Карън Роуз
Ням писък (14)

Глава тринадесета

Вторник, 21 септември, 09:25 ч.

Дейвид спря пикапа пред голяма табела с надпис „Обучение на кучета“, под която висеше по-малка табела с изписани с детски почерк думи „И дневни грижи за кучета“.

— Ела — подкани той немската овчарка на Оливия.

Кучето скочи от камиона и изтича към вратата. Явно животинката знаеше пътя и Дейвид я последва. Почука, но никой не отговори. Вратата се оказа отключена и той влезе вътре, при което над главата му светна мигаща лампа и се разнесе звън.

— Ехо? — провикна се той. Чуваше лай на други кучета някъде зад стената. Пред себе си виждаше и гише, но без рецепционист. А после чу тих стон. Погледна към кучето — ушите му бяха вирнати. И той беше чул стона.

Дейвид се огледа отново и видя една жена, просната по лице на бюрото, с червена коса, която се спускаше по гърба й, а ръцете й висяха безжизнени отстрани.

— Госпожо? — заговори я той, но жената не реагира. Хвана ръката й, за да провери за пулс, а после отскочи назад, когато тя скочи на крака със стиснати юмруци.

— Кой си ти? — запита тя и след като Дейвид се съвзе, я разпозна от снимката над камината в дома на Оливия.

— Дейвид Хънтър — отговори той. — А вие сте Бри, приятелката на Оливия.

Тя присви тъмнокафявите си очи.

— А ти си задникът.

— Вече не. — Дейвид отмести поглед.

— Чакайте.

Жената се зае да рови из бюрото си и намери нещо, което приличаше на чифт слухови апаратчета. Сложи всяко от тях зад ухото си и го изгледа изпитателно в лицето.

— „Вече не“ ли каза?

Дейвид осъзна, че тя е с увреден слух и вероятно не го е чула да влиза.

— Да. Тя дори ми остави кучето.

Той потупа Моджо по главата, а животното го близна доверчиво по дланта.

— Сигурно много те бива в сладките приказки, за да си спечелиш втори шанс след всичко, което й причини досега.

Той се изчерви.

— Чух стон.

Жената седна в стола си.

— Това съм аз. Умирам. Не говори толкова силно.

Дейвид се усмихна.

— Снощи май си пила доста коктейли.

Бри отново отпусна лице на бюрото си.

— Не произнасяй тази дума повече.

— Мога да ти помогна — предложи той.

Жената го изгледа с мътен поглед.

— Имаш ли пистолет?

— Дай ми ръката си.

Дейвид натисна показалеца й в основата му.

— Вуду ли ми правиш? — промърмори тя.

— Акупресура. Това помага при гадене.

— О! Пейдж прави така.

— Знам.

Едното й кафяво око се отвори, а после се присви.

— Откъде знаеш?

— Познавам я от доджото. Тренираме заедно.

— Ох. Значи затова тя се държа така снощи. Лив сигурно е бясна.

— Ще видим. По-добре ли си?

— Може би. А ти защо си изкрещял името на друга жена, докато Лив ти е правила свирка?

За момент Дейвид загуби дар слово.

— Защото съм задник.

— Много добър отговор — промълви Бри. — Като за задник, имаш сръчни ръце.

— Благодаря ти — отвърна сухо той. — Може би следващия път не трябва да пиеш толкова.

— А и ти следващия път може би не трябва да пиеш толкова шампанско — сопна му се тя.

Дейвид се сепна.

— Точен изстрел. Мога ли да ти оставя кучето?

— Разбира се. Какви са намеренията ти спрямо Лив? — запита тя.

— Честни. — След като се замисли малко за онова, което се надяваше да се случи по-късно, той добави: — Предимно.

Ъгълчето на устата й се изви леко нагоре.

— Добре. Тя вече е наранена. Не я карай да страда.

— Опитвам.

— Вярвам ти. Но дори и да не го искаш си я наранил по най-болезнения начин.

— Знам, че годеникът й я е зарязал заради друга жена. А и аз казах… каквото казах.

— Което е лошо. Но това, че си приятел с Пейдж, е черешката на тортата.

