Карън Роуз
Ням писък (13)

Глава дванадесета

Вторник, 21 септември, 06:45 ч.

Ерик трепна и се събуди. Сънуваше момичето на прозореца. Тя се казваше Трейси Мълън. И беше само на шестнайсет години. Не искаше да знае това. Нейната кръв цапаше ръцете му. Но щяха да го обвинят и за другите двама. За пазача и за Томлинсън. Ако ни хванат…

Той мразеше проклетия изнудвач, мразеше проклетия Джоел. Мразеше себе си. А защо не и Албер. Прецакаха го. Излъгаха го. Направиха ме на глупак. Той обичаше Албер, но той също го използва.

А Албер всъщност си мислеше, че ще подмами изнудвача на светло. Идиот.

Ерик не се лъжеше лесно. Щом видя снощния видеозапис, разбра, че всичките им усилия са напразни. Албер излезе, решен да изпълнява своя план, след като каза на Мери, че Ерик мисли да бяга във Франция. Тя също си тръгна нацупена след Албер.

Ядосваха се, че Ерик има парите да започне нов живот някъде по света, а Мери и Албер нямаха тази възможност. Албер искаше да играе хокей, но не можеше да го прави като беглец. Мери… Кой знае тя какво искаше? В един момент желаеше кръвта на изнудвача, а в следващия хълцаше заради бедния Джоел. Емоционална откачалка.

И аз не съм много по-добре. С натежала от страх ръка взе предплатения телефон. Нямаше съобщения, но щяха да дойдат. Беше само въпрос на време.

Трябва да се махна оттук, докато все още мога.

 

 

Вторник, 21 септември, 06:55 ч.

Имаше малко време, преди да отвори врати за първите си клиенти тази сутрин, и прегледа офшорната си сметка. Плащането от господин Дориан Блънт все още липсваше. Е, беше му дал дванадесет часа. Дориан трябваше да плати до обяд.

Провери сметката му, за да е сигурен, че парите са там. Там бяха — два милиона, присвоени умело за период от пет години под носа на работодателите му. Можеше и аз никога да не се досетя, ако Дориан не беше счел за нужно да отвори сметката си, докато обядва тук, и да се загледа с любов в нулите и запетайките на екрана. Очевидно е мислил, че не го наблюдават, но в моето заведение никой не остава ненаблюдаван.

Тъкмо щеше да отвори вратите на магазина, когато на екрана се появи имейл, който го накара да се намръщи. Ерик, хитро куче такова. Оказа се, че е направил доста сериозна покупка с кредитната си карта на стойност 1322,65 долара, но какво бе купил? Той бързо влезе в сметката на Ерик.

„Еър Франс“. Глупак. И само един билет. Чудеше се как ли Албер ще приеме тази новина. Угаси лаптопа и го скри под гишето.

Звънецът на вратата обяви нахлуването на първите клиенти за деня.

— Добро утро. С какво мога да ви помогна?

 

 

Вторник, 21 септември, 07:50 ч.

Пак съм заспал в градината ни Горски — помисли си замаяният Дейвид, като долови аромата на цветя. Сладък, но с лек привкус на дим. Рязко се събуди, като с изненада осъзна, че седи на дивана на Оливия, която го е възседнала, заровила ръце в косата му и притиснала устни в неговите. Възбуден мигновено, той пъхна ръце под ризата й, за да погали гърба й, а тя измърмори одобрително.

Бързо я сложи да легне по гръб, а смехът й премина в приглушен стон, когато устните му намериха гърдата й под тънката памучна блуза.

— Господи. Не спирай. Моля те — придърпа главата му към себе си.

Изстена, а тялото й се изви като лък и бедрата й се сключиха около него в безмълвна покана да продължи започнатото.

Кръвта му биеше силно и той разкъса рязко копчетата на блузата й.

— Побързай — прошепна тя, докато той се суетеше с предната закопчалка на сутиена й.

Мой е — мислеше Оливия, докато устните му нежно засмукваха гръдта й, а тя се извиваше под него, осъзнавайки, че това се случва наистина. Дейвид разкопча панталона й, плъзна разтреперана ръка между бедрата й, докосна клитора й и изстена. Тя беше мокра и гореща от желание.

