Карън Роуз
Ням писък (15)

Глава четиринадесета

Вторник, 21 септември, 13:15 ч.

Дейвид се събуди рязко, но не помръдна. Напрегнат, се заслуша и чу отново онзи звук. Шумолене на листа в хола на бунгалото на Глен.

Тук има някой. Слънцето прежуряше високо в небето над прозореца на спалнята. Той беше спал само няколко часа. Безшумно се претърколи, за да стане, и отиде бавно до вратата, за да надникне през нея. Не виждаше нищо оттук, но чуваше отварянето на чекмеджетата.

Обади се на 911! Но Глен имаше само един телефон — в кухнята. А моят мобилен телефон е до него и се зарежда. Глупаво. Глен имаше и пушка, но тя се намираше в хола. Където не ми върши никаква работа. Дейвид стоеше само по боксерки, без оръжие и без телефон.

Крадец? В този момент се разбуди напълно. Стъклената топка. Проклети репортери. Някой от тях сигурно е разбрал къде съм. Наклони глава, за да види по-добре. Чу се отваряне на още чекмеджета и местене на още вещи. Онзи, който и да е той, търсеше нещо. Но какво?

Измъкна се бавно през вратата, благодарен, че мокетът на пода заглушава стъпките му. Сърцето му биеше от вълнение, докато той си представяше какво го чака там.

Влезе в хола и се спря, за да оцени ситуацията, като дишаше съвсем тихо.

До бюрото на Глен стоеше някакъв мъж и ровеше из документите. Той беше висок колкото Дейвид, слаб и жилест. Трудно беше да се определи възрастта му, но не изглеждаше много млад, нито пък стар, по-важното бе, че на кръста си носеше пистолет. Мамка му.

Лаптопът на Дейвид лежеше върху купчината писма, които беше забравил да занесе снощи на Глен. Мамка му. Почувства се сякаш някой го е ритнал в корема. Оставил беше лаптопа до леглото си. Значи онзи е бил в стаята му, докато спи.

Погълнат в търсенето, мъжът още не го беше усетил, което беше добре. Дейвид за миг реши как да постъпи и с два бързи скока се озова до натрапника.

Мъжът го усети и веднага посегна за пистолета си, но Дейвид беше по-бърз и обездвижи противника си с ключ на китката. Онзи замахна със свободната си ръка, но Дейвид засили натиска. Хватката беше много болезнена, както той знаеше добре от всичките упражнения на участниците в курса на Пейдж.

— Мръднеш ли, ще ти счупя китката, а после и шибания врат — изсъска Дейвид с разтуптяно сърце. — Кой си ти и какво правиш тук.

Мъжът го гледаше побеснял.

— Пусни ме! Копеле.

Дейвид взе пистолета, ужасен от факта, че ръката му трепери, а мъжът продължи да се мята диво. След като промени хватката, той изви ръката на натрапника зад гърба му. Последва серия гнусни ругатни, а Дейвид продължи да го държи здраво.

Дишаше значително по-спокойно, след като първоначалният страх отмина.

— Кой си ти?

— Върви по дяволите — изстена мъжът и започна да трепери. Изглеждаше около тридесетгодишен. — Копеле.

Дейвид натисна по-силно и от гърлото на мъжа изскочи вой.

— Спри! — изкрещя той.

— Кой си ти?

— Линкълн.

— Линкълн кой? По дяволите, не искам да ти чупя рамото. Кой си, по дяволите?

— Линкълн Джеферсън.

Линкълн Джеферсън? Дейвид почти се разсмя. Макар и фалшиво, името беше нещо. Той продължи да натиска.

— Какво търсиш тук?

— Вие сте лъжливи копелета — изхлипа Линкълн. — Излъгахте. Излъгахте. Излъгахте.

— Аз не лъжа. Кой те изпрати?

Линкълн не отговори и Дейвид рязко увеличи натиска, от което онзи изстена.

— Кой те изпрати?

— Земята е нашата майка. Valla Eam — прошепна Линкълн, а после продължи монотонно — Valla Eam.

Дейвид беше чул тези думи неотдавна. Valla Eam. „Защити я“, в смисъл Майката земя. С тези думи Престън Мос завършваше всяка своя реч. Това беше призивът към последователите му.