Дейвид се намръщи.

— Защо?

— Защото Пейдж е като медоносна пчела. Егото ти се смачква, когато крачиш до нея. Което е още по-лошо за Лив, защото тя не се възприема така, както я виждат всички останали.

— Защо?

— Ами, доколкото съм виждала, предимно е заради майка й. Тя беше… взискателна.

— Оливия ми каза, че майка й е починала една година преди баща й — спомни си Дейвид. — Но говореше с любов за нея.

— Така е. Но в къщата им се живееше под напрежение. Не може да е лесно да отгледаш сам дете, и то незаконно дете, или поне в онези дни. Майка й винаги казваше: „Учи, изкарай стипендия за колеж. Не разчитай на лицето си, а на мозъка си“.

— Добър съвет — отговори предпазливо Дейвид. — Нали е добър?

— Стига да е балансиран. Доколкото разбрах от последните коктейлни сесии и от онова, което съм виждала, майката на Лив успяваше да я накара да се чувства грозна и недостойна.

— Оливия визуално прилича на баща си, точно както Мия — каза Дейвид. — Едва ли е било лесно за майка й да гледа дъщеря си и да вижда мъжа, който я е зарязал. И на Оливия едва ли й става по-леко.

— Така е. Но съм сигурна, че ще намериш начин да я накараш да се чувства красива. Само й кажи името. Оливия. Кажи го заедно с мен. О-ли-ви-я.

Дейвид отново се изчерви.

— Тръгвам си. А кучето?

— Моджо ще остане при мен. Той беше мое куче, ако искаш да знаеш. Но не се справи с обучението и се нуждаеше от дом. Оливия пък имаше нужда от компания след Дъг. И се получи. Хей, научих, че си хванал онази топка в сградата.

— Откъде научи?

— Баща ми беше на снощния пожар. Той е ветеринар и се грижи за упоеното куче. Каза, че е научил всичко от слуховете. Значи ти играеш бейзбол?

— Изкарах стипендия за университета като бейзболист. И играх само един катастрофален семестър. Защо?

— Защото аз играя в лигата и се нуждаем от защитник. Един от нашите си счупи стъпалото. Ще играем реванш, но без него няма да е лесно. Ако искаш да дойдеш…

Дейвид можеше да разпознае кога му казват „добре дошъл в групата“.

— Благодаря. С удоволствие.

— Тренировките са в четвъртък вечер. — Бри написа адреса и му подаде листа. — Ето.

— Ако мога, ще дойда. Благодаря за информацията. Надявам се експлозиите в главата ти да спрат скоро.

— От твоите уста в божиите уши. И не тряскай вратата, като излизаш.

 

 

Пое по главното шосе, когато телефонът му звънна. Обаждаше се майка му.

— Извинявай, мамо. Трябваше да ти се обадя днес сутринта, но исках да те оставя да се наспиш.

— Къде си, Дейвид — запита майка му. Звучеше напрегнато, което не му хареса.

— На север от града. Защо? Какво става?

— По новините съобщиха за онази стъклена топка. Не споменаха за теб, но явно се е разчуло. Тук имаше дузина репортери, които искаха да те питат за това „спасяване“.

— В пожара загина едно момиче, убит е човек, а тях ги интересува как съм хванал някаква топка? — изсумтя ядосано Дейвид. — След малко се прибирам и ще се погрижа за това.

— Не, не се прибирай. Затова се обаждам. Глен ги разкара, каза им, че не живееш тук. Каза да идеш в бунгалото му и че той ще ти остави дрехи да се преоблечеш в пожарната.

— Идеята не е лоша. Ами ти? Не бих искал да те оставя сама цял ден.

— Всички съседи са ми компания. Станах рано и омесих хляб. Сестрите Горски са очарователни, а бебетата от апартамент 2А са истински съкровища. Е, взех си дозата бабешки чувства за деня. Не се тревожи за мен. Ще обядвам с Том и ще вечерям с Ив, което значи, че и без това няма да имам време за теб.

Майка му говореше с лековат тон, но Дейвид не се заблуди.

