Греъм Грийн
Падналият идол (1)

1.

Когато входната врата се захлопна зад тях и икономът Бейнс се обърна към просторното, мрачно преддверие, Филип усети, че животът сега започва за него. Стоеше пред детската стая и се ослушваше, докато моторът на таксито постепенно заглъхна по улицата. Родителите му отиваха на четиринадесетдневна почивка: той бе „между две бавачки“, едната — уволнена, другата — още непристигнала; беше сам в голямата къща в Белгрейвия^[1] с Бейнс и мисис Бейнс.

Можеше да се разхожда навсякъде, дори отвъд тапицираната със зелено сукно врата към килера или да се спусне по стълбите до стаичката в сутерена. Чувствуваше се като чужденец в своя дом, защото му бе разрешено да влиза във всички стаи, които бяха пусти.

За обитателите им можеше само да прави догадки: поставката с лули до слонските бивни, резбованата кутия за тютюн в пушалнята; в спалнята — розовите драперии, нежните парфюми и полупразните кутийки с кремове, които мисис Бейнс още не бе изхвърлила; превъзходно полираното, но никога неотваряно пиано в гостната, порцелановият часовник, смешните малки масички и сребърните украшения: но мисис Бейнс шеташе вече тук, спускаше завесите и покриваше мебелите с калъфи, за да не се прашат.

— Хайде да ви няма, мастър Филип! — каза му тя и го погледна с омраза и раздразнение, докато сновеше из стаята и поставяше всяко нещо на мястото му, изпълнявайки задълженията си педантично, добросъвестно, но без любов.

Филип Лейн слезе долу и бутна тапицираната със сукно врата; надникна в килера, но Бейнс не беше там; после за пръв път се озова на стълбите към сутерена. Отново усети, че това е истинският живот. От странното, ново преживяване всичките седем години, прекарани с бавачки, затрептяха в паметта му. Препълненият му с впечатления мозък приличаше на град, който долавя далечен земен трус. Беше обхванат от предчувствия, но по-щастлив от всякога. Всичко добиваше по-голяма важност от преди.

Бейнс четеше вестник по риза.

— Влизай и се разполагай, Фил — рече той. — Почакай да видиш какъв добър домакин съм — и като отиде до лъскавия бял бюфет, извади бутилката лимонада с джинджифил и половинка шотландски кекс. — Единайсет и половина е, време е да отворим заведението, моето момче — и той наряза кекса и наля лимонада в чашите.

Филип не помнеше Бейнс да е бил някога по-сърдечен, по-непринуден, повече господар в собствения си дом.

— Да повикам ли мисис Бейнс? — попита той и се зарадва, когато Бейнс каза не. Била заета. Харесвало й да бъде заета, така че защо да й развалят удоволствието?

— Една чашка в единайсет и половина — рече Бейнс, като си наля лимонада — отваря апетита за пържолата и е съвсем безвредна.

— Пържола ли? — изненада се Филип.

— Старите войници от бреговата охрана наричат всичко, което се яде, „пържола“ — обясни Бейнс.

— Ама днес няма да ядем „пържола“, нали?

— Хм, може и да ядем, например пържола, приготвена с палмово масло, а после — папая.

Филип погледна през прозореца на сутерена към сухото, настлано с камъни дворче, кофата за смет и краката на минувачите, мяркащи се зад желязната ограда.

— Горещо ли беше там?

— Ах, ти не си и сънувал такава горещина. Не приятна топлина, знаеш, като в парка през лятото. Влажна, разлагаща горещина. — Отряза си парче кекс. — Вони на гнило — заключи той, и завъртя очи оглеждайки сутеренната стаичка, от единия блеснал от чистота шкаф до другия, сякаш искаше да подчертае голотата й, в която нямаше място за тайните на един мъж. С вид на човек, който съжалява за нещо загубено, той отпи голяма глътка от лимонадата.

— А защо татко е живял там?

— Служба — отговори Бейнс, — също като моята сега. И аз съм бил там. Мъжка служба. Може би няма да ми повярваш, ама имах четирийсет подчинени негри; правеха всичко каквото им кажех.

— Защо напусна?

— Ожених се за мисис Бейнс.