Като отпусна хватката съвсем леко, Дейвид заразглежда мъжа и се зачуди дали това не е създателят на интернет страницата, на която откри речите на Мос. Дали Линкълн не е помогнал на Мос да запали онези пожари? Преди двадесет години Линкълн трябва да е бил в колеж.

— Ти си последовател на Престън Мос — тихо каза Дейвид. — Защо си в къщата ми? Мос ли те изпрати?

Линкълн се разсмя глухо и нещо в тона на смеха му силно обезпокои Дейвид.

— Не.

Дейвид се наведе по-близо до него, като внимаваше да не засилва излишно натиска.

— За какво съм излъгал? Кажи ми.

— Каза, че си хванал топката.

— Така е. Хванах я.

— Не си. Не би могъл.

— Хванах я. Аз не лъжа.

Дейвид си спомни Трейси Мълън и онзи гел по ръцете й. Спомни си също мъртвия пазач и останалия без лице Томлинсън.

— Аз бях там — промърмори той. — При двата пожара. Видях телата.

Линкълн потрепна.

— И хванах топката, Линкълн.

— Не. Не си. Не неговата топка. Ти си я сложил там. Вие сте копелета.

Дейвид мигна изненадан.

— И защо според теб аз съм я сложил там, Линкълн?

Мъжът поклати глава.

— Няма да говоря с теб.

Ще говориш.

Дейвид натисна ръката му.

— Според мен е редно да преосмислиш това. Виж. Аз съм от добрите. Плащам си данъците и гася пожари. Даже свалям котките на възрастни дами от дърветата. Защо ми е да лъжа за проклетата ти топка?

— Това не е неговата топка! Вие искате отново да го откриете. Но той няма да ви позволи това.

— Ти смяташ, че аз, пожарникарят, който си плаща данъците и спасява котки, съм сложил стъклена топка в горяща сграда, за да изкарам откачения ви водач лош? Та ти си по-луд и от него.

Линкълн се засмя на пресекулки.

— О да. Луд съм. Луд съм — пропя той. — Лекарят го казва, майка ми го казва, брат ми го казва. Линкълн е луд. Какво му стана на Линкълн? Защо не се усмихваш, Линкълн? Линкълн, защо си толкова откачен?

Като изкрещя тези последни три думи, Линкълн се хвърли напред, но Дейвид успя да го усмири.

— Защо си толкова откачен, Линкълн? — запита той тихо.

— Тя беше черна — промърмори Линкълн. — Черна. Изцяло черна.

О, господи. Дейвид си спомни описанието на Глен на обгорялата в започнатия от SPOT пожар жена.

— Ти си бил там преди дванадесет години. Ти си убил онази жена в сградата на застрахователната агенция и си се върнал. Видял си тялото й.

— Овъглена. Отвсякъде. Те я отнесоха, но тя е там. Винаги е там. — Разтърси се, а после се успокои и прошепна: — Винаги е там.

По гръбнака на Дейвид премина студена тръпка. Видът на мъртво тяло може да докара човек до лудост. Той разгледа мъжа и в съзнанието му се появи една неприятна мисъл. Е, с божията помощ и аз отивам там.

— Защо си дошъл, Линкълн? — запита той с пресилено състрадание, заради което се чувстваше предател спрямо истинските жертви. — Какво търсиш?

— Писмото с лъжите. От началниците. С измислените лъжи.

— Ти смяташ, че моите началници са ми казали да лъжа? И мислиш, че искат да въвлекат името на Мос във всичко това? Да го обвинят?

Линкълн само въздъхна. И Дейвид искаше да въздъхне. Нямаше да научи нищо повече.

Стисна пистолета на Линкълн.

— Насочил съм пистолета ти към теб. Ако опиташ да бягаш, ще те хвана. Не искам да те наранявам повече. Разбираш ли ме?

Линкълн не отговори. Дейвид го пусна и в същото време направи няколко крачки назад, облекчен, че онзи не мърда. Трябваше да го завърже до идването на полицията. Огледа се за някакво въже и накрая отряза въженцето на щората на прозореца.

Бързо завърза ръцете и краката му и позвъни на 911.

След това се обади на Оливия. Отговори му гласова поща.

— Оливия, Дейвид е. Хванах един натрапник, когото ще ти е интересно да видиш.