— Том никога няма време да обядва с мен. Все учи.

— За мен ще намери. Нали съм му баба. А ти си само чичо. Не се тревожи за мен. Ако не се прибираш, може би ще се разкарат след ден-два.

Дейвид въздъхна.

— От твоите уста в божиите уши, мамо.

Прекъсна връзката и веднага отговори на обаждането на Оливия. Може би звънеше, за да му каже, че репортерите са разкрили връзката му със случая, а не че все още му се сърди за снощи и тази вечер няма да се прибира за откровени разговори и вдъхновяващ секс.

— Ало? — отговори предпазливо той.

— Оливия е. Новинарите са разбрали за стъклената топка.

— Знам. Майка ми се обади преди малко. Дворът бил пълен с репортери и затова отивам в бунгалото. Така че… ако… когато приключиш…

— Ясно — отвърна сковано, защото явно не можеше да говори свободно. И все пак леко дрезгавата нотка в гласа й го насърчи. — Шефът ми иска да ти кажа да не говориш с пресата, но изглежда сам си се досетил за това и си решил проблема.

— Много други проблеми бих искал да разреша също така успешно — прошепна гальовно той.

— Разбрано — отвърна Оливия и се покашля. — Трябва да затварям.

Дейвид прибра телефона и се ухили. Бъдещето изглеждаше малко по-ведро.

 

 

Вторник, 21 септември, 09:45 ч.

Оливия прибра телефона си, докато двамата с Кейн стояха на опашката пред закусвалнята, и се надяваше да не се е изчервила като домат. Явно нямаше късмет, защото Кейн я гледаше ухилен.

— Млъквай.

— Нищо не съм казал — отговори той. — И за един сандвич със салам мога да продължа да си мълча.

— Няма да поддържам зависимостта ти. Сутринта изяде два сандвича със салам.

— Това беше преди часове — изръмжа той.

— Добре. Ще си разделя един с теб. И без това не съм гладна. Ядох омлет сутринта.

— Кой ти е готвил омлет? — присви очи партньорът й. — Онзи пожарникар да не се е върнал, а? Хайде, Лив — изскимтя той. — Кажи ми.

Раздразнена, тя погледна към началото на опашката.

— Какво се бавят толкова днес?

— Вечно сменяш темата. По това време при Кърби винаги върви бавно. Щеше да е по-бързо, ако онзи не губеше време да разговаря с всеки.

— Не го харесваш, защото флиртува с теб — каза лукаво Оливия.

Кейн завъртя очи към тавана, а после погледна към претъпканите маси.

— Преводачката я няма.

— Писа ми преди десет минути. Търси паркинг. Спокойно. Много си напрегнат днес.

— Прекалих с кафето.

Звънецът на вратата издрънча и Кейн се обърна по посока на звука.

— Ето я.

Вал носеше черно, точно както предната вечер. Вдигна термочашата, за да покаже, че е пила кафе и че ще ги изчака до вратата.

— Черното униформа ли е, или е модна тенденция? — промърмори Кейн.

— Униформа трябва да е — отговори Оливия. — Така контрастират ръцете й. Тъмните плътни цветове са добри. А ярките и шантави щампи са ужасни.

Стигнаха до щанда и Оливия направи поръчката, но продавачът зад гишето не откъсваше очи от телевизора в ъгъла.

— Ехо — повика го Оливия.

Репортерката от Канал 2 говореше за стъклената топка.

— Кърби — почука тя върху плота. — Хей, Кърби.

Продавачът примигна, а после се обърна към нея.

— Извинете ме, детективе. Интересна история. Дори ако не греша, вие се занимавате с нея. Е, какво ще кажете?

Тя го изгледа предупредително.

— Ще кажа, че умирам за кафе. Може ли две кафета и сандвич със салам и яйца?

Кърби погледна през рамото й към Кейн.

— Три за един ден? Поласкан съм — изгугука той и едва не запърха с мигли.

Кейн зад нея настръхна, а устните на Оливия трепнаха в усмивка, защото знаеше, че Кърби само занася Кейн, понеже така го кара да се чувства неловко.