Филип взе парче кекс и тръгна из стаята, дъвчейки. Почувствува се много голям, независим и критично настроен: съзнаваше, че Бейнс разговаря с него като мъж с мъж. Той никога не го наричаше „мастър Филип“, като мисис Бейнс, която угодничеше, когато не го командуваше.

Бейнс бе видял света отвъд решетките на оградата, зад уморените нозе на машинописките, които крачеха по Пимлико^[2] до гара Виктория и обратно. Сега седеше в кухнята пред чашата си с безропотното достойнство на примирен изгнаник. Не се оплакваше: сам бе избрал съдбата си; и ако съдбата му бе мисис Бейнс, сам си бе виновен за това.

Но днес, тъй като нямаше какво да прави в почти празната къща, а мисис Бейнс бе горе, той си позволи да бъде леко хаплив.

— Ако ми се удаде възможност, още утре бих се върнал!

— А негър убивал ли си?

— Никога не съм обичал да стрелям — отвърна Бейнс. — Разбира се, носех оръжие. Но нямаше нужда да се отнасяш лошо с тях. Само оглупяваха още повече от това. — Ех — въздъхна Бейнс и наведе смутено олисялата си, прошарена глава над чашата с лимонада, — обичах някои от онези проклети негри. Не можех да не ги обичам. Още ги виждам как се смеят, хванати за ръце; приятно им бе да се докосват един друг; приятно им бе да чувствуват, че приятелят им е до тях. Това ние не можем да разберем; представи си, двама големи мъже да ходят по цял ден хванати за ръце; но то не беше любов, не беше нещо, което можем да разберем.

— Ядете преди обяд, а? — възкликна мисис Бейнс. — Какво би казала майка ви, мастър Филип?

Тя слезе по стръмните стълби, а ръцете й бяха пълни с кутийки крем и бурканчета с мехлеми, тубички с разни мазила и паста за зъби.

— Не бива да го глезиш, Бейнс — рече и седна в един фотьойл, вторачила презрително малките си очи в червилото „Коти“, крема „Пондс“, ружа „Лайхнър“, пудрата „Сайклакс“ и крема за разширени пори „Елизабет Ардън“.

Изхвърли ги едно по едно в кошчето за боклук. Запази само нощния крем.

— Разказваш на момчето какво ли не! — обърна се тя към Бейнс. — Идете в детската, мастър Филип, докато приготвя обяда.

Филип изкачи стълбите до тапицираната със сукно врата. Чу гласа на мисис Бейнс, сякаш сънуваше кошмар — свещта се е стопила в чинийката, а пердетата потрепват; беше глас остър, писклив и изпълнен със злоба, по-силен от обичайното, невъздържан.

— До гуша ми дойде от теб, Бейнс. Така да глезиш момчето! Време е да се заловиш с някаква работа из къщата — но той не можа да чуе какво каза Бейнс в отговор. Бутна тапицираната със сукно врата и като малко подземно животинче се появи със сивите си къси панталонки от каша на окъпания в слънчева светлина паркет на преддверието, където огледалата блестяха, почистени от праха, старателно излъскани от мисис Бейнс.

Долу счупиха нещо, но Филип продължи унило по стълбите към детската стая. Съжаляваше Бейнс; ех, колко щастливо биха си поживели двамата в празната къща, ако мисис Бейнс изчезнеше нанякъде! Не му се играеше със „строителя“; не му се щеше да извади влакчето и войниците; седна на масата и подпря брадичка с ръце — това е животът — внезапно се почувствува отговорен за Бейнс, сякаш бе господарят на дома, а Бейнс — стареещ слуга, за когото си заслужава да се погрижи. Не би могъл да направи много за него; реши поне да бъде добър.

Любезността на мисис Бейнс по време на обеда не го изненада; бе свикнал с промените в настроението й. Сега пък: „Желаете ли още месце, мастър Филип?“, или „Мастър Филип, вземете си още малко от този хубав пудинг“. Беше любимият му „кралски пудинг“, гарниран с цели целувки, но не пожела да си вземе повече, за да не би тя да си помисли, че е победила. Бе от жените, които си въобразяват, че всяка несправедливост може да се компенсира с нещо хубаво за ядене.

