Греъм Грийн
Третият (14)

14.

Неделята беше наложила своето привидно спокойствие на Виена: вятърът беше спрял и през последните 24 часа не бе валял сняг. Всички сутрешни трамваи бяха отпътували пълни за Гринциг, където се пиеше младо вино, или към заснежените склонове на хълмовете извън града. Като пресичаше канала по временния военен мост, Мартинс усещаше колко е пуст следобедът: младите бяха навън с шейните и ските си, а навсякъде около него цареше следобедната дрямка на старостта. Един надпис показваше, че той навлиза в съветската зона, но това не личеше по нищо друго. В центъра на града можеха да се видят повече руски войници, отколкото тук.

Той съзнателно не беше предупредил господин Курц за своето посещение. По-добре беше да намери него самия, а не едно подготвено посрещане. Беше постъпил предпазливо и носеше със себе си всичките си документи, включително и пропуска, издаден от четирите командувания, който на пръв поглед му позволяваше да се движи свободно във всички зони на Виена. Беше необикновено тихо от другата страна на канала, а един журналист мелодраматично бе нарисувал картина на терор: всъщност имаше само широки улици, повече разрушения от снарядите, по-малко хора и беше неделя следобед. Нямаше от какво да се страхува и все пак на тази грамадна празна улица, където през цялото време човек чуваше само собствените си стъпки, беше трудно да не погледнеш назад.

Лесно намери блока, в който живееше господин Курц. Когато позвъни, вратата се отвори веднага от самия Курц, като че ли той очакваше посетител.

— А! — каза господин Курц. — Ти ли си, Роло? — и смутено посегна с ръка към тила си. Мартинс се бе учудил защо му изглежда толкова различен, но сега разбра. Господин Курц беше без перуката си и въпреки това не бе плешив. Той имаше съвсем нормална, късо подстригана коса. — Беше по-добре да ми телефонираш — каза той. — За малко да ме изпуснеш — тъкмо тръгвах.

— Мога ли да вляза за момент?

— Разбира се.

В хола вратата на един гардероб бе отворена и Мартинс видя палтото на господин Курц, шлифера му, две меки шапки и перуката на господин Курц, която си висеше невинно на закачалката като някакъв шал. Роло Мартинс каза:

— Радвам се да видя, че косата ти е пораснала — и се изненада, като забеляза в огледалото на вратата на гардероба как пламъкът на гнева обагря в червено лицето на господин Курц. Когато се обърна, господин Курц заговорнически му се усмихна и каза неопределено:

— Държи топло на главата.

— Чия глава? — попита Мартинс, тъй като внезапно му хрумна колко полезна е могла да бъде тази перука в деня на злополуката. — Няма значение — продължи той бързо, понеже не го интересуваше господин Курц. Дойдох да видя Хари.

— Хари?

— Искам да говоря с него.

— Да не си луд?

— Бързам. Да предположим, че съм луд. Отбележи си моята лудост. Ако видиш Хари или призрака му, нека знае, че искам да му говоря. Призракът не се страхува от човек, нали? Сигурно е обратното. Ще го чакам през следващите два часа до Виенското колело в Пратера. Ако можеш да се свържеш с умрелия, побързай. — И добави: — Не забравяй — аз бях приятел на Хари.

Курц не каза нищо, но някъде, в една от стаите отвъд хола, някой се покашля. Мартинс рязко отвори вратата: той беше наполовина сигурен, че ще види мъртвия наново да възкръсва; но това беше само доктор Винклер, който стана от кухненския стол пред готварската печка и се поклони много рязко и учтиво със същото целулоидно скърцане.

— Доктор Уинкъл — каза Мартинс.

Винклер изглеждаше съвсем не на мястото си в кухнята. Остатъците от сух обяд, разхвърляни на масата, и неизмитите чинии хармонираха твърде зле с неговата спретнатост.

— Винклер — поправи го докторът с хладно търпение.

Мартинс каза на Курц:

— Кажи на доктора за моята лудост. Може би ще успее да ми сложи диагноза. И запомни мястото — до Виенското колело. Или пък призраците бродят само нощем, а?

И той излезе от апартамента.

