Карън Роуз
Ням писък (16)

Глава петнадесета

Вторник, 21 септември, 16:45 ч.

Дейвид застана пред прозореца и погледна Линкълн, който се клатеше напред-назад в стола си.

— Какво искате да направя?

— Иди и поговори с него — отговори Оливия. — Както в бунгалото. Успокой го. След това ще дойда аз и ще опитам да разбера дали знае нещо за двата пожара. А след това искаме да разберем знае ли къде е Мос.

— Откога е шизофреник? — запита Дейвид.

— Това какво значение има? — запита настоятелно специален агент Крофорд.

Дейвид вече не го харесваше, но пък това не му влизаше в работата.

— От двадесет и една годишен — отвърна Донахю. — На тази възраст болестта често се проявява.

— И тогава се е срещнал с Мос — предположи Дейвид. — Линкълн е бил готов да попадне в ръцете на радикален водач на нещо като култ, нали?

— Вероятно — съгласи се Донахю. — Вероятно онова, което е ставало в главата му, го е плашело и обърквало и затова се е посветил на групата, която му е помогнала да не полудее съвсем.

— SPOT ли? — изсумтя Крофорд. — Група радикални еколози са му помогнали да не полудее?

— Те вероятно са приветствали усърдието му — отговори Донахю, сякаш Крофорд не беше се отнесъл пренебрежително с нея. — От него би излязъл страхотен активист, когато му поставят ясна задача.

— А това, че е видял овъгленото тяло, за чието убийство е помогнал? — запита Дейвид.

— Това би го тласнало отвъд ръба, защото ще вкара ужасяващи картини в съзнанието му.

— Разбирам го — промърмори Дейвид. — И аз съм виждал овъглени тела и гледката е… незабравима.

— Хънтър — обади се подигравателно Крофорд, — ти да не изпитваш жал към този?

Дейвид го погледна в очите, доволен, че не е по-нисък от него.

— Този човек е убил една жена и е съсипал живота на двама добри пожарникари. Не изпитвам съжаление към него. Доволен ли сте?

— Да. — Крофорд по изгледа кисело.

— Е, готов съм да вляза.

Дейвид влезе в стаята и спря до масата. Повтори си наум, че този жалък мъж пред него е ровил из вещите на Глен, щял е да му открадне лаптопа и е носил смъртоносно оръжие. И все пак не можеше да изтласка зловещия шепот на Линкълн от мислите си. „Винаги е там.“ „Винаги е там.“

Дали изпитваше съжаление към него? Като се замислеше за шепота — да, съжаляваше го. Но заличи всякаква жал в гласа си.

— Здравей, Линкълн.

Люлеенето се забави малко, но не спря, нито пък напевното повтаряне — Valla Eam.

Дейвид седна и зарецитира една от речите на Мос, както преди. След няколко минути пеенето спря и Линкълн се зае да рецитира заедно с него. Накрая Дейвид спря. След като завърши своята част, Линкълн също замлъкна.

— Линкълн, полицаите искат да говоря с теб. Ти си разстроен. Какво стана?

Мъжът стисна силно очи.

— Той крещеше. В ухото ми. В главата ми. Много силно.

— Съжалявам — тихо отговори Дейвид. — И аз не обичам, когато ми викат. Линкълн, знаеш, че имаш неприятности, нали?

Линкълн кимна, но не каза нищо, като все още стискаше силно очи.

— Детектив Съдърленд те докара дотук. Може ли тя да поговори с теб?

Мъжът не отвори очите си.

— Не.

— В такъв случай имаш проблем — продължи Дейвид спокойно. — Нахлу в къщата ми. Носеше пистолет. Полицията иска да знае защо.

В този момент Дейвид осъзна, че и той би искал да знае откъде Линкълн е разбрал къде да отиде.

— Детектив Съдърленд няма да ти вика. Бъди спокоен.

Дейвид стана, когато Оливия влезе в стаята.

— Здравей, Линкълн.

Арестантът не отвори очите си.

— Да остане. Пожарникарят, който спасява котки да остане.

— Той спасява котки? — изненада се Оливия.

— Котките на стари дами, ако са по дърветата. Да остане.

