Греъм Грийн
Третият (10)

10.

Бях държал точна сметка за всяко движение на Мартинс от момента, в който разбрах, че не се е качил на самолета, за да се върне. Бяха го видели с Курц в Йозефщаттеатър; знаех за посещението му при доктор Винклер и при Кулър, за първото му връщане в сградата, където бе живял Хари. По някаква причина моят човек го беше изтървал някъде по пътя между квартирите на Кулър и на Ана Шмид; той записа, че Мартинс е скитал насам-натам, и двамата имахме впечатлението, че Мартинс е успял да заблуди своя преследвач. Опитах се да го пипна в хотел „Захер“, но го изтървах за малко.

Събитията бяха взели обезпокоителен обрат и ми се струваше, че е дошло време за втори разговор. Той трябваше да обясни много неща.

Делеше ни доста широко бюро, дадох му цигара; констатирах, че е мрачен, готов да говори, но само за строго определени неща. Попитах го за Курц и ми се стори, че отговорът му е задоволителен. Тогава го попитах за Ана Шмид и от отговора му се догадих, че сигурно е бил с нея след посещението си у Кулър; това попълваше един от липсващите факти. Опитах с доктор Винклер и той отговори с готовност.

— Доста сте обикаляли наоколо — казах аз, — доста. И открихте ли нещо за вашия приятел?

— Да — отговори той. — Под носа ви е било, а не сте го видели.

— Кое?

— Че е бил убит!

Това ме изненада: по едно време и аз се бях позабавлявал с идеята за убийство, но я бях отхвърлил.

— Продължавайте — казах аз.

Той се постара да не споменава името на Кох, като говореше само за някакъв информатор, който бил свидетел на нещастието. Това много обърка разказа му и отначало не можах да схвана защо придава толкова голямо значение на третия човек.

— Той не се е явил на следствието, а другите са лъгали, за да го прикрият.

— Нито пък вашият човек се е явил — не виждам нищо съществено в цялата тази работа. Ако наистина е нещастен случай, всички доказателства бяха налице. Защо да затрудняват и друг човек? Може би жена му е мислила, че не е в града; може би е чиновник, който е отсъствувал от работата си без разрешение — има хора, които понякога нелегално пътуват до Виена, от Клагенфурт, да кажем, заради удоволствията на големия град.

— Има нещо повече от това. Онзи човечец, който ми довери всичко това… те го убиха. Явно е, че не са знаели какво още е видял.

— Сега ми е ясно — казах аз. — Имате предвид Кох.

— Да.

— Доколкото ни е известно, вие сте последният човек, който го е видял жив.

Както писах вече, тогава започнах разпит, за да разбера дали Мартинс е бил следен по пътя до дома на Кох от някой човек по-сръчен от моя, когото никой не бе забелязал.

— Австрийската полиция иска да ви припише това — казах аз. — Фрау Кох им е разказала колко развълнуван е бил нейният съпруг от вашето посещение. Кой друг знаеше за това?

— Казах на Кулър — отговори той възбудено. — Представете си, щом съм си излязъл и той е съобщил по телефона всичко това на някого — на третия. И е трябвало да се запуши устата на Кох.

— Когато сте казали на Кулър за Кох, той е бил вече мъртъв. Същата вечер станал от леглото, чул нечии стъпки и слязъл долу…

— Е, добре, значи съм невинен. Аз бях в „Захер“.

— Но той си е легнал много рано. След вашето посещение мигрената му пак се обадила. Станал е малко преди девет. А вие се върнахте в „Захер“ в девет и половина. Къде бяхте преди това?

Той каза тъжно:

— Скитах наоколо и се мъчех да подредя някак събитията.

— Имате ли доказателства?

— Не.

Исках да го уплаша, затова нямаше смисъл да му съобщавам, че е бил следен през цялото време. Знаех, че не той е прерязал гърлото на Кох, но не бях сигурен, че е толкова невинен, колкото изглежда. Невинаги този, който държи ножа, е истинският убиец.

— Може ли да ми дадете една цигара?

— Да.

— Откъде знаете, че съм ходил у Кох? — запита той. — Затова ме домъкнахте тука, нали?

— Австрийската полиция…

— Те не ме идентифицираха…

— Кулър телефонира, веднага щом сте излезли от тях.

— Значи е невинен. Ако беше замесен, той не би имал интерес да ви разказва моята версия, по-точно версията на Кох.

— Може би е мислел, че като разумен човек ще дойдете при мене с вашата версия, щом научите за смъртта на Кох. Впрочем как научихте за нея?

Той ми отговори веднага и аз му повярвах. Тогава именно започнах да му вярвам изцяло.