Погали я и бавно плъзна пръст в нея, а стонът й разпали кръвта му. Господи! Колко тясна се оказа. Мокра и тясна, и той не искаше нищо друго, освен да проникне в нея и да я почувства гореща и стегната около члена си. Но вече на два пъти беше оплескал всичко и нямаше намерение да го стори и трети път. Ще го направи както трябва. Бавно и чувствено, за да не се съмнява тя, че е първа цигулка.

Но сега… бедрата й го обгръщаха. Нуждаеше се. Нуждае се от мен.

— Дейвид. Моля те.

Дрезгавата й молба го накара да се усмихне, като притисна устни към другата й гърда и я засмука. Виковете й от удоволствие звучаха точно както той си ги спомняше. Плъзна и втори пръст в стегната й сърцевина и притисна силно палец към клитора й, а тя обви главата му с ръце и го притисна към гърдите си, докато се извиваше под него, разтърсвана от вълните на опустошителен оргазъм.

Тялото й потръпна сладострастно още веднъж, тя въздъхна и се отпусна под него. Телефонът в джоба на Дейвид започна да вибрира. Будилникът. Той се надигна, защото знаеше, че и Оливия е усетила вибрациите му.

— Добро утро, Лив — промърмори Дейвид, а тя се засмя задъхано.

— О, господи!

Без да обръща внимание на копнежите на тялото си, се зае да оглежда онова, на което устните му се бяха насладили преди малко. Гърдите й бяха пълни и обли. Идеални. А кожата й бледа, безупречна. С изключение на червените петна, оставени от острата му брада. Той ги целуна нежно.

— Държах се грубо.

— На мен ми хареса — промърмори Оливия със затворени очи.

— Следващия път ще се обръсна.

Тя плъзна ръцете си по челюстта му.

— Хареса ми. Така ми харесва. Приличаш на пират.

Дейвид се усмихна на думите й.

— Отвори очи.

Тя се подчини и в тях Дейвид забеляза чувствено удоволствие.

— Красива си.

Очите й трепнаха и моментната й несигурност го изненада.

— И ти.

Дейвид притисна устни към трапчинката между гърдите й.

— Беше много възбудена — промърмори той.

— Сънувах те, а и ти си тук.

Изведнъж тя го погледна разтревожена.

— Но ти не…

— Още не. Няма достатъчно място и време да ти направя онова, което искам.

Той забеляза как вената в ямката на шията й пулсира.

— На мен ли?

— На теб.

Целуна я по устата, а после леко я ухапа по долната устна.

— С теб, за теб. В теб. — Помилва я с устни по шията. — Миналия път не стигнахме дотам, нали?

— Не. Аз, ъ-ъ, ти… заспа.

Дейвид потръпна.

— Много има да наваксвам. Добре че поне съм запазил някои фантазии.

— Какви? — Оливия потрепери.

— Повечето от тях е най-добре да се показват, но има една… Не, не знам дали трябва да ти я споделям, защото може никога вече да не седнеш на бюрото си както преди.

Усещаше как сърцето й ще изхвръкне под дланта му върху гърдите й.

— Кажи ми, че няма белезници или масло — настоя тя и се засмя леко.

— Никакво масло.

— А белезници?

— Ммм. И широкополата ти шапка. И моето много голямо легло с рамка от ковано желязо. И нищо друго.

— Колко банално — отвърна Оливия с пламнали бузи.

— Но ефективно.

Тя преглътна напрегнато.

— Кога?

— Довечера би било добре.

— Не знам кога ще свърша.

— Няма нищо. Толкова време съм чакал, мога да почакам още.

Наведе се към нея и положи глава между гърдите й. Чувстваше се много добре. Удобно. Точно на място.

Дълго време тя остана мълчалива, заровила пръсти в косата му, след което въздъхна.

— Трябва да стана, да взема душ и да ида на работа. Няма да е забавно.

Дейвид се зачуди кое точно би направило деня на един детектив от отдел „Убийства“ по-малко забавен от всеки друг ден.

— Защо?

— Момичето, което ти извади от жилищния блок? Майка й ще дойде днес и ще иска да я види. Толкова мразя това.

Дейвид си беше задавал въпроса как тя и останалите полицаи се справяха с тези неща.