— Изпълни поръчката, ако обичаш — въздъхна Оливия.

Плати, остави рестото в буркана за бакшиши и взе кафетата.

— Ч-чао, детективе — пропя Кърби и махна на Кейн, който грабна сандвича.

Детективът кимна.

— Довиждане, Кърби — отговори той и Оливия се разсмя.

Двамата отидоха при жената в черно, а той завъртя тайно копчето на устройството за усилване на микрофона, което държеше закопчано с щипка на кръста си. Сега чуваше по-силно района около вратата.

— Извинете за закъснението — каза жената.

Кейн беше споменал, че е преводачка. А Съдърленд — че черната й риза контрастира с ръцете й. Изглежда става дума за жестомимичен превод.

— Директорът Оукс ми прати съобщение. Чака ни — промърмори преводачката, докато Оливия държеше вратата отворена. — Казах му, че закъсняваме.

Вратата се затвори зад гърбовете им. Оукс, директор, преводачка… Мислете ме за луд, но май отиват в училище. За глухи деца. И в този момент едно парче от пъзела дойде на мястото си. Той се чудеше защо момичето от сградата не беше избягало преди пожара. Ерик и Джоел определено вдигаха толкова шум, че можеха да събудят и мъртвите.

Но не и глухите. Момичето не ги беше чуло и затова умря. А в този случай може и онзи с лодката също да е глух. Очевидно Съдърленд и Кейн смятаха така.

Кърби се усмихна на следващия си клиент:

— С какво мога да ви помогна?

Изпълни поръчката и погледна телевизора. Видял беше още първия репортаж за стъклените топки, но се престори на увлечен в историята, за да накара Кейн и Съдърленд да го чакат и да говорят малко повече.

Значи са намерили стъклени топки. Дявол да ме вземе. Кой ли изпитва носталгия? Би предположил, че това е Джоел, но той беше мъртъв. Не можеше да е и Албер, защото той не влезе в първата сграда. Ерик? Може би, но едва ли. Той не си падаше по носталгията. Трябва да е Мери.

Тя току-що промени правилата на играта. Полицаите можеше и да подозират, че мотивът е екотероризъм, но стъклената топка направо го циментира. Това значеше, че скоро ще се намеси ФБР.

Това изясняваше много неща.

ФБР нямаше да се зарадват особено на самолетния билет на Ерик за Франция. А пък Албер щеше да приеме бягството му много по-лично. Нямаше търпение да изчака сутрешния наплив на клиенти да отмине, за да го информира.

А що се отнася до Мери той имаше доста добра представа каква игра играе тя. Много увлекателна. Рязко постави капачката на чашата кафе на чакащия клиент.

— Приятен ден — пожела му той с усмивка. — Ч-чао. Кой е следващият?

 

 

Вторник, 21 септември, 09:45 ч.

Ерик внимателно положи черния си костюм и избра тъмна вратовръзка. Мери се беше обадила, за да каже, че погребението на Джоел ще се състои в два следобед. Ерик разполагаше точно с необходимото време. Защото трябваше да е на летището два часа преди международния полет.

Утре в 9:30 местно време щеше да е в Париж. Или 2:30 сутринта тук, в Минеаполис. Ако изнудвачът нямаше планове за тази вечер, значи всичко щеше да е наред. Никой нямаше да го търси, преди да замине. Но ако онзи им наредеше да запалят нов пожар довечера, му оставаха два часа и половина до полунощ, преди копелето да изпрати видеозаписа в полицията. И само след едно обаждане полицаите в Париж щяха да го чакат на летището. Определено имаше такава опасност, но беше малко вероятна. За момента тази вероятност му стигаше напълно, защото всяко забавяне му гарантираше залавянето и затвора.

Мислеше да вземе малко багаж. Иначе Албер можеше да забележи, че някои неща липсват. Ерик опакова малко вещи, които не искаше да попаднат в ръцете на полицията, след като се превърне в беглец. Щеше да изпрати по пощата колет до един от чичовците си, който като млад бе вършил големи щуротии и едва ли щеше да го предаде на полицаите.