Затвори телефона и коленичи до Линкълн, който лежеше със затворени очи. Не изглеждаше добре.

— Добре ли си? — Запита той.

— Върви по дяволите — отвърна уморено Линкълн.

— Надявам се да не стане така — отговори искрено Дейвид. Ти трябва да разбереш нещо, ако можеш. Аз наистина намерих топка в неделя. И снощи видях една. Никой не те лъже.

— Не — каза той простичко като дете. — Престън Мос не може да убива.

Но беше убил. Дори и да не го е искал. Мос беше причинил смъртта на невинна жена. Ти също. Свети Дейвид, убиеца. Макар и невинна, Меган е мъртва.

Не. Онова не беше същото.

Продължавай да го вярваш, ако така ти става по-добре.

Дейвид седна на пода, стиснал пистолета на Линкълн в ръка, и се приготви да чака.

 

 

Вторник, 21 септември, 13:15 ч.

За два и половина часа успяха да говорят с двайсет тийнейджъри, но никой от тях не знаеше нищо. Или поне така казваха. Оливия гледаше как поредният младеж излиза флегматично от кабинета на Оук.

— Още колко има? — Запита тя.

— Цели легиони — отвърна навъсен Кейн. — Или шестима. Същата работа.

Преводачката се засмя от другия край на масата, но не каза нищо. Оливия я харесваше. Тя си вършеше работата добре и без да се оплаква.

Директор Оукс дойде със следващото момче.

— Това е Кени Латъм — обясни с жестове той, а Вал преведе. Оукс присъстваше на всяко интервю и Оливия знаеше, че това пречи, но децата бяха непълнолетни и тя нямаше голям избор.

Шестнадесетгодишният Кени имаше пясъчноруса коса. Той живееше в общежитието и Оукс отново възрази, че не е възможно някой от учениците да е отсъствал в събота вечерта. Като посетител на лагер „Лонгфелоу“, Кени се оказа доста интересен.

— Здравей, Кени — поздрави Оливия. — Знаеш ли защо сме тук?

Кени кимна и направи знак, който Вал преведе на глас:

— Чух от другите деца. Търсите някой, който е видял умрялото момиче.

Момчето ги гледаше със същото предизвикателство, както предишните. Но в очите му се виждаше още нещо. Страх. Хлапето знаеше нещо.

Оливия хлъзна снимката на Трейси през масата.

— Познаваш ли я? — запита тя.

Той изчака Вал да преведе, погледна снимката и поклати глава.

— Кени?

Оливия пак забеляза страха в очите на момчето.

— Тя умря, Кени. Убили са я.

Кени отклони поглед от преводачката.

Оукс пристъпи напред, но Оливия го спря с поглед. Отново потупа по масата, чакайки Кени да погледне Вал.

— Кени. Някой е запалил сградата, докато тя е била вътре. Била е на шестнадесет години, точно колкото теб. При нея е имало някой, но я е оставил там. Оставил я е да умре. Тя е умряла от дима. Задушила се е.

— Не я познавам — въздъхна той, но ръката му трепна съвсем леко. — Кълна се.

Не ти вярвам. Оливия прехвърли годишника до страницата с неговата снимка.

— Ти си се състезавал по бягане. Аз пък по гимнастика. Сега тренирам биатлон. Знаеш какво е това, нали?

Момчето поклати глава, привидно отегчено.

— Каране на ски по пресечен терен, съчетано със стрелба. Опитах гребане, но ми прилошава. — Тя потупа годишника с пръст. — А тук пише, че ти си гребец.

Той сви рамене неловко.

— Справям се — отвърна с жестове. — И какво?

— Карал ли си лодка в езерото? Кану, гребна лодка, такива неща?

— Понякога — дойде предпазливият отговор.

— Както в лагер „Лонгфелоу“?

Момчето кимна предпазливо.

— Ти си бил там миналото лято. Тя — също. — Оливия бутна снимката на Трейси обратно към него. — Може би сте се срещали. Може би си я харесвал. Може би тя те е харесала.

Момчето бутна снимката обратно.

— Не я познавам.

Сега правеше всеки жест с нарочни паузи. Вал преведе с отсечени, нетърпеливи нотки. Биваше я.