— Съжалявам.

— И аз. Но трябва да стана и колкото и добре да ми е с теб в момента, ми пречиш.

Дейвид си наложи да стане от дивана, като я вдигна със себе си.

— Аз не трябва да ходя на работа в пожарната чак до утре сутринта в осем. Довечера ще бъда в доджото до девет, но ако свършиш преди това, обади се и ще изляза по-рано. Иначе ще съм си в апартамента и вероятно ще поставям мокети с майка си.

Оливия придърпа блузата си, леко смутена.

— Аз се запознах с майка ти на сватбата. Мия мисли, че слънцето изгрява и залязва заради нея. — Оливия почти бе излязла от стаята, когато се обърна неочаквано. — Доджо ли каза?

Пейдж. Да не е казала нещо?

— Да. Ходя няколко пъти в седмицата.

Оливия наклони глава, замислена.

— Ти ми каза за това в Чикаго. Тогава имаше кафяв колан. Помагаше в курсовете по карате за деца в местната Християнска младежка асоциация.

Фактът, че тя си спомня, го накара да изпита наивна гордост.

— Миналата година заслужих черен колан.

Тя му се усмихна.

— Още ли работиш с деца?

— Да. Това им дава увереност, каквато не могат да получат другаде. И се учат как да се защитават.

Понякога от хората, които би трябвало да ги защитават. Ако някой беше защитил Меган…

— Приятелката ми Пейдж води курс по самоотбрана за жени. Трябва да ви запозная. Сега отивам под душа, защото ще закъснея. Ще изведеш ли Моджо в задния двор?

Дейвид изчака вратата на банята да се затвори, след което повика кучето да го последва към задната врата. Отвън, на верандата, извади телефона от джоба си и се обади на Пейдж.

— Не си й казала — сопна й се той.

— Къде си, Дейвид? — запита предпазливо Пейдж.

— На верандата на Оливия. Обеща да й кажеш, че сме приятели, но не си го сторила.

— Защо си на верандата на Лив? Мислех, че тя те е зарязала.

— И тя мислеше така, но успях да я разубедя.

— О! И колко точно я разубеди?

Дейвид си спомни как Оливия тръпнеше в ръцете му и стисна зъби, жаден за ласките и тялото й. Недостатъчно.

— Не е твоя работа — отговори той. — Виж, тя предложи да ни запознае и не знаех как да отговоря. И сега какво?

— Опитах снощи, но тя ти беше толкова ядосана — каза жално Пейдж. — Тъкмо да започна и я извикаха за пожара. Мислех, че ще имам повече време.

— Е, вече нямаш.

Или поне се надяваше да е така. Оливия не беше се отнесла добре към признанието, че той я наблюдава, и не я винеше.

— Аз ще й кажа.

— Кажи й, че не съм знаела. Или обвини Руди за това. Всички винят него.

— Изкушавам се, но няма — отвърна сухо той. — Ще се видим довечера.

Свирна на кучето и се върна в къщата. Душът спря, а той се замисли за Оливия, която беше гола и мокра. Опита се да изтласка видението от главата си и отиде в хола, за да задоволи поне малка част от любопитството си.

Беше се питал как живее тя. Очевидно много скромно и изглежда повечето от парите си даваше за плакатите по стената. През онази нощ, когато разговаряха чак до сутринта, тя му беше казала, че колекционира плакати от анимационни филми. Те висяха на стената в хола — Дафи Дък и всички останали герои от анимациите, които той обичаше като дете. Бързоходеца изглежда й беше любимец. Над телевизора висеше гигантски плакат с Уили Койота с малък чадър, а върху телевизора имаше купчина дискове със серии с Бързоходеца.

Над камината бяха наредени снимки. От избледняла фотография се усмихваше възрастна двойка — вероятно баба й и дядо й. На друга две тийнейджърки се пулеха пред обектива. Дейвид се наведе и разпозна Оливия и Пейдж, млади и хванати за ръце. На следващата снимка се виждаше жена, за която той реши, че е майката на Оливия. А до нея — една зашеметяваща червенокоса красавица седеше на тревата, заобиколена от кученца. Накрая имаше красиво композирана снимка на Оливия с Пейдж и червенокосата в ресторант, вдигнали чаши за тост.

