Греъм Грийн
Третият (8)

8.

След втората чашка мислите на Роло Мартинс винаги се насочваха към жените — някак неясно, сантиментално, романтично, към целия пол изобщо. След третата чашка, като пилот, който се мъчи да намери вярната посока, той се съсредоточаваше върху подходящото момиче. Ако Кулър не му бе предложил и трета чаша, той надали би отишъл толкова скоро у Ана Шмид, и ако… но има твърде много „ако“ в моя разказ, защото професията ми е да преценявам възможностите, човешките възможности, а пръстът на съдбата не може никога да намери място в досиетата ми.

Мартинс бе прекарал обедната почивка в четене на докладите от следствието и това още веднъж доказва предимството на аматьора пред професионалиста; но той стана и по-уязвим за напитките на Кулър (които професионалистът по време на работа би отказал). Към пет часа следобед намери апартамента на Кулър, който бе разположен над една сладкарница в американската зона; барът бе пълен с американски войници и техните приятели и тракането на лъжичките с дълги дръжки и странно несдържаният смях го следваха по стълбите нагоре.

Англичанин, който не харесва американците, обикновено има предвид точно такива изключения от общото правило, като Кулър: човек с рошава сивееща коса, загрижено мило лице с далекогледи очи, хуманист, който отива някъде, където върлува тифусна епидемия, световна война или китайски глад много преди сънародниците му да са открили това място в атласа. Отново визитката с думите „приятел на Хари“ послужи като пропуск. Неговото топло прямо ръкостискане бе най-приятелският жест, на който Мартинс се бе радвал във Виена.

— Всеки приятел на Хари е и мой приятел — каза Кулър. — Чувал съм за вас, разбира се.

— От Хари?

— Аз съм страстен читател на каубойски романи — каза Кулър и Мартинс му повярва по-бързо, отколкото бе повярвал на Курц.

— Чудех се… дали сте били там? Мислех си, не бихте ли ми разказали нещо за смъртта на Хари?

— Беше ужасно — каза Кулър. — Аз тъкмо пресичах, за да отида при Хари. Той и Курц бяха на тротоара отсреща. Ако не бях понечил да пресека, може би той щеше да остане на мястото си. Но той ме видя и тръгна към мене и тогава този джип… беше ужасно, ужасно. Шофьорът удари спирачките, но нищо не можеше да се направи. Пийнете едно уиски, господин Мартинс. Смешно е, че се вълнувам толкова, като се сетя за това — добави той, като наливаше сода, — никога не съм виждал как умира някой.

— Другият човек в колата ли беше?

Кулър отпи глътка и след това измери остатъка с уморените си добри очи:

— За кого говорите, господин Мартинс?

— Казаха ми, че там е имало и друг човек.

— Не знам откъде ви е дошло наум такова нещо. Ще намерите всичко в документацията от следствието.

Той наля още две щедри дози уиски.

— Ние бяхме точно трима души — аз, господин Курц, и шофьорът. Докторът, разбира се. Сигурно имахте предвид доктора.

— Човекът, с когото случайно разговарях, е гледал през прозореца — той живее до апартамента на Хари и ми каза, че е видял трима души и шофьора. Преди да дойде лекарят.

— Той не каза такова нещо пред съда.

— Не е искал да се меси.

— Не можеш да научиш европейците да бъдат добри граждани. Та това е било негов дълг! — Кулър мрачно съзерцаваше чашата си. — Странно нещо са катастрофите, господин Мартинс. Няма никога и две мнения на очевидци, които да съвпадат. Даже аз и господин Курц не бяхме съгласни по някои подробности. Всичко става толкова внезапно. Не сте си дали труд да наблюдавате внимателно и бум… трябва след това да възстановите случилото се, да си припомняте. Предполагам, че той се е пообъркал, мъчейки се да определи какво точно е станало преди катастрофата и какво след това, за да може да ни различи и четиримата.

— Четиримата?

— Броях и Хари Лайм. Какво друго е видял този човек, господин Мартинс?

— Нищо интересно, освен дето твърди, че Хари е бил мъртъв, когато са го носели към къщата.

— Е да, той умираше, няма съществена разлика. Още една чашка, господин Мартинс?

— Не, няма да пия повече.

— Е, добре, аз бих си налял още малко. Много обичах вашия приятел, господин Мартинс, и затова не ми е приятно да се говори за тия работи.

— Може би ще пийна още едно… за компания. — Познавате ли Ана Шмид? — попита Мартинс още докато уискито щипеше езика му.

— Момичето на Хари? Срещнах я веднъж, това е всичко. Всъщност аз помогнах на Хари да й уреди документите. Такива неща не би трябвало да изповядам на непознат, но, чини ми се, човек трябва да нарушава правилата от време на време. И хуманността е дълг.

— Какво имаше около нея?

— Тя е унгарка, а казаха, че баща й бил нацист. Страхуваше се, че руснаците ще я задържат.

— Защо?

— Е, документите й не бяха в ред.

— Вие й занесохте пари от Хари, нали?

— Да, но бих си мълчал за това. Тя ли ви каза?

Телефонът започна да звъни, Кулър пресуши чашата си.

— Ало — каза той — да, аз съм.

Очите му се спряха на лицето на Мартинс, но като че гледаха през него; спокойни, уморени, добри, вперени някъде в безкрайността.

— Добре сте направили — каза той одобрително и добави малко припряно: — Разбира се, че ще бъдат доставени. Дадено. Честна дума.

Затвори телефона и прекара уморена ръка по челото си. Като че се мъчеше да си спомни нещо, което е трябвало да направи.

— Чували ли сте за аферата, за която говори полицията? — попита Мартинс.

— Съжалявам. Това пък какво е?

— Казват, че Хари е бил замесен в някаква афера.

— О, не — каза Кулър. — Не. Това е съвсем невъзможно. Той имаше силно развито чувство за дълг.

— Курц смята, че е възможно.

— Курц не може да разбере един англосаксонец — отговори Кулър.