Карън Роуз
Ням писък (10)

Глава девета

Понеделник, 20 септември, 20:30 ч.

Дейвид стисна зъби и метна въдицата от края на пристана. С бързи, гневни движения завъртя макарата, за да изтегли влакното през тъмните води на езерото. Знаеше, че така няма да улови риба.

Оливия я нямаше. Не се беше обадила, нито прати съобщение. Нищо.

Може би това бе нейният начин да му го върне. Е, той си го заслужаваше.

Ризата му лепнеше от пот, въпреки хладната есенна нощ. Беше навил ръкавите й нагоре, обувките му лежаха захвърлени на земята в далечния край на пристана и той стоеше бос и хвърляше въдицата за риба, прехвърляйки в ума си всяка минутка от онази нощ, докато се стараеше да запази спокойствие.

Изведнъж раменете му се свиха напред. Беше хванал риба. Адски голяма, при това. Инстинктивно завъртя макарата и в този момент дочу ниското ръмжене на двигателя на приближаваща кола. Продължи да навива макарата и да слуша, като се питаше дали и тази кола ще отмине.

Колата не отмина. Спря отпред и двигателят остана да работи на празен ход. Изминаха няколко минути, а двигателят не спираше. Угаси го, Оливия. И когато тя го стори, той въздъхна облекчено. В тихата вечер отекна звук от затварянето на врата.

След още две безкрайно дълги минути дочу и лекото затваряне на задната врата и отново въздъхна. Продължаваше да навива макарата и когато чу стъпки върху падналите листа, а накрая долови и лекия аромат на орлови нокти. Тя беше тук.

— Не мислех, че ще дойдеш — каза той, без да се обръща.

— Аз обещах, че ще дойда — отвърна тихо тя.

Тогава Дейвид се завъртя и се вгледа в лицето, пленило въображението му от пръв поглед. През онази първа нощ го привлякоха очите й. И все още го привличаха. Кръгли и сини, те бяха интелигентни, топли и пълни с разбиране. А по-късно и изпълнени с горещина и желание, когато тя го гледаше от възглавницата. Той преглътна с усилие.

— Радвам се — призна простичко той и устните й се извиха леко нагоре. Не съвсем в усмивка. Виждаше как вените по шията й пулсират бързо. Дейвид се надяваше, че тя е нервна. Не уплашена. Ох, дано не се страхува.

— Извини ме, че закъснях. Трябваше да си взема кучето и да се прибера. Да се пооправя малко.

Погледът му се спря върху роклята й. И преди я беше виждал. Вечерта, когато се запознаха на вечерята преди сватбата на Мия. Вечерта, когато говориха за всичко до малките часове на нощта. Той се запита дали тя е избрала тази рокля нарочно, или просто й е любима.

На него определено му беше любима, защото през фината материя прозираха провокиращи форми, когато лекият бриз я развяваше леко. Косата й беше спусната, както той я харесваше най-много. Искаше му се много да я докосне, но не можеше да го стори с мръсните си ръце и продължи да стиска пръта и макарата сякаш животът му зависи от това.

Погледна тъжно собствените си дрехи.

— И аз бях така. Чист, искам да кажа. Извинявай.

— Аз съм виновна. Можеше да се обадя. Но не усетих как мина времето. Понякога става така.

Дейвид остана загледан в нея, като се чудеше как да зададе въпроса, който го измъчваше вече две години и половина. Защо си тръгна? Какво направих?

— Хванах една риба. Кукичката е забита здраво в устата й. Ако отрежа влакното…

— Тя ще се мъчи. Извади я. Тук, край езерото, е приятно. Кой живее в това бунгало?

Дейвид завъртя нетърпеливо макарата. Искаше да измие ръцете си, за да докосне Оливия.

— Един приятел, който е на квартира в моята сграда. Онази, която възстановявам.

— Не знаех, че вече е отворена за наематели.

— И аз нямах такива планове, но тези хора трябваше да живеят някъде. Сега половината апартаменти са заети.

Нещо, което Дейвид не можа да разгадае, трепна в погледа й.

— Това е много мило.

— Както и това, че ти работиш с деца, избягали от домовете си. Онази нощ в Чикаго ми каза, че искаш да дадеш на децата като сестра си шанс, преди да съсипят живота си. Много хора говорят, че искат да направят нещо различно, Оливия. А ти го правиш. Почти всеки уикенд ходиш в дома за настаняване на децата.

Дори и в най-натовареното време, когато вадеха жертвите от ямата, тя не беше се отказала от ангажиментите си, което впечатли Дейвид изключително силно.

— Чакай малко — прекъсна го тя и зениците й се разшириха от изненадата. — Ти откъде знаеш какво правя в свободното си време?

— Аз… наблюдавам. Откакто съм тук.

— Наблюдавал си ме? — Очите й се присвиха.

Дейвид отново се зае с макарата.

— Може да се каже.

— Що за отговор е това? — запита Оливия и сложи ръка на приятно закръгления си хълбок. Сините й очи проблясваха опасно.

— Боя се, че не е от най-добрите — отвърна той.

Оливия присви устни и спря погледа си върху влакното.

— А по-добър имаш ли?

— Мисля, че да, но ми е трудно да се концентрирам точно сега.

— Тогава побързай — намуси се тя. — Какво друго ти остава?

Дейвид помисли, че тя пита за рибата.

— Зависи. Обичаш ли прясна риба?

— Зависи. Кой ще я чисти?

Недоволният й тон го накара да се усмихне леко.

— Аз.

— В такъв случай обичам риба. Забелязах случайно, че си подредил масата. Рибата за вечеря ли е?

