Греъм Грийн
Третият (9)

9.

Почти се беше стъмнило, когато Мартинс тръгна покрай канала: на другия бряг бяха полуразрушените сгради на Дианабад, а в далечината, над разрушените къщи, висеше неподвижно големият кръг на Виенското колело. Там, отвъд сивкавата вода, се намираше втори бецирк под руското командуване. Огромната ранена стрела на Черквата „Свети Стефан“ се извисяваше в небето на Иннерщат. Идвайки откъм Кертнерщрасе, Мартинс мина покрай осветените врати на военния полицейски участък. Четирима от международния патрул тъкмо се качваха в джипа: руският военен полицай седна до шофьора (този ден русите бяха поели командуването за идващите четири седмици), а англичанинът, французинът и американецът се качиха отзад. Третото уиски без сода още витаеше в мозъка на Мартинс и той си спомни момичето от Амстердам, момичето от Париж; самотата се изправи до него и тръгнаха заедно по многолюдния тротоар. Той отмина ъгъла на улицата, на която се намираше „Захер“, и продължи. Роло беше взел инициативата и се отправяше към единственото момиче, което познаваше във Виена.

Попитах го откъде е знаел къде живее тя.

О, каза ми той, докато си лежал в леглото и разглеждал картата на Виена, потърсил адреса, който тя му била дала още предната вечер. Обичал да знае всичко и умеел да разчита карти. Лесно можел да запомня посоки и имена на улици, защото винаги ходел пеш на такива места.

— На какви места?

— Искам да кажа, когато посещавам момиче… или когото и да е.

Той, разбира се, не знаеше дали ще я намери вкъщи, нито пък му бе известно, че тази вечер дават нейната пиеса в Йозефщаттеатър; а може и това да бе запомнил от афишите. Както и да е, тя беше у дома си; тъжно е да седиш сам в незатоплена стая, с легло, маскирано като диван, и с отпечатаната на пишеща машина роля, отворена на първа страница върху съвсем неподходящата, прекалено луксозна и паянтова масичка.

Нейните мисли бяха съвсем далече от „дома“. Той каза неловко (никой не може да твърди, дори и самият Роло, дали тази неловкост не е част от умението му да се държи с момичетата):

— Помислих да се отбия. Само минавах…

— Минавахте ли? Къде отивахте?

От Иннерщат до границата на английската зона беше половин час път, но той винаги имаше готов отговор:

— Пих много уиски с Кулър. Трябваше да походя и се озовах тук.

— Не мога да ви предложа нищо за пиене. Освен чай. Останал е още малко в онзи пакет.

— Не, благодаря. Вие работите? — каза той, като погледна ръкописа.

— Още съм на първия ред.

Той го взе и прочете:

— „Влиза Луиза, Луиза: Чух да плаче дете…“ Мога ли да остана? — попита той меко, което подобаваше повече на Мартинс, отколкото на Роло.

— Бих искала да останете.

Той се тръшна на дивана и много по-късно ми разказа (защото влюбените говорят и за най-малките подробности, стига да намерят слушател), че тогава я погледнал за втори път.

Тя се чувствуваше неловко като него. Беше със стари фланелени панталони, доста закърпени на седалището: стоеше с леко разкрачени крака, като че ли искаше да противоречи някому и бе решила твърдо да отстоява своето — дребна, набита фигура, без следа от каквато и да е грация, която вероятно бе сгъната и прибрана само за професионална употреба.

— Лош ден ли имахте? — попита той.

— По това време денят винаги е лош.

И поясни:

— Той имаше навик да се отбива често и като чух да звъните, за момент помислих…

Тя седна на, един твърд стол срещу него и продължи:

— Моля, говорете. Вие сте го познавали. Кажете ми нещо.

И той започна да говори. Небето навън притъмня, а Роло Мартинс все говореше. След известно време забеляза, че ръцете им се срещнаха. На мене той ми каза: „Нямах никакво намерение да се влюбвам. Особено в момичето на Хари!“.