— Последните новини за двата палежа, които отразяваме — каза водещата и в този момент Ерик бавно се извърна към телевизора, за да гледа. След това се намръщи. Стъклена топка ли? Какво е това, по дяволите?

Говореха за SPOT и екопалеж, както и за текущо разследване от ФБР на някой си Престън Мос, за когото чуваше за първи път. Но Джоел щеше да знае за какво става въпрос. Той четеше всякакви такива лайна.

— Джоел, шибан идиот такъв — промърмори той.

Но не можеше това да е работа на Джоел. Той не беше с тях снощи. Не можеше и да е Албер, който изобщо не влезе в първата сграда. Не съм аз. Мери е. Но защо?

Взе телефона, за да й се обади, но се спря. Мери е оставяла стъклените топки. Ами ако е оставила и пръстови отпечатъци? Ерик не искаше повече да разговаря с двамата. Ако я заловят, ще намерят и мен чрез нея.

Ще я пита на погребението на Джоел, ако не ги хванат преди това. Пое си дъх, затвори очи и си наложи да мисли логично, както беше правил през целия си живот допреди два шибани дни, когато за първи път реши да се прави на кръстоносец, по дяволите.

Репортерката каза, че това е подписът на някаква екологична група от деветдесетте. Напълно възможно беше Джоел да е знаел за тях. Напълно възможно беше и да е искал да остави нещо след себе си в чест на своя хипи герой Престън Мос и с Мери да са планирали всичко това тайно от него и Албер?

Беше напълно възможно. Джоел и Мери искаха да оставят знак, но Ерик беше отказал. Албер го беше подкрепил, а Джоел и Мери се бяха нацупили. Май въпреки всичко са го направили.

Замисли се над думите на Мери, когато запали фитила в склада. „Това е за теб, Джоел.“ Напълно логично и шантаво изглеждаше, че тя възнамерява да продължи с планирания от тях подпис. Не знаеше за убийствата, а й самият той й беше казал, че и Джоел би искал да опожарят склада на Томлинсън.

И какво сега? Беше важно за собствената му сигурност да опази Мери от ареста, поне докато стигне до Франция. След това лайната щяха да се разхвърчат и всеки от тримата трябваше да се справя сам. От предплатения телефон на изнудвача той прати съобщение до Мери.

„Топка по новините. Какво е това?“

Натисна бутона за изпращане и зачака, замислен как, по дяволите, ще си издейства фалшива самоличност. Ако полицаите разберат за тях, няма как да стигне до Франция със собствения си паспорт. За съжаление, Албер беше единственият му близък с достатъчно съмнителни познанства, за да уреди фалшиви документи, но не можеше да го пита за това.

Тогава кого? Ерик притисна слепоочията си с длани. От няколко дни страдаше от убийствено главоболие. Трябваше да спи, но всеки път, като затвореше очи, виждаше лицето на прозореца.

Ние я убихме. Но не сме го искали. Това нямаше значение. Тя е мъртва. Изкушаваха го мисли да се предаде, но не можеше и нямаше да отиде в затвора. Предпочитам да умра.

А това може и да стане, ако Албер разбере, че ще напусна страната.

 

 

Вторник, 21 септември, 10:30 ч.

Стивън Оукс, директор на училището за глухи деца ги посрещна със силно разтревоженото изражение на загрижен за децата си баща. Подкани ги с жест да седнат край масата, където ги чакаше друг мъж.

— Шокиран съм, госпожо и господин детектив — започна той с жестове, а Вал преведе на глас, — от мисълта, че наш ученик може да е замесен в смъртта на онази млада жена. Но ще помогна по всички възможни начини. Това е доктор Хейг. Той е нашият щатен психолог и познава всички ученици от гимназиалния курс. Поканих го да участва на срещата. Надявам се, че нямате нищо против.

— Не, разбира се — отговори Оливия, а Вал преведе с жестове. — Искам да подчертая, че не знаем дали младият човек, когото търсим, е направил нещо нередно. Смятаме, че е избягал от опожарената сграда и евентуално може да ни помогне.

Двамата мъже изглежда се поуспокоиха.

