Греъм Грийн
Третият (7)

7.

Като прелиствам досиетата и бележките си, водени по време на разговорите с различни хора, за мене сега е очевидно, че тогава все още е било напълно възможно Роло Мартинс безопасно да напусне Виена. Той бе показал нездраво любопитство, но то бе блокирано по всички линии. Никой нищо не беше издал. Под неговите опипващи пръсти гладката степен на заблудата все още не бе показала истинска пукнатина. Когато Роло Мартинс напусна дома на доктор Винклер, той не беше в опасност. И можеше да отиде да спи в „Захер“ със спокойна съвест. На този етап той можеше да посети и Кулър без никаква опасност. Никой още не бе сериозно обезпокоен. За негово нещастие — и сигурно за в бъдеще ще има периоди в живота му, когато ще съжалява за това — той предпочете да се върне в квартирата на Хари. Искаше да поговори с дребничкия раздразнен човек, който бе казал, че е видял нещастието — или пък не беше казал точно така? Имаше един миг, когато на тъмната замръзнала улица му идваше да отиде направо при Кулър, за да допълни своята картина със зловещите птици около трупа на Хари, ала Роло, бидейки Роло, реши да хвърли ези-тура и монетата предопредели друг начин на действие и… смъртта на двама души.

Може би дребният човечец, който се казваше Кох, беше пийнал чашка винце повече, може би просто бе имал хубав ден в службата, та този път, когато Роло Мартинс позвъни, бе приятелски настроен и готов да говори. Той току-що бе вечерял и по мустаците му имаше трохички.

— Помня ви, вие сте приятелят на господин Лайм.

Той покани Мартинс много сърдечно и го представи на своята съпруга — цяла канара, която очевидно държеше под строг контрол.

— В доброто старо време щях да ви предложа кафе, но сега…

Мартинс предложи цигари и между тях се установи сърдечна атмосфера.

— Когато звъннахте вчера, бях малко груб — каза хер Кох, — но имах пристъп на мигрена, а жена ми не беше вкъщи, та трябваше аз да отговоря.

— Не ми ли казахте, че сте видели катастрофата?

Хер Кох размени поглед с жена си:

— Следствието приключи, Илзе. Няма опасност. Може да ми вярваш. Джентълменът е приятел. Да, видях катастрофата, но вие сте единственият, който знае това. Казвам видях, но може би ще е по-правилно да кажа чух. Чух скърцането на спирачка, отидох до прозореца точно когато носеха трупа към къщата.

— Не дадохте ли показания?

— По-добре е да не се бърка човек в такива работи. В службата ме считат за необходим. Нямаме достатъчно персонал, а освен това аз фактически не видях…

— Но вчера ми казахте какво се е случило.

— Така беше описано във вестниците.

— Дали го е боляло много?

— Той беше мъртъв. От прозореца погледнах право надолу и видях лицето му. Знам кога човек е мъртъв. Впрочем това, така да се каже, е моят занаят. Аз съм началник на моргата.

— Но другите казват, че не е умрял веднага.

— Може би те не могат да разпознават смъртта като мене.

— Бил е мъртъв, разбира се, когато лекарят е пристигнал. Лекарят сам ми каза това.

— Умря моментално. Може да ми вярвате. Човек като мене разбира от тези работи.

— Струва ми се, хер Кох, че е трябвало да дадете показания.

— Всеки се грижи за себе си, хер Мартинс. Не бях аз единственият очевидец.

— Какво искате да кажете?

— Имаше трима души, които помагаха да се внесе трупът на вашия приятел в къщата.

— Знам — двама души и шофьорът…

— Шофьорът остана на мястото си. Той бе много развълнуван, бедничкият.

— Трима…

Неговите пръсти внезапно се бяха натъкнали ако не на голяма пукнатина, то на някаква грапавинка, която грижливи зидари бяха замазали.

— Можете ли да ми опишете хората?

Но хер Кох не беше свикнал да наблюдава живите — само перуката бе привлякла погледа му, — другите двама бяха за него просто мъже — нито високи, нито ниски, нито дебели, нито слаби. От високото той ги бе видял скъсени, надвесили се над своя товар; те не бяха погледнали нагоре и той бързо бе отклонил погледа си, затворил бе прозореца, схващайки веднага, че за него ще е по-добре, ако не го видят.

— Нямаше показания за даване, хер Мартинс.

Нямаше никакви показания, помисли Мартинс, нямаше никакви показани! Той не се съмняваше вече, че е било извършено убийство. Иначе защо го бяха лъгали за настъпването на смъртта? Те искаха с техните подаяния — пари, самолетни билети — да успокоят единствените двама приятели, които Хари имаше във Виена. А третият човек? Кой беше той?

— Видяхте ли хер Лайм да излиза? — попита Мартинс.

— Не.

— Чухте ли вик?

— Само спирачките, хер Мартинс.

На Мартинс му хрумна, че нищо освен думите на Курц, Кулър и доктора не доказва, че Хари е бил убит точно в този момент. Разбира се, имаше медицинско заключение, но то нищо не доказваше, освен може би че е умрял в толкова часа, а на това отгоре медицинското заключение изглеждаше толкова достоверно, колкото и думите на доктор Винклер — този чистичък, добре владеещ се човек, който поскърцваше сред разпятията си.

— Хер Мартинс, сега се сетих, ще останете ли във Виена?

— Да.

— Ако търсите квартира и бързо се отнесете до властите, може да си осигурите апартамента на господин Лайм. Той е реквизиран.

— У кого са ключовете?

— У мене.

— Мога ли да видя квартирата?

— Илзе, ключовете!