Дейвид беше се отбил до магазина за домашни потреби, за да вземе покривка за масата, свещници и чинии от бял порцелан. Нищо особено, но по-добро от нащърбените чинии на Глен.

— Зависи. В момента мариновам пържоли. Не знаех дали не си яла вече.

Тя изглежда остана леко разочарована.

— Не ям пържоли. Но рибата звучи чудесно и не съм вечеряла. Така че, благодаря ти.

Дейвид наведе пръта и завъртя макарата още по-бързо.

— Бащата идентифицира ли момичето?

— Да. Тя се казва Трейси Мълън. Нямаме представа какво е правила в сградата, но изглежда е разигравала баща си и майка си. Всеки от двамата е мислел, че тя е при другия родител.

— Разведени са, така ли?

— Да. Майката ще дойде утре. Няма да е приятно. Предадох думите ти на бащата.

След кратко колебание тя продължи:

— Казах му, че си рискувал живота си, за да я спасиш. Той благодари.

— Цял следобед мисля за него. И за теб, затова че трябва да му кажеш.

Рибата вече се намираше съвсем близо.

— Отмести се назад. Сега ще я извадя.

Оливия бързо отстъпи, а Дейвид дръпна въдицата за последен път и рибата падна на пристана и заподскача неистово.

— Голяма е.

Дейвид вдигна поглед и на лицето му се изписа униние.

— Да я хвърля ли обратно?

— Глупаво ли ще е, ако кажа „да“?

Дейвид я погледна в очите.

— Не — отвърна тихо той и Оливия се успокои. — Тази риба изглежда е живяла доста дълго. Жалко ще е да прекъснем живота й сега.

Сложи ръкавици и извади кукичката от устата на рибата, след което я спусна във водата.

— Аз и без това повечето пъти ги ловя и ги пускам. Човек не може да ги изяде всичките. Хайде да идем вътре. Ще се измия и ще поговорим.

— А ще получа ли по-добри отговори?

— Да.

Той също се надяваше на отговори. Отговори, които ще може да понесе.

 

 

Понеделник, 20 септември, 20:45 ч.

Барни Томлинсън седеше на бюрото в кабинета си в задната част на склада, а замъгленият му поглед не слизаше от отчета за доходите и разходите на екрана на компютъра. Потърси слепешком чашата на бюрото си, която се оказа празна, и посегна за бутилката в чекмеджето.

Тя също се оказа празна. Мъжът изруга тихо и я захвърли, а тя отскочи от стената, без да се счупи. Евтин алкохол в пластмасови бутилки.

Ето в какво се превърна животът му. Евтин алкохол, който също свърши. Беше напълно разорен.

Жена му беше запорирала парите им. Някой шибан адвокат щеше да забогатее… от моите пари. Барни отпусна глава върху дланите си.

Моите пари, майка му.

Надявам се онова курве да си е струвало половината ти пари — беше се подиграла кучката, за която беше женен. Вероятно тя щеше да получи това, което искаше. Половината му пари. Адвокатът му не таеше големи надежди. Имаше снимки…

Проклетите снимки. Той ги беше изпратил. Проклетият изнудвач. Който съсипа живота ми. Погледна през пръсти към снимките, които нейният адвокат беше дал на неговия. Барни си припомни онази вечер. Сексът си го биваше. Не беше страхотен, но си го биваше. Повече от всичко друго. Шондра го слушаше. Караше го да се чувства… важен. Млад.

А сега, когато парите му изчезнаха, изчезна и Шондра. А кучката, жена му, се смя доста. Искаше му се тя да умре. И Шондра, и кучката. Обмислил беше всичко, но във всички случаи излизаше, че той ще е първият заподозрян. Но поне след всичко, като се уталожат нещата, щеше да има половината си пари, от каквото е останало.

— Извинете.

Барни вдигна поглед и сбърчи вежди. На вратата стоеше мъж с ръце в джобовете. Изглеждаше познат, но Барни не се досещаше къде го е виждал.

— Не позволяваме да се рекламират стоки тук — каза той. — Вървете си.

Опита да стане, но се отпусна обратно на стола, когато мъжът извади един доста голям пистолет от джоба си. Носеше черни ръкавици. Сърцето на Томлинсън затуптя бясно. Стрелна поглед към телефона на ръба на бюрото. Беше твърде далеч, за да посегне към него.

Тук нямаше никой друг. Служителите си бяха тръгнали. Никой нямаше да чуе виковете му.

— Т-тук не държим пари — заекна Барни. — Н-но аз имам часовник.

Понечи да го свали, но мъжът вдигна пистолета си по-високо.

— Не искам часовника ти, Барни — каза тихо мъжът. Заобиколи бюрото и опря пистолета в тила му.

— Кой си ти — запита Барни и в същия миг се досега. — Ти! Ти си направил тези снимки. Ти ме изнудваше, шибаняк.

— Е, строго погледнато, това беше само опит за изнудване. Ти така и не ми плати.

— Какво искаш? Вече нямам пари. Ти ме разори.

— Не, Барни. Ти сам се разори. Навираш си патката където не бива и трябва да приемеш последствията — отговори мъжът, който дори изглежда се забавляваше. — Ч-чао.

Ч-чао. И преди беше чувал това. Сега знаеше кой е този човек.

— Ти си…

Мъжът отстъпи назад от тялото на Томлинсън, проснато по лице на бюрото. По-скоро по останките от лицето си. Претърси джобовете му и намери ключове, телефон и предплатения мобилен телефон, който сам той му даде. Прибра ключовете и телефоните, а после заобиколи бюрото, като внимаваше да не стъпи в парчетата мозък на Барни. Спря на вратата, направи снимка с предплатения телефон и бързо провери дали се е получила добре.

