Греъм Грийн
Третият (5)

5.

Мартинс седеше на един твърд стол точно до вратата, която води зад кулисите на Йозефщаттеатър. След сутрешното представление беше изпратил на Ана Шмид визитната си картичка и беше добавил „Приятел на Хари Лайм“. Редицата от малки прозорчета с дантелени перденца и светлини, които гаснеха една след друга, показваше, че там артистите се стягат вече за дома, за чашка кафе без захар, кифла без масло, които ще ги подкрепят за вечерното представление. Приличаше на малка уличка, на декор за филм, но дори вътре беше студено, студено и за човек с дебело зимно палто, затова Мартинс стана и започна да се разхожда нагоре-надолу под малките прозорчета. Както ми каза, чувствувал се малко като Ромео, който не е сигурен къде точно е балконът на Жулиета.

Имаше достатъчно време да размисли: бе се успокоил. Мартинс, а не Роло имаше по-силно влияние. Когато светлинката в едно от прозорчетата угасна и една актриса слезе в коридора, където той се разхождаше, Мартинс дори не се обърна. До гуша му бе дошло: Курц беше прав. Всички имаха право. „Държа се като романтичен глупак, ще разменя една дума с Ана Шмид, дума на съчувствие, ще си събера багажа и ще си отида.“ Той съвсем бил забравил тогава, както ми каза, усложненията с господин Крабин.

Нечий глас отгоре се обади:

— Господин Мартинс — и той видя няколко стъпки по-високо, между завесите, едно лице, обърнато към него. „Не беше хубава — ми заяви той твърдо, когато го обвиних, че отново се е готвил да се забърка в нещо. Просто едно честно лице с тъмна коса и очи, които на тази светлина изглеждаха кафяви, широко чело, голяма уста, без никакъв чар.“ На Мартинс се струвало, че няма никаква опасност да настъпи онзи миг, в който мирисът на косите или случайно докосване на ръцете променят живота.

— Ще се качите ли горе? — попита тя. — Втората врата вдясно.

Има хора, обясни ми той внимателно, които изведнъж чувствуваш близки. Леко ти е с тях, защото знаеш, че с тях никога не можеш да изпаднеш в беда. „Такава беше и Ана“ — каза ми той и не знам дали нарочно употреби минало време.

За разлика от повечето гримьорни тази беше почти гола; никакъв отрупан с дрехи гардероб, никаква бъркотия от козметични средства и гримове: един халат на вратата, един пуловер от второ действие, метнат върху стола, кутийка с наполовина използуван грим. На газовия котлон кротко свиреше чайник.

— Искате ли чашка чай? — попита тя. — Пратиха ми миналата седмица едно пакетче — понякога американците правят — попита така — вместо цветя на премиерата.

— Бих пийнал чай — каза той, при все че ако мразеше нещо, това беше чай. Гледаше я, докато го приготвяше: разбира се, погрешно; водата не кипеше, чайникът бе незатоплен, чаят — твърде малко.

— Никога не можах да разбера добре — каза тя — защо англичаните толкова много обичат чай.

Мартинс изпи чая набързо като лекарство: наблюдаваше как тя внимателно и деликатно отпива от своя.

— Много исках да ви видя — каза той — заради Хари.

Беше ужасен момент: видя как тя стисна устни, за да понесе това.

— И?

— Познавах го от двадесет години. Той ми беше приятел. В училище бяхме заедно, а и след това: само преди няколко месеца се видяхме.

— Като получих визитната ви картичка, не можах да ви откажа — рече тя. — Но наистина няма за какво да си говорим, нали?

— Исках да науча за…

— Той е мъртъв. Това е всичко. Свършено е, свършено. Каква полза да се говори?

— И двамата го обичахме.

— Не знам. После човек не може да знае това. Не знам нищо вече освен…

— Освен?

— Че и аз искам да умра.

— Тогава — каза ми Мартинс едва не си отидох. Каква полза имаше да я измъчвам заради моето лудешко хрумване? Но въпреки това я запитах:

— Познавате ли един човек на име Кулър?

— Американец? — попита тя. — Струва ми се, че той именно ми донесе малко пари, когато Хари умря. Не исках да ги взема, но той ми каза, че Хари настоявал — в последния си миг.

— Значи не е умрял веднага?

— О, не.

— Започнах да се чудя — каза ми Мартинс — защо си бях наумил това и после си спомних, че само човекът от съседния апартамент ми беше споменал такова нещо. Рекох й:

— Преди да умре, сигурно е бил в съзнание, защото е споменал и за мене. Вероятно не е усетил никаква болка.

— Това си повтарям и аз.

— Видяхте ли лекаря?

— Веднъж. Хари ме беше изпратил при него. Той беше личен лекар на Хари. Живееше наблизо.

Изведнъж Мартинс видя в странната кутийка на мозъка си, която създава внезапно и съвсем нелогично такива картинки, едно пусто място, безжизнено тяло на земята и ято птици, скупчено около него. Може би това беше откъс от ненаписана книга, оформяща се в периферията на съзнанието. Веднага щом картината избледня, той осъзна все пак колко странно е, дето там в този момент са били всички, всички приятели на Хари — Курц, докторът, този Кулър, а само те двамата, които, изглежда, го бяха обичали, не са били там:

— А шофьорът? — попита той. — Чухте ли неговите показания?

— Той беше разтревожен и уплашен. Но показанията на Кулър и на Курц го оправдаха. Не е била негова грешката, бедничкият. Често съм чувала Хари да казва какъв внимателен шофьор е.

— И той ли познаваше Хари?

Още една птица кацна и се присъедини към кръга около мълчаливата, безжизнена фигура, която лежеше по очи. Сега той можеше да познае, че това е Хари — по дрехите и поради приликата с момчето, заспало в тревата край едно игрище в топъл летен следобед.

През прозореца някой извика: „Госпожице Шмид!“.

— Не обичат посетителите да се застояват — обясни тя. — Хаби се електричество.

Мартинс се беше отказал от мисълта да я щади и рече:

— Полицията каза, че са щели да арестуват Хари. Приписват му участие в някаква афера.

Тя прие новината почти като Курц:

— Всеки е забъркан в някаква афера.

— Не вярвам да е нещо сериозно.

— Не.

— Може и да е компрометиран. Познавате ли някой си Курц?

— Струва ми се, че не.

— Носи перука.

— О!

Явно беше, че е улучил.

— Не ви ли е чудно, че те всички са били там, когато е умирал. Всеки е познавал Хари. Даже и шофьорът, и докторът…

С безнадеждно спокойствие тя каза:

— И аз си мислех това, при все че за Курц не знаех. Чудех се дали не са го убили, но каква полза да се чудиш…

— Ще ги хвана аз тези копелета — каза Мартинс.

— Няма полза. Може би полицията има право. Може би бедният Хари се е забъркал…

— Госпожице Шмид! — извика отново гласът.

— Трябва да си отивам.

— Ще повървя малко с вас.

Беше почти тъмно: снегът бе поспрял; големите статуи на Ринга, препускащите коне, колесници и орлите изглеждаха куршумено сиви в края на деня.

— По-добре е човек да се откаже и да забрави — каза Ана.

Озареният от луната сняг върху мръсния паваж бе дълбок до глезените.

— Ще ми дадете ли адреса на лекаря?

Те се спряха на завет до една стена, докато тя напише адреса.

— И вашия също.

— Защо ви е?

— Може би ще имам новини за вас.

— За мен вече няма добри новини.

Той я гледаше отдалече как крачи към трамвая, навеждайки глава срещу вятъра — малка черна въпросителна на фона на снега.