— Още не мога да допусна, че Кулър е замесен в тая работа — каза Мартинс. — Главата си залагам, че е честен човек. Той е от онези американци, които наистина имат чувство за дълг.

— Да — рекох аз, — той ми спомена за това, когато се обади по телефона. Извини се. Каза ми колко е лошо да си възпитан с чувство за граждански дълг. Каза ми, че това го карало да се чувствува глупак. Честно да ви кажа, Кулър ме дразни. Безспорно той не подозира, че аз знам за търговийката му с автомобилни гуми.

— Значи и той е заплетен в някоя афера?

— Работата не е много сериозна. Мога да твърдя, че е сложил настрана само 25 000 долара. Но аз не съм съзнателен гражданин. Нека американците внимават за техните хора.

— Проклет да съм! — каза Мартинс замислено. — В такава работа ли беше замесен Хари?

— Не. Неговата не беше толкова безобидна.

— Знаете ли — каза той, — смъртта на Кох ме потресе. Може би Хари е бил замесен в нещо много долно. Може би се е опитвал да се измъкне сух и затова са го пречукали.

— Или може би са поискали по-голям дял от печалбите — казах аз. — Крадците рано или късно се скарват.

Този път той прие забележката ми спокойно.

— Нека да се разберем за мотивите — каза той. — Вече ми се струва, че вие добре проверявате фактите. Съжалявам за онзи ден.

— Няма нищо.

Идва време, когато човек изведнъж трябва да вземе решение — такъв беше случаят. Дължах му нещо срещу сведенията, които ми даде.

— Ще ви разкрия — казах аз — достатъчно от фактите по случая Лайм, за да разберете. Но недейте избухва. Ще бъде голям удар за вас.

И не можеше да не е така. Войната и мирът (ако вече можеше да се нарече мир) създадоха възможности за много престъпления, но според мен нямаше по-гнусно от това. Черноборсаджиите, търгуващи с хранителни продукти, в края на краищата доставяха храна; това се отнасяше за всички други гешефтари, които доставяха дефицитни стоки на невероятни цени. Но пеницилиновата афера беше съвсем друго нещо. В Австрия пеницилин се доставяше само на военните болници: нито един цивилен лекар, нито пък гражданска болница можеше да го получи по легален път. В началото тази афера бе сравнително безопасна. Крадеше се пеницилин и се доставяше на австрийски лекари на много високи цени — една ампула достигна 200 долара. Може да се каже, че в известен смисъл това беше форма на разпределение — несправедливо разпределение, защото то облагодетелствуваше само богатите пациенти, но пък тогава едва ли можеше да се претендира за по-голяма справедливост.

За известно време аферата се оказа твърде сполучлива. Хващаха и наказваха някого, но опасността само повишаваше цената на пеницилина. Тогава именно нещата започнаха да стават по-организирани. Шефовете видяха лудите пари, при все че на практика истинските крадци започнаха да получават по-малки печалби. Но срещу това получиха пък известна сигурност. Ако нещо се случеше, щяха да се погрижат за тях. В човешката природа е да прибягваме до странни, изопачени съждения, за които сърцето очевидно не знае нищо. Съвестта на много от дребните мошеници бе облекчена от мисълта, че имат работодател: не след дълго в собствените си очи те се виждаха толкова почтени, колкото всеки друг чиновник; бяха единици от един колектив и ако имаше вина, то тя беше на шефовете им. Всяка престъпна афера рано или късно започва да ни напомня за действията на тоталитарните партии.

Понякога наричах този етап второ действие. Но третото действие започна, когато организаторите решиха, че печалбите не са достатъчно големи. Нямаше вечно да е невъзможно да се получава пеницилин по законен път; а на тях им се искаха повече пари, и то бързо спечелени пари, сега именно, когато търсенето бе още голямо. И започнаха да разтварят пеницилина в боядисана вода, а пеницилиновия прах да смесват с пясък. В едно от чекмеджетата на бюрото пазя цял малък музей от такива експонати и ги показах на Мартинс. Разговорът не му беше приятен, но той още не бе прозрял най-важното.

— Предполагам, че така пеницилинът е ставал безполезен — каза той.

— Нямаше да се тревожим толкова, ако това беше всичко — казах аз. — Но помислете. Може пеницилинът да не ви действува. Най-малкото може да се твърди, че това прави пеницилиновото лечение неефикасно в някои случаи. Не е много приятно, разбира се, ако страдате от венерическа болест. Но вън от това слагането на пясък върху рана, която се нуждае от пеницилин, е, меко казано, нездравословно. По този начин някои загубиха крака и ръце… и живота си. Но това, което може би най-много ме ужаси, бе посещението ми в тукашната детска болница. Бяха купили от този пеницилин, за да лекуват менингит. Някои деца просто умряха, а някои се побъркаха. Можете да ги видите сега в психиатрията.

Той седеше от другата страна на бюрото и се мръщеше, вперил поглед в ръцете си.

— Не е приятно да разсъждаваме за тези неща по-надълбоко, нали? — попитах аз.

— Още не сте ми показали нито едно доказателство срещу Хари.

— Стигаме до това — казах аз. — Мирувайте и слушайте.

Отворих досието на Лайм и започнах да чета. Отначало уликите бяха косвени и Мартинс потръпна. Съвпаденията бяха толкова много: доклади на агентите, че Лайм е бил на еди-кое си място еди-кога си; струпване на случайности; познанства с някои хора.

Мартинс възрази веднъж:

— Но същите улики може да има сега и срещу мене.

— Почакайте — казах аз. — По неизвестна причина Хари Лайм започна да става непредпазлив. Той може да се е досетил, че го подозирам, и стана нервен. Лайм заемаше високо положение в Организацията за международна помощ, а такъв човек по-лесно се плаши. Ние поставихме един от нашите агенти като ординатор в Британската военна болница; по това време знаехме името на връзката, но не бихме съумели да проследим канала до самия извор. Няма да отегчавам читателя, както отегчих тогава Мартинс с всички етапи на дългата схватка, за да спечелим доверието на връзката, един човек на име Харбин. В края на краищата ние попритиснахме Харбин, докато проговори. Тази част от полицейската работа прилича много на разузнавателна дейност: търсите двоен агент, когото наистина да можете да държите в ръцете си. Харбин беше човек за нас. Но и той не ни заведе по-далече от Курц.

— Курц — възкликна Мартинс. — Защо не го задържахте?

— Часът почти удари — казах аз.

Разкриването на Курц бе голяма — крачка напред, защото именно той поддържаше директна връзка с Лайм — вън от това той използуваше положението си, за да прави бизнес. Понякога Лайм, ако беше принуден, записваше за Курц някои неща. Показах на Мартинс фотокопие на една бележка.

— Можете ли да познаете почерка?

— Почеркът на Хари. — Той я прочете. — Не виждам нищо нередно.

— Не, разбира се! Но сега прочетете тази бележка от Харбин до Курц, която ние му диктувахме. Вижте датата. Това е резултатът.

Той прочете и двете два пъти.

— Разбирате ли какво искам да кажа?

Не смятам, че човек би се разбъбрил, ако наблюдава края на света или един самолет, който безуспешно се мъчи да продължи своя полет; а за Мартинс един свят бе наближил своя край, един свят на евтино приятелство, боготворене, доверие, родено преди двадесет години… в училищен коридор. Всеки спомен — следобедите в буйната трева, тайната стрелба в Брикуърт Комън, мечти, разходки, споделени преживявания, бяха изведнъж поразени като земята на ударен от атомна бомба град. Човек не може дълго време безопасно да се разхожда сред такива спомени. Докато той стоеше мълчаливо, разглеждайки ръцете си, взех една скъпоценна бутилка уиски от шкафа и налях две двойни:

— Хайде — казах аз, — пийнете това.

И той ме послуша, като че бях лекар. Налях му още едно.

— Сигурни ли сте, че той е бил истинският шеф? — попита той бавно.

— Дотолкова можахме да научим.

— Той беше, знаете ли, винаги склонен да скочи, преди да се е огледал.

Не му възразих, при все че по-рано бе изказал друго мнение за Лайм. Просто търсеше някакво утешение.

— Да допуснем — рече Мартинс, — че някой е научил нещо за него и насила го е вмъкнал в тази афера, както вие сте насилили Харбин да играе двойна игра…

— Възможно е.

— И са го убили, за да не проговори, когато го арестувате.

— И това не е невъзможно.

— Радвам се, че са го убили — каза той. — Не бих се радвал, ако Хари бе проговорил — той направи някакво странно леко движение, като че ли да изчисти нещо от коляното си и каза:

— Така. Връщам се в Англия.

— Все още не ми се иска да правите това. Австрийската полиция ще издаде забрана, ако се опитате да напуснете Виена в момента. Чувството за дълг на Кулър, видите ли, го е накарало да се обади и на тях.

— Аха — каза той отчаяно.

— Когато намерите третия човек… — започнах аз.

— Бих искал да го чуя как ще се разприказва! — рече той. — Мръсник! Проклет мръсник!