— Това е рожденият ми ден — каза Оливия зад него. — Кръгли трийсет. Миналата година. А това са приятелките ми Бри и Пейдж.

Облечена беше в нещо като работна униформа — широк панталон и блуза. По лицето й нямаше грим — така той я харесваше най-много. Оливия сплиташе косата си и за момент той се загледа в нея.

— Знам — каза накрая той и Оливия се намръщи.

— Какво?

— Познавам приятелката ти — вдигна той снимката, сякаш това обясняваше всичко. — Пейдж.

Тя бавно спусна ръце.

— Откъде?

Дейвид обясни как се е запознал с нея и как е измъквал от нея информация за Оливия през последните седем месеца, без Пейдж да подозира. Погледът й стана напълно безизразен и Дейвид изпита неприятното усещане, че така гледа заподозрените.

— Сърдиш ли се? — запита той, след като свърши обяснението.

— Не знам — призна Оливия. — Трябва да помисля.

— В такъв случай помисли и за това. — Той взе лицето й с ръце и я целуна силно. — През всичките тези месеци мислих само за теб. За това помисли. А сега тръгвай на работа.

— Моджо…

— Ще се вози с мен в пикапа. Аз ще го оставя. Само кажи къде.

Оливия му каза адреса, а после отстъпи назад и го изгледа толкова изпитателно, че за момент му се прииска да избяга.

— Кой си ти? — запита тя тихо.

Де да знаех.

— Какво искаш да кажеш?

— Кой си ти, че да искаш мен? Мъж като теб може да има всяка.

Мъж като теб.

— Довечера — отговори той, — ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш за мен. — С едно много голямо изключение, което не съм споделял с никого. Не можеше да го сподели. — Не съм чак толкова сложна личност.

— Ако смяташ, че съм ти повярвала, значи не си толкова умен, за колкото те мислих — отвърна тя с мрачна усмивка.

 

 

Вторник, 21 септември, 08:55 ч.

Кейн седеше на бюрото си, когато Оливия се настани в стола си. Бузите й пламнаха в мига, когато спря очи на широкополата шапка, килната екстравагантно както винаги върху главата на статуята на богинята. По пътя насам обмисляше думите на Дейвид и си представяше само, че е гола, с тази шапка и завързана с белезници за леглото. Бог да й е на помощ! Наведе се, дръпна шапката и скри лицето на богинята. Знаеше, че това е глупаво.

— По дяволите — промърмори тя.

Кейн вдигна вежди.

— Има ли нещо, което желаеш да споделиш с мен?

— Не. — Съвсем определено не. — Ти какво правиш?

Партньорът й сви рамене, разочарован.

— Вече нищо не разказваш. Къде е удоволствието в това?

— Ти не би могъл да издържиш на моите вълнения, старче — отвърна сухо тя и го накара да се засмее. А после, като видя опаковките от сандвичи на бюрото му, добави: — Джени ще се ядоса. Знаеш, че ти се позволява сандвич с яйца и салам само веднъж на две седмици.

— Тя няма да разбере. — Кейн смачка опаковките и ги хвърли в нейното кошче. — Ето, проблемът е решен.

След това й подаде дебела папка.

— Разгледах дисковете, които жената на Томлинсън ни даде. Това са записи с клиентите, които са му плащали.

— Толкова много? Че как тогава е банкрутирал?

Кейн вдигна друга папка, два пъти по-дебела от първата.

— Това са клиентите, които му дължат пари.

Оливия се зае да разглежда страниците.

— „Ранкин и синове“?

— В папката на неплащащите.

— Значи има връзка. Строител на жилищни сгради дължи пари на доставчик на водопроводни части.

— Но не много. „Ранкин“ са му дължали значително по-малко от останалите. Определено не достатъчно, че да си струва да убият Томлинсън, за да изчистят дълга си.

— Може дългът да не е само в пари. — Оливия погледна часовника си. — Девет часа. Да тръгваме.

Тя се забърза както винаги, а Кейн я последва спокойно.

— Можеш ли поне да ми кажеш дали взе бинокъла ми?

Оливия трепна.

— Пак забравих.

— Няма бинокъл. Отвратително.

