Карън Роуз
Ням писък (11)

Глава десета

Вторник, 21 септември, 00:10 ч.

Градината зад къщата с апартаменти служеше на Дейвид за тайна бърлога. Сестрите Горски я поддържаха много добре и затова той им направи отстъпка на наема. Седемдесет и две годишните еднояйчни близначки разбираха от цветя и в момента тук ухаеше на последните рози за сезона. Е, поне не ухаеше на орлови нокти.

Зад гърба му някой отвори и затвори плъзгащата се врата. След минутка Глен се настани на стола до него и си пое дълбоко дъх.

— Бог да благослови сестрите Горски.

Дейвид вдигна чашата си с горещ чай.

— Да. Събудих ли те?

— Не. Не мога да заспя. Видях светлината от екрана на компютъра ти — отговори той и махна с ръка към лаптопа на коляното на Дейвид. — Още ли четеш за оня задник?

Дейвид погледна към речта на Престън Мос, която четеше.

— Някой е копирал стила му при снощния пожар — нарочно или за отклоняване на вниманието.

Глен го погледна развеселен.

— А ти се правиш на детектив?

Дейвид се почувства леко раздразнен, защото правеше точно това — опитваше се да разбере мотива на палежа, убил момичето, както и защо се е стигнало до хладнокръвното убийство на пазача.

— Това правя и се питам дали тези еколози ще цитират Престън Мос, след като извадят няколко мъртви тела от някой пожар — отговори той и се опита да се отърси от мрачното си настроение. — Вие с майка ми добре ли прекарахте?

— Да, само дето Мартино флиртува най-безсрамно с нея.

Киселият тон на Глен разсмя Дейвид.

— Кога се прибрахте?

— Малко преди вечерния час, който ни определи, тате. Аз си мислех, че ти няма да се прибереш толкова рано.

Усмивката на Дейвид помръкна.

— Е, не се получи така.

— Жалко, момчето ми.

— Да, жалко — въздъхна Дейвид.

Известно време двамата мълчаха.

— Е, и какво стори на красивата руса полицайка?

Дейвид вдигна глава нагоре, за да види звездите.

— Глен, оплесквал ли си някога всичко?

— С жена ли? Случвало се е — отвърна спокойно той. — Ти колко зле оплеска нещата?

Имаше нещо предразполагащо в Глен и в цялата тази вечер. Или Дейвид просто отчаяно търсеше съвет от някого.

— Аз, ъ-ъ, казах името на друга, докато ние…

— О! — Глен направи гримаса. — Ти не просто си се оплескал, момче. А направо си се осрал.

— Това го разбрах — отвърна сухо Дейвид. — Благодаря ти.

— Няма защо. А другата жена бивша ли ти беше, или настояща?

— Нито едно от двете. — Дейвид отново се загледа в небето. — Мисля, че на това му викат несподелена любов.

— Е, това е кофти.

— И още как.

— И защо го направи? Искам да кажа, да произнесеш името на друга.

— Защото се напих с шампанско — измърмори Дейвид.

— И защо?

— Имаше сватба. Аз мразя сватбите.

Но той не се напиваше на сватби, колкото и нещастен да се чувстваше. По дяволите, не се напи дори на сватбата на Дейна. А защо се напи на тази? Защо точно пред Оливия? Вече две години и половина си задаваше този въпрос.

— А твоята полицайка прие ли извинението с шампанското?

— Не — отвърна мрачно Дейвид.

— Така си помислих и аз. И какво ще правиш?

— Ще говоря отново с нея.

Беше обещал да не я притеснява повече, но тук, сред розите на сестри Горски реши, че това е глупаво обещание.

Глен изви сивите си вежди.

— Смяташ да чакаш още две години и половина ли?

Дейвид прикри изненадата си със сух смях.

— Не.

— Знаеш ли — отбеляза Глен. — Не съм те виждал да пиеш повече от една бира.

— Аз не се напивам — каза с равен глас Дейвид, а после се поправи. — Почти никога.