Оливия посочи един стол и Дейвид седна. Тя се настани до него.

— Той не е твой адвокат — каза тихо тя. — Аз ти прочетох правата. Имаш право на адвокат. Дейвид Хънтър не е твоят адвокат.

— Знам. Да остане. Той разбира.

Тя погледна недоумяващо Дейвид и запита:

— Какво разбира той?

Линкълн не отговори. Дейвид сви рамене, несигурен какво да каже пред него. Несигурен какво да каже и след като останат насаме. Да, той разбираше. Но не се гордееше с това.

— Добре — каза тя меко. — Искам да говоря с теб за стъклената топка.

— Не. Той слуша.

— Кой?

— Шумният човек. Къде е Мос? Къде е Мос?

— Не, не слуша. Специален агент Крофорд се наложи да си тръгне. Не слуша.

Дейвид не беше сигурен дали тя лъже. Очевидно и Линкълн не беше сигурен. Той отвори очи и я изгледа с молещ поглед.

— Той иска Мос.

— Да, така е — съгласи се Оливия. — Но аз искам да говорим за стъклената гонка.

— Тя е Майката земя — отвърна замечтано мъжът. — Защити я. Valla Eam.

— Вие сте ги оставяли на опожарените места.

— Да. Белязани. Valla Eam.

— Как са белязани? — Оливия се приведе напред.

— На полюса.

— На полюса ли? — Тя се намръщи леко.

— На полюса. Valla Eam — запя Линкълн и Оливия наклони глава, загледана в него.

— Добре. Ти маркира ли голямата стъклена топка, която беше оставена в жилищната сграда?

Линкълн мигна, очевидно напълно изненадан.

— Не.

— А как научи за нея?

— От новините.

— Ти къде беше снощи?

— Синята луна.

След това Линкълн отново запя мелодията на старата песен със същото име.

Оливия го изгледа остро.

— Бара ли? На улица „Хенепин“? Кога си тръгна?

— Когато удариха звънеца. Последни поръчки — извика той с тона, с който кондуктор на влак приканва за последен път пътниците да се качват.

— Разбирам. Линкълн, а как разбра, че Дейвид е човекът, хванал топката?

— От пожарникаря. Но старецът каза, че не живее в старата къща.

— Как разбра, че е в бунгалото?

— Момичето ми каза. А бебето й ми се усмихна.

— Една от наемателките ми — прошепна Дейвид на Оливия и тя кимна.

— Линкълн, а знаеш ли къде е Престън Мос?

Очите му се наляха със сълзи.

— Той замина, но тя остана. Винаги е там.

Линкълн отново се залюля напред-назад, стиснал силно очи.

— Кой остава? — запита Оливия, но Линкълн отново се беше изгубил.

— Жената, което е убил — прошепна Дейвид. — Тя винаги е в мислите му.

— Смятам, че приключихме тук — прошепна в отговор Оливия.

Двамата отидоха в стаичката за наблюдение и Дейвид затвори вратата.

— Според мен той не е участвал в нашите пожари — каза тя.

Дейвид огледа стаята. Крофорд наистина отсъстваше.

— Къде е онзи от ФБР?

— Ядоса се, когато ти се извини на Линкълн, задето той му е крещял — отговори Кейн. — Изхвърча оттук. Какво имаше предвид, когато каза, че маркират полюса на топките?

— Полюса на света ли? — намръщи се Барлоу. — Но такова нещо не се споменаваше в никой от документите, които четох за SPOT.

— Да проверим дали нашата стъклена топка има белег — предложи Абът. — А този е за психиатричното отделение в затвора. Сега е пет без петнадесет. Искам ви в кабинета ми в пет. Господин Хънтър, благодаря ви. Оценяваме високо помощта ви.

— Няма защо.

Абът и останалите излязоха. Той остана сам с Оливия, която го наблюдаваше внимателно.

— Какво? — запита той.

— Какво си разбрал, Дейвид?

Сърцето му се сви. Той искаше да въздъхне, да избяга, да погледне настрани, да излъже, но вместо това отвърна колкото можеше по-искрено:

— Това, че видяното онази вечер още го преследва.

