Греъм Грийн
Третият (12)

12.

— Вярвате ли в призраци — попита ме Мартинс. — Вярвате ли?

— Вече вярвам.

— Аз знам, че пияните виждат разни работи — понякога мишки, понякога по-страшни неща.

Той не бе дошъл веднага при мене, за да ми разкаже за случилото се. Само опасността за Ана Шмид го бе тласнала повторно в моята канцелария, сякаш беше изхвърлен от морето, разрошен, небръснат, преследван от едно изживяване, което не можеше да проумее. „Ако беше само лицето — каза той, — нямаше да се тревожа. Мислех си за Хари и лесно бих могъл да се припозная. Светлината угасна веднага, аз хвърлих само един бегъл поглед и човекът, ако това беше жив човек, се отдалечи по улицата. Наблизо нямаше завой, но аз бях толкова стреснат, че го оставих да измине още тридесетина ярда. Той стигна до една будка за вестници и за секунда изчезна от погледа ми. Изтичах след него. За да стигна до будката, ми трябваха само десет секунди, той сигурно ме е чул да тичам, но странното е, че не се появи отново. Стигнах до будката. Там нямаше никого. Улицата беше пуста. Не е възможно да се е добрал до някоя врата, без да го видя. Просто изчезна.“

— Така се държат призраците… привиденията.

— Не вярвам, че съм бил толкова пиян.

— И какво направихте после?

— Трябваше да пийна още едно. Нервите ми бяха опънати до скъсване.

— След пиенето не го ли видяхте отново?

— Не, но отидох пак у Ана.

Струва ми се, че щеше да го е срам да дойде при мене с тази абсурдна история, ако не беше станало опасно за Ана Шмид. След като ми разказа приключението си, моята теория бе, че някой го е следил, а алкохолът и истерията са нанесли върху лицето му чертите на Хари Лайм. Този човек е отбелязал неговото посещение у Ана и е предупредил по телефона някого от веригата — пеницилиновата верига. Събитията тази нощ се развиваха бързо. Спомняте си, че Курц живееше в руската зона, по-точно във втори бецирк, на една широка, пуста, тъжна улица, която водеше до Пратера. Такъв човек сигурно си бе създал контакти с влиятелни хора. Споразумение между съюзниците във Виена по принцип ограничаваше военната полиция (която се занимаваше с престъпления, извършени от служители на съюзническите сили), тъй като можеше да действува само в съответната зона, освен ако нямаше специално разрешение да влезе в чужда зона. Аз например трябваше да се обадя на съответния колега от американската или френската зона, преди да пусна там мои хора, които да извършат арест или да проведат следствие. Може би 48 часа щяха да изтекат, преди да получа позволение от русите. Но в практиката ни имаше случаи, когато бе необходимо да се действува по-бързо. Невинаги бе възможно да получиш от началството бързо разрешение за обиск или позволение за арест на заподозрян.

Това означаваше на практика, че ако исках да хвана Курц, по-добре беше да го задържа в британската зона.

Когато пияният Роло Мартинс се върна в 4 часа сутринта, за да разкаже на Ана, че е видял призрака на Хари, един уплашен портиер, който още не бил успял да си легне, му съобщил, че международният патрул е отвел момичето.

Ето какво се беше случило: по това време русите имаха „председателското място“ и бяха получили съобщение, че Ана Шмид е тяхна сънародничка и живее с фалшиви документи. По тази причина по средата на обиколката руският полицай насочил колата към улицата, където живееше Ана Шмид.

Пред жилището на Ана Шмид американецът се намесил и попитал на немски за какво се касае. Французинът си накривил кепето и запалил една миризлива цигара „Капорал“. Всичко, което не засягаше Франция, за него нямаше никакво значение. Руснаците изтърсили няколко немски думи и размахали някакви документи. Доколкото могли да обяснят, отнасяло се за руски гражданин, търсен, защото живеел на това място без документи. Качили се и намерили Ана в леглото, при все че не вярвам след посещението на Мартинс да е заспивала.

Ако не ви засягат пряко, такива сцени са много забавни. Ако имате обаче минало, свързано с ужасите на немската окупация, ако сте преживели обиски и изчезвания на близки, страхът надвива смешното. Русинът, видите ли, отказал да напусне стаята на Ана, американецът не искал да остави момичето без закрила, а французинът…, е добре, мисля, че французинът просто се забавлявал. Можете ли да си представите сцената? Руснакът само си изпълнявал дълга, американецът кавалерски обърнал гръб, французинът си пушел цигарата и наблюдавал с разсеян интерес отражението на момичето в огледалото на гардероба, а англичанинът стоял в коридора и се чудел какво да прави.

Не мислете, че английският полицай не се измъкна от положението. В коридора, където кавалерството не го разсейвало, той имал достатъчно време да разсъди и неговите мисли го отвели до телефона на съседния апартамент. Той ме намери и ме събуди от най-дълбокия сън посред нощ. Ето защо, когато Мартинс се обади около час по-късно, вече знаех какво го тревожеше — това му подари една незаслужена, но много полезна вяра в моята експедитивност. След тази нощ той не подметна нито една язвителна забележка по адрес на полицаите или шерифите.

Когато военната полиция пристигна в стаята на Ана, там бушуваше спор. Ана бе заявила на американеца, че има австрийски документи (което беше вярно) и че те са съвсем редовни (което беше по-пресилено). Американецът на лош немски поясни на русина, че нямат право да арестуват австрийски гражданин. Той поиска от Ана документите й, но русинът го изпревари.

— Унгарка — каза той, сочейки Ана. — Унгарка — и размахвайки документите, добави: — Лошо, лошо.

Американецът, който се казваше О’Брайън, заяви:

— Върни на малката документите — което естествено руснакът не разбра.

Американецът сложи ръка на пистолета си, а ефрейтор Старлинг каза меко:

— Спокойно, Пат.

— Ако тези документи не са в ред, трябва да проверим това, нали?

— Спокойно. Ще прегледаме документите в щаба.

— Бедата е, че вие англичаните, не знаете кога да се намесите.

— Е, добре де — казал Старлинг. Той се бе сражавал при Дюнкерк, знаеше кога е нужно да запази спокойствие.

Шофьорът удари внезапно спирачките — на пътя имаше преграда. Впрочем аз знаех, че те трябва да минат през този контролен военен пост. Подадох глава през прозорчето на колата и казах на русина, запъвайки се, на неговия собствен език:

— Какво търсите в британската зона?

Той измърмори нещо като „заповед“.

— Чия заповед? Я да видя — и погледнах подписа. — Заповедта гласи да задържите унгарски гражданин и военен престъпник, който живее с фалшиви документи в британската зона. Дайте да видя документите.

Той започна дълго обяснение.

— Тези документи ми се виждат в ред — казах аз, — но ще ги прегледам добре и ще пратя на вашия полковник докладна записка за резултатите. Той може, разбира се, да иска екстрадицията на тази дама по всяко време. Търсим доказателства за нейната престъпна дейност.

А на Ана казах:

— Слезте от колата!

Пъхнах им няколко пакета цигари.

— Пушете със здраве! — махнах с ръка и въздъхнах облекчено. Така приключи тази история.