Кейн спря рязко пред вратата на кабинета на Абът.

Оливия изпъна врат, за да надникне край него. На кръглата конферентна маса в стаята седеше сериозен и леко кисел на вид мъж в черен костюм с лъскави черни обувки.

— Кой е това? — запита тя, но всъщност вече знаеше.

— Влизайте — покани ги Абът. — Запознайте се със специален агент Крофорд. Крофорд, това са водещите детективи по случая, Кейн и Съдърленд.

Ръкуваха се с федералния агент и Оливия погледна Абът косо.

— А сутрешната среща?

— Ще се проведе тук — отвърна Абът. — Крофорд ще присъства. Като консултант.

Агентът стисна челюсти, но не каза нищо и седна обратно на мястото си.

— Брус — каза Оливия предпазливо, — трябва да поговорим. Може ли отвън?

Абът стана уморено.

— Разбира се.

Оливия изпита съжаление към шефа си, който затвори вратата на собствения си кабинет и се облегна на стената.

— Не им пробутвай лайна — каза той. — Вече получих достатъчно.

— От кого? — запита тя.

— От шефа на моя шеф, който не иска да се меси, ако се окаже, че този случай е вътрешен тероризъм. Можеш ли да ми кажеш, че не е така?

В гласа му се долавяше толкова силна надежда, че Оливия е нежелание разби илюзиите му.

— Не смятам, че можем да кажем това със стопроцентова сигурност, още не.

— Страхотно — въздъхна Абът. — Крофорд вече е подал искане за случая.

— Глупости — отвърна Оливия.

— Знам. Но засега трябва да си делим пясъчника с него. Ако докажеш, че стъклената топка е за отклоняване на вниманието, специален агент Крофорд си заминава. — Абът се наведе близо до Оливия. — Моля те, направете така, че да си иде — прошепна той. — Голям досадник е, а го познавам само от час.

Тя го потупа по ръката.

— Ще положим всички усилия. Искаш ли да разкажем всичко вътре?

— Засега. — Абът сви рамене.

Двамата се върнаха в кабинета, където Крофорд все още се мръщеше кисело.

— Колегите ще дойдат скоро — обясни Абът. — Ако искате, си вземете кафе.

— Не — отвърна просто Крофорд. — Ще изчакам тук.

Абът сви рамене.

— Както желаете — каза той и погледна с облекчение един от новодошлите детективи. — Влизай, детектив Уебстър.

Оливия обичаше да работи с Ноа, който в момента действаше сам. Бившият му партньор беше Джак Фелпс, който се върна преди няколко месена в отдел „Убийства“, след отпуск по болест. Всички знаеха, че Джак е стоял в клиника за алкохолици, но никой не споменаваше този факт. За нов партньор на Джак определиха детектива новобранец Сам Уайът. Оливия подозираше, че Ноа е отпускал юздите на Джак прекалено много, докато са работели заедно, с неоправданата надежда, че той сам ще преодолее пристрастяването си.

Подозираше също, че след като Кейн се пенсионира в края на годината, ще я съберат с Ноа. Тя гледаше на това като на малък лъч светлина в края на тунела от мрачни облаци.

Ноа влезе и погледна Крофорд предпазливо.

— Добро утро. Тук ли ще е срещата?

— Да. Детектив Уебстър, това е специален агент Крофорд от ФБР.

Ноа седна до агента.

— Вие сте разследвали Престън Мос.

— Да — отвърна Крофорд с тон, който не приканваше към разговор и затова детективът се обърна към Абът.

— Взех от Фей списъка със служителите на фирмите, работили по жилищната сграда. Тя е извадила информация за онези от тях с финансови проблеми, а те са почти всички. Да търся ли нещо особено?

— Вероятно — отвърна Абът. — Но нека изчакаме останалите. Не искам някой да пропусне нещо.

Останаха така в неловко мълчание още две минути, докато пристигнат Барлоу, Мики Риджуел и психоложката Джеси Донахю.

Абът представи хората.

— Иън се обади, че не може да дойде — каза той. — Започнал е аутопсията на Томлинсън. Каза, че алкохолът в кръвта му е бил почти 0,2 промила. Няма следи от наркотици в урината. След аутопсията ще знаем има ли дим в дробовете му. И така, Барлоу? Искаш ли ти да започнеш?