Погледът й не се промени.

— Ще се видим по-късно. Трябва да довърша един разговор и затова няма да се върна преди девет. Ти къде ще бъдеш?

Сърцето му се отпусна и заби силно в гърдите му.

— Където кажеш.

Оливия се поколеба.

— Бунгалото не е зле. Ще ти се обадя, когато тръгна. Обеща да отговориш на въпроса ми тази вечер.

Сърцето му биеше все по-силно и заплашваше да го задуши.

— Да. Кой съм аз, нали?

— Точно така. Това искам да знам. Ела, трябва да ти разпиша пропуск за излизане.

 

 

Вторник, 21 септември, 16:55 ч.

Той слезе от микробуса и пое дълбоко въздух. Все още чуваше писъците на преводачката, а и стомахът му продължаваше да се бунтува. Всичко можеше да е толкова по-лесно, ако веднага му изпяваха каквото искаше да знае.

Тя беше опитала да мълчи, после се молеше за живота си, плачеше за децата си, но накрая, за щастие на двама ни, не издържа и проговори.

Вече имаше име и описание. Кени Латъм, шестнадесетгодишен, пясъчнорус, с кафяви очи, към метър и седемдесет на ръст и със сини кецове „Конвърс“. Но не него търсили. А друг, с тъмна коса и обувки номер четиридесет и три.

Но Кени е знаел нещо и полицаите искали да говорят пак с него, за да разберат какво е то. Трябва да го намеря първи. Проблемът беше, че онзи живеел в общежитието, в някакво проклето училище. Как ще го измъкна? Как ще говоря с него?

Преводачката лежеше като мъртва, но той не би й се доверил. Щеше да използва хартия и химикалка. Но преди това трябваше да стигне при хлапето.

Отвори телефона на жената и се усмихна на последното получено съобщение. Оливия Съдърленд е заета и иска да се срещнат в училището в седем.

„Съжалявам — написа в отговор той. — Не мога да ви помогна. Имам ангажимент.“

Така полицаите нямаше да се чудят къде е, когато не дойде. След това намери последното съобщение до синовете й. Лесно го намери — тя им казваше да си напишат домашните, преди да гледат телевизия.

„Имам ангажимент тази вечер — написа той. — Вечерята е в хладилника.“

Той не знаеше дали има вечеря в хладилника, но прочете такъв текст в предишните й съобщения. Хлапетата бяха тийнейджъри. Нямаше да умрат от глад.

Сега никой нямаше да я търси с часове, може би дори до сутринта. Не искаше да открият тялото й. Така полицаите щяха да се досетят, че той знае за момчето, което търсят, а това беше опасно. Завлече тялото й сред едни дървета и я изтърколи в плиткия гроб, който изкопа, докато тя спеше под влияние на упойващия етер. Той я зарови и си тръгна.

 

 

Вторник, 21 септември, 17:10 ч.

Когато Оливия се върна в офиса на Абът, всички седяха около масата, освен специален агент Крофорд, който стоеше до прозореца. Очевидно той беше причината за осезаемото напрежение в стаята.

— Добре — каза Абът, без да му обръща внимание. — Къде сме?

— Линкълн заминава за психиатричното отделение — отговори Кейн. — Когато приключим тук, двамата с Лив можем да отидем в бар „Синя луна“ и да проверим алибито му. Аз не мисля, че той е запалил нашите пожари.

— Но ни даде нещо — обади се Барлоу. Взе един от големите стъклени глобуси от плика за доказателствен материал и го обърна така, че северният полюс да е насочен към останалите.

— В стъклото е издраскан надпис VE, толкова леко, че човек би го пропуснал, ако не го търси. Valla Eam.

Крофорд се обърна бавно с безизразно лице.

— Какво казахте?

— VE — повтори Барлоу. — Точно където Линкълн казваше, че е. Надраскано е на полюса.

Всички наблюдаваха Крофорд, който стисна челюсти.

— Кога е казал това заподозреният?

— След като излязохте — отговори Барлоу.

Крофорд направи три крачки и стигна при масата.

— Дайте ми това.

Барлоу дръпна топката.