Оливия подаде на Оукс снимка на Трейси Мълън.

— Това е момичето, което загина в пожара. Казва се Трейси Мълън и е живяла във Флорида с майка си. Познавахте ли я?

Оукс разгледа снимката, а после я подаде на Хейг, но и двамата поклатиха глави.

— Не е учила в нашето училище — отговори с жестове Оукс. — Не мога да ви помогна.

— Според нас Трейси е дошла тук заради мъжа, с когото е била в сградата — обясни Оливия. — Предполагаме, че е тъмнокос, бял, и носи обувки четиридесет и трети номер.

— Много от младите мъже при нас отговарят на това описание — каза на глас Хейг, като в същото време жестикулираше. Оливия с изненада осъзна, че той не е глух. — Бихте ли могли да ни дадете повече информация?

— Носи слухов апарат, но според мен и това не стеснява кръга — обади се Кейн. — Може миналото лято да е ходил в лагер „Лонгфелоу“.

Двамата мъже извиха вежди учудени.

— Някои от учениците ни ходят там — отвърна със знаци Оукс, последван от тихия глас на Вал. — Знам за няколко през това лято, но не за всички. Ако родителите им са уредили лагеруването, ние няма как да знаем.

— Поискахте ли списъка на учениците от лагера? — запита Хейг.

— Търсим го — отвърна Кейн. — Лагерът е затворен за сезона.

Хейг въздъхна.

— Няколко имаха стипендии за посещение там и им написах препоръки. Имам списък с имената им. Може да говорите с тях.

— Това би било страхотно — зарадва се Оливия. — Момчето, за което става дума, е имало връзка с жертвата. Ако е избягал от пожара, може да е много развълнуван. Имате ли спомен някой от учениците ви напоследък да е прекалено разстроен?

Оукс ги изгледа недоверчиво.

— Това е гимназиално училище — отвърна той с жестове. — Те всички са прекалено разстроени, всеки ден. Тийнейджъри са.

— Да — съгласи се печално Оливия. — Това момче би трябвало да е запознато с гребните лодки и е бил в онзи блок около полунощ в неделя.

Хейг обмисли тези думи.

— Това за лодките не ми говори нищо. Но ако е бил в блока през нощта в неделя, значи е от дневните ученици. Не живее в общежитията — обясни той. — Живеещите тук ученици се връщат от домовете си в неделя следобед, а общежитията се заключват в десет вечерта. Служителите ни правят проверки. Ако е бил в общежитието едва в полунощ, значи е отсъствал при проверката.

— Може ли да вземем копия от годишните ви книги за последните няколко години? — запита Оливия.

— Разбира се — направи знак Оукс и двамата мъже станаха. — Секретарката ми ще ги донесе, а аз ще се погрижа за списъка на дневните ученици.

— А списъкът на постоянно живеещите тук? — запита Оливия и Оукс се намръщи. — Моля ви.

Когато си излязоха, Оливия се обърна към Кейн.

— Може да е прав, но ако децата искат да излязат, ще намерят начин. Това момче е отивало на среща с момиче, за да правят секс.

— Да, така е — съгласи се Кейн. — Вал, готова ли си за среща с гневни тийнейджъри, които едва ли ще искат да говорят с нас?

Преводачката сви рамене.

— Имам двама като тях у дома. Свикнала съм.

 

 

Вторник, 21 септември, 10:50 ч.

Трябваше да си почине, но беше сам зад щанда. Бъстър закъсняваше. Отново. Трудно се намираха хора, които идваха навреме на работа. Проклети колежанчета. Никаква отговорност нямаха.

Огледа клиентите, погълнати от своите си дела, и отвори лаптопа. Първо, банковата сметка на Ерик. Всичките пари си бяха там. С няколко щракания прехвърли парите му в своята. Остави хиляда и сто — така ако Ерик реши да изтегли обичайните хиляда долара, няма да го върнат.

Не искаше той да заподозре нещо. И щеше да развали малката изненада на Албер.

Набра телефона на канадеца — беше го взел от телефона на Ерик. Човек можеше да научи много неща от адресната книга на другите. Телефонни номера, адреси, а дори и лична информация като рождени дни, пароли и банкови сметки.