Беше станала идеална — Барни се намираше в средата, а кръвта контрастираше добре с белите листа по бюрото. Това щеше да е хубаво визуално доказателство за следващия задник, който реши да го игнорира. И за колежанчетата, ако се откажат.

Надяваше се полицаите да намерят куршума, изхвърчал от главата на Барни, и да го свържат с мъртвия пазач. Така примката около врата на Ерик и приятелите му щеше да се затегне още малко.

Затвори вратата на кабинета на Барни, нахлузи скиорската маска на главата си и излезе, както беше влязъл. Не се тревожеше особено за камерите. След като чу плановете на Албер и Ерик, реши, че те ще се погрижат за тях. Освен това единственият важен запис от тази нощ ще е онзи, който той щеше да направи.

По пътя си навън отключи клетката с кучето на Томлинсън, както самият той правеше всяка вечер, преди да си иде. Кучето никак не харесваше Томлинсън. Началник-складът се грижеше за него — хранеше го и го вкарваше обратно в клетката, където то се разхождаше цял ден. Изнудвачът се надяваше Ерик и Албер да не го убият. Животното беше красиво.

Затвори задната порта и дръпна въжето, с което Томлинсън отваряше вратата на клетката. Кучето изскочи, изръмжа свирепо и се хвърли към оградата с оголени зъби. Великолепно животно.

Ч-чао — каза си той, след като се качи в колата на Барни и замина. Щеше да я паркира на няколко пресечки оттук, а после да вземе своята кола. Така, след като Ерик и бандата пристигнат, нямаше да видят тази кола и да решат, че нещо не е наред. Щяха да запалят огъня, а утре сутринта влиянието му върху тях щеше да е още по-силно.

 

 

Понеделник, 20 септември, 20:57 ч.

— Проникнах.

Ерик седеше превит над своя лаптоп и разглеждаше фирмения сървър на Томлинсън.

— Време беше — отвърна Албер, впил поглед в телевизора. Гледаше новините в опит да разбере как върви разследването на пожара.

Ерик пропусна думите на Албер покрай ушите си. Не можеше да се тревожи за него точно сега. Трябваше да измисли как да преодолее алармата, защото в противен случай нямаше да оцелеят. Проникването в този сървър му отне много повече време от очакваното, но това се дължеше главно на опънатите му нерви.

Отвори търсената папка и кимна.

— Предупредителната сигнализация е стар модел. Системата е отпреди десет години.

Албер стисна челюсти.

— Не ме интересуват марката и моделът. Можеш ли да я изключиш?

— Да. Ще стане лесно. Само ще трябва да…

Албер вдигна ръка.

— Ш-ш-ш. Девет часът е.

Водещата на телевизионния екран изглеждаше мрачна.

— Добър вечер. Имаме новини за пожара, унищожил сградата до езерото миналата нощ. Полицията установи самоличността на загиналото момиче — Трейси Мълън. Трейси е била само на шестнадесет години.

До лицето на водещата се появи снимката на красиво момиче с големи кафяви очи.

Стомахът на Ерик се сви и той се зарадва, че не е ял нищо. Трейси Мълън. Загледа се в лицето на екрана, но всъщност виждаше другото лице, притиснато към стъклото с отворена уста, а писъкът ехтеше в главата му. Албер настръхна и Ерик се зачуди дали вината не разяжда като киселина и него.

На екрана се появи жена с яркочервена коса и яке с надпис „Издирване и спасяване“ на гърба, която водеше на каишка немска овчарка. Жената и кучето влязоха в изгорялата сграда, а трима други ги гледаха отвън — една русокоса жена, тъмнокос мъж и висок мъж с широкопола шапка. Екипът с шапките — каза си Ерик. Мъжът с шапката е следовател от отдел „Убийства“.

— Така изглеждаше местопрестъплението днес следобед, когато сградата беше проверена за още трупове с помощта на куче — каза водещата. — За щастие, такива нямаше.

Ерик си отдъхна. Е, поне не бяха убили никой друг. Макар и трагична, смъртта на момичето изглеждаше заслужена — то не биваше да е там.

Видеозаписът се смени рязко с неясна и далечна картина.

— „Новините в 8“ се сдоби с този запис, направен от мобилния телефон на случайно присъствал човек. Виждате кучето, което, след като претърси изгорялата сграда, продължава да души следа от другата страна на оградата на имота и стига до този плаж. Капитан Брус Абът от полицията не коментира значението на тази находка за следствието.

Говорителката се показа отново.

— Останалите новини. Рано тази сутрин катастрофа с лек автомобил отне живота на Джоел Фишер. Колата му е излетяла на път към университета. Следвал е право. Никой друг не е пострадал. Погребалната служба ще се проведе утре следобед…

— Кучето е открило откъде е избягал изнудвачът, след като е убил пазача — каза студено Албер.

— Но пак ще мислят, че сме ние — отвърна Ерик страхливо.

— Те не знаят за нас. Все още не. Ще трябва да се погрижим да не научат.

 

 

Понеделник, 20 септември, 21:02 ч.

Оливия разтри ръцете си с длани. Изпитваше хлад, чувстваше се нервна. Преди всичко нервна — призна си тя. Стоеше в хола на бунгалото, в центъра, на което се намираше дървена маса с покривка, свещи и порцеланови чинии. Дейвид умееше да подрежда маса красиво. И смяташе да й приготви храна.

А после какво? Нищо — реши тя твърдо. Нищо, докато не получа отговори.

Защото той „е наблюдавал“. Наблюдавал ме е.

Нещо бяло проблесна отстрани и Оливия се обърна, за да го последва. Оказа се, че това е ризата му, захвърлена от банята в коша. А това означаваше, че точно сега той е полугол. Оливия си пое дъх, а ръцете й вече не усещаха студа. Тя знаеше как изглежда той полугол.