— Кога се случи това? — попитах го аз.

— Беше много студено и аз станах да пусна завесите на прозорците. Забелязах, че ръката ми е върху нейната едва когато я отдръпнах. Като станах, погледнах пак лицето й, а тя бе вдигнала очи нагоре към мен. Лицето й не беше красиво — там е бедата. Лице, с което да живееш ден за ден. Обикновено лице. Имах чувството, че се намирам в чужда страна и не разбирам езика. Винаги съм смятал, че човек обича у една жена красотата й. Стоях до завесите и гледах навън, преди да ги спусна. Не можах да видя нищо друго освен собственото си лице, надничаше в стаята, търсеше я. „И какво направи Хари тогава?“ — попита тя. И ми се искаше да каже: „По дяволите Хари. Той е мъртъв. Ние и двамата го обичахме, но той е мъртъв. Мъртвите трябва да бъдат забравени“. Вместо това, разбира се, казах само: „А вие какво очаквахте? Той просто започна да си подсвирква онази стара мелодия“ — и я изсвирих с уста колкото се може по-добре. Чух как дъхът й замря, погледнах към нея и преди да имам време да размисля дали това е верният път, подходящата карта, правилният ход — вече бях изрекъл: „Той е мъртъв. Не можете да го помните вечно“.

— Знам — каза тя. — Но може би нещо ще се случи преди да го забравя.

— Какво искате да кажете, какво ще се случи?

— Може би ще има и друг изход, ще умра или нещо друго.

— С времето ще го забравите. Ще се влюбите отново.

— Знам, но не искам. Не виждате ли, че не искам?

Роло Мартинс се отдалечи от прозореца и отново седна на дивана. Преди половин минута той бе приятел на Хари: сега бе вече мъж, влюбен в Ана Шмид, която е била влюбена в един човек, наречен Хари Лайм, когото те двамата някога бяха познавали. Тази вечер той не говори повече за миналото. Вместо това започна да й разказва за хората, с които се е срещнал.

— За Винклер — каза й той — всичко мога да повярвам, но Кулър, Кулър ми харесва. Той е единственият от приятелите на Хари, който не се отрече от него. Бедата е там, че ако Кулър е прав, то Кох греши. А аз наистина помислих, че има нещо вярно.

— Кой е Кох?

Той обясни как се е върнал в апартамента на Хари и описа разговора с Кох, историята за третия човек.

— Ако това е вярно — каза тя, — то е много важно.

— Но нищо не доказва. В края на краищата Кох се е измъкнал от следствието. Може и непознатият да е направил така.

— Не е там въпросът — каза тя. — Важното е, че и двамата лъжат. Курц и Кулър.

— Може би са излъгали, за да не изпадне третият в неудобно положение… ако има и приятел.

— Още един приятел на местопроизшествието! Къде е тогава честността на нашия Кулър?

— Какво можем да направим? Той мълчеше като риба и после ме изхвърли от квартирата си.

— Мене той няма да изхвърли — каза тя — или поне Илзе няма да ме изхвърли.

Те тръгнаха заедно по дългия път към квартирата. Снегът залепваше по обувките им и ги принуждаваше да вървят бавно, като осъдени, които мъкнат вериги.

— Далече ли е? — попита Ана Шмид.

— Оттук не е много далече. Виждате ли онези хора на пътя? Там някъде.

На фона на белия сняг групата хора на пътя напомняше мастилено петно, което се разлива, мени формата си. Като наближиха още малко, Мартинс каза:

— Мисля, че това е неговият блок. Какво ли става, политическа демонстрация?

Ана Шмид спря и попита:

— На кого още сте разказвали за Кох?

— Само на вас и на Кулър. Защо?

