Греъм Грийн
Третият (4)

4.

„Това, което от пръв поглед не ми хареса — ми каза Мартинс, — беше перуката му. От ония явно изкуствени коси — сплеснати и жълти, отзад подстригани, които не прилягат добре. Трябва да има нещо фалшиво у човек, който не може спокойно да приеме плешивостта си. Той имаше и едно от онези лица с грижливо изписани като с грим черти с цел да изглежда по-очарователно или по-капризно, с бръчици около очите. Сякаш беше гримиран, за да се хареса на романтични ученички.“

Този разговор се води няколко дни по-късно — когато Мартинс разказа цялата история, но следата вече беше почти заличена. Седяхме в „Старата Виена“ на същата маса, където той бе седял в онази първа утрин с Курц, и когато направи забележката за романтичните ученички, видях как неговите неспокойни, блуждаещи очи се втренчиха в нещо. Беше една девойка — като всяка друга девойка, помислих си аз, — която бързаше под падащия сняг.

— Хубавичка, а?

Той отклони поглед и каза:

— Завинаги съм приключил с тия работи. Знаете ли, Калоуей, идва време в живота на мъжа, когато той се отказва от тия работи…

— Аха. Стори ми се, че гледате едно момиче.

— Да. Но само защото ми напомни Ана — Ана Шмид.

— Коя е тя? Познато момиче?

— В известен смисъл.

— Как в известен смисъл?

— Тя е била момичето на Хари.

— А сега вие ли…

— Тя не е такава, Калоуей. Не я ли видяхте на погребението му? В подобни неща вече не се забърквам. Такъв урок получих, че ще ми държи влага за цял живот.

— Разказвахте ми за Курц.

Курц седял така, сякаш искал всички да видят, че чете „Самотният ездач от Санта Фе“. Когато Мартинс седнал на масата му, той казал с престорено възхищение: „Чудесно поддържате напрягането“.

— Напрягането ли?

— Напрежението. Вие сте майстор. На края на всяка глава човек се мъчи да отгатне…

— Вие сте били приятел на Хари? — попитал Мартинс.

— Мисля, че най-добрият — но след моментна пауза, в която мозъкът му регистрирал грешката, Курц добавил: — като изключим вас, разбира се.

— Разкажете ми как умря.

— Бях с него. Излязохме от неговата квартира и Хари видя един приятел на отсрещния тротоар — американец, казва се Кулър. Той махна с ръка на Кулър и се затече към него, когато един джип изскочи иззад ъгъла и връхлетя отгоре му. Грешката беше на Хари, разбира се, а не на шофьора.

— Казаха ми, че е умрял моментално.

— Бих искал да е така. Но той умря всъщност преди да пристигне линейката.

— Значи можеше да говори?

— Да. При тази силна болка той се тревожеше за вас.

— Какво каза?

— Не мога да си спомня точно думите му, Роло. Мога да ви наричам Роло, нали? Той винаги ви наричаше така пред нас. Настояваше да се погрижа за вас, когато пристигнете. Да ви настаня. Да ви купя билет за връщане.

Когато ми разказваше това, Мартинс добави: „Както виждате, получавах непрекъснато предложения за билет за връщане и пари“.

— Но защо не телеграфирахте, за да ме спрете?

— Направих го, но сигурно телеграмата не ви е сварила. С тази цензура и заради зоните телеграмите се бавят и по пет дни.

— Имаше ли следствие?

— Разбира се.

— Знаете ли, полицията развива налудничавата теория, че Хари е бил замесен в някаква афера?

— Не. Но всеки във Виена е замесен в нещо. Всички продаваме цигари и сменяме шилинги за бонове и така нататък от този род.

— Полицията има предвид нещо по-лошо.

— Понякога те имат абсурдни теории — предпазливо казал човекът с перуката.

— Ще остана тука, докато я опровергая.

Курц рязко си обърнал главата и перуката му леко се изместила.

— Каква полза от това? — казал той. — Нищо не може да върне Хари.

— Ще изгоня този полицай от Виена.

— Не виждам какво можете да направите.

— Ще започна разследването от момента на смъртта му. Вие сте били там, и този Кулър, и шофьорът. Можете ли да ми дадете адресите им?

— Шофьора не познавам.

— Мога да ги взема от следствения протокол. И после тук е и момичето на Хари.

— За нея ще е мъчително — казал Курц.

— Пет пари не давам за нея. Интересува ме Хари.

— Знаете ли какво подозира полицията?

— Не. Разгневих се твърде бързо.

— А не ви ли е идвало наум — попитал меко Курц, — че може да изровите нещо, което е… компрометиращо и за Хари?

— Ще рискувам.

— Ще трябва време… и пари.

— Време имам, а вие щяхте да ми дадете назаем, нали?

— Не съм богат — казал Курц, — но обещах на Хари да се погрижа за вас и за обратния самолет.

— Не се тревожете тогава за парите или за самолета — каза Мартинс. — Ще се хванем на бас — пет лири срещу двеста шилинга, че има нещо странно около смъртта на Хари.

Това било удар в тъмнината, но той вече имал силното инстинