Греъм Грийн
Третият (11)

11.

След като ме напусна, Мартинс направо отиде да се напие здравата. За тази цел той си избра „Ориентал“, малък, опушен нощен бар, скрит зад фасада в псевдоизточен стил. По стълбището все същите снимки на полуголи жени, същите полупияни американци на бара, същото лошо вино и обикновен джин — все едно че се намирате в което и да е долнопробно нощно заведение на една или друга столица в обедняла Европа. По едно време, още в безнадеждно ранните часове, международният патрул надникна вътре: Мартинс обръщаше чаша след чаша; вероятно щеше да си потърси и жена, но всички кабаретни артистки си бяха отишли и фактически нямаше никакви жени, с изключение на една хубава, остроумна френска журналистка, която направи някаква бележка на своя кавалер и задряма с надменно изражение.

Мартинс продължи: в „Максим“ няколко двойки танцуваха унило, а в заведението, наречено „При Виктор“, отопление нямаше, хората седяха с палта и пиеха коктейли. По това време вече заведенията плуваха пред очите на Мартинс и го налегна чувство на самота. Той си спомни момичето от Дъблин и едно друго от Амстердам. В такива неща не можеш да се излъжеш — чистото питие, простия физически акт. Той не очакваше от жените вярност. Мислите му се въртяха в кръг — от искрени чувства към похот, от вяра към цинизъм и обратно.

Трамваите бяха спрели, но той продължи упорито пеша, за да намери момичето на Хари. Искаше да спи с нея — просто така: без глупости, без чувства. Беше в настроение да извърши насилие, но снежният път се люлееше пред него като езерна повърхност и насочваше мислите му по нови пътища: към скръб, вечна любов и себеотрицание.

Вероятно е било към три сутринта, когато той изкачил стълбите към стаята на Ана. По това време беше почти изтрезнял и в главата му се въртеше само една мисъл, че и тя трябва да узнае истината за Хари. Струваше му се, че това ще изплати ипотеката, която паметта натрупва в човешките чувства, и тогава той ще има някакъв шанс с момичето на Хари. Когато човек е влюбен, не му идва наум, че момичето не знае: струва му се, че достатъчно ясно е подсказал на другия това — с тона на гласа си, с докосването на ръката. Когато Ана му отвори вратата, удивена, че го вижда такъв разрошен на прага, той не можеше и да допусне, че тя му отваря вратата като на непознат.

— Ана — каза той, — открих всичко.

— Влезте — отвърна тя. — Или искате да събудите цялата къща.

Беше по пеньоар: диванът бе превърнат в легло, едно разхвърляно легло, което показваше какво безсъние е измъчвало човека в него.

— Е, какво има? — каза тя, докато той търсеше думи. — Мислех, че ще стоите настрана. Полицията ли ви преследва?

— Не.

— Вие не сте убили онзи човек, нали?

— Разбира се, че не.

— Пиян сте, нали?

— Малко — каза той кисело.

Като че ли нещата не се развиваха както трябва.

— Съжалявам — добави той студено.

— Защо? И аз самата си пийвам по малко.

— Бях в британската зона, в полицията — каза той. — Те знаят, че не съм го направил. Но от тях научих всичко. Хари е бил забъркан в една афера — много гнусна афера.

И добави отчаяно:

— Той не е бил свестен човек. И двамата сме грешили.

— По-добре ми разкажете — каза Ана.

Тя седна на кревата и той й разказа всичко, като се олюляваше леко до масата, върху която сценарият все още лежеше отворен на първата страница. Мисля, че й е разказал всичко твърде объркано, наблягайки най-вече на това, което най-много го бе потресло — децата, заболели от менингит, децата в психиатрията. Той млъкна и двамата помълчаха.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Да.

— Трезвен ли бяхте, когато ви го разказаха? Имаше ли доказателства?

— Да — и той добави мрачно: — ето какъв е бил Хари!

— Радвам се, че е мъртъв сега — каза тя. — Не бих искала да гние с години в затвора.

— Но можете ли да си представите как Хари, вашият Хари, моят Хари, е могъл да се забърка в такова нещо? — попита той отчаяно. — Струва ми се, че никога не е съществувал, че съм го сънувал. Дали не ни се е присмивал като на последни глупци през цялото време?

— Може би. Какво значение има това? — каза тя. — Седнете. Не се тревожете.

Беше си представял, че той ще я утешава, а не тя него.

— Ако беше жив сега — каза тя, — може би щеше да е в състояние да ни обясни. А ние трябва да го помним такъв, какъвто го знаехме. Има толкова много неща, които не знаеш за другите, дори за този, когото обичаш. Хубави неща и лоши неща. Трябва винаги да оставяме голямо място и за тях…

— Тези дечица…

— За бога — каза тя гневно. — Стига сте си представяли хората по свой образ и подобие. Хари беше една действителност. Той не беше само ваш герой и мой любовник. Той си беше Хари. Той беше аферист. Той правеше лоши неща. Какво от това? Той беше човек, когото ние познавахме.

— Не говорете такива ужасни мъдрости — каза той. — Не виждате ли, че ви обичам?

Тя го погледна изненадано:

— Вие?

— Да, аз. Аз не убивам хората с фалшиви лекарства. Аз не съм двуличник, който убеждава другите, че е най-великият… Аз съм само лош писател, който пие много и се влюбва…

— Дори цвета на очите ви не знам — каза тя. — Ако ми бяхте звъннали сега и ме бяхте попитали дали са тъмни, или светли, или пък дали имате мустаци, нямаше да знам.

— Не можете ли да го забравите?

— Не.

— Щом разкрият убийството на Кох, напущам Виена веднага. Не ме интересува вече дали Курц е убил Хари, или пък го е сторил третият човек. Който и да го е убил, било е своего рода справедливост. Може би при тези обстоятелства и аз бих го убил. Но вие още го обичате. Обичате един измамник, един убиец.

— Аз обичах един мъж — каза тя. — Казах ви — мъжът не може да се измени от това, че сте научили повече за него. Той си е все същият мъж.

— Не ми харесва начина, по който говорите. Имам ужасно главоболие, а вие говорите ли, говорите…

— Не съм ви канила.

— Нервирате ме.

Тя се засмя внезапно.

— Вие сте толкова смешен — каза Ана. — Идвате в три часа сутринта, вие, непознатият човек, и заявявате, че ме обичате. След това се ядосвате и подхващате караница. Какво искате да направя или да кажа?

— Не съм ви виждал друг път да се смеете. Хайде още веднъж. Харесва ми.

— Нямам достатъчно сили за два пъти — каза тя.

Той я хвана за раменете и леко я разтърси.

— Ще ви правя смешни гримаси цял ден — рече той. — Ще се изправям на глава и ще ви се усмихвам. Ще науча много забавни смешки от книгата „Разговори след вечеря“…

— Дръпнете се от прозореца. Няма пердета.

— Няма кой да гледа. — Но отбелязвайки механично това, той не беше вече толкова сигурен: някаква издължена сянка, която сякаш бе мръднала заедно с движението на облаците, закрили луната, сега отново бе неподвижна. Той каза:

— Още обичате Хари, нали?

— Да.

— Може би и аз. Не знам — той отпусна ръце и добави. — Ще си обирам крушите.

И си отиде бързо: не се заинтересува дали някой го следи, нито пък провери чия е сянката. Но подминавайки завоя на улицата, той се обърна случайно и точно на ъгъла, притисната до стената, за да не се забелязва, стоеше едра, набита фигура. Мартинс спря и се втренчи в нея. Имаше нещо познато в тази фигура: може би, помисли си той, несъзнателно съм свикнал с този човек през последните двадесет и четири часа. Може да е един от тези, които така настойчиво следяха всяко мое движение. Мартинс стоеше на около двадесет ярда, втренчен в мълчаливата неподвижна фигура, която гледаше към него в тъмната уличка. Може би беше полицейски шпионин или пък агент на тези — другите, които първо бяха покварили Хари, а после го бяха убили: или може би беше третият човек?

Лицето му бе непознато, защото можеше да различи само очертанията на долната челюст, а фигурата беше така неподвижна, че той я сметна за някакъв мираж, породен от играта на сенките. Извика рязко:

— Искате ли нещо? — и не получи отговор. Извика повторно с раздразнението на пияния: — Отговорете, де!

И тогава отговорът дойде. Някой, събуден от неговия вик, припряно дръпна пердето; светлината падна косо върху тясната улица и освети лицето на Хари Лайм.