— Страхувам се. Спомних си… — тя беше втренчила поглед в тълпата и той така и не узна какъв спомен от нейното объркано минало се бе събудил, за да я предупреди. — Да си вървим — помоли го тя.

— Луда ли сте? Ние се добрахме до нещо, до нещо значително…

— Аз ще ви чакам.

— Но нали ще говорите с него?

— Разберете първо какво правят там всички тези хора… Мразя тълпите — каза тя и това беше странна забележка, казана от човек, който работи на сцената.

Той продължи бавно сам, снегът лепнеше по подметките му. Не беше политически митинг, защото никой не държеше реч. Стори му се, че много глави се обръщат, за да го видят как се приближава. Като че ли го очакваха. Когато стигна до първите хора от групата, беше вече сигурен, че това е същата къща. Един мъж го погледна косо и попита:

— И вие ли сте от тях?

— От кои тях?

— От полицията.

— Не. Какво правят?

— Цял ден влизат и излизат.

— Какво чакат всички тук?

— Един човек са убили.

— Кого?

— Хер Кох.

На Мартинс смътно му мина през ум, че и друг освен него е открил, че хер Кох не е свидетелствувал в съда, при все че това не беше работа на полицията.

— Какво е направил?

— Никой не знае още. Не са сигурни — може да е самоубийство, може да е убийство.

— На хер Кох ли?

— Разбира се.

Едно детенце приближи до неговия събеседник и го дръпна за ръката:

— Папа, папа.

То носеше вълнена шапчица като на джудже, а лицето му беше сбръчкано и посиняло от студа.

— Да, чедо, какво?

— Чух ги като говореха през решетката, папа.

— Хитрушко. Какво чу, Ханзел, кажи ми?

— Фрау Кох плачеше, татко.

— Това ли е всичко, Ханзел?

— Не. Чух големия мъж да говори, татко.

— Малък хитрец си ти, Ханзел. Кажи на татко какво каза той?

— Той каза: „Фрау Кох, можете ли да ми опишете как изглежда чужденецът“.

— Ха, ха, видите ли, смятат, че е убийство. И кой може да твърди, че грешат? Защо хер Кох ще си прерязва гърлото в собственото си мазе.

— Татко, татко…

— Кажи, Ханзел.

— Като надникнах през процепа, видях кръв върху въглищата.

— Ама дете, а… Как позна, че е кръв? Снегът прониква навсякъде. — Човекът се обърна към Мартинс и каза: — Детето има такава фантазия! Може би като порасне, ще стане писател.

Измръзналото личице се беше обърнало към Мартинс:

— Папа — каза детето.

— Да, Ханзел?

— И той е чужденец.

Мъжът шумно се засмя и цяла дузина глави се обърнаха към тях.

— Слушайте го, слушайте го — каза бащата гордо. — Той смята, че вие сте го убили, щом сте чужденец. Като че ли сега тук няма повече чужденци, отколкото виенчани!

— Папа, папа.

— Да, Ханзел?

— Излизат.

Няколко полицаи бяха заобиколили покритата носилка, която свалиха под стълбите внимателно, за да не се подхлъзне някой по утъпкания сняг. Мъжът поясни:

— Тук не може да дойде линейка поради разрушенията. Ще трябва да го носят до ъгъла.

Фрау Кох вървеше отзад: беше пребрадила главата си с шал, носеше старо палто от груб плат. Когато тя затъна в пряспата на края на тротоара, нейната пълна фигура заприлича на снежен човек. Някой й подаде ръка и тя огледа с блуждаещ, отчаян поглед тълпата непознати. Между тях сигурно имаше приятели. Но фрау Кох, местейки поглед от едно лице на друго, не ги разпозна. Когато тя минаваше, Мартинс се наведе и опипа несръчно връзките на обущата си, но хвърляйки поглед нагоре, той срещна студените втренчени очи на джуджето Ханзел.