Знаеше и как изглежда напълно гол. И точно тук беше проблемът. Водата потече и Оливия тръгна, без да мисли, като спря пред отворената врата на банята.

Той се миеше на мивката, навел глава под водата. Беше все още с панталон, а Оливия си каза, че това е добре. В противен случай едва ли щеше да остане непоколебима. Трябва да получи отговор, преди да… е, преди това.

Облегна се на вратата и се загледа в него. Той изглеждаше дори още по-добре от онази нощ — по-силен и с по-ясно изразени мускули, което просто не беше честно. Тъмната коса по врата му беше влажна и леко накъдрена, пръстите я засърбяха да посегне и да го погали, но тя остана безмълвна на мястото си. Той все още не знаеше, че го наблюдава. Стиснал в ръка самобръсначката, Дейвид вдигна очи към огледалото и застина за миг, като видя отражението й. Когато тя не каза нищо, той се изправи и се зае да се бръсне, като всеки път, докато миеше ножчето, срещаше погледа й в огледалото.

Да гледа как един мъж се бръсне за нея беше интимно преживяване. Беше наблюдавала и Дъг как се бръсне, липсваше й тази ежедневна интимна близост. Сексът също й липсваше, но преди всичко беше близостта. Чувството, че принадлежи на някого, който й принадлежи в замяна. Само и единствено на нея. Смяташе, че има всичко това с Дъг, но научи по болезнения начин, че не е била права.

Пое си дъх, за да се стегне. Дейвид Хънтър никога нямаше да й принадлежи. Тя го знаеше. Не знаеше дали и той го знае.

Почувства как се разнежва и натъжава едновременно, докато следеше с поглед ритмичните и уверени движения на мускулестите му ръце по лицето му, а очите му срещаха нейните в огледалото. Замисли се дали чувството да принадлежи на някого всъщност е толкова важно. Дейвид приключи бързо, но не се обърна, а продължи да я гледа в огледалото.

— Защо си ме наблюдавал — запита дрезгаво тя.

Той преглътна мъчително.

— Исках да съм сигурен, че си добре. Нали работеше по онзи случай… с телата от ямата. Изглеждаше бледа и стресирана. Ив каза, че не можеш да спиш. Не се храниш. Тревожех се.

Оливия вирна брадичката си.

— Ако си бил толкова разтревожен, защо не се обади?

Дейвид се обърна и изведнъж стаята сякаш стана много по-малка, а въздухът не й достигаше. Потъмнелите му от желание очи я пронизваха, но изглеждаха някак несигурни.

— Е? — настоя тя и не успя да реагира, когато секунда по-късно той пристъпи, зарови пръсти в косите й и извърна лицето й към себе си.

— Извинявай. Трябваше да знам — отвърна рязко той, а Оливия не можеше да си поеме дъх. Устните му се долепиха върху нейните. Точно както си ги спомняше. Горещи и търсещи. Всички причини да се страхува да го целуне изчезнаха безследно и тя се повдигна на пръсти, притиснала ръце към гърдите му, за да докосне голата му кожа и стегнатите мускули. Мой. В тази секунда е мой. Ръцете й се обвиха около врата му и го придърпаха по-близо.

От гърлото му излезе дълбок, първичен стон. Едната му ръка още беше вплетена в косата й, а другата се спусна нетърпеливо по гърба й, по бедрата й, докато целувката се задълбочаваше и тя си припомняше колко добре си паснаха телата им онази нощ. Неговите устни върху нейните. Неговите ръце върху нея. Господи, какви удивителни ръце имаше той. Докосвай ме. Тя искаше да изкрещи, но не й достигаше въздух. Роклята й трепна върху бедрата, когато той обви ханша й с ръка и я притисна към себе си. Оливия изпита примамливо, изкусително желание той да разкъса дрехите й.

Точно както преди.

Дейвид се отдръпна рязко, дишаше учестено и дъхът му рошеше косите й. Въпреки че вече не я притискаше така силно, той не я пусна. Едната му ръка придържаше тила й, като допираше бузата й към голата си кожа, а другата лежеше здраво под кръста й, сякаш да не й позволи да избяга.

Както преди.

Тя се отпусна обратно на стъпалата, а дланите й се плъзнаха надолу по тялото му. Продължи да се притиска към него, защото имаше нужда от това. Ако се отдръпнеше, той щеше да я пусне, но тя не го направи. Не можеше.

Дейвид долепи буза до нейната.

— Истина е — промърмори той и гласът му я накара да потръпне. — Не си въобразявам.

Оливия си спомни как си тръгна, а той похъркваше тихо на леглото. Беше изпил твърде много шампанско на сватбата на Мия, докато тя остана напълно трезва. Дълги месеци се питаше какво ли си спомня той. Дали помни какво са правили. Какво е казал.

— Зависи — отвърна предпазливо тя — какво смяташ, че си си въобразил.

— Помня онзи петък — тихо каза Дейвид. — Всичко от петъка. Но не и съботата.

Петък беше денят на репетицията за сватбата на Мия. Тогава се срещнаха за първи път. Сватбата се състоя в събота, а събота вечерта… Е, тя дойде тук точно за това.

Пръстите му описваха нежни кръгчета в косата й и тя притвори очи.

— Аз седях на стъпалата на черквата — каза той — и се страхувах да вляза.

— Поредната сватба, от която ще си тръгнеш сам — промълви Оливия.

Той настръхна, а пръстите му спряха да се движат.

— Казал ли съм ти това?

— В събота вечерта, след приема. След няколко чаши шампанско ми каза… доста неща. Чудех се как може да е истина. Как може мъж като теб да е сам.

— Е, това е просто лице, Оливия.