Беше кисела по характер, но обичаше да прави сладкиши; никога не можеха да се оплачат от липсата на достатъчно сладко или стафиди у дома; тя се нахрани добре, а после поръси още пудра захар върху целувките и ягодовото сладко. В процеждащия се от прозореца сумрак прашинки от захарта, която пресяваше, се разхвърчаха в облаче над пепелявата й коса, а в това време Бейнс мълчеше, свел глава над чинията си.

Филип отново се почувствува отговорен. Бейнс бе очаквал с нетърпение този ден, а сега бе разочарован: всичко се проваляше. Чувството на разочарование беше единственото, което Филип можеше да сподели с Бейнс. Тъй като не знаеше нищо за любовта, ревността или страстта, той разбираше по-добре от всеки друг тази горест по нещо несбъднато, по нещо обещано, но неизпълнено, по нещо вълнуващо, превърнало се в скука.

— Бейнс, ще идем ли следобед на разходка? — попита той.

— Не! — отвърна мисис Бейнс. — Няма да стане! Сребърните прибори го чакат.

— Имам цели две седмици на разположение — възрази Бейнс.

— Първо работата, после удоволствието — сряза го мисис Бейнс и си взе още няколко целувки.

Внезапно Бейнс пусна вилицата си и блъсна чинията.

— По дяволите! — извика той.

— Ама че нрав — отбеляза меко мисис Бейнс. — Да не си посмял да счупиш още нещо Бейнс, и няма да ти позволя да ругаеш пред момчето! Мастър Филип, ако сте свършили, можете да станете от масата. — Тя обра останалите целувки от пудинга.

— Искам да ида на разходка! — настоя Филип.

— Ще отидете да си починете!

— Искам да ида на разходка!

— Мастър Филип — подхвана мисис Бейнс и стана от масата, като остави недоядени целувките в чинията си; тръгна към него, слаба, застрашителна, пепелява. — Мастър Филип, правете каквото ви казвам!

Хвана го над лакътя и стисна леко; гледаше го с мрачен и зловещ блясък в очите, а горе над главата й нозете на машинописките пристъпваха тежко по обратния път към канцелариите около гара Виктория след обедната почивка.

— Защо да не ида на разходка?

Но той отстъпи: бе се изплашил и се срамуваше от това. Такъв бе животът — странна, витаеща из сутерена страст, която не можеше да разбере. Забеляза купчинката стъкла, сметени в ъгъла до кошчето за боклук. Погледна към Бейнс за помощ, но срещна в очите му само омраза: тъжната, отчаяна омраза на затворен зад решетките човек.

— Защо не? — повтори той.

— Мастър Филип, правете каквото ви казвам! — Мисис Бейнс бе категорична. — Не бива да си въобразявате, че само защото баща ви е заминал, няма кой да…

— Няма да посмеете! — извика Филип, но бе стреснат от слабия глас на Бейнс:

— Ще посмее и още как!

— Мразя те! — изкрещя Филип на мисис Бейнс. Отскубна се от ръката й и изтича до вратата, но тя стигна там преди него; беше стара, но пъргава.

— Мастър Филип — изсъска мисис Бейнс, — веднага да ми се извините! — Стоеше пред вратата, трепереща от възбуда. — Какво би направил баща ви, ако ви чуеше отнякъде?

Протегна ръка да го хване — бяла ръка с изсушена кожа от постоянното пране със сапун, с дълбоко изрязани нокти, — но той отстъпи назад, скри се зад масата и внезапно, за негова изненада, тя се усмихна; отново стана толкова раболепна, колкото бе нападателна преди миг.

— Хайде, да ви няма, мастър Филип! — рече тя напевно. — Имам да свърша куп работа, докато се върнат майка ви и баща ви!

Отмести се от вратата и когато Филип мина покрай нея, тя го шляпна закачливо.

— Прекалено съм заета днес, та да седна да се занимавам с вас! Не съм покрила и половината от фотьойлите — заяви тя, и в този миг дори горният етаж на къщата му се стори непоносим, представяйки си как мисис Бейнс се движи там и покрива мебелите с калъфи.

Ето защо не се качи горе да си вземе шапката, а направо прекоси преддверието, в което всичко бе излъскано до блясък и излезе навън, на улицата, и отново, докато се оглеждаше наляво и надясно, изпита чувството, че това е самият живот.