Като се връщаше по улицата към Ана, той се обърна веднъж. Детето дърпаше ръката на баща си и той забеляза как устните му оформяха гласните като рефрен на тъжна балада „Татко, о, татко“.

— Кох е бил убит — каза той на Ана. — Да се махаме оттук.

И тръгна толкова бързо, колкото снегът му позволяваше, като завиваше от време на време на пресечките. Подозрението и бдителността на детето сякаш се разпростряха като облак над града — не можеха да вървят толкова бързо, че да се измъкнат от сянката му. Той не обърна внимание, когато Ана рече:

— Значи все пак Кох е казал истината. Имало е трети човек. — Не й обърна внимание и по-късно, когато тя добави: — Сигурно е убийство. А човекът не убива, за да прикрие нещо дребно.

Трамваите искряха като сталактити в края на улицата; те се бяха върнали обратно на Ринга.

— По-добре е да си идете вкъщи сама, докато поутихнат нещата.

— Вас никой не може да подозира.

— Разпитват за чужденеца, който вчера е търсил Кох. Може да си имам и малко неприятности.

— Защо не отидете в полицията?

— Те са толкова глупави. Не им вярвам. Вижте само какво прикачиха на Хари. Освен това се опитах да ударя онзи Калагън. Ще го имат предвид. Най-малкото ще ме изгонят от Виена. Но ако мирувам… има само един човек, който може да ме издаде. Кулър.

— И той няма да го направи.

— Ако е виновен — няма. Но не вярвам, не мога да повярвам, че е виновен.

Преди да се разделят, тя каза:

— Внимавайте. Кох знаеше толкова малко и го убиха. А вие знаете колкото Кох.

Предупреждението звучеше в ушите му из целия път до „Захер“: след девет часа беше пусто и той обръщаше глава при всяка крачка, отекваща по улицата зад него, сякаш този трети човек, когото другите бяха прикривали така безсрамно, го преследваше като палач. Руският войник на пост пред „Гранд Хотел“ сякаш бе замръзнал от студа; но той беше жив човек, имаше честно селско лице и монголски очи. Третият човек нямаше лице: само теме, видяно от прозореца. В „Захер“ господин Шмид му каза:

— Полковник Калоуей идва и пита за вас, сър. Сигурно ще го намерите в бара.

— След минута ще се върна — каза Мартинс и направо излезе от хотела: трябваше му време да размисли. Но щом пристъпи навън, някакъв човек се приближи, докосна шапката си и каза твърдо:

— Моля, сър.

Той отвори вратата на един камион, боядисан в цвят каки, с британско знаме, нарисувано отстрани, и решително покани Мартинс вътре. И Мартинс се предаде, без да протестира; сигурен беше, че рано или късно разпит ще има; само пред Ана Шмид демонстрираше оптимизъм.

Шофьорът караше много бързо по замръзналия път и Мартинс протестира. Вместо отговор той чу негодуващо мърморене и смотолевено изречение, което съдържаше думата „заповед“.

— Заповед да ме убиете ли? — попита Мартинс, но не получи отговор. Мярнаха му се Титаните на Хофбург, които крепяха на главите си големи снежни топки: след това камионът потъна в лошо осветени улици и той загуби всякакво чувство за ориентация.

— Далече ли е?

Но шофьорът не му обърна никакво внимание. „Всеки случай — помисли Мартинс — не съм арестуван: не пратиха полицай; поканен съм — не е ли това думата, която употребиха? — да посетя участъка и да им дам показания.“

Колата спря и шофьорът го поведе по стълбите към втория етаж: той позвъни на голяма двойна врата и Мартинс чу зад нея шум от много гласове. Обърна се рязко към шофьора и попита:

— Къде, по дяволите?… — но шофьорът вече бе преполовил стълбите надолу, а вратата се бе отворила. Очите му свикнаха с тъмнината, примигнаха срещу нахлулата отвътре светлина: при все че трудно можеше да види нещо освен приближаването на Крабин.

— Господин Декстър, толкова се безпокояхме. Но по-добре късно, отколкото никога. Позволете ми да ви представя мис Уилбреъм и графиня фон Майерсдорф.

Бюфет, отрупан с чаши за кафе, кафеник изпускаше пара; женско лице, лъснало от напрежение; двама младежи и красивите интелигентни лица на шестима други: и в дъното, натъпкани като образи от семеен албум старомодните, грознички, искрени и весели лица на упоритите читатели. Мартинс се обърна назад, но вратата се бе затворила.

Той каза отчаяно на господин Крабин.

— Съжалявам, но…

— Не мислете повече за това — отвърна господин Крабин. — Чашка кафе и нека дискусията да започне. Имаме много добро посещение тази вечер. Те ще ви върнат куража, господин Декстър.

Едра жена в черна коприна се наведе над него и каза:

— Пет пари не давам, ако графинята ме чуе, господин Декстър, но не ви харесвам книгите, не ги одобрявам. Мисля, че един роман трябва да съдържа интересна случка.

— И аз — каза Мартинс отчаяно.

— Знам, че съм прекалено пряма, но съм сигурна, че господин Декстър цени честната критика.

Една възрастна дама — той допусна, че е графинята заяви:

— Не чета много английски книги, господин Декстър, но ми казаха, че вашите…

— Бихте ли пийнали нещо? — каза Крабин и го поведе към една от вътрешните стаи, където видя група възрастни хора — бяха насядали в полукръг на столовете си и на лицата им бе изписано мрачно търпение.

Мартинс не беше в състояние да ми разкаже много за тази среща: съзнанието му беше още помътено от спомена за смъртта: всеки момент очакваше да види Ханзел и да чуе настойчивото, жално гласче: „Татко, татко“. Очевидно Крабин е открил събранието и познавайки го, сигурен съм, че е дал бляскава, прекрасна и безпристрастна картина на съвременния английски роман. Чувал съм го да произнася това слово толкова често, разнообразено само от ударението, което слага върху работата на съответния английски писател. Сигурно се е докоснал леко до различни проблеми на романната техника — гледната точка, времето на действието — и после сигурно е заявил, че следват въпроси и разисквания.

Мартинс пропусна първия въпрос, но за щастие Крабин запълни празнината и отговори задоволително. Жена с кафява шапка и кожена яка каза развълнувано:

— Мога ли да запитам господин Декстър дали пише нещо ново?

— Да, о, да!

— Мога ли да зная заглавието?

— „Третият“ — отговори Мартинс и веднага спечели доверие, тъй като бързо преодоля препятствието.

— Може ли да ни кажете, господин Декстър, кой автор ви е повлиял най-силно?

Без много да мисли, Мартинс каза: „Грей“. Той имаше предвид естествено автора на „Ездачите от Пърпъл Сейдж“ и се зарадва, като видя, че отговорът задоволи всички освен един възрастен австриец, който попита:

— Грей. Кой Грей? Не го знам.

Мартинс почувствува, че е спасен, и каза:

— Зейн Грей. Не познавам друг — и се учуди на тихия сервилен смях на английската група.

Крабин се намеси бързо в полза на австриеца:

— Това е малка шега на господин Декстър. Той има предвид поета Грей — спокоен, кротък, изтънчен гений — човек може да разбере такова душевно сродство.

— Той Зейн Грей ли се нарича?

— Това беше шега на господин Декстър. Зейн Грей пише уестърни — евтини популярни романчета за бандити и каубои.

— Не е ли по-значителен писател?

— Не, не. Далеч е от това — каза господин Крабин. — Строго погледнато, аз не бих го нарекъл дори писател.

Мартинс ми призна, че при тази забележка усетил първия пристъп на негодувание. Никога не се бил считал за писател, но самоувереността на Крабин го раздразнила — дори от начина, по който светлината се отразявала в очилата на Крабин, сякаш всичко изглеждало още по-обидно.