— И какво се случи последния път? Преди полицайката?

Дейвид затвори очи. Загина човек, на когото държах много.

— Нещо много лошо.

— Но и на сватбата си се напил. Мисля, че трябва да разбереш защо, преди да се опиташ да изгладиш нещата със своята полицайка.

— Знам — отвърна той. — Но не знам как.

— Знаеш — погледна го Глен в очите. — Наблюдавам те от месеци и ти не се спираш, момче. Тичаш по цял ден заради другите. Докато вечеряхме в „Мартинос“ и разговаряхме, майка ти сподели, че така минава целият ти живот. Свети Дейвид, защитник на безпомощните и поправяч на счупени неща.

Дейвид стисна зъби. Не искаше пак да води този разговор.

— Нищо лошо няма в това да помагаш на другите.

— Има, ако не ти позволява да се изправиш пред себе си. Ти бягаш от себе си толкова дълго, че вече виждаш само задника си. И в един момент хората ще виждат само задник.

— Лека нощ, Глен. — Дейвид понечи да стане.

— Седни си, момче — сопна се старецът и той неохотно го послуша. — Обичаш ли я?

Дейвид скръсти ръце на гърдите си.

— Кого?

— Своята красива русокоса полицайка — изсумтя недоволно Глен.

Дейвид си спомни болката в очите на Оливия и гневът му бързо се стопи.

— Да.

— Защо?

Дейвид си пое дъх, докато обмисли отговора си.

— Още щом се запознахме имах чувството, че винаги съм я познавал. Имаше нещо… Не мога да го обясня, но се чувствах като… у дома си.

— И въпреки че си знаел, че не бива, си пил твърде много и си казал нещо, с което си я наранил. Искаш ли да знаеш какво мисля аз?

Дейвид хвърли поглед към осеяното с бръчки лице на Глен. Старецът го наблюдаваше със странна смесица от разбиране и съжаление — поглед, за който Дейвид силно копнееше след смъртта на баща си.

— Защо не?

— Мисля, че в нея си видял нещо специално и си се уплашил. Гаснел си по другата жена толкова дълго време, че ти е станало приятно да си сам.

— Но аз не харесвам самотата.

— Не казах, че ти харесва. А че ти е приятно. Разликата е голяма. През всичките години на брака си научих едно — добрите връзки изискват време. Изискват емоции. И доверие. Може да не си искал да й дадеш всичко това.

Дейвид преглътна.

— Колко време си бил женен, Глен?

— Почти четиридесет години. Всеки ден мисля за нея. Тя правеше живота ми… хубав. Един мъж не може да иска нещо повече.

Старецът стана и тръгна към апартамента си, но обърна поглед назад.

— Преди да изляза, чух бръмчене на честотния скенер. Има пожар в някакъв склад. Може да е палеж. Определено има убийство. И са открили още една стъклена топка.

Дейвид стана на крака.

— Споменаха ли за топката по скенера?

— Не. Твоят капитан е там. Опита да те намери по мобилния, но си включил гласовата си поща и затова се свърза с мен. Иска да му се обадиш веднага.

Дейвид бръкна в джоба за телефона си. Досети се, че го е оставил в апартамента си да се зарежда.

— А ти защо не ми каза това веднага?

Глен сви рамене.

— Майка ти се тревожи за теб и затова исках да ти кажа моето мнение. Твоята красива руса полицайка ще е там. Бъди внимателен.

Дейвид изчака, докато Глен хвана дръжката на задната врата.

— Благодаря ти, старче.

— Няма защо — отвърна Глен, поглеждайки през рамо. — Но не се осирай пак.

 

 

Понеделник, 20 септември, 23:59 ч.

Седнал във фотьойла, той протегна ръка към мобилния телефон, който използваше с Ерик, когато той позвъни. Нямаше съобщение, а само прикачена снимка. Макар и недобре фокусирана, тя показваше пламъците от склада на Томлинсън. Позабавили се бяха с изпращането, но не смееха да чакат по-дълго, за да не приеме той, че го пращат на майната му. Възхитителна дързост.