— Чудя се какво ли ще ни кажат съветниците в лагера, Кени? — наклони глава Оливия и го изгледа внимателно. — Имахте ли летен романс с нея?

— Не — дойде отговорът с един рязък жест, последван от гласа на Вал: — Не.

Оливия повярва на това.

— Но си искал. Тя ли не те хареса?

Кени отклони поглед. Оливия търпеливо почука по масата отново, докато той погледне Вал.

— Зададох ти въпрос. Тя не те ли харесваше?

— Казах ви, че не я познавам — замахна драматично той. — Какво искате от мен?

— Истината. Това момиче заслужава истината. Заслужава справедливост. Убиецът й трябва да си плати. Затова от теб искам истината. Знаем, че е била с някого в онази сграда в неделя през нощта. Правили са секс. Ти ли беше?

Той я изгледа право в очите с измъчен поглед.

— Не. Не бях аз — отговори с бързи, енергични жестове, след което скочи и избяга от стаята.

Оукс понечи да го последва, но Оливия вдигна ръка.

— Оставете го.

— Дали не прикрива някого? — запита Кейн и Оукс въздъхна.

— Възможно е. Кени е от момчетата, които все си имат неприятности, но е добросърдечен — отвърна с жестове той и погледна Оливия с надежда. — Знаете какво имам предвид, нали?

Тя кимна усмихната.

— Боя се, че аз бях от тези момичета. Кои са приятелите му? Кени има ли приятели, които да защитава? Някой чернокос?

— Приятел е със съквартиранта си, Остин Дент — отвърна Оукс с жестове, — но Остин е червенокос. Кени е доста общителен, но вие вече говорихте с близките му приятели.

— В списъка има още пет — каза Кейн. — Трябва ми почивка, искам да се пораздвижа.

— И аз — присъедини се Оливия. — Току-що получих съобщение на гласовата поща. Не исках да прекъсвам Кени. Хайде да излезем за обяд. Господин Оукс, ще се върнем след четиридесет минути, за да говорим отново с Кени.

— Разбира се — отговори директорът, застанал до отворената врата на кабинета си.

В коридора Вал раздвижи дланите си и Оливия я погледна загрижена.

— Добре ли сте?

Вал се усмихна.

— Когато работя в училищната система, жестикулирам по цял ден и имам само обедна почивка, свикнала съм. Ще се видим тук след четиридесет минути?

— Ти не дойде дотук с колата си. Как ще си вземеш обяд?

— На две преки има заведение със сандвичи. Като идвам тук, обядвам в него.

Когато Вал си отиде, Оливия затвори очи. Кратката дрямка в скута на Дейвид помогна, но тя се нуждаеше от цяла нощ сън. Може би тази вечер. Но после си спомни за широкополата шапка и белезниците. Може би ще спи цялата нощ утре вечер.

Прегледа съобщенията си. Ноа Уебстър пишеше, че не са му отговорили от лагера „Лонгфелоу“, а Фей пишеше, че майката на Трейси Мълън се обадила да каже, че полетът от Атланта закъснява. Последното съобщение беше от Дейвид. Тя го прослуша, обади му се с разтуптяно сърце и с облекчение чу, че той говори спокойно.

— Какво се е случило? — настоя тя.

— Спях в бунгалото и чух шум. Оказа се, че някакъв рови из бюрото на приятеля ми.

— Репортер ли? — запита Оливия с отвращение.

— О, нещо по-добро. Последовател на Престън Мос. Казва, че името му е Линкълн Джеферсън. Аз го укротих и завързах, а после повиках 911. Оливия, мисля, че той е бил с Мос, когато са запалили онзи пожар.

— О, боже!

По телефона се чуха удари и гласове, после писък.

— Кой е това?

— Местните полицаи. Линкълн не е особено щастлив. Какво да правят с него?

— Да го държат. Идваме веднага.

Тя даде указания на един от полицаите и затвори телефона. В този момент Кейн се подаде иззад ъгъла.

— Няма да повярваш какво научих.

— След подобен израз не следва нищо добро.

— Днес грешиш — отвърна тя, разказа му разговора си с Дейвид и с удоволствие видя как веждите му се извиха нагоре от изненада.