— Той пише само развлекателни романчета — добави Крабин.

— И защо не? — попита Мартинс свирепо.

— Аз исках само да кажа…

— Ами Шекспир?

Някой по смел се обади:

— Поет.

— Чели ли сте някога Зейн Грей?

— Не, струва ми се, не…

— Тогава не знаете за какво говорите.

Един от младежите се опита да се притече на помощ на Крабин:

— А Джеймс Джойс, къде бихте сложили Джеймс Джойс, господин Декстър?

— Как да го сложа? Не искам да слагам никого никъде — каза Мартинс. Денят му бе преизпълнен със събития: беше пил много с Кулър; беше се влюбил; един човек бе убит — и сега имаше неоправданото усещане, че го нападат. Зейн Грей е един от неговите кумири: проклет да е, ако търпи каквито и да било глупости!

— Искам да кажа — бихте ли го наредили между истински големите писатели?

— Ако искате да знаете, никога не съм чувал за него. Какво е написал той?

Мартинс не си даваше сметка, че прави огромно впечатление. Само много голям писател можеше да си позволи такова арогантно и оригинално поведение: няколко души си записаха на гърба на пликове името на Зейн Грей, а графинята прегракнало пошепна на ухото на Крабин:

— Как се пише Зейн?

— Право да ви кажа, не съм сигурен.

Редица имена бяха спонтанно подхвърлени като шепа камъчета малки, заострени камъчета като Стайн, обли като Улф. Един млад австриец с черна къдрица на интелектуалец на челото спомена „Дафне де Мюрие“, а господин Крабин трепна и погледна изкосо към Мартинс. Рече полугласно:

— Бъдете любезен с тях.

Жена с благородно мило лице, облечена в домашно плетена жилетка, каза замечтано:

— Не сте ли съгласен, господин Декстър, че никой, никой не е писал за чувствата така поетично, както Вирджиния Улф — в проза, искам да кажа.

Крабин му прошепна:

— Можете да кажете нещо за потока на съзнанието.

— Потока на какво?

Нотка на отчаяние се прокрадна в гласа на Крабин:

— Моля ви, господин Декстър, тези хора са искрени ваши почитатели. Те искат да чуят за вашите възгледи. Да знаете само как обсаждаха дружеството ни.

Един възрастен австриец попита:

— Има ли днес в Англия писатели от ранга на покойния Джон Голсуърти?

Избухна шумна глъчка, имената на Дафне де Мюрие, Пристли и някой си Леймън се подхвърляха едно през друго. Мартинс седна мрачно и сякаш видя отново снега, носилката, отчаяното лице на фрау Кох. „Ако не бях се върнал — помисли той, — ако не бях задавал въпроси, нямаше ли този дребничък човечец да е още жив?“ С какво помогна той на Хари, като осигури още една жертва — жертва, необходима, за да успокои страховете на някого? На хер Кунц, на Кулър (за него не можеше да повярва), на доктор Винклер? На нито един от тях не прилягаше низкото, отвратително престъпление в мазето; струваше му се, че чува онова дете: „Видях кръв върху въглищата“ — и ето че се обърна към него едно лице без черти, сиво пластмасово лице, третият човек!

Мартинс не можеше да каже как е участвувал по-нататък в дискусията: може би Крабин бе поел кръста; може би му е помогнал някой от аудиторията, като е повел оживен разговор за филмовата версия на популярен американски роман. После един от младежите го отведе до масата, отрупана с книги, и го помоли за автографи: „Разрешихме на всеки член само по една книга“.

— Какво трябва да направя?