— Ще ви покажа своята, ако покажете вашата — отвърна студено той.

Стиснал челюсти още по-силно, Крофорд вдигна куфарчето от пода и го тресна на кръглата маса.

— Не ми харесва тона ви, сержант.

— А мен не ме е грижа — отвърна спокойно Барлоу. — Вие скрихте информация.

— Не искахме да плъзнат имитатори и затова крихме тази информация от пресата.

Агентът подаде на Барлоу малката кутия, която беше показал сутринта.

— Ние не сме пресата — сопна се той. — Ние разследваме три убийства. Трябваше да ни кажете. Щяхме да проверим това още сутринта.

— Аз погледнах проклетата ви топка сутринта — отвърна Крофорд. — Знаех вече.

Абът вдигна вежди изненадан.

— Това е просто… неприятно, Крофорд.

Барлоу поклати глава, сякаш останал без думи.

— Ще ми дадеш ли лупата си, Мики?

Жената му подаде малката лупа, която носеше със себе си, и Барлоу извади по-малката топка от кутията, за да я разгледа.

— Идентичен надпис — обяви той.

— Кога смяташе да ни кажеш, Крофорд? — запита любезно Абът. Личеше му, че е адски ядосан.

— След като заловим някого. Дотогава заповедите ми изискваха да споделям тази информация само с упълномощени лица.

Абът видимо се бореше да се овладее.

— Значи, според твоята информация за упълномощени, ти вече знаеше, че нашите пожари са свързани с вашите.

— Аз издирвам тези копелета вече дванадесет години. Оня лигав откачалник долу е виновен — изсъска през зъби агентът. — Той знае къде е Мос и може да идентифицира другите подпалвачи. Това няма ли значение за вас, хора?

— Има, и то голямо — отговори Оливия. — Той и другите са причинили смъртта на невинна жена преди дванадесет години и трябва да си платят. Но го накарай да плати за онова, което е сторил. Ако не е виновен за сегашните пожари, значи губим ценно време в спорове.

Крофорд скръцна със зъби.

— Дайте си ми доказателствения материал.

— След като го фотографираме — отговори спокойно Абът. — На ваше място не бих спорил.

— Губим време — избухна Крофорд.

— Именно — отвърна Абът, преструвайки се, че не го разбира. — Мики, какво имаш?

Жената погледна Крофорд с крайчеца на окото си.

— Снимки от бюрото на Томлинсън — отговори тя и ги разпръсна върху масата. — Възстановихме още няколко парчета.

— Надявах се, че няма отново да гледам как Томлинсън прави секс — каза Оливия и усети, че Мики чака да открият нещо, което тя вече беше забелязала.

— Тези снимки не са правени по същото време — обади се Кейн. — Виж Томлинсън на втората. По-слаб е. Виж мускулите по гърдите. Тренирал е. Помпал е желязо.

— Времето не съответства — отбеляза Оливия. Примигна и опита да подреди късчетата. — Съпругата му е разбрала за изневярата на мъжа си и е наела частен следовател.

— По препоръка от приятелка — добави Кейн.

— Точно така. Наела е частния следовател и каза, че имал снимки…

— След седмица — промърмори Кейн. — Съпругата каза, че копирала файловете му още на следващия ден — петнадесети юни, според датата на файловете, които тя ни даде. Значи тези снимки са най-рано от осми юни.

Оливия разположи ранните и късните снимки на Томлинсън една до друга.

— Значи той е бял и пухкав, а после е бял и във форма. За това трябват месеци. В тази „късна“ снимка кожата му би трябвало да е с тен, защото би трябвало частният детектив да я е правил само преди няколко седмици. Това означава, че госпожа Томлинсън лъже.

Мики ги погледна впечатлена.

— Я, не го бях забелязала.

Оливия я изгледа с изненада.

— В такъв случай какво забеляза?

— Обувките на любовницата.

Ноа се засмя.

— Ти все гледаш обувките, Мики.

— Но бях права в твоя случай — отговори тя. Тогава, по снимките на жертвите на Човека с ямата правилно предвиди, че обувките са негов фетиш. — И сега съм права.