Тя се отдръпна, за да го погледне, да види лицето, по което се прехласваха всички жени. Сивите му очи изглеждаха тъжни. И самотни.

Оливия прокара пръсти по челюстта му и осъзна колко е напрегнат.

— Но не беше само заради лицето ти. Аз постоянно си мислех, че не може да не си гаден, горделив, глупав или нещо такова. Търсех недостатък, но не го намерих.

— Имам много недостатъци, повярвай ми.

Оливия отново се облегна на гърдите му.

— Не виждам такива.

Пръстите му отново започнаха да я масажират бавно и тя усети, че се разтапя в прегръдките му.

— Ти носеше тази рокля на вечерята преди сватбата. Надявам се, че това е добър знак.

— Чудех се дали ще си спомниш.

— Както ти казах, помня всичко от петък. Седях на стълбите, а ти почти се строполи в краката ми.

Оливия се почувства длъжна да се защити.

— Токчето ми се закачи и се спънах.

— Още една причина да сме благодарни за високите токчета — промърмори той. — Не си ме чула да се оплаквам, нали?

— Не.

Той беше сладък и забавен, докато се грижеше за ожуленото й коляно. Беше й помогнал да влезе през един страничен вход на черквата, като я прегръщаше с ръка през кръста и караше сърцето й да бие силно. Беше я настанил на стол и коленичил до нея, за да почисти нежно кръвта от коляното, докато тя го гледа. Тогава тя беше съвсем омаяна.

— Помня, че ми сложи лейкопласт с малката русалка.

— Племенничката ми, Грейс, си беше ожулила лакътя същия следобед. — Той все още звучеше леко притеснен и я очароваше, както онази вечер. — Затова ги носех в джоба си.

— Така каза и тогава.

Но с усмивката на срамежливо момченце. И в този момент ме покори. Не се налагаше да е умен, забавен, внимателен или пък учтив. Но се оказа, че притежава всички тези качества. Оказа се идеален.

— Петъкът беше хубав.

Идеален.

— Така е. Не исках да свършва.

И двамата не искаха. След вечерята преди деня на сватбата се озоваха в ресторант „Моус“, който държаха техни общи приятели. Там, на пай и кафе прекараха вечерта в разговори, докато собствениците затвориха заведението.

— Не мисля, че преди това бях затваряла ресторант.

— Когато Мия разбра, че ще се местя тук, ми каза да те поздравя.

Дейвид замълча, без да отпуска прегръдката си. След това продължи тихо:

— Здравей, Оливия. Трябваше да го кажа преди месеци.

Тя се отдръпна и го погледна в очите, но с известна резервираност.

— И защо не го направи? Защо се премести тук?

Без да мигне, той отвърна:

— Заради следващата вечер. Събота вечер. — Замълча, без да отмества поглед от нея, а бузите й пламнаха. — Много неща не си спомням след сватбата на Мия, но помня достатъчно.

Тя вирна брадичка съвсем леко.

— Например?

Изражението му се промени и той отклони поглед.

— Помня как се чувствах, докато танцувах с теб и те прегръщах. Как роклята обгръщаше тялото ти като втора кожа.

Той плъзна леко ръка надолу до ръба на сутиена под тънката рокля, а тя се почувства сякаш по кожата й преминава ток.

— И колко исках да знам как изглеждаш без нея.

Дейвид наведе глава, опря леко устните си в рамото й, а пръстите му нежно докоснаха гърдата й.

— Но имах чувството — прошепна той, — че знам как изглеждаш без нея. Не е редно. Но беше така.

Сега тя трепереше. Накарай го да спре. Но не можеше. Не искаше.

— Да.

Отговорът й едва се чу, когато тя си пое дълбоко дъх, но знаеше, че Дейвид я е чул. Докосни ме — искаше да го помоли тя, но сякаш отново не й достигаше въздух.

Внезапно двете му ръце се спуснаха надолу и обхванаха дупето й. Облекченият й стон се загуби от целувката му — гореща и настойчива. Дейвид потрепери силно, когато отдели устни от нейните.

— Господи! Помня това чувство — промърмори той, докато галеше дупето й и тя се повдигаше на пръсти, за да се притисне плътно към него. Той вече беше напълно възбуден.

Тя знаеше какво е да се притиска към тази невероятна ерекция и да усеща пулсациите й. Имаше нужда отново да изпита всичко това. Веднага. Изсумтя разочаровано, а той най-после я вдигна с ръце, опря я на рамката на вратата и притисна тялото си между бедрата й.

Почти достатъчно силно, но не напълно. Точно както миналия път. Тя се залюля около него и го чу да ругае, а после ръцете му нетърпеливо потърсиха голата кожа на краката й и я погалиха.

Развълнуван, той сипеше леки целувки отстрани на врата й.

— Спомням си аромата ти, Оливия — прошепна той с дрезгав глас, който я накара да изстене. Притисна се по-плътно към нея, а главата й се залюля при спомена. Това. Точно това беше чакала през всичките тези месеци. През всичките тези месеци, когато той не се обаждаше.

— Спомням си. — Целуна я по-настойчиво. — Спомням си аромата ти.

Тя кимна, а всичките й мускули се стегнаха конвулсивно.

— Знам как звучиш, когато свършваш.

— Да — изхлипа тихо тя.

— И тогава…

Задъхан, обгърнал здраво дупето й с ръце, той се притисна толкова плътно, че ако не бяха дрехите, вече щеше да е проникнал в нея. Тя реагираше жадно на всяко движение, докарана почти до лудост от неистовото си желание. Беше на ръба на разтърсващ оргазъм само от няколко прошепнати думи и от ритмичното потриване в стегнатите му бедра и внушителната ерекция между тях.

