Греъм Грийн
Падналият идол (5)

5.

Правосъдието чакаше на високо столче зад дървено бюро; беше любезно, имаше големи мустаци и шест деца (имам трима малчугани като теб); то не прояви особен интерес към Филип, но се престори, че е заинтересовано, записа адреса му и изпрати един полицай да донесе чаша мляко. Но младият полицай бе заинтригуван; имаше нюх за такива работи.

— Името ти сигурно го има в телефонния указател, а? — попита Правосъдието. — Ще им позвъня и ще кажа, че си на безопасно място. Много скоро ще те приберат вашите. Как се казваш, синко?

— Филип.

— А другото ти име?

— Нямам друго име.

Не искаше да дойдат да го приберат; искаше да бъде отведен у дома от някой, който да направи впечатление дори на мисис Бейнс. Младият полицай го наблюдаваше, докато си изпи млякото, наблюдаваше го, когато страхливо трепна от въпросите.

— Защо избяга? Май нарочно си избягал от къщи, а?

— Не знам.

— Не бива така, млади господине. Помисли си как ще се тревожат майка ти и баща ти?

— Те заминаха.

— Е, твоята бавачка тогава.

— Нямам бавачка.

— А кой се грижи за теб?

Този въпрос улучи. Филип си представи, че мисис Бейнс отново се приближава към него по стълбите, представи си купчината черен памучен плат в преддверието и заплака.

— Хайде, хайде — успокои го сержантът. Не знаеше какво да направи; ех, защо жена му не бе тук; дори една жена полицай щеше да му е от полза.

— Не ви ли се струва странно — рече младият полицай, — че никой не го е потърсил досега?

— Мислят си, че нанка в леглото.

— Страх те е, нали? — обърна се полицаят към Филип. — Какво те изплаши?

— Не знам.

— Обиди ли те някой?

— Не.

— Сънувал е нещо страшно — рече сержантът. — Сигурно е решил, че къщата гори. Отгледал съм шест. Роуз скоро трябва да се върне. Тя ще го заведе у дома му.

— Искам вие да ме заведете! — настоя Филип; опита се да се усмихне на полицая, но тази детинска хитрост не успя.

— Най-добре е да отида аз — рече полицаят. — Май нещо не е наред.

— Глупости! — сряза го сержантът. — Това е работа за жена. Липсва ти такт. Ето я и Роуз. Опъни си чорапите, Роуз. Срамиш полицията! Имам една работа за теб.

Роуз влезе, тътрейки крака; черните й памучни чорапи се бяха смъкнали, държанието й бе недодялано, гласът — дрезгав и враждебен.

— Още уличници, а!

— Не, трябва да изпратиш този млад мъж до дома му.

Тя изгледа Филип, присвила късогледите си очи.

— Няма да тръгна с нея! — извика Филип и отново заплака. — Не я харесвам!

— Пусни още малко от женския си чар, Роуз — рече сержантът.

Телефонът иззвъня на бюрото му. Той вдигна слушалката.

— Какво? Какво значи това? Номер 48 ли? Повикахте ли лекар? — постави ръка върху мембраната. — Нищо чудно, че не са потърсили този малчуган. Били са доста заети. Нещастен случай. Някаква жена се подхлъзнала на стълбите към сутерена.

— Сериозно ли е? — попита полицаят.

Сержантът сви устни; думата смърт не се споменава пред деца. (Той ли не знаеше? Имаше ги шест.) В такива случаи човек се покашля, прави гримаси — сложна стенография за дума само от пет букви.

— Най-добре иди, все пак — каза сержантът — и направи докладна. Докторът е там.

Роуз се отдалечи от печката, тътрейки крака; имаше червени като ябълки бузи и увиснали чорапи. Тя скри ръце зад гърба си. Голямата й уста с високомерно свити устни бе пълна с почернели зъби.

— Казахте ми да ида с него, ама сега, като става интересно… Не очаквай справедливост от мъж…

— Кой е в къщата? — попита полицаят.

— Икономът.

— Мислите, че е видяло… — подхвана той.

— Имай ми вяра — прекъсна го сержантът. — Отгледал съм шест. Познавам им зъбките. Не можеш ми каза нищо ново за децата.