Оливия погледна двете снимки и въздъхна.

— Да, права е. Виж купчината дрехи на пода. От толкова дрехи по пода почти няма да ги забележиш, освен ако не си царицата на обувките.

Мики се престори, че си разглежда маникюра.

— И царицата на обувките е начело. Това върху зимното яке и топлото бельо са обувки за сняг. А през юни е твърде топло за такива дрехи.

— Да поговорим с Луиз Томлинсън — предложи Кейн. — И да разберем кое е истината.

— Добра работа — отбеляза Абът. — Какво друго имаш, Мики?

— Събрахме няколко хартии от раницата, която пожарникарите намериха в жилищната сграда. Страница от книга. Потърсих изреченията в Гугъл. Фразите са от Итън Фром.

— Задължително четиво за гимназиалните класове — каза Абът. — Дъщеря ми трябва да го чете. А имаше ли нещо, свързано с името на ученика?

— Още не. Все още пресяваме парчетата. Взехме почвени проби от зоната край пътеката, по която подпалвачите са си заминали. Странно е. Открихме следи от два чифта обувки близо до сградата. А кучето откри следи от материала близо до оградата, откъдето са избягали, но само от един чифт обувки.

— Някой да не си е свалил обувките? — запита Оливия.

— Не знам. Затова взехме почвените проби. Пак говорим за обувки.

Абът се усмихна.

— Дръж ме в течение. Ноа?

— Няма новини от лагера „Лонгфелоу“ — отвърна мъжът. — Обадих се до щатската полиция за проверка, но сега в лагера не работи никой. Оставих съобщения по всички гласови пощи. Ще продължавам с опитите.

— Ами проверките на работниците от строителната фирма и служителите на Томлинсън? — запита Кейн.

— Нямат общо помежду си — отвърна Ноа. — Проверих момичето, с което Томлинсън е имал връзка. Той й е прехвърлил нотариално един от имотите си — къща в Удвю. Банката е предприела запориране на този имот преди месец.

— Кога е прехвърлил имота Томлинсън? — запита Оливия.

— Миналия декември — отвърна Ноа с извити нагоре вежди.

— Кралицата на обувките владее — обади се Мики. — Обувките за сняг не лъжат.

Абът се усмихна бързо, но неподправено.

— Браво, Мики. Ноа, упорствай с лагера. Трябва да знаем с кого се е запознало момичето през лятото там.

— Кени, шестнадесетгодишният ученик, определено я разпозна — каза Оливия. — Довечера ще идем отново да говорим с него.

— Преди това проверете алибито на Линкълн — нареди Абът и погледна към Крофорд, който стоеше като статуя. — Искам да установя дали има връзка с нашите пожари. И ми трябва онзи очевидец от пожара в жилищния блок.

Капитанът махна с ръка да излизат.

— Утре тук, точно в осем.

Когато се върна при бюрото си, Оливия провери мобилния си телефон и се намръщи.

— Вал е пратила съобщение. Има друг ангажимент. Трябва да намерим друг преводач. По дяволите.

Кейн въздъхна.

— Ще поискам човек по пътя към „Синята луна“.

— Това ще ни забави с часове — измърмори Оливия и се зае да подрежда бюрото си. Широкополата й шапка продължаваше да крие лицето на богинята. След кратко колебание тя взе шапката и я сложи на главата си. — Е?

— Изглежда добре — отвърна Кейн и я нагласи на главата й с критичен поглед. — Много приличаш на Ингрид Бергман.

— Тя е искала да е сама, нали така?

Колегата й въздъхна.

— Не, това е Гарбо. Бергман беше в Париж с Богарт. Някой ден трябва да спреш да гледаш рисувани филми и да минеш на филми за пораснали.

— Няма да е скоро, старче.

Телефонът на бюрото й звънна.

— Съдърленд.

— Иън се обажда. При мен има нещо, което трябва да видите.

 

 

Вторник, 21 септември, 17:25 ч.

Дейвид все още се чувстваше объркан, докато изкачваше стълбите към таванския си апартамент. Радваше се, че отпред няма репортери, но подозираше, че ще се върнат. Може би тази новина вече не е важна. Но пък се зарадва на колата на майка си, която стоеше паркирана отпред.