— Само един подпис. Те не очакват повече. Това е моят екземпляр от „Корабът“. Ще ви бъда много благодарен, ако напишете нещичко…

Мартинс извади писалката си и написа: От Б. Декстър, автор на „Самотният ездач от Санта Фе“, а младежът прочете написаното и попи мастилото с израз на недоумение. Когато Мартинс седна и започна да слага автографа си на първите страници от произведенията на Бенджамин Декстър, можа да види в едно огледало как младежът показва посвещението му на Крабин. Крабин се засмя безпомощно и се почеса няколко пъти по брадата. „Б. Декстър. Б. Декстър. Б. Декстър“ — пишеше бързо Мартинс — в края на краищата това не бе лъжа. Един по един собствениците прибраха книгите си: полуизречени благодарности и комплименти се сипеха. Това ли беше да си писател? Мартинс започна да усеща определено раздразнение към Бенджамин Декстър. Самодоволен, досаден, надут глупак — помисли си той, подписвайки двадесет и седмия екземпляр на „Корабът“. Всеки път, когато посягаше да вземе нова книга, той срещаше загрижения, изпитателен поглед на Крабин. Членовете на Института започнаха да се разотиват с плячката си: стаята се изпразваше. Внезапно Мартинс видя в огледалото военен полицай. Като че ли се препираше нещо с един от младите помощници на Крабин. На Мартинс се стори, че чува собственото си име. Тогава именно той изпадна в паника и заедно с това изгуби и последните останки от здрав разсъдък. Беше останала само една книга, написа последното „Б. Декстър“ и се отправи към вратата. Младежът, Крабин и полицаят стояха заедно до входа.

— А този джентълмен? — попита полицаят.

— Това е господин Бенджамин Декстър — каза младежът.

— Тоалетна. Има ли тук тоалетна? — попита Мартинс.

— Разбрах, че господин Роло Мартинс е дошъл тук с една от вашите коли.

— Грешка, очевидна грешка.

— Втората врата вляво — каза младежът.

Пътьом Мартинс грабна палтото си от гардеробната и се спусна по стълбите. На площадката на първия етаж той чу, че някой се качва, и поглеждайки надолу, видя Пейн, когото аз бях пратил да установи самоличността му. Мартинс отвори първата врата, която му попадна, и я затвори след себе си. Чу как Пейн отмина. Стаята, в която попадна, бе тъмна: странен стон го накара да се обърне, за да види къде се намира.

Ала той не можеше да види нищо и звукът бе замрял. Направи леко движение и още веднъж чу как някой сякаш си пое дъх. Той замръзна на място и звукът замря. Отвън някой викаше: „Господин Декстър, господин Декстър“. Тогава отново се чу същият звук. Като че ли някой нашепваше дълъг монолог в тъмнината. „Има ли някой тука?“ — попита Мартинс и звукът отново замря. Не можеше да понася това повече. Извади запалката си. Нагоре и надолу по стълбите се чуваха стъпки. Той щракна няколко пъти, но не можа да запали. Някой мръдна в тъмнината, издрънча нещо като верига. С гнева на изплашения той попита още веднъж: „Има ли някой тука“, но му отговори само металически звук.

Мартинс потърси отчаяно електрическия ключ, първо с дясната, а после с лявата ръка. Не смееше да отиде по-далече, защото не можеше да определи къде е другият „обитател“ на стаята: въздишката, стонът, металическият звук бяха спрели. Той се уплаши, че е загубил вратата, и яростно затърси бравата. Много по-малко се страхуваше от полицията, отколкото от тъмнината, а и нямаше представа какъв шум вдига.

Пейн го чу от върха на стълбището и се върна. Той запали лампата на площадката и ивицата светлина под вратата помогна на Мартинс да се ориентира. Той отвори вратата и усмихвайки се слабо на Пейн, се обърна, за да хвърли още един поглед в стаята. Гледаха го приличните на мъниста очи на един папагал, вързан с верижка. Пейн почтително каза:

— Ние ви търсихме, сър. Полковник Калоуей иска да размени няколко думи с вас.

— Заблудих се — каза Мартинс.

— Да, сър. И ние така помислихме.