„почти изпуснахте крайния срок, чакайте следващата си задача.“

Затвори телефона и се зае да рови имейлите на нищо неподозиращите си жертви и да търси потенциални нови клиенти, готови за първи контакт. А, ето един, почти готов за оскубване.

Флиртът в един офис, който той следеше, изглежда преминаваше към следващото ниво — мъжът изпращаше на жената адреса на старомоден хотел. Без покани и подробности. Все още не. Но такива щеше да има със сигурност.

В началото двамата бяха дошли да обядват и да разговарят само по работа. Но щом ги видя заедно, той разбра. Винаги разпознаваше двойките, които щяха да се сближат. И наистина, след няколко седмици двамата вече си споделяха лична информация. После тя призна на мъжа, че не е щастлива със съпруга си, и той сложи дланта си върху нейната. Нямаше значение дали от самото начало искаха да завъртят любов. Важното е, че отиваха натам.

А свършеха ли и онази работа, идваше неговия ред. Звън, парички!

Винаги разпознаваше донжуановците и онези, които са склонни да кръшкат. Любителите на „онази работа“ често пъти осъзнаваха, че е по-добре да си вършат незаконните неща пред всички, отколкото да се крият в сенките и да привличат внимание. Някак си им се разминава, ако го правят на открито, но не и ако аз подслушвам.

Влезе в офшорната си банкова сметка и се усмихна. Прочете всеки ред от извлечението и кимна. Повечето клиенти плащаха редовно и навреме. Освен един. Дориан Блънт беше пропуснал второ плащане. Той се отнесе с търпение миналия месец, когато Дориан се оплака от растящите сметки за лечение на детето си. Жена му бе безработна. Молеше за отсрочка.

И му я дадох. Веднъж. Като взе друг предплатен телефон от масичката до фотьойла си, той изпрати съобщение на личния номер на Дориан Блънт.

„закъсняваш“

Докато чакаше, провери чековата сметка на Дориан. Мъжът имаше доста сметки. Балансът му изглеждаше притеснително зле. И все пак сделката си е сделка. След няколко минути се получи отговор.

„Разорен съм. 100 хиляди трябва да стигнат. Няма повече.“

Той захапа бузите си от вътрешната страна, раздразнен. Разорен ли? Съвсем не. Дориан просто не беше бръкнал в незаконно изкараните пари от страх да не го хванат. Ако не искаше да играе по правилата не е трябвало да краде фирмени пари. И определено не е трябвало да остави следи, които можех да открия със завързани очи. Знаеше къде Дориан крие откраднатите пари. Можеше да ги вземе по всяко време, но това щеше да е кражба.

Той смяташе изнудването за нещо като поетична справедливост примесена с ирония. Която ме прави богат. Ако хората не искаха да бъдат изнудвани, не трябва да правят лоши неща. Или пък да ги правят по-интелигентно. Написа отговора си.

„бих премислил, имаш 12 часа. гледай новините и се страхувай.“

Това трябваше да свърши работа. Ако Дориан не плати, колежанчетата щяха да получат следващата си задача. А после той щеше да иде и да прибере скритите от Дориан пари и да остави на опечалената му вдовица парите от застраховката живот. При всяка възможност той оставяше по нещо за вдовицата, опечалена или не. Така беше правилно.

 

 

Вторник, 21 септември, 00:20 ч.

Оливия пристигна почти последна в склада, защото преди това трябваше да се прибере и да се преоблече. Не можеше да иде с дрехите, които носеше за срещата с Дейвид.

И? Долен кучи син. Фактът, че изкрещя името на друга жена, докато тя му правеше… Е, той е задник. Оливия тресна вратата на колата си и се сепна от звука, осъзнавайки, че е на местопрестъплението. Толкова й се повдигаше от Дейвид, че вече не се притесняваше как изглежда тялото, което я чакаше.