— Подпалвачите са влезли през една задна врата — обясни Барлоу — и са излезли през нея. Упоили са кучето. Аз говорих с ветеринарния лекар тази сутрин — кучето е все още в несвяст. Взел е кръв и я е изпратил в лабораторията за изследване, за да провери с какво е упоено. Пожарът е подпален с бензин, дълъг фитил и вероятно кибрит. Гледали са нещата да са прости.

— Има ли запис от охранителната система? — запита Абът.

— В склада е имало стара видеосистема — отвърна Барлоу. — Видеокасетофонът трябвало да се намира в стая за записи до електротаблото, но се оказа празен. Лойд Харт, началник-склад, каза, че въртели четири касети една след друга, като ги сменяли всяка седмица. Открихме три разтопени касети, но тази от касетофона я няма.

— И това ли е вътрешна работа? — промърмори Оливия.

— Може би. — Барлоу вдигна скица с разпределението на склада. — Излели са бензина около подредените един върху друг сандъци, но не и около кабинета.

— Не са искали непременно да изгорят тялото на Томлинсън — отвърна Оливия, като си спомни думите на Дейвид.

— Убийството му прилича на екзекуция — подкрепи я Кейн. — Може би става дума за някакво послание. Строителната фирма „Ранкин и синове“ е сред клиентите на Томлинсън и му дължат пари.

— А може и да е за пари, но не както мислите — намеси се Крофорд с прекалено наставнически и снизходителен тон. — Тези активисти палеха застрахователни фирми, които продават полици на лаборатории за експерименти с животни и на строителни фирми. Защо да не застрашат и веригата за доставки на строителни материали? Тероризирай достатъчно доставчици и те ще се замислят дали да продават на фирма, която строи в спорен район.

— Възможно е — отвърна Кейн. — Затова разглеждаме двата палежа отделно, но търсим връзки между тях.

— Но — намеси се Барлоу — в двата палежа липсва важен елемент на екотероризма. Никой не поема отговорност, а SPOT винаги са го правили.

— Да — отвърна Крофорд с прекалено търпение, — но имате две стъклени топки. Глобуси като онези, които SPOT оставяха след себе си. Това е достатъчно.

— Имаме и две жертви на огнестрелно оръжие — каза Мики. — Намерихме куршума в парче от стената на Томлинсън. Специалистите по балистика казват, че е от същия пистолет, с който е убит Хенри Уимс.

— SPOT не са убивали никого — призна Крофорд. — Престън Мос беше категорично против оръжието.

— Донесохте ли снимки на оставяните от SPOT стъклени топки? — запита Мики.

— Донесох нещо по-добро.

Крофорд бръкна в куфарчето си и извади малък плик. Изтърси от него една кутия и отвори капака й.

— Това е едно от техните топчета.

Оливия посегна към кутията, но Крофорд я дръпна.

— Моля ви само да гледате.

Тя изгледа намръщено Абът, който се чудеше как да постъпи.

— Тази е колкото бейзболна топка — каза тя. — Нашите са по-големи. Континентите в тази са лазерно гравирани вътре в стъклото. Нашите са гравирани по повърхността.

— Може да не са намерили оригиналния модел — пренебрегна думите й Крофорд. — Ние така и не успяхме да открием производителя на тази топка. Стеснихме кръга до три фирми.

Оливия пое предложената папка и благодари на агента за любезността.

— Две от тези фирми имат каталог в интернет. Да видим дали продават и гравиран глобус.

Агентът кимна сковано.

— Цялата ми кариера премина в преследване на Мос, детектив. Искам да го спипам.

— Трейси Мълън е само на шестнадесет, а Хенри Уимс е бивш добър полицай — отвърна кратко Оливия. — Ние също искаме да арестуваме убийците им.

— Забелязах, че не казахте нищо добро за Томлинсън — отвърна сухо Крофорд.

— Според информацията ни, той е бил истинска гадина. Но е жертва и също търсим убиеца му.

— Томлинсън е бил много гъвкав негодник — добави Мики. — Когато е прострелян, на бюрото му е имало снимки. Събрахме някои от парчетата. Но са силно повредени от водата при гасенето. Няма да е лесно да ги сглобим.