— Изглежда изплашено от нещо.

— Сънища — заключи сержантът.

— Как се казва икономът?

— Бейнс.

— Този мистър Бейнс — обърна се към Филип младият полицай — симпатяга ли е, а? Добре ли се държи с теб?

Опитваха се да изкопчат нещо; Филип подозираше и тримата; измънка неубедително „да“, защото се страхуваше, че всеки миг ще му стоварят още тайни и отговорности.

— А мисис Бейнс?

— Да.

Те се посъветваха нещо до бюрото. Роуз бе страшно обидена; приличаше на актьор в женска роля, някак неестествено подчертаваше женствеността си, макар да я презираше, което си личеше по смъкнатите чорапи и загрубялото лице. Дървените въглища изпукаха в печката, в стаята бе прекалено топло за меката лятна вечер. В обявата на стената се описваше труп, открит в Темза, или по-скоро дрехите му: вълнена фланела, вълнени панталони, вълнена риза на сини райета, боти номер 10, синьо протрито на лактите сако от шевиот, целулоидна яка номер 15. Нямаше нищо, което да подскаже самоличността на човека, с изключение на размерите му, но те бяха най-обикновени.

— Хайде, тръгвай! — подкани го полицаят.

Той бе заинтригуван, доволен, че тръгват, но някак притеснен от компанията на невръстното момче по пижама. Полицейският му нюх долавяше нещо, стана му неловко от гледката, която представляваха за минувачите: кръчмите вече бяха затворени и улиците отново се изпълваха с хора, които се опитваха да удължат колкото може повече деня. Той забърза, избирайки по-безлюдни и тъмни улици, не желаеше да губи време, за разлика от Филип, който теглеше ръката му и тътреше крака. Момчето изпитваше ужас от мисълта, че ще види мисис Бейнс просната в преддверието: знаеше вече, че е мъртва. Бе го разбрал от гримасите на сержанта; но тя не бе погребана; беше си още там; щом отвореха входната врата, щяха да видят една мъртва жена в преддверието.

В сутерена светеше и за негово облекчение полицаят се упъти към задното стълбище. Може би изобщо нямаше да видят мисис Бейнс. Полицаят почука на вратата: беше твърде тъмно, за да забележи звънеца. Бейнс отвори и застана на прага на ярко осветената, спретната стая; човек можеше да види как тъжното, любезно и убедително изречение, предварително подготвено за случая, застива на устните му при вида на Филип; не бе очаквал детето да се върне, придружено от полицай. Трябваше веднага да измисли нещо друго, а не бе лъжец по природа; ако не беше Еми, той щеше с готовност да се остави на съдбата си.

— Мистър Бейнс? — попита полицаят.

Бейнс кимна, търсейки подходящи думи; чувствуваше се обезкуражен от проницателния, многозначителен поглед, от внезапната поява на Филип.

— Тук ли живее това момченце?

— Да — отговори Бейнс.

Филип долови, че Бейнс се опитва да му внуши нещо, но отказа да го разбере. Обичаше го, но той го бе замесил в тайни, в ужаси, които не проумяваше. Възторжената сутрешна мисъл „Това е животът“ — се бе превърнала под влиянието на Бейнс в неприятен спомен. „Това е животът“ — кичур коса с мирис на мухъл, бръснал го през устата, задъханият, жесток, мъчителен въпрос „Къде са те?“, купчината черен плат на пода в преддверието. Ето какво става, когато обичаш: замесват те; и с безпощадна себичност Филип се освободи от живота, от любовта, от Бейнс.

Между тях имаше тайни, но той ги пожертвува, така както отстъпващата армия реже телеграфни жици, руши мостове. С изоставеното отечество човек губи много скъпи неща — разходка в парка, сладолед в „Корнър Хаус“, наденички за вечеря — безпокои го повече отстъплението, отколкото временните загуби. Има старци, които умоляват да ги вземеш в колата, но човек не може да рискува ариергарда заради тях; това е едно продължително отстъпление от живота, от любовта, от човешките отношения.