Изведнъж Оливия посегна и се опря на колата, защото коленете й се подкосиха. Освен че й се гадеше от Дейвид, сега й се повдигаше и при мисълта за трупа. А и мохитото и мазните пилешки филенца от бара на Сал изобщо не помагаха. Тя преглътна с усилие.

Не беше добра идея да повърне тук.

Мърдай! Намери Кейн. Пое си дълбоко дъх и веднага съжали за това. Във въздуха се носеше парлив дим, който изгори дробовете й. Шибана вечер!

Наложи си да тръгне. Е, поне Дейвид нямаше да е тук. Той нямаше да е на работа до сряда. Кевин, с килнатата си назад широкопола „пожарникарска шапка“, както винаги се открояваше в тълпата. Помаха й приветливо, когато я видя да идва.

— Има още един за нас — каза Кевин. Стоеше заедно с Барлоу и капитан Кейси от противопожарната служба. Кейси носеше оборудването си и изглеждаше мрачен.

— Този път май са използвали бензин — включи се Барлоу. — Оставили са осем празни бидона вътре. Влезли са през счупеното стъкло на врата отзад.

— А жертвата? — запита Оливия, като се стараеше да не мисли за трупа, от който щеше да й призлее.

— Вероятно е Барни Томлинсън, собственик на компанията — отговори Кейн.

— Вероятно? — Бетонните стени на склада все още бяха на мястото си. — Толкова силен ли е бил огънят?

— Доста — отговори Кейси. — Но вътре са останали много неща. И е пълно с разтопени хромирани детайли.

— Томлинсън е продавал водопроводни части — обясни Барлоу. — Не е известно да е свързан с корпорация „KRB“ или с „Ранкин и синове“, или поне все още не.

— Значи пожарът е убил Томлинсън? — запита Оливия.

Кейси поклати глава.

— Не, госпожо. Застрелян е. Все още е в офиса си, седнал на бюрото. Повечето от лицето му го няма. Простреляли са го в тила.

Стомахът й се сви притеснително.

— Кой е открил тялото?

— Един от пожарникарите — отговори Барлоу. — Кабинетът е в средата на склада, с отделни стени и отделен таван на около два метра над пода. В него откриха жертвата, по лице на бюрото. Старали са се да запазят всичко непокътнато, докато гасят пожара.

— Когато се обади, спомена, че са намерили още една стъклена топка?

— Покрита с гел — отговори Барлоу. — Както предишната.

— Пожарникарите са я намерили, казали са на капитана си, а той ми се обади — обясни Кейси. — Всички вече знаят за топката, която Хънтър хвана вчера. Никой не мисли да говори с пресата, но ще се изненадам, ако не се разчуе скоро. Затова повиках Барлоу.

— Аз поисках да пратят Хънтър — допълни Барлоу и Оливия го стрелна с поглед. — Да обходи района тук и да прецени има ли прилики с пожара от снощи. Това трябва да го знам веднага, преди да ме пуснат да вляза. Хънтър сега е вътре.

— Добре — отговори спокойно Оливия, въпреки че сърцето й заби силно още при първото споменаване на името на Дейвид. — Има ли видеозаписи?

Кейн посочи един мъж, застанал до дежурния полицай.

— Това е началникът на склада. Все още не съм разговарял с него. Има и куче пазач.

— Убили ли са го? — запита Оливия и направи гримаса.

— Не — отвърна Барлоу. — Изглежда животното е било упоено. Началникът на склада го е влачил до края на оградата, а после се обадил на 911. Когато пожарникарите пристигнали, кучето все още било в несвяст. Аз извиках ветеринар. Мисля, че мъжът се тревожи повече за кучето, отколкото за шефа си. Томлинсън май не е бил от най-харесваните.

— Ще трябва да поговорим с Хънтър и с пожарникарите, които са намерили тялото — обяви Кейн. След това погледна към Оливия. — Но първо с началника на склада.