— Какво? — прошепна дрезгаво тя, като преглътна с усилие. С отчаяно желание.

— Устата ти около… Все още си я спомням. Гореща и влажна. — При тези думи Дейвид потръпна. — Не бях сигурен дали не съм сънувал. Кажи ми, че не съм го сънувал.

— Не си.

Споменът дойде като удар и тя отдръпна лицето си от него. Спри го веднага.

— Защо? — запита грубо тя. Защо не се обади? Ако си спомняш всичко това, защо стоя далече толкова време?

Устните му замръзнаха на място.

— Събудих се на следващата сутрин с адски махмурлук. Сам. Последният ми ясен спомен е от приема, където пих шампанско. И танцувах с теб. След това се събудих в леглото си. — Преглътна и продължи: — Гол. Не знам как съм се прибрал, нито кое е истина и кое — фантазия. След това усетих аромата ти на възглавницата. — Зарови лице в косите й. — Така разбрах, че си била тук и явно си тръгнала, без да се сбогуваш или да оставиш бележка. — Внимателно повдигна главата й, а тя отвори очи. Дейвид я гледаше страстно, но в погледа му се четяха болка и силно объркване. Имаше и нещо друго, което тя не можеше или не искаше да определи. — Защо си тръгна — настоя той. — Трябва да знам.

— Пусни ме.

Той веднага се подчини. Коленете й трепереха от отмала и все още силното желание, но успя да застане стабилно пред него. Искаше да отвърне поглед, но си наложи да не го отмества от лицето му.

— Когато аз… когато свърших — каза тя, — какво казах?

Той се намръщи леко.

— Извика моето име. Защо?

След като тя не отговори, той се намръщи още повече и очите му се присвиха.

— Защо? Аз какво казах?

Оливия си пое дъх. Не беше имала свалки за една вечер до нощта с Дейвид, не че той би й повярвал. А и рядко беше правила такива неща дори с мъж, когото познава от години, но… Господи! Изглежда тогава я бе обзело някакво тотално умопомрачение. Устните й накараха тялото му да тръпне и да се извива така възбуждащо и изкусително, по дяволите. Накрая беше отметнал глава назад, стиснал зъби и… извикал името, което й каза всичко.

Оливия осъзна, че и нейните зъби са стиснати.

— Дейна — каза кратко тя. — Най-добрата приятелка на сестра ми. Която е женена за друг.

Сивите му очи внезапно помръкнаха, станаха неразгадаеми.

— И?

Оливия зяпна.

— И? Само това ли ще кажеш?

Дейвид поклати рязко глава.

— Не. Не това имах предвид.

— И? Сякаш това е нищо. Сякаш аз съм нищо… Пусни ме!

— Оливия, почакай.

— Не. Пусни ме. — Тя го блъсна по раменете.

Извъртя се и роклята й се спусна надолу около краката. Дейвид протегна ръце към нея, но тя го отблъсна.

— Оливия, почакай.

В гърлото й се надигаше ридание, но проклета да бъде, ако му позволеше да я види да плаче. Взе си чантичката от кухненския плот и излезе от стаята, а Дейвид я следваше по петите. Изпревари я на вратата и сложи ръка пред нея.

— Чуй ме.

— Чух те — озъби се тя. — Там е проблемът. Пусни ме или се заклевам, че ще съжаляваш.

Той бавно се отмести.

— Аз съжалявам.

— Да бе — сопна се Оливия и отвори рязко вратата. Наложи си да е спокойна. Опасно беше да кара ядосана. Вторачи се право напред, защото не знаеше как ще реагира, ако го погледне отново. — Не съм по свалките за една вечер, Дейвид. Ако искаш, вярвай — все ми е едно. Но чуй ясно това. Не свиря втора цигулка. Ако съм с някого, искам той да мисли за мен. Само за мен.

— Оливия, моля те. Аз… нямам оправдание, освен че бях пил много.

— И? — замига язвително тя. — От сега нататък спри да ме наблюдаваш. Моля те.

— Добре — отвърна глухо Дейвид. — Няма да те притеснявам повече.

— Добре.

Оливия стигна при колата си и излезе на главния път, но там се разтрепери и отби. Винаги ставаше така, когато реагираше емоционално. Затова не обичаше да бъде емоционална. Посегна към телефона си и натисна бутона за бързо набиране.

— Е? — запита Пейдж, без да поздрави.

— Бара на „Сал“ — отговори мрачно Оливия. — След тридесет минути.

— Значи… не се получи добре?

— Така ли мислиш? Ще пратя съобщение на Бри, да видя дали и тя може да дойде.

Пейдж въздъхна.

— Ти добре ли си?

— О, да. Супер съм. Тридесет минути.

Дейвид стоеше на вратата на бунгалото на Глен, притиснал юмруци към пулсиращите си слепоочия. Повдигаше му се. Провали всичко. И отново я нарани.

— Глупав, тъп шибаняк.

Не можеше да стои така. С тежко отпуснати рамене затвори входната врата и се зае да разчиства масата, когато мобилният му телефон звънна. Обаждаше се Пейдж.

Разбира се. Кой друг.

— Какво? — попита предпазливо той.

— Знаеш какво. Като за разкошен мъж с доста остър ум си голям тъпак.

Той затвори очи, твърде уморен да спори.

— Благодаря ти, Пейдж. Ще се видим утре вечер в доджото. Там можеш да ми нариташ задника.

— Отивам в „Сал“, за да се срещна с нея и с Бри за сериозно пиене. Какво си направил?

— Това не е твоя работа. Наистина.

— Ще трябва да й кажа, че се познаваме. Никога не съм я лъгала и няма да започвам сега.

Страхотно.

