщен.

— Тръгвайте си.

— Още не — отвърна с успокоителен тон Оливия. — Моля да ме изслушате. Нуждая се от помощта ви.

— Каква помощ? — озъби се господин Фишер, докато съпругата му правеше опит да се успокои.

— Господине, синът ви участвал ли е в групи в кампуса? Клубове?

— Не. — Фишер изглеждаше объркан. — Защо?

— Говорил ли е някога за спасяване на животни, влажни зони, околната среда?

— Разбира се — отвърна мъжът, като потупваше по гърба жена си, която се тресеше. — Той беше загрижен за тези неща. Защо? — повтори с по-подозрителен тон.

— Съдебният лекар е установил увреждане на белите дробове на сина ви. Той е присъствал при пожар в строителен обект. Неотдавна. Не повече от дванадесет часа преди смъртта си.

След напрегнат миг мълчание, госпожа Фишер се отдръпна от съпруга си, като очите й сега бяха широко отворени, ужасени и гневни.

— Не е бил. Знам какво казвате — че той е започнал онзи пожар от новините. При който умря момичето. Но не е той. Не е бил при пожара.

Оливия запази спокойствие.

— Да, госпожо. Там е бил. Съдебният лекар провери това много внимателно. При кръвните изследвания на Джоел са установени цианиди. Това се случва, когато някой вдиша горяща пластмаса, каквато има при пожарите в строителните конструкции. Бихме искали да разберем какво е станало. Джоел изглеждаше ли разстроен в понеделник сутринта?

Госпожа Фишер клатеше глава.

— Не е бил при пожара. Тук беше. С нас.

— През цялата нощ ли? — запита Оливия.

Съпругата отново вдигна предизвикателно глава.

— Цялата нощ — отсече твърдо тя.

Но очите на съпруга й говореха друго.

— Така ли беше, господин Фишер? — запита тихо Оливия.

— Да — отговори той. Но не особено твърдо.

Оливия хвърли поглед към равина, който сега изглеждаше повече разтревожен, отколкото оскърбен.

— Ще позволите ли да видим стаята на Джоел? — запита тя.

— Махайте се — настоя бащата. — Или ще се оплача.

Двамата детективи станаха.

— Партньорката ми беше много търпелива с вас, господине — отбеляза сурово Кейн. — Отричането на фактите няма да ги промени.

— Ако е запалил пожара в онази сграда, ще узнаем истината — обади се Оливия, все така тихо. — Не претендирам, че разбирам чувствата ви, но ако това е моят син, аз бих искала да знам. Ще разберем всичко, независимо дали ще ни помогнете.

— В онзи пожар загина момиче — каза с неравен глас бащата. — Искате помощта ни, за да припишете смъртта й на нашия син? За луди ли ни смятате?

Оливия хвърли поглед към равина, а след това погледна и огледалата, покрити с черни шалове, и табуретките, подготвени за бдението.

— Изглеждате като хора, които биха постъпили правилно. Морално.

Замълча, за да им даде време да се замислят над думите й.

— Снощи стоях редом с бащата на момичето, който трябваше да я идентифицира. И той плачеше. Той иска отговори и аз ще ги намеря.

— Ще се видим отново — обеща Кейн. — Със заповед за обиск, ако се наложи.

— Казахте, че синът ви е добро момче — продължи Оливия. — Добър човек. Възможно е да е искал да постъпи правилно, но нещата да са се объркали.

Родителите я погледнаха разколебани и Оливия разбра, че е налучкала правилния подход.

— Ако беше тук, съм сигурна, че щеше да иска да постъпи правилно. Да иска тешува^[1].

Господин Фишер я погледна в очите.

— Но не е.

— Но вие сте тук — отвърна Оливия с тъжна усмивка. — Прекарали сте цял живот в спазване на закона и зачитане на Талмуда. Ако синът ви е малко дете и извърши грях, вие трябва да го водите по стъпките на покаянието. За да може той да признае грешката си и да поиска прошка. Да се извини. Той не може да го стори, но вие можете. Позволете ни да видим стаята му. Трябва да разберем какво е станало. Заради починалото момиче, заради Джоел и заради вашето семейство.

Господин Фишер изглежда се разколебаваше.

— Но пазачът? Той е бил прострелян.

— Съдебният лекар потърси остатъци от барут по ръцете на Джоел, но не намери такива — намеси се Кейн внимателно. Добре се бяха сработили като партньори. — Няма вероятност Джоел да е използвал оръжие.

— Съдебният лекар откри също, че синът ви е ударен по главата с тъп предмет. Може да не е знаел…

В този момент тя се досети за една подробност. От сградата излизаха стъпките на двама души, но при оградата следата показваше само един. Спомни си какво каза на Донахю, когато разискваха профила на подпалвачите. Различни цели.

— Какво може да не е знаел? — запита госпожа Фишер напрегнато.

— Може да не е знаел какви са плановете на другите — отговори Оливия.

Бащата пребледня.

— Джоел никога не би убил човек. Не и нарочно. Не и моят син.

— Но вие не знаете какво е направил. Това е по-лошо, да не знаеш — каза Оливия. — Моля ви, трябва да видим стаята му.

Господин Фишер погледна равина. Равин Хиршфелд сви рамене.

— Вие решавате.

— А ако това беше вашият син? — запита майката, която отново плачеше.

Хиршфелд отпусна рамене.

— Тогава, нека бог ми е на помощ, мисля, че ще кажа „да“.

Господин Фишер въздъхна продължително.

— Добре. Може.

Оливия го погледна в очите.

— Благодаря ви. Няма да се бавим.