— Да тръгваме — кимна тя.

— Не знаех, че Хънтър е тук — промърмори Кейн, докато двамата вървяха към крачещия насам-натам мъж. — Ти, ъ, взе ли ми бинокъла?

— Не. Аз… си тръгнах рано. Ще ти взема проклетия бинокъл по-късно, става ли? Искаш ли аз да разпитвам шефа?

— Целият е твой, хлапе.

Началникът на склада спря да крачи нервно, когато двамата се приближиха.

— Аз съм детектив Съдърленд. Това е моят партньор, детектив Кейн. А вие сте?

— Лойд Харт. Ветеринарят пристигна ли?

— Мисля, че не е — отговори Оливия. — Но са го повикали. Кучето ваше ли е?

— Не, но аз се грижа за него от пет години. Казва се Бруно.

Оливия си записа.

— Ще се погрижа ветеринарят да научи, че вие сте лицето за връзка, господин Харт. Можете да му опишете заболяванията на Бруно и да се погрижите да получи най-добрите грижи.

— Благодаря. — Мъжът преглътна. — Сигурно ме смятате за ужасен човек, защото се тревожа повече за кучето, отколкото за Томлинсън или за пожара.

— Аз също имам куче, разбирам ви. Е, какво можете да ни кажете за този пожар и за господин Томлинсън?

Мъжът разтри лицето си с ръце.

— Тръгнах си по обичайното време, около шест. Барни все още седеше в кабинета. Оправяше документите. Казаха, че са го застреляли. Как?

— Все още не знаем. Значи, господин Томлинсън е оправял документацията. Някакви проблеми ли имате с бизнеса?

Харт вдигна очи нагоре.

— О, да. Томлинсън и жена му се развеждат. Мръсна работа. Той изневерявал, а тя имала снимки и разказа на всички за тях и за любовницата му. Една млада жена, която той беше наел временно. Никой не се изненада, защото знаехме за какво я е наел. Момичето не пипаше нищо, освен онази работа на шефа. — Мъжът се сепна. — Извинете, детектив.

— Няма нищо. Разводът ли е причината за проблемите в бизнеса?

— Не изцяло. И преди имахме проблеми, защото строителството намаля. Повечето от клиентите ни купуват сгради за търговски цели. Но Уизи, жената на Барни, разпореди да направим ревизия на счетоводните документи. Предполагам, се е досещала, че мъжът й купува подаръци на онази жена със служебни пари.

— А той правеше ли това? — запита Оливия.

— Да. Опитвах да го спра, казвах му, че ще си има неприятности, но той не слушаше. Петдесетгодишен мъж с двадесетгодишна жена до себе си. Такива никога не слушат.

— Името на госпожа Томлинсън е Уизи? Съкратено от Луиз, може би?

Мъжът кимна.

— Жалко. Харесвам я. Тя не заслужаваше подобно нещо.

Оливия погледна Харт в очите.

— А господин Томлинсън заслужаваше ли го?

— Не — отвърна мъжът. — Никой не заслужава подобно нещо. Но няма да ви лъжа. Барни беше боклук. Изневеряваше на Уизи, отнасяше се грубо със служителите. Никога не гледаше човека в очите, все говореше по телефона или пък сърфираше из Интернет. Вероятно в порно сайтовете. И мразеше Бруно — завърши той, сякаш да мразиш кучето е най-големият грях от всички.

— А вие, господин Харт? — запита Оливия. — Мразехте ли го?

— Да. Той беше расист, женомразец и всичко останало, за което може да се сети човек. Но трябваше да казвам „да, господине“, защото ми беше шеф. Единствено заради Бруно не съм отстъпвал. И преди да питате, когато пожарът е започнал, аз играех бридж с жена ми и с приятели. Мога да ви кажа имената им.

— Това би било чудесно. Бързо ще ви изключим от списъка. Сержант Барлоу каза, че вие сте се обадил на телефон 911. А защо сте дошли тук?