— Мисля, че трябва да кажем на директор Оукс, че няма да се върнем след четиридесет минути. Разбира се, можем да се обадим на Барлоу и да оставим той да се занимава с крадеца.

— Да бе — изсумтя Оливия и той се ухили.

— Мислех си, че сте се сдобрили с Барлоу.

— Много далеч сме от сдобряването. Но той опитва. Което не значи, че ще го извикам, преди да разбера за какво става дума. Особено след като днес с него се влачи онзи Крофорд. Тръпки ме побиват от него.

— И мен — призна Кейн. — Ще кажа на Оукс, че ще се върнем след няколко часа.

— Аз ще се обадя на Вал.

 

 

Вторник, 21 септември, 13:50 ч.

След внимателно обмисляне — и проверка на терен с колата той реши какво да прави със счетоводителя Дориан Блънт. Време беше да свика войската. Изпрати съобщение на Ерик.

„нова задача“

Натисна бутона за изпращане, след което изпрати адреса и информацията от огледа на сградата с колата.

„няма куче, няма аларма, няма камери, считай това за подарък“

Вдигна очи към сградата, която наблюдаваше от час. През това време никой не излезе от нея, но все някога щеше да се случи. Той умееше да чака търпеливо. Денят беше прекрасен, но минутите минаваха, а от Ерик нямаше отговор. Той се намръщи.

Дали пък не е променил плановете си? Дали не е избягал? Това беше неприятно. И досадно. Трябваше да пусне видеозаписа, но все още не беше готов. Написал беше на Албер всичко необходимо, за да спре бягството на Ерик. Едрият мъж го разочарова. Той смяташе, че Албер вече е овладял напълно ситуацията и че Ерик ще е готов да действа.

Поклати глава и се зае да пише ново съобщение на Албер, когато получи съобщение от предплатения телефон на Ерик. Прочете го и очите му се разшириха от изненада.

Изглежда Ерик е напуснал сградата.

Към съобщението имаше прикачена снимка, от която очите му се разшириха още повече. Ерик лежеше на леглото си гол, а на нощното му шкафче имаше празна тоалетна чантичка. От всички възможни сценарии самоубийството беше най-неочаквано от страна на добрия стар Ерик. Не мислеше, че му стиска да го направи.

Замисли се за съобщението до Албер и заподозря, че Ерик не си е отишъл доброволно.

По дяволите. Трябваше да прослушам разговора между тях. Но докато оглеждаше с колата си района за тазвечерната задача, беше излязъл от обхвата на предавателя с микрофона.

„кой е това?“ — написа той.

„Moi^[1]. Сега си имаш работа с мен. Искам да се срещнем.“

Това го разсмя.

„не“ — написа той и натисна бутона за изпращане, а след това захвърли телефона на седалката до себе си, при това — съвсем навреме. Входната врата на сградата се отвори и от нея излезе една жена, облечена в черно.

Беше сама и вървеше спокойно. Той не можеше да иска повече от това, освен тя да попадне в ръцете му, разбира се. Тогава тя щеше да отговори на всеки негов въпрос.

Той се надяваше лесно да измъкне от нея необходимата информация. Нямаше проблем да вкара куршум в главата на някого, който заслужаваше това, като Томлинсън, или който беше пряка заплаха, като онзи пазач. Но изтезанията… от тях винаги му се повдигаше.

Ала в този случай бяха неизбежни. Тя имаше информация, а той я искаше. Лошо за нея. Е, какво да се прави.

Жената тръгна на запад, вероятно за да обядва. Той включи микробуса си на скорост и бавно потегли. С малко етер и с елемента на изненадата всичко щеше да стане много добре. Той обичаше разните електронни джунджурии, но понякога си струваше да опростиш нещата.

 

 

Вторник, 21 септември, 15:50 ч.

— Трябваше да ми се обадиш — процеди през зъби Барлоу.

Той и Оливия стояха пред прозореца на стаята за разпити, където Линкълн Джеферсън седеше с белезници на ръцете и краката. Все още не беше поискал адвокат. Оливия не смяташе, че мозъкът му работи достатъчно добре, за да го стори.

— Обадих се — отвърна спокойно тя. — Затова си тук.

Барлоу стисна силно зъби.

— Трябваше да ме викнеш веднага.