В продължение на един час Роло Мартинс чака в заслона около Виенското колело, разхождайки се напред-назад, за да се стопли. Разрушеният Пратер с грозно стърчащите изпод снега развалини беше почти пуст. Нарядко можеха да се видят влюбени двойки, заели някоя седалка на Колелото, те бавно се въртяха над града, заобиколени от празните кабинки. В една лавка продаваха с купони тънки сплескани банички, прилични на колела за детска количка, и децата бяха направили опашка. Когато някоя кабина стигнеше най-високата точка на Колелото, скоростта намаляваше за няколко минути и високо горе миниатюрни лица се долепяха до стъклата. Мартинс се чудеше кой ли ще дойде при него. Дали у Хари се беше запазило достатъчно приятелско чувство, за да се яви сам, или щеше да пристигне полицейска група? От обиска в апартамента на Ана Шмид беше ясно, че той разчита на известни протекции. Когато стрелката на часовника отбеляза изминалия час, той си помисли: дали всичко това не е плод на моето въображение? Дали вече не са изкопали трупа на Хари в Централните гробища?

Някъде зад лавката за банички някой засвири с уста и Мартинс позна мелодията. Той се обърна и почака. Дали страхът, или възбудата накараха сърцето му да забие силно, или пък самите спомени, които мелодията съживи. Защото животът винаги започваше да тече по-бързо, когато Хари идваше, както дойде сега, сякаш нищо особено не се беше случило, сякаш никой не беше погребан или намерен с прерязано гърло в мазето: той имаше все същото забавно, предразполагащо държание, сякаш казваше: „Ако искаш — добре, ако не — твоя си работа“, и разбира се, всеки се съгласяваше с него.

— Хари.

— Здрасти, Роло.

Не си представяйте Хари Лайм като някакъв зализан негодник. Той не беше такъв. Снимката, която имам в моите досиета, е отлична: сниман е от уличен фотограф — разкрачени яки крака, широки, прегърбени рамене, корем, който е получавал твърде много и твърде дълго добра храна. На лицето му е изписан израз на весел мошеник, добродушие, което сякаш говори, че неговото щастие ще бъде и празник за целия свят. Той не направи грешката да подаде ръка — тя можеше да не бъде поета; вместо това потупа Мартинс по лакътя и каза:

— Как е?

— Трябва да поговорим, Хари.

— Разбира се.

— Насаме.

— Никъде не бихме били така сами, както тук.

Той винаги знаеше какво прави: и сега в разрушения увеселителен парк доказа това, като даде бакшиш на касиерката на Колелото, за да ги остави сами в една кабина.

— Влюбените правеха това в доброто старо време, но сега нямат излишни пари, бедните — каза той и като че ли с искрено съчувствие погледна през прозореца на извисяващата се разлюляна кабина към фигурите, които бързо се смаляваха под нас.

От едната страна градът много бавно потъна; от другата страна много бавно изплуваха големите кръстосани греди на Колелото. Щом хоризонтът се плъзна в далечината, река Дунав се появи, а подпорите на моста се издигнаха над къщите.

— Е, радвам се да те видя, Роло — каза Хари.

— Бях на погребението ти.

— Това беше много хитро от моя страна, нали?

— На твоето момиче не му се е видяло много хитро. Тя беше обляна в сълзи.

— Тя е добро дете — каза Хари. — Аз съм много привързан към нея.

— Не повярвах на полицаите, когато ми казаха за тебе.

Хари отвърна:

— Ако знаех какво ще се случи, нямаше да те поканя да дойдеш. Не мислех, че полицията е по петите ми.

— Щях ли да участвувам в печалбите?

— Никога не съм те изключвал от нищо, старче.

Облегна се на вратата на кабината, докато тя се заизкачва, и се усмихна на Роло Мартинс, който си спомни как в същата поза в един уединен ъгъл на училищния двор Хари бе казал: „Намерих начин да излизаме навън нощем. Абсолютно сигурен. Само теб посвещавам в това“. За пръв път Роло Мартинс си припомни миналото без възхищение и си помисли: „Той никога няма да порасне“. Злото беше като Питър Пан — таеше в себе си ужасяващия и страшен дар на вечната младост.

Мартинс каза:

— Беше ли поне веднъж в детската болница? Видя ли някои от твоите жертви?

Хари погледна към миниатюрния пейзаж долу и се отдели от вратата.

— Никога не съм сигурен в такива случаи — каза той. Опипа вътрешната страна на вратата, като че ли се страхуваше да не би тя да се отвори и да го изстреля в изпълненото с преплетени железа пространство. — Жертви ли? — попита той. — Стига с тази мелодрама, Роло, погледни там, долу — продължи той, посочвайки през прозореца движещите се като черни мухи хора в подножието на Колелото. — Наистина ли ще съжаляваш, ако някоя от тези точки спре да се движи завинаги? Ако ти кажа, че ще спечелиш двадесет хиляди лири за всяка точка, която спре, наистина ли би ми казал, драги, да си задържа парите. Без да се колебаеш? Или ще започнеш да правиш сметка колко точки ще имаш възможност да икономисаш? Без данък общ доход, старче. Без данък общ доход. — Той пусна момчешката си заговорническа усмивка. — Това е единственият начин да се спестява днес.