Харт я изгледа срамежливо.

— Инсталирах детектор за дим в района, в който Бруно тича. За всеки случай. Той ми изпраща сигнал по мобилния телефон. Тъкмо завършвахме последната игра, когато телефонът ми звънна. Дойдох тук, видях огъня и позвъних на 911. След това измъкнах Бруно до оградата. Не исках да изгори или пък да го стъпчат пожарникарите.

— А защо куче? — запита Кейн. — Проблеми с крадци ли сте имали?

— Тук преди време складирахме порцеланови детайли, а се навъртаха вандали. Хлапета с твърде много свободно време. Чупеха порцелана. Барни взе кучето, като се надяваше то да ухапе някое хлапе. Но те се махнаха, а кучето остана.

— А видеоохрана? — запита Оливия.

— Имаме камери отвън, не и отвътре. Информацията се записва на видеото вътре. Старомодна работа. Барни не смяташе, че ще му трябва нещо по-модерно, докато Бруно пази.

— Ще ни трябва списък на клиентите и служителите — каза Оливия.

— Говорете с Джейк Маброу. Той се занимава с компютрите. Преди година убедих Барни да сложи външен сървър, за да архивираме данните. Джейк има достъп до тях. И Уизи. Тя дойде и копира всичко от компютъра на Барни в деня, преди да подаде молбата за развод. Той не знаеше, че тя знае за другата жена.

— А вие — запита Кейн. — Какво ще правите сега, след като склада е изгорял?

— Ще се пенсионирам. И без това смятах да го направя. Уизи ми обеща да ми даде Бруно.

Харт завъртя рязко глава към минивана, който тъкмо пристигна.

— Ветеринарят е тук.

Оливия го разпозна веднага.

— Барлоу е повикал бащата на Бри — каза на Кейн тя. След това се обърна към Харт и обясни: — Той е много добър ветеринарен лекар. Грижи се за моето куче. Бруно е в добри ръце.

— Мога ли да тръгвам? — запита мъжът и едва дочака утвърдителното кимване на Оливия.

— Трябва да вземем списъка с клиенти на Томлинсън — каза Кейн. — Да видим дали корпорация „KRB“ или „Ранкин“ не са купували от тях.

— Трябва да се отбием и до вдовицата на Томлинсън. Струва ми се, че тя няма да е чак толкова опечалена. Мой ред е, нали?

— Да. Впрочем, добре разпита Харт.

Оливия се подсмихна леко.

— Казваш го, за да ти отстъпя реда си.

— И ще стане ли?

— Не.

— По дяволите. — След това Кейн сви очи. — Зад теб виждам пожарникари.

Оливия хвърли поглед през рамо към Барлоу и тримата пожарникари, които се приближаваха към тях. С тях беше и Дейвид. Задъха се и стомахът й се сви, но трябваше да свиква с тези неприятни чувства. Дейвид Хънтър беше красив. Разкошен. Направо бонбон. И абсолютен задник. Затова търпи и си върши работата, жено!

Докато мъжете крачеха към тях, тя се овладя.

— Аз съм Кънкъл, това е Слоун — представи се един от пожарникарите. — А това е Хънтър. Барлоу каза, че искате да говорите с нас.

— Така е — отвърна Кейн. — Кажете ни какво видяхте вътре.

— Огънят гореше с пълна сила — отвърна Кънкъл. — Беше обхванал стените на кабинета и таванът пропадна. Двамата със Слоун съборихме стените и го открихме.

— Мъртъв беше. Прострелян — добави Слоун, преглътна и стисна силно устни. — Лицето му го нямаше.

— А бюрото? — запита Оливия. — Какво видяхте там?

— Документи, опръскани с кръвта му. Не бяха изгорели съвсем и затова ги огледах с фенерчето. Трудно се различаваха, но приличаха на секс снимки.

— Секс снимки ли? Имате предвид порнографски? — запита Оливия и Слоун поклати глава.