Мики сложи на масата копия на три снимки. От всички тях липсваха части, като в пъзел, но се виждаше достатъчно, за да стресне всички.

— Ох — обади се Кейн. — Как е направил това?

Оливия наклони глава.

— В колежа ходех на гимнастика и не си спомням някой да можеше такова нещо.

Ноа, който седеше до нея, се прокашля, сякаш за да сподави смеха си, който нямаше да е никак уместен тук.

Абът поклати глава.

— Коя е жената?

— Казва се Шондра — отвърна Кейн. — Тя е в списъка на служителите на Томлинсън, но началникът на склада каза, че е временно назначена. Когато съпругата на Томлинсън е разбрала за аферата и е издействала заповед за блокиране на фирмените средства, Шондра се е махнала.

— Дайте ми копие от списъка на служителите на Томлинсън — предложи Ноа. — Аз ще го сравня със списъка на фирма „Ранкин“. Да видим няма ли да изскочи нещо.

Мики се зае да събира снимките си, но Оливия я спря.

— Кога е правена тази снимка?

— Не намерихме надписи с час — отвърна Мики. — Оригиналите изглежда са печатани на принтер върху фотохартия, а не във фотостудио. Защо?

— Ами Харт каза, че Томлинсън играел голф — отвърна бавно Оливия. — Би следвало да има тен до ръкавите на тениската за голф, а той е бял като призрак. Изцяло.

Погледна към Кейн и продължи:

— Кога каза Луис Томлинсън, че е подала молбата за развод?

— Не е казвала, но файловете, които е изкопирала от компютъра на мъжа си, са с дата петнадесети юни. Харт каза, че тя е подала молбата на следващия ден.

— Може това да е причината — промърмори Оливия. — Не е имал достатъчно време да направи тен.

— И защо е важно това, Оливия? — запита Абът.

— Не знам. Просто не ми се връзва с думите на съпругата му.

— В такъв случай ще се поразровим повече около нея — отвърна простичко Кейн. — А има ли нещо около тубите с бензин?

— Няколко отпечатъка — отвърна Мики. — Проверяваме ги в базата данни, но може да са на всеки. Тубите са стари и ръждясали. Ако намерим колата на подпалвачите, може да съпоставим останките от ръжда в нея с тези от тубите и така да разберем, че са те.

— Като говорим за коли — каза Барлоу, намерихме колата на Барни. Паркирана е на около километър от склада, а ключовете си бяха в нея. По тях няма отпечатъци.

— Значи убиецът му е взел ключовете? — запита Кейн. — И е откарал колата му?

— Взел е и телефона му — добави Мики. — Началник-складът каза, че Томлинсън не ходел никъде без него. Открихме всякакви отпечатъци, но предвид посещаемостта, те може да са на всеки, също както тубите с бензина.

— Ами отпечатъците от обувки в калта при езерото? — запита Оливия.

— Лабораторията установи, че шарката им е на висок модел мъжки кецове „Конвърс“, четиридесет и трети номер — отговори Мики.

— Значи партньорът на Трейси бяга от пожара обут, а Трейси е боса — замисли се Оливия. — Защо ли? Нали са правили секс малко преди това? Защо тя е боса?

— Може той да се е готвил да си тръгва, когато пожарът е избухнал — обади се Барлоу.

— Което означава, че не е живеел там с нея — предположи Оливия. — Имал е друго жилище, а тя се е криела. Това засилва теорията, че е местен жител. Трябва да го намерим и да разберем как са си осигурили достъп до сградата. — Тя погледна часовника си. — След половин час имаме среща с преводачката. Ще идем в училището за глухи, за да проучим дали някой не познава момчето. Директорът ни обеща пълна подкрепа.

— А родителите на момичето? — запита Абът.

— Майката ще ни се обади, когато заедно с пастрока слязат на летището — отвърна Оливия.

— Снощи се срещнахме с бащата — добави Кейн. — Той идентифицира Трейси и ни каза, че е била на лагер — „Лонгфелоу“. Лагерът се намира в Мериленд. Мислим, че е възможно там да се е запознала с момчето.

— В такъв случай вижте дали не е имало лагерници оттук — нареди Абът.