Оливия хвърли поглед наляво. Специален агент Крофорд стоеше до нея, загледан напрегнато в Линкълн Джеферсън, сякаш опитва да го накара да проговори със силата на волята си. Тя не харесваше агента от ФБР, но знаеше, че не бива да се карат в негово присъствие.

— Ти се намираше на местопрестъплението. Обадих се, след като потвърдихме идентичността на този човек.

— Не мога да повярвам, че наистина се казва Линкълн Джеферсън — обади се Кейн.

— Брат му е Труман Джеферсън — добави Оливия. — Майката го потвърди.

— Искам Мос — обяви Крофорд тихо, но гневно. — Оставете ме да говоря с това лайно. Той знае къде се крие Мос.

— За това питайте нашия капитан — каза внимателно Кейн. — Но никой не може да влезе преди психоложката. Линкълн може да няма никакво отношение към нашия случай, но не можем да сме сигурни. Доктор Донахю ще ни посъветва за най-добрия начин за разпита.

— Не е луд — отвърна презрително Крофорд. — А е чисто и просто подпалвач.

— Поведението, което ни описа Дейвид Хънтър, е на доста луд човек — каза Оливия. — Както и да е, не можем да направим нищо, преди Донахю да дойде и да направи психологическа оценка.

— Губим време — просъска Крофорд. — Вие, детектив, може да не осъзнавате колко важен е този случай, но аз го знам. Всяка минута, която той прекарва там, е минута, през която Мос е свободен да планира следващото си нападение. Аз ще говоря с него, защото няма време за губене.

Понечи да влезе в стаята, но Оливия го стисна за ревера на сакото му.

— Охладете страстите, агент Крофорд — предупреди го рязко тя. — Това следствие не е ваше.

— Но ще бъде — каза той и напусна стаята.

Барлоу въздъхна.

— Благодаря ти. Цял ден ми диша във врата.

— И точно по тази причина не ти се обадихме — обясни логично Кейн. — Не искахме Крофорд да се нахвърли върху Линкълн в хола на Дейвид Хънтър.

— А къде е Хънтър? — запита предпазливо Барлоу.

— Подава жалба — обясни Оливия. — Дойде след нас. Обещанието му да дойде до полицейското управление се оказа единственият начин Линкълн да се държи спокойно в колата.

— Мислехме дори да поискаме упойващи стрелички — добави Кейн не съвсем на шега. — Линкълн пощуря при вида на униформените полицаи. Едва когато Хънтър поговори с него, той се успокои. Странно, като се замисли човек.

— Така е — присъедини се към тях Джеси Донахю и се загледа мълчаливо през прозореца за наблюдение на разпита. — Какво припява? — запита тя. — Не го разбирам.

— Valla Eam — отвърна Оливия и Донахю кимна.

— Защитавайте я — прошепна тя. — Призивът на SPOT. Какво можете да ми кажете?

— Само онова, което ни каза майка му — отговори Оливия. — Диагностициран е като шизофреник на двадесет и една години, когато учил в университета. Когато си пие лекарствата, е по-добре.

— Но взема ли ги? — запита Донахю.

Оливия кимна.

— Според майка му — да. Каза, че през последните десет години Линкълн е бил на няколко пъти в психиатрични клиники.

— Мислите ли, че е присъствал на последния пожар на SPOT? — запита Донахю.

— Преди дванадесет години е бил студент в класа на Мос — отговори Кейн. — Пасва.

— Намирал се е в дома на пожарникаря, който намери топката. Казал ли е защо?

— Теория на заговора. Пожарникарите опетнили името на Мос — отговори Оливия и погледна психоложката. Досега тя не беше споменала нито веднъж трите задължителни посещения. Или четвъртото, което Оливия пренасочи шест пъти. — Линкълн луд ли е?

Донахю я погледна в очите и Оливия остана с усещането, че е прочела мислите й. Това я обърка.

— Ако е диагностициран с шизофрения, да, той е болен. Но това не означава, че не може да му се търси отговорност за днешната постъпка и за онова, което е направил преди дванадесет години.

— Специален агент Крофорд иска да говори с него — каза Кейн. — Да разбере къде е Мос.

Донахю се намръщи.

— Не мисля, че идеята е добра.

Вратата зад тях се затвори рязко.