— Докторът е тук — обади се след малко Бейнс. Той кимна към стаята, навлажни устни, прикова очи във Филип, умолявайки го като куче за нещо, което детето не разбираше. — Нямаше как да й помогна — добави той. — Подхлъзна се на стълбите към сутерена. Аз бях тук, вътре. Чух само как падна.

Говореше, без да поглежда към полицая, който изпълни с тънкия си като паяжина почерк цяла страница от бележника си.

— Момчето видя ли нещо?

— Едва ли. Беше в леглото си. Не е ли по-добре да се качим горе? Гледката е ужасна. О! — възкликна Бейнс, губейки самообладание. — Това е ужасно за детето!

— Значи тя е вътре? — попита полицаят.

— Не съм я докоснал — отвърна Бейнс.

— Тогава е най-добре за него…

— Иди горе, но мини през главния вход — нареди му Бейнс и отново го погледна умолително като куче: „Още една тайна, запази и тази тайна, направи го заради стария Бейнс, повече няма да те моля за нищо“.

— Хайде — подкани го полицаят. — Ще те заведа да си легнеш. Ти си джентълмен: трябва да влезеш през главния вход, като господар. Всъщност, бихте ли го отвели, вие, мистър Бейнс, докато поговоря с доктора?

— Да — отвърна Бейнс. — Отивам.

Той прекоси стаята, приближи се до Филип, на лицето му бе написано старото, глуповато, умолително изражение: „Аз съм Бейнс, старият войник от Бреговата охрана. Какво ще кажеш за една пържола, приготвена с палмово масло, а? Мъжки живот: четирийсет негри; никога не използувах оръжие. Казвам ти, не можех да не ги обичам: всъщност това не е любов каквато я разбираме ние, а нещо съвсем друго“. Посланията се носеха едно след друго по жиците на последните телеграфни стълбове между тях; Бейнс умоляваше, настояваше, напомняше: „Какво ще кажеш за една късна закуска; чаша лимонада няма да ти навреди; наденички; един дълъг, дълъг ден“. Но жиците бяха отрязани, посланията просто заглъхваха в безбрежната пустош на подредената, чиста стая, в която никой мъж не би могъл да скрие тайните си.

— Хайде, Фил, време е за сън. Да се качим по стълбите… — Чук, чук, чук, по телеграфа: „Можеш да спасиш кожата си, човек никога не знае, някой все ще свърже нужната жица“. — А после ще минем през главния вход…

— Не! — извика Филип. — Не! Няма да дойда! Не можеш ме накара! Няма! Не искам да я видя!

Полицаят бързо се обърна към него:

— Какво значи това? Защо не искаш да вървиш?

— Тя е в преддверието — отвърна Филип. — Знам, че е там. И е мъртва. Не искам да я видя!

— Значи сте я преместили? — попита полицаят Бейнс. — Чак тук, в сутерена? Излъгали сте ме, а? Това означава, че сте изчистили… Сам ли бяхте?

— Еми! — извика Филип. — Еми!

Нямаше да пази никакви тайни повече. Щеше да приключи веднъж завинаги с всичко, с Бейнс и мисис Бейнс и със света на възрастните, които не разбираше; този свят не го засягаше, и никога, никога вече, реши той, няма да споделя техните тайни и приятелство.

— Всичко е заради Еми — изрече той с разтреперан глас, което напомни на Бейнс, че в края на краищата Филип е само дете; нямаше смисъл да очаква помощ от него; той бе дете, което не разбира какво означава всичко това, което не може да дешифрира тази стенограма на ужаса — бе капнало от умора след един дълъг ден. Явно умираше за сън, заспиваше право; облегнато на кухненския бюфет, то се връщаше към уютния свят на детството.

Не беше виновно. Когато се събуди на другата сутрин, не си спомняше почти нищо.

— Хайде, говори! — обърна се полицаят към Бейнс с професионална жестокост. — Коя е тя?

Точно така шестдесет години по-късно старият джентълмен стресна секретаря си, който единствен бдеше край леглото му, с въпроса: „Коя е тя? Коя е тя?“, като потъваше все по-дълбоко в царството на смъртта, навярно подминавайки по пътя си образа на Бейнс — сломения Бейнс, отчаяно отпуснал глава, Бейнс, който „изплюва камъчето“.