— Аз ще се заема с това — пое инициативата Ноа, — докато сте в училището.

— Може да не е съвсем лесно — предупреди Кейн. — Снощи проверих интернет страницата им и се оказа, че няма лице за контакт. Посочени са имейл адреси и един безплатен телефон, но под него пишеше „Оставете съобщение и ще ви се обадим при първа възможност“. Според мен лагерът няма целогодишни служители.

— Чудесно — промърмори Ноа. — Е, май ще трябва да се поразровя.

— Трябва да видя жилищния блок и склада на Томлинсън — обади се Крофорд.

Барлоу хвърли косо поглед към Абът, който кимна.

— Можете да дойдете с моята кола — предложи следователят.

Ядосан от колебанието на Барлоу, Крофорд благодари студено.

— Много си мълчалива, Джес — каза Абът на психоложката, без да обръща внимание на агента от ФБР. — Какво мислиш?

— Има огромни несъответствия — отговори доктор Донахю. — Пожарите са запалени, за да изгарят вещи, а не хора. Но в двата случая има простреляни — Уимс в сърцето и Томлинсън в тила. Ти си прав, Кейн, Томлинсън е екзекутиран. Уимс… не. Там сякаш убиецът е изненадан от Уимс и е стрелял. Като при тренировка с мишена. Но при Томлинсън… Това е отмъщение. И не се връзва с пожара. Изглежда хората в групата са много различни.

— Или целите им са много различни — каза Оливия.

Донахю кимна.

— Възможно е. Въпросът е дали тези различни идеи са приемливи за всички членове на групата и ако не е така, кога ще се отцепят?

— Колко са хората в тази група? — запита Абът.

— Най-малко трима — отвърна Барлоу. — По пода в жилищния блок открихме два различни отпечатъка от стъпки, примесени със запалителна течност. Но убиецът на Уимс не е палил пожара. Значи са най-малко трима.

Донахю кимна отново.

— Стрелецът не само е носил оръжие, но е стрелял с куршуми с кух връх. Планирал е да убива.

— Убил е Томлинсън в гръб — каза Оливия. — Това означава, че трябва да влезе през вратата на кабинета и да обиколи бюрото. Да приемем, че Уимс го е изненадал. Но не и Томлинсън. Отишъл е в склада, за да убива. Но защо? А и ако не става дума за пожар от екологични подбуди, защо се крият зад тази идея?

— Разберете защо — нареди Абът. — Дръжте ме в течение. Искам ви тук в пет. И внимавайте.

Всички станаха, но се сковаха, когато вратата се отвори и през нея надникна Фей секретарката.

— Пуснете телевизора. Осми канал. Научили са за топката.

Абът изруга и пусна телевизора — репортерка стоеше пред останките от склада на Томлинсън с портокал в ръка.

— От източниците си научихме, че топката е с размери като този портокал. Научихме също, че подобна топка е намерена и в изгорялата жилищна сграда. Топката е от плътно стъкло, а на повърхността й са гравирани континентите — обясни репортерката. — Това е важно, защото свързва палежите с небезизвестната организация SPOT, която преди дванадесет години унищожи офис сграда, в която загина една жена. Водачът на SPOT, Престън Мос, все още се издирва във връзка с този пожар и смъртта на жената. Оттогава никой не го е виждал.

Абът изключи звука, когато започнаха да показват стари кадри.

— По дяволите — изръмжа той.

— Всички от пожарната знаеха, Брус — обади се Оливия. — Казах ти вчера, че е въпрос на време.

— Знам, но се надявах да се забавят. Това не променя плановете ни, затова вървете да си вършите работата. Аз ще се разправям с пресата. Барлоу, моля те, погрижи се всички пожарникари да разберат колко важно е да не разказват нищо за случая.

— Знаят, капитане — отговори Барлоу. — Ако информацията е изтекла от тях, съм сигурен, че ще вземат необходимите мерки. Но ще им кажа пак.

— А онзи пожарникар — каза Абът, — който хвана топката. Как се казваше?

— Дейвид Хътър — отвърна Оливия. — Ще му се обадя и ще го предупредя.

— Добре. — Капитанът махна с ръка към вратата. — Отивайте да търсите отговори.