— Това няма значение — каза самодоволно Крофорд. Стоеше до Абът, който изглеждаше изтощен.

— Трябва да си сътрудничим с ФБР — обясни сковано капитанът. — Така че го пуснете да влезе при задържания.

Онова, което последва, ги изпълни с ужас. Крофорд се държа два пъти по-войнствено с Линкълн, отколкото с тях и повтаряше отново и отново:

— Кажи ми къде е Мос!

Само след няколко минутки Линкълн се сви в стола си и се заклатушка напред-назад.

Донахю скръсти ръце на гърдите си и запита гневно:

— Какво прави?

— Крофорд е от старомодните мивки с две кранчета — обясни Барлоу. — Едното за гореща вода, а другото — за студена. Тази сутрин тече студената. Няколко пъти през деня се разгорещи. И не е забавно.

— Но ти не си шизофреник, който не си взема лекарствата — каза Оливия. Изгледа Абът разочарована. — Не му позволявай да побърка Линкълн, преди ние да успеем да говорим с него.

Няколко секунди по-късно Крофорд стисна Линкълн за яката и го изправи в стола му, което даде на Абът необходимия повод да го изхвърлят.

— Отговаряй!

Абът влезе в стаята.

— Специален агент Крофорд, търсят ви по телефона.

— Зает съм. Нека предадат на вас.

Абът поклати глава.

— Съжалявам. Необходимо е вие да отговорите. Моля.

Крофорд бутна Линкълн.

— Пак ще дойда — каза гневно той, а после тръгна след Абът.

— Какво става, мамка му? — избухна той в мига, когато вратата се затвори. — Как смеете? Аз щях да го прекърша.

— Ние не го искаме прекършен — отвърна Абът. — Той е наш свидетел.

— Той е издирван за федерално престъпление, по дяволите — заяви Крофорд и се навря в лицето на Абът. — Вие какво, мляко и бисквитки ли ще му давате? Какъв е този участък?

— Успешен — отговори тихо Абът, без да помръдне нито един мускул или да отстъпи. — Сега ние ще го разпитаме, но ще се съобразим със съветите на нашия психиатър.

Лицето на Крофорд доби изражение на откровено неуважение.

— И тя ще каже, че той е луд и че не може да му се търси отговорност — отговори саркастично агентът. — Тогава моля. Опитайте с бисквитки и мляко. Може пък да го придумате да си признае.

— При подобна принуда — каза Донахю, — неговите признания няма да минат в съда. Адвокатът му ще прескочи всички ни. Едва ли искате това, специален агент Крофорд.

— Аз не искам него. Искам Мос — произнесе бавно агентът, сякаш говори на глупаци.

— В такъв случай нека успокоим Линкълн — обади се Кейн. — Лив, искаш ли да опиташ?

— И двамата опитахме в къщата на Дейвид — отговори тя. — Но той слуша само Дейвид Хънтър.

— Пожарникарят ли? — запита Крофорд и присви очи. — Какво му е казал Хънтър?

Оливия погледна Абът, като нарочно пренебрегна агента.

— Дейвид е чел речите на Мос. И когато полицаите сложили белезници на Линкълн, Дейвид му рецитирал речите на Мос дума по дума.

Абът вдигна вежди заинтересован.

— Добра памет.

И представа си нямаш, искаше да каже Оливия, но се въздържа.

— Така изглежда. Според него Линкълн е човекът, направил интернет страницата, която е светилище за Мос.

— И къде е Хънтър сега? — запита Абът.

— Пише оплакване — отговори Кейн. — Искаш ли да го доведем?

От стаята за разпити се чу трясък. Линкълн беше преобърнал стола си и сега лежеше на една страна и припяваше „Valla Eam“.

Абът въздъхна.

— Доведете го. С какво може да навреди?

— Няма да се върнем в училището преди края на учебния ден — каза Кейн, — но ми се иска още една среща с Кени. Ще доведа Хънтър, а след това ще се обадим на Оукс, за да му кажем, че ще се върнем по-късно.

— Вал ми прати съобщение, че има ангажимент в три часа, когато й казах, че закъсняваме — вметна Оливия. — Ще й предложа да дойде към седем.

— Отивам за пожарникаря — каза Кейн. — Не правете нищо вълнуващо без мен.