— Не. Изглежда той беше на тях. Дебел, с доста бяла кожа. Много бяла.

— Този път са си носили горивото — добави Барлоу. — Намерили са туби за бензин.

— Разливането е извършено подобно на онова в жилищния блок — намеси се Дейвид. — Изливали са бензина на пода в линия, а после останалото — в голяма локва под офиса. Изглежда са тръгнали от източната и западната страни на склада и са се срещнали в средата.

— А топката? — запита Оливия и срещна неразгадаемия поглед на Дейвид.

— С нея са подпрели странична врата, точно както мислеше, че са направили в жилищната сграда. Топката е покрита с гел. Снимах я. Погледни, тук докосва пода.

Дейвид подаде фотоапарата си на Оливия, като го обърна така, че тя и Кейн да виждат екрана.

— Какво е това? — запита тя и Дейвид надникна над рамото й, а брадичката му почти докосна ухото й. Дъхът й секна, когато той посочи екрана.

— Ето парчето фитил. Използвали са топката да държи края на фитила на място.

Дейвид отстъпи назад и Оливия отново си пое дъх.

— Кога можем да влезем? — запита тя.

— След час-два — отговори Барлоу. — Когато изстине достатъчно. Ще ви се обадя.

— Благодаря — каза Оливия и се усмихна леко на Барлоу. — Благодаря, че си повикал бащата на Бри. Той ще се погрижи добре за Бруно и така господин Харт ще е по-склонен да сътрудничи доброволно.

Барлоу кимна.

— Той има ли алиби?

— Да, но ще го проверим. Първо отиваме при вдовицата. Тя е имала мотив да убие Томлинсън и да изгори всичко. Изглежда е копирала файловете на съпруга си, затова ще видим дали ще ни даде списък на клиентите и служителите.

След това Оливия се обърна към мястото на пожара.

— Благодаря ви за информацията. Ще поддържаме връзка.

Тя си тръгна, без да каже нито дума на Дейвид Хънтър, но усещаше изпитателния му поглед върху гърба си. Кейн тръгна редом с нея и хвърли поглед през рамо.

— Наблюдава те, Лив.

— По-добре за него е да спре — каза тя през зъби, а след това си наложи да се успокои. — Знаеш ли, ами ако Барлоу е имал право вчера сутринта и ако това няма нищо общо с групата природозащитния SPOT?

— Ако топката е просто за заблуда? — запита Кейн.

— Да. Ако някой наистина иска да убие човек, когото мрази и е запалил първия пожар, за да създаде невярна представа за себе си? И ако през цялото време целта е била убийството на Томлинсън?

— Аз също мислих по този въпрос. Жена му изглежда го мрази истински.

— Нека разберем колко истински.

Слоун и Кънкъл се върнаха към задълженията си, като оставиха Барлоу и Дейвид. За момент двамата не казаха нищо, а после Барлоу изпъшка.

— Какво? — промълви Дейвид. — Тя се държа добре с теб.

— За първи път от две години насам, но не говорех за себе си.

Дейвид се поколеба, а после сви рамене.

— Кой е Дъг?

Изненадан, Барлоу го стрелна с поглед.

— Мой тогавашен и сегашен приятел. Беше сгоден за Лив. Всъщност, аз ги запознах.

— Той я е изоставил.

Барлоу въздъхна.

— Да. И аз помогнах, заради което съм персона нон грата.

Дейвид си спомни думите на Пейдж. Значи и той е участвал.

— И как помогна?

— Дъг имаше годеница много преди Лив. Ходеха още в колежа, а после тя го напусна. Той не я забрави, но после срещна Лив. След време се сгодиха. Определиха и дата. Аз щях да кумувам. Всичко вървеше добре. А две седмици преди церемонията се появи бившата годеница на Дъг. И го помоли да я приеме обратно.

— И той се съгласи?

— Не веднага. Дойде при мен за съвет и, за съжаление, аз се ангажирах. Това е една от най-глупавите ми постъпки.

Дейвид се намръщи.