— Давай. Каквото и да й кажеш, нещата не могат да станат по-лоши от това.

— Толкова зле ли е?

— О, да. „Не свиря втора цигулка“ — така ми каза, Пейдж, кой я е наранил?

— Искаш да кажеш, освен теб?

Той трепна.

— Знаеш ли, не ми помагаш.

— Съжалявам. Просто не обичам да я гледам толкова разстроена, а се налага да вгорча нещата още, като й кажа, че с теб сме приятели.

— Е, поне все още сме приятели — отвърна навъсено той.

— Господи! Дейвид, съжалявам. Не исках да сипвам сол в раната. Искаш да знаеш кой я е наранил? Най-наскоро я нарани бившият й годеник.

Дейвид присви очи.

— Майкъл Барлоу?

— Познаваш ли го? О, чакай, той е от отдел „Палежи“ и следователно го познаваш. Да, точно така. Майкъл участваше, но не й беше годеник. Става въпрос за най-добрия му приятел, Дъг.

Втора цигулка.

— Изоставил я е заради друга жена, така ли?

Настъпи пауза.

— Да. И това едва не я уби.

Браво на теб, Хънтър.

— Направи каквото трябва, за да я накараш да се чувства добре. Кажи каквото трябва. Наричайте ме както искате. Аз повече няма да я притеснявам.

— Дейвид… По дяволите.

— Утре в доджото само ми кажи дали тя е добре.

— Ще измислим нещо. Ти само се дръж.

Твърде дълго се държах. Това е проблемът. Но как може да го поправи?

 

 

Понеделник, 20 септември, 23:15 ч.

— По-лесно е, когато всичко е вече тук — промърмори Албер.

Двамата с Ерик носеха по две туби бензин във всяка ръка. Мери тихо ги следваше с макара фитил. Очите й все още бяха червени и подути от плач.

Редно е да скърбя — разсъждаваше Ерик. — Джоел ми беше приятел. Но мислеше само как да свърши всичко и да се махне оттук.

— Миналия път имахме късмет — изсъска в отговор той. — Там имаше лепило. Казах ти, мотокарите тук са на пропан-бутан, а резервоарът е отзад в двора. Не можем да запалим пожара с пропан-бутан.

Облечени изцяло в черно, този път те носеха ръкавици и скиорски маски на лицата си. Прекрачиха кучето, което най-накрая заспа, след като изяде месото с инжектиран наркотик, останал у Мери след лечението на травма на гърба. Тя погледна назад.

— Диша. Добре. Не искам никой друг да пострада.

— Това е куче, а не „някой друг“ — промърмори Ерик, като сложи тубите с бензин до задната врата. Не е момиче. Чието лице все още виждаше, ако затвори очи.

— Хайде да излеем газта отвън — предложи Албер. — Да не рискуваме да включим алармата.

— Трябва да унищожим всичко вътре.

Ерик сряза стъклото на вратата и отчупи достатъчно голямо парче, през което можеше да се промуши.

— А и видеозаписът от охранителните камери е вътре. Трябва да го вземем с нас. Помогни ми.

Недоволен, Албер се подчини и се подготви и той да влезе.

— Чакай — спря го Ерик, загледан в таблото за сигнализацията. — Алармата не е включена. Който е бил тук последен, трябва да е забравил за нея.

— Или предстои да ни хванат — каза Албер. — Отвори вратата. Искам да приключваме с това и да се махаме.

Ерик отвори и взе тубите си с бензин, а после отстъпи, за да пропусне останалите.

— Първо ще взема видеокасетата, а след това ще излея бензина. Мери, ти слагай фитила.

Видеокасетата се намираше на мястото, което посочи секретарката на Томлинсън. Ерик знаеше, че тя ще си спомни обаждането, когато полицията започне да задава въпроси, но нямаше проблем. Беше използвал предплатения телефон на онова копеле. Нека полицаите намерят него, той наистина си го заслужаваше.

Извади касетата от апарата, разля бензина сред кутиите, подредени в спретнати редици близо до товарната площадка, след което се присъедини към Албер и Мери при задната врата.

— Взех касетата. Мери, пали фитила.

— За Джоел — каза тя и поднесе пламъка към фитила. — Да тръгваме.

Изтичаха при колата, като Ерик хвърли поглед през рамо, за да провери кога пламъците ще се видят през прозорците. Когато те се появиха, той направи снимка с мобилния телефон на изнудвача.

— За какво беше това? — запита Мери, докато се отдалечаваха. — Защо направи снимката?

Ерик и Албер се спогледаха.

— Да се махаме оттук — подкани ги Ерик. — После ще говорим.

Албер караше бързо и в един момент отби по страничен път, където не се виждаха от дърветата. Изскочиха от колата и смениха регистрационните номера, които свалиха от колата на Ерик, а после влязоха обратно в колата и свалиха скиорските си маски. След като Албер отново потегли, Ерик се обърна назад към Мери.

— Ето какво — започна той.

Лицето й побеля, докато го слушаше.

— О, боже! Ние… Господи! Пазачът… Мъртъв е? Сигурен ли си?

Ерик кимна.

— Прострелян в гърдите.

— Не мога да направя това. — Мери затвори очи.

— Трябва — отвърна остро Албер. — Докато не намерим онзи човек и не го убием.

Момичето отвори широко очи.

— Да го убием? Ние?

— А как иначе можем да сме сигурни, че той няма да изпрати снимките на полицаите? — запита Ерик.

Мери поклати категорично глава.

— Аз не мога да убивам. Не.

— Вече го направи — отново каза Албер, този път по-остро. — Дори не си помисляй да бягаш, освен ако не възнамеряваш да се пречукаш, както направи Джоел. Той ни спести адски много главоболия.