„твоето птиче смята да напусне гнездото — написа той. — au revoir^[1] 5:30, терминал линдберг.“

Затвори телефона си. Това стигаше. Запита се как ли ще постъпи Албер? Ще набие ли Ерик? Ще го принуди да остане? Или ще го убие? О, това се оказа далеч по-вълнуващо от телевизията.

Следващ в списъка беше крадливият счетоводител господин Дориан Блънт. Дориан дължеше плащане за два месеца и беше получил необходимото предупреждение. Влезе в сметката му и видя, че е превел само половината от месечното плащане.

Той се намръщи. Онзи искрено смяташе, че това ще е достатъчно. Глупак.

Изчисти сметката на Дориан — изпрати я в офшорната си холдингова сметка. И какво да прави с него сега? Нямаше спорове с жена му и детето му, поради което нямаше да опожарява дома им. Дориан нямаше удобен склад както Томлинсън, в който да се разправи с него насаме. Ще трябва да помисли по въпроса.

Камбанката на вратата издрънча и Бъстър влезе забързан.

— Извинявай, човече.

— Закъсня.

— Знам. Трябваше да се обадя.

— Да. Трябваше. — Затвори лаптопа и продължи: — Имам малко работа. Дарън ще дойде след обяда. Ще се справите ли с обедната тълпа?

— Мануел смогва ли със сандвичите?

Хвалеха го, че дава работа на емигранти. Всъщност той предпочиташе хората около него да не знаят английски. Така операцията му вървеше много по-гладко.

— Да, готов е.

Отстъпи, за да направи място на Бъстър зад касата.

— Аз ще се върна преди вечеря.

— Ако искаш, ще работя и вечерта и ще затворя вместо теб. Още малко пари ще ми дойдат добре.

— Не. Няма да се бавя. Аз ще затворя.

Да не дава господ Бъстър да почисти и да намери микрофоните. За момента те бяха в безопасност, скрити много добре. А и като знаеше, че Бъстър, Дарън и другият временен работник са толкова вяли, колкото работливи са Мануел и останалите в кухнята, нямаше проблем да им остави ресторанта. Заедно се справяха добре.

Кейн и Съдърленд прекараха часове в училището за глухи. Той се питаше дали са намерили онова, което търсят, какво е видял онзи човек и дали може да го идентифицира. Това щеше да е неприятно.

Налагаше се някак да разбере какво знаят Кейн и Съдърленд. За щастие, имаше план. С лаптоп под мишница, той излезе от ресторанта, а малкото звънче на вратата го изпрати с мелодията си.

 

 

Вторник, 21 септември, 12:15 ч.

Ерик затвори монетния телефон, доволен, че си е направил труда. Такива телефони вече се намираха трудно, но той не искаше да звъни до синагогата от собствения си телефон. Колебаеше се дали да ходи на погребението на Джоел. Ако полицаите знаеха за тях, можеше да го чакат там.

Но ако никой не го подозираше, той щеше да събуди подозрение, ако не иде. Двамата дружаха от детската градина. Но този въпрос намери решение. Погребението нямаше да се извърши днес, което навярно бе хвърлило ортодоксалното семейство Фишер в пълен смут. Спомни си как веднъж Джоел му разказа колко важно за тях е да погребват мъртвите си в срок до двадесет и четири часа. Но тялото му нямаше да е готово за погребение до утре.

А тогава аз ще съм във Франция. Au revoir, Джоел.

Вече беше изпратил пакета до чичо си. Оставаше само да се върне в апартамента си и да чака часа, в който ще тръгне към летището. Трябваше да излети от терминал „Линдберг“ в 17:30 и не възнамеряваше да закъснява.

Но когато завъртя ключа за апартамента си, разбра, че нещата са се объркали страшно много. В камината бушуваше огън. Тук има някой.

Вратата се отвори рязко и зад нея се подаде една ръка, стиснала собствения му пистолет.

— Намерих пистолета ти, Ерик. И чантата. Човек трябва да вземе повече чисто бельо, ако ще бяга във Франция.