— Казал си му да зареже Оливия?

— Не — изръмжа Барлоу. — Казах му да си представи, че е на осемдесет години и да помисли с коя ще се чувства по-щастлив. Той изчезна за няколко дни, премисли и избра Анджела. Оливия беше — въздъхна той, — много по-смазана, отколкото съм смятал, че е възможно за една жена.

Не свиря втора цигулка.

— А как е разбрала какво си направил?

— Аз й казах — това е другата ми глупава постъпка. Виж, една седмица след като Дъг я напусна, почина баща й. И той е бил полицай. В Чикаго.

— Да, знам. Приятели сме с полусестрата на Оливия, Мия. Те имат общ баща.

Раменете на Дейвид увиснаха. Сега изречението за втората цигулка му стана по-ясно.

— Ти си познавал бащата на Лив?

Дейвид помисли за бащата на Оливия и Мия и за това какво животно беше той, а тези мисли винаги извикваха спомена за пастрока на Меган и за онова, което той стори на нея и семейството й. И което винаги го ядосваше толкова, че му се искаше да убие някого.

— Не лично. Слава богу.

Барлоу погледна несъзнателно свитите длани на Дейвид и вдигна поглед предпазливо.

— Толкова лош ли е бил?

— Бащата на Оливия беше мизерно копеле и не заслужаваше и въздуха, който диша. Мия не знаеше за съществуването на Оливия, преди баща им да почине. А Оливия е знаела само, че има някакво друго семейство, и че баща й е избрал да живее с тях, а не с нея и с майка й.

Барлоу затвори очи за миг.

— Мамка му. И Дъг я напусна точно тогава.

И точно тогава казах името на друга жена, докато бяхме в леглото ми.

— По дяволите.

— Видях Лив в деня, когато разбра, че баща й е починал. Приготвяше се да отиде на погребението в Чикаго. Не знаех за нея и баща й, мислех, че се маха завинаги заради Дъг. Опитах да я успокоя, да й кажа да не прави нищо прибързано и докато се усетя, признах какво съм направил.

— И тя какво направи?

— Изгледа ме с големите си сини очи сякаш съм й забил нож в корема.

Както погледна и мен днес. Дейвид въздъхна.

— Познавам този поглед.

Барлоу присви очи.

— Ти какво й направи?

Дейвид се изкушаваше да каже, че това не е негова работа. Но може да имам нужда от помощ. Бог му е свидетел, че не се справяше особено добре сам.

— Тя мисли, че аз искам друга, но не е така. Не бих искал да я нараня за нищо на света, но го направих. След това опитах да поправя нещата и…

— И се закопа по-дълбоко — довърши вместо него Майкъл. — Ще опиташ ли да се сдобрите?

Дейвид хвърли поглед към Оливия и Кейн, които разговаряха с началника на склада.

— Сега ли?

Барлоу вдигна очи престорено.

— Не, не точно сега. Ще поправиш ли грешката?

— Да.

Барлоу кимна.

— Добре. Сега нека се хващаме на работа.

Тръгнаха обратно към склада.

— Този палеж не е дело на екстремисти, Майкъл. В тоя склад нямаше нищо, което си струва да се пали, освен човекът без лице.

— Знам, но между двата палежа има някаква връзка, а ти имаш добро око. Мислил ли си да се занимаваш с разследвания? — запита Барлоу.

Дейвид поклати глава.

— Доста време ми трябваше да открия призванието си и не мисля, че бих искал да се занимавам с друго.

— Обичаш да влизаш в огъня — отвърна Барлоу с лека завист в гласа си.

Дейвид се усмихна.

— Нищо друго не вдига така адреналина. В същото време обичам и добрите загадки. Зетят на Оливия в Чикаго също е следовател по палежите. Може да съм прихванал нещо от него.

Барлоу метна чантата си на рамо и извади камерата от джоба на сакото си.

— В такъв случай нека видим какво са оставили след себе си нашите подпалвачи.