— Мразя те. — Мери стисна челюсти.

— Чувството е взаимно — отговори Албер.

По пътя към града в колата цареше тишина.

 

 

Той замислено потупа волана на анонимния бял минибус без стъкла. Интересно. Тримата се настройваха един срещу друг, но изглежда оставаха сплотени — поне засега. Ще реши как ще се възползва от ситуацията през идните два-три дни, преди онези да решат да бягат.

Изчака да се отдалечат от склада на Томлинсън и после ги последва. Сега и той като тях отби в страничния път и смени регистрационните си номера, в случай че са записани от охранителните камери на съседните складове.

Отново седна зад волана и посегна към видеокамерата. От задната част на минибуса, паркиран четири склада по-надолу от този на Томлинсън, той беше записал влизането и излизането на тримата. Тази вечер носеха черни скиорски маски, но той успя да запише очите им, и най-вече тези на Мери, която се обърна, за да провери кучето. Хвана и как Ерик направи снимка с предплатения си телефон.

Щеше да монтира отлични клипове, които да изпрати на Ерик и приятелчетата му. Но сега трябваше да се прибира. Имаше работа. Защото трябваше да се тревожи не само за Ерик и бандата му. О, не. Не беше стигнал дотук, защото носеше всички яйца в една кошница. Нито пък защото се страхуваше да жертва някое от тях. И сега останките на Томлинсън се пържеха. Време беше за нов омлет.

 

 

Понеделник, 20 септември, 23:55 ч.

— Приключих. — Оливия бутна чашата си на бара.

— Мислех, че ще давиш мъката — опита да се пошегува Бри. — Цяла нощ пиеш тази чаша.

— Може би ти трябва време да осмислиш какво е станало — обади се тихо Пейдж от дясната й страна, а Оливия я изгледа остро.

Обикновено Пейдж я настройваше, раздухваше пламъците на гнева спрямо несправедливите мъже, а тази вечер се оказа нетипично мълчалива.

Трите жени седяха на бара, загледани тъжно в отраженията си в огледалото зад него. Червенокоса, блондинка и брюнетка в редица.

— Вие двете сте достойни за корица на списание — каза Оливия. — Но не можем да си намерим свестен мъж. Защо?

— Защото мъжете са отрепки — отговори отвратена Бри. — А ти също си красива.

Оливия й се усмихна в огледалото.

— А ти си пияна, малката.

— Поне една от нас трябва да е пияна — въздъхна Бри.

— Днешната среща с Майкъл не беше лесна, а? — промърмори Оливия.

— Не. — Бри затвори очи.

Черните вежди на Пейдж се извиха въпросително нагоре.

— Днес се видяхте с Майкъл?

— По едно дело за палеж — обясни Оливия. — Изпратили са Барлоу. И ни трябваха обучени кучета следотърсачи.

— Изненадана съм — каза Пейдж. — Мислех си, че по-скоро ще умре, отколкото да помоли Бри за нещо.

— Преди това се е обадил на всички други в списъка — призна Оливия. — Но си разбира от работата.

— Работата никога не му е била проблем — промърмори Бри. — Но ние говорим за теб. Не мога да повярвам, че си правила секс с пожарникар в Чикаго и не си ми казала. Още съм ти сърдита.

— Не, не си — въздъхна Оливия. — И не съм правила секс. Не точно.

Бри се наведе напред и подпря брадичката си с юмрук.

— И какво точно прави?

— Тя може да не иска да говори за това — обади се неловко Пейдж.

— А ти на чия страна си? — намръщи се Бри.

Пейдж трепна.

— Защо ми задаваш този въпрос?

Бри се наведе и погледна Пейдж.

— Какво ти става тази вечер?

Оливия също се обърна към Пейдж.

— Да, какво ти има?

— Нищо. Просто си мисля, че понякога нещата не са така прости.

Оливия въздъхна.

— Той очевидно не е мислил, че има проблем да извика чуждо име… в разгара на страстта.

Бри потупа Оливия по дланта.

— Въпреки че понякога едно „И?“ изразява повече от обикновено недоумение.

Оливия поклати глава.

— Изпий едно кафе.

— Не. Не искам да съм трезва. Просто се чудя какво си мисли, че е казал.

— Или направил — предложи Пейдж. Направи знак на бармана. — Сал, ще направиш ли чаша силно кафе за нашата приятелка тук?

Бри се намръщи.

— Всичко разваляш. Ти откога си станала толкова отговорна?

Сал сложи три димящи чаши кафе пред тях.

— Бри, да ти поръчам ли такси?

— Да — отвърна мрачно червенокосата. — По дяволите.

— Аз ще я закарам — каза Пейдж, след което въздъхна замислено. — Лив, според мен трябва да помислиш. Чух какво ни каза за него, но този човек е свестен.

Бри все още се мръщеше.

— Не. Не е свестен. Опомни се, Пейдж. Задник е.

Пейдж се поколеба, а после каза бързо:

— Виж, Лив, трябва да…

Телефонът на Оливия иззвъня.

— Чакай малко — каза тя и провери кой я търси. — Барлоу се обажда. Трябва да отговоря.

— И той е задник — измърмори Бри.

— Шшш — изсъска Оливия. — Съдърленд. Какво има?

— Друг пожар — отговори Барлоу. — Трябва да дойдеш.

— Къде? — Оливия рязко се изправи.

Майкъл й каза адреса.

— Има още едно убийство. Изглежда човекът е прострелян в главата и оставен да изгори. Освен това, Лив, има още една топка.

Пулсът й заби силно.

— Ще се обадя на Кейн и ще дойдем възможно най-бързо.

Затвори телефона и сложи достатъчно пари на бара, за да плати сметката си.

— Трябва да вървя, момичета.