— Не можеше ли да си останеш с гумите?

— Като Кулър ли? Не, винаги съм бил амбициозен.

— С теб е свършено вече. Полицията знае всичко.

— Но те няма да ме хванат, Роло, ще видиш. Аз ще изплувам отново. Не можеш да спреш способния човек!

Люлеещата се кабина достигна мъртвата точка в най-горната част на обиколката си, Хари му обърна гръб и се загледа през прозореца. Мартинс си помисли: един силен тласък и бих могъл да счупя стъклото. Той си представи как тялото му лети към мухичките долу и каза:

— Знаеш, че полицията е решила да изрови трупа ти. Кого ще намерят?

— Харбин — отговори просто Хари. Той се отдели от прозореца и каза: — Погледни небето.

Кабината беше стигнала най-високата точка и висеше там неподвижно, докато лъчите на залеза оцветяваха небето, набръчкано като хартия отвъд черните греди.

— Защо русите се опитаха да арестуват Ана Шмид?

— Имаше фалшиви документи, старче.

— А аз си мислех, че ти просто се мъчеше да я докараш тук, защото е твоето момиче, защото я искаше.

Хари се усмихна:

— Нямам толкова голямо влияние.

— Какво можеше да й се случи?

— Нищо сериозно. Щяха да я изпратят обратно в Унгария. Срещу нея всъщност няма нищо. Тя ще бъде безкрайно по-добре в собствената си страна, вместо да си има работа с английската полиция.

— Не ми е казала нищо за тебе.

— Тя е добро дете — повтори Хари със самодоволна гордост.

— Обича те.

— Е, прекарахме приятно, докато можеше.

— И аз я обичам.

— Чудесно, старче. Бъди внимателен с нея. Тя го заслужава. Радвам се. — Той искаше да създаде впечатлението, че е уредил нещата така, та всички да са доволни. — И ти би могъл да й помогнеш да си затваря устата. Не че знае нещо важно.

— Бих искал да те изхвърля през прозореца.

— Но няма да го направиш, драги. Нашите караници никога не траят дълго. Спомняш ли си онази, ужасната, в Монако, когато се кълняхме, че сме скарани до гроб. Аз ти имам пълно доверие, Роло. Курц се опита да ме убеди да не идвам. След това се опита да ме убеди да инсценираме една злополука, така да се каже. Каза ми, че би било съвсем лесно в тази кабина.

— Само че аз съм по-силният.

— Но аз имам пистолет. Как мислиш, ще личи ли рана от куршум, след като паднеш там долу.

Кабината отново се задвижи, плувайки бавно надолу, докато мухите се превърнаха в джуджета, в човешки същества.

— Колко сме глупави, Роло, да приказваме така, като че ли аз бих ти сторил нещо лошо или пък ти на мен. — Той се обърна и долепи лице до стъклото. Един тласък и… — Колко изкарваш на година, с твоите романи за Дивия запад, старче?

— Хиляда.

— С данъка. Аз изкарвам тридесет хиляди без данък. Така е модерно. Сега, драги, никой не мисли за хората, даже правителството. Че защо ние да мислим? Те говорят за народа, аз — за баламите. Същото е. Те си имат техните планове, аз пък — моя.

— Ти беше католик.

— О, аз все още вярвам, старче. В бога и милосърдието и така нататък. С това, което върша, не наранявам нито една човешка душа. Мъртвите са по-щастливи мъртви. Нищо не губят бедните — добави той със странна нотка на искрено състрадание, докато кабината стигна до платформата и лицата на потенциалните жертви, уморените, търсещи удоволствие неделни лица се вгледаха в тях. — Аз бих могъл да те включа в играта знаеш ли? Ще ни бъдеш полезен. Никой не ни остана в самия град.

— С изключение на Кулър? И Винклер?

— Не се дръж като полицай, драги. — Излязоха от кабината и той отново сложи ръка на лакътя на Мартинс. — Това беше шега, зная, че не си полицай. Чувал ли си напоследък нещо за стария Брейстър?

— Получих картичка за Коледа.

— Какви времена бяха, драги мой. Какви времена бяха. Тук трябва да те оставя. Ще се видим някой ден. Ако изпаднеш в затруднение, винаги можеш да ме намериш при Курц. — Той се отдалечи и като се обърна, махна с ръката, която тактично не беше подал: сякаш с него изчезваше цялото минало, забулено в мъгла. Внезапно Мартинс извика след него:

— Не ми вярвай, Хари. — Но разстоянието между тях вече беше твърде голямо, за да го достигнат думите.