Хер Кох го поведе към апартамента, където бе живял Хари. В малкия тъмен коридор още се усещаше миризма на цигарен дим — от турските цигари, които Хари винаги бе пушил. Странно е, че човешката миризма може за дълго да увисне между диплите на пердетата, дълго след като човекът се е превърнал в мъртва материя, в газ, в гнилоч. Лампата бе засенена от обшит с мъниста абажур и вътре беше полутъмно, трябваше да напипват дръжките на вратите.

Дневната бе съвсем гола — на Мартинс тя се видя прекалено гола. Столовете бяха изместени до стените; на бюрото, на което Хари сигурно бе писал, нямаше и прашинка, нито каквито и да било книжа. Паркетът отразяваше светлината като огледало. Хер Кох отвори една врата и показа спалнята: леглото беше оправено с чисти чаршафи.

В банята дори едно употребено ножче за бръснене не подсказваше, че допреди няколко дни тук е живял човек. Само тъмният коридор и миризмата на цигари създаваха впечатление, че помещението е било обитавано.

— Вижте — каза хер Кох. — Готово е за новия квартирант. Илзе почисти.

Явно добре се беше справила. След една такава смърт тук трябваше да има повече безпорядък. Не е възможно човек да тръгне внезапно и неочаквано за най-дългото си пътешествие, без да забрави това или онова, без да остави неплатена сметка, непопълнена бланка, снимки на момиче.

— Нямаше ли тук някакви книжа, хер Кох?

— Хер Лайм беше винаги много прибран човек. Кошчето беше пълно и чантата му също, но неговият приятел взе всичко.

— Кой приятел?

— Джентълменът с перуката.

Възможно бе Лайм да не е предприел пътуването си толкова неочаквано и Мартинс си помисли, че може би Лайм се е надявал на него — да дойде навреме и да му помогне. Той каза на господин Кох:

— Струва ми се, че приятелят ми е бил убит.

— Убит? — тази дума помете сърдечността на хер Кох. — Нямаше да ви пусна тука — каза той, — ако допусках, че ще говорите такива глупости.

— Така или иначе, вашите показания можеха да бъдат много ценни.

— Какво да кажа? Нищо не съм видял. Не ме интересува. Напуснете веднага, моля. Вие излязохте твърде непочтен.

Той избута Мартинс обратно в коридора: тютюневата миризма не се усещаше вече толкова силно. Последните думи на хер Кох, преди да затръшне вратата, бяха:

— Не ме засяга.

Горкият хер Кох! Ние не можем да избираме какво да ни засяга и какво не. По-късно, когато разпитвах Мартинс подробно, казах му:

— Видяхте ли някого по стълбите или вън на улицата?

— Никого.

Повярвах му, защото би имал интерес да забележи някой случаен минувач.

— Самият аз — каза ми той — забелязах колко тиха и пуста изглеждаше цялата улица. Една част от нея беше бомбардирана и луната озаряваше снежните могили. Беше толкова тихо. Можех да чуя как собствените ми стъпки скърцат по снега.

— Това, разбира се, нищо не доказва. Има мазе, където всеки, който ви е следил, би могъл да се скрие.

— Така е.

— Или пък цялата ви история е чиста измислица?

— Да…

— Бедата е, че нямате причини да си измисляте. Вярно е, че сте виновен — взимали сте пари с измама. Вие фактически дойдохте при Лайм, за да му помагате…

— Каква беше тази толкова скъпоценна афера — попита Мартинс, — за която продължавате да намеквате?

— Щях да ви изложа всички факти още когато ви видях първия път, ако вие не ме бяхте ядосали така дяволски бързо. Сега ми се струва, че не е разумно да ви кажа. Ще ви разкрия поверителни сведения, а вашите познанства не вдъхват особено доверие. Момиче с фалшиви документи, доставени от Лайм, този Курц…

— Доктор Винклер…

— Нямаме нищо против доктор Винклер. И да мамите, вие нямате нужда от моите сведения, а може би ще е от полза да научите това, което знаем. Нашата информация не е пълна.

— Разбира се, че не е. Мога да съчиня по-добър детективски роман от вас, докато се къпя.

— Вашият литературен похват не прави чест на съименника ви.

Когато му напомняха за Крабин, този беден, измъчен представител на Британското дружество за културни връзки, Роло Мартинс почервеняваше от досада, неудобство, срам. Това също ме караше да му вярвам.

Той вероятно бе осигурил на Крабин няколко неприятни часа. Връщайки се в хотел „Захер“ след разговора си с хер Кох, бе намерил отчаяна бележка: „Цял ден не мога да ви открия — пишеше Крабин. — Необходимо е да се видим и да направим програма на вашето гостуване. Тази сутрин по телефона уговорих лекции в Инсбрук и Залцбург за идущата седмица, но ми трябва вашето съгласие за темите, за да може да бъде отпечатана програмата. Бих предложил две лекции — «Кризата на религията в Западния свят» (вие сте дълбоко уважаван като вярващ писател, но тази лекция трябва да бъде абсолютно аполитична) и «Техниката на съвременния роман». Същите лекции са предвидени и за Виена. Вън от това, тук има много хора, които биха искали да се срещнат с вас, и ми се ще да уредя един коктейл в началото на идната седмица.“ Писмото завършваше с нотка на остро безпокойство: „Ще присъствувате на дискусията утре вечер, нали? Всички ви очакваме в осем и тридесет и естествено разчитаме на вашето присъствие. Ще ви пратя кола в хотела точно в 8:15“.

Роло Мартинс прочете писмото и без да мисли повече за господин Крабин, си легна.