Спря на първата стълбищна площадка с омекнали колене. Мамка му! Ами ако Линкълн е идвал тук най-напред? Дейвид се втурна нагоре по стълбите, но го спря гласът на госпожа Едуардс, която подаде глава от апартамент 2А.

— Благодаря ти, Дейвид. Докараха хладилника днес сутринта. Благодаря.

— Момичетата добре ли са?

Линкълн беше говорил с някоя от тях и Дейвид все още не беше се поинтересувал всичко ли е наред. Какво ми става?

— Лейси и Тифани ли? Защо да не са добре?

— Ще ти обясня после.

Той продължи да тича нагоре по стълбите, отключи вратата и я отвори рязко. След това спря зашеметен.

Глен и майка му стояха близо един до друг. Тя държеше косата си вдигната над врата, а мъжът се суетеше с огърлицата й. Извърнаха се към вратата като виновни тийнейджъри.

Лицето на Глен доби цвета на зрял домат.

— Тя отива на вечеря. Помоли ме да й помогна с това проклето нещо.

Но пръстите му стояха на мястото си, стиснали огърлицата на майка му. И ако Дейвид не грешеше, когато нахлу в стаята, Глен я гледаше с нехарактерно нежно изражение.

По дяволите. Влюбваше се в майка му.

— Аз мога да я закопчая.

След като закачи клипса, той отстъпи.

— Изглеждаш добре, мамо.

— Благодаря. Глен се отби да провери дали знам последните новини. — Майка му го изгледа недвусмислено. — Преди да излязат по вестниците. Чух, че си прекарал още един вълнуващ ден.

Дейвид направи гримаса.

— Извинявай. Какво сте чули вие двамата?

Глен го изгледа строго.

— Някой е влязъл в бунгалото ми. Ти кога щеше да ми кажеш?

— Да, щях да ви кажа. Трябваше да се обадя. Съжалявам. Вие как разбрахте?

— От службата на местния шериф. Казаха ми да не се притеснявам, че владееш положението и си отнел оръжието на злосторника. А аз попитах: „Какъв човек? Какъв пистолет? Какво става, по дяволите?“.

Глен погледна майка му.

— Прощавай, Фийби.

— Няма проблем — кимна тя. — И аз казах същото. Та какво, по дяволите, става, Дейвид?

Синът й се настани на фотьойла си, закри лицето си с ръце и заговори:

— Ето какво стана…

Разказа им цялата история, като наблюдаваше лицето на майка си. Тя беше уплашена, но го криеше добре. Глен, от своя страна, се ядосваше все повече при всяка следваща дума.

— И къде е сега този Линкълн Джеферсън? — запита много внимателно той.

— В психиатричното отделение на затвора. Ще го обвинят за влизане с взлом в твоя имот и за нападение срещу мен. ФБР също ще го емнат за палежите преди дванадесет години. Оливия и партньорът й казаха, че ще проверят алибито му тази вечер във връзка с двата пожара.

— И той не каза ли къде е Мос?

— Не. Според мен не знае.

— Чакай да повторя, ако правилно съм те разбрал — каза злъчно Глен. — Чул е за стъклената топка от телевизията и затова е питал пожарникарите кой точно я е уловил, а те, без да подозират, че той е шибан лунатик, са му разказали за теб. Дошъл е тук навреме, за да чуе как казвам на репортерите, че не живееш тук. След това говори с някое от момичетата от 2А и те му казват за моето бунгало. Намира адреса на бунгалото, който не е включен в общодостъпните указатели, влиза в него и претърсва. И всичко това, преди да стане два часът. Бих казал, че тоя шизофреник е много умен.

Дейвид пристисна слепоочието си, за да облекчи пулсиращото главоболие, и се замисли.

— Над десет години е бил на лечение, Глен. Шизофреник е.

„Винаги е тук“, спомни си Дейвид и потръпна.

— Но си прав. Доста добра логика за човек с умствено заболяване.

Глен скръсти ръце на гърдите си.

— Някой помагал ли му е?

— Възможно е.

Майка му седна на дръжката на фотьойла и го потупа по рамото.

— Ти си добре и това е важното. Радвам се, че можеш да се грижиш за себе си.

— Не, важното е, че някой може да е помагал на онзи гаден лайнян убиец — обади се Глен с присвити очи. — Към когото изглежда изпитваш съжаление, Дейвид.

— Не — отрече той и поклати глава. — Добре, да, почувствах съжаление, но не е каквото си мислиш.

— В такъв случай обясни ми — изръмжа Глен.

— Глен — укори го майка му.

— Фийби — отвърна рязко той. — Този така наречен шизофреник можеше да се качи тук. Където се намираш ти, а не синът ти с черния колан, който може да се защити. Онзи е имал пистолет и е щял да те нападне. Замисли ли се за това, Дейвид?

Глен се изправи — дишаше тежко, стиснал юмруци. Дейвид стана безмълвно от стола си и го подкани с ръка да седне, но Глен поклати рязко глава.

— За какво точно ти стана жал? — запита Глен, по-тихо, но също толкова категорично.

— Колко трупа си виждал? Колко време тази гледка те е преследвала?

— Твърде много и твърде дълго — отвърна с равен тон Глен. — Но не съм ги убил аз.

— Точно. А той я е убил и даже не е напълно с разсъдъка си, за да преодолее всичко това. Трябва ли да му се търси отговорност? По дяволите, да. Но той вече не е същият. Преди дванадесет години е бил недиагностициран шизофреник, уязвим и търсещ нещо. Сега е жалък. Не исках да чувствам нищо към него, но не стана. Може би това ме прави слаб.

Дейвид, който стоеше на сантиметри от лицето на Глен, отстъпи и си пое дъх.

— Не се гордея с това, но е така.

— Мисля да седна.

Глен се настани на фотьойла и затвори очи.

— Не трябваше да ти говоря така. Няма от какво да се срамуваш.

О, изобщо не е така.

— Няма нищо. Прав беше за опасността за майка ми. Не разсъждавах разумно. Трябваше да дойда веднага тук, за да проверя.

— Майка ти е тук — обади се тя недвусмислено. После добави с по-мек тон: — И е добре. — Потупа ръката на Глен по същия начин, както преди това успокоително потупа ръката на сина си. — А сега трябва да тръгвам. Закъснявам за вечерята.

— Аз ще те закарам — предложи Дейвид и вдигна ръка, за да спре възраженията й. — Знам, че караш добре, но Глен е прав. Колкото повече мисля за това, толкова повече смятам, че някой е помагал на Линкълн да ме намери. Преди да изясним кой е той и защо го прави, ще съм по-внимателен към теб.

— Добре, сине. Тази вечер тук ли ще бъдеш?

Той се поколеба. Трябваше да се срещне с Оливия в бунгалото. Ако нощта свършеше зле, както предишната, щеше да се върне. Ако свършеше както тази сутрин… Но това е егоистично. Не искаше дори да мисли какво е можело да се случи, ако Линкълн се е качил първо тук. Безопасността на майка му беше на първо място, докато всичко не се изясни.

И все пак двамата с Оливия трябваше да обсъдят някои неща.

— Да, но не преди десет или може би единадесет. Ти кога ще приключиш с Ив и Ноа?

Майка му го погледна внимателно.

— По-лесно ще е ако тази вечер остана при Ив. Тъкмо няма да ме изпращат дотук след вечерята. Ще си взема някои неща.

Майка му стана и погледна Глен.

— Поканата остава. Добре дошъл си на вечеря с мен.

Той поклати глава.

— Благодаря, но съм смазан. И искам да поговоря с момчето ти.

Дейвид изчака майка си да излезе.

— И момчето иска да говори с теб. Но най-напред трябва да говоря с момичетата от 2А и да видя коя е разговаряла с Линкълн, а после да им се скарам. Ела с мен да закарам майка ми и можем да говорим по пътя насам. Трябва в седем да ида в доджото, а после имам… нещо. Нещо като среща.

— Хубавата руса полицайка ти е дала втори шанс? — запита развеселен старецът. — Трябва много да те бива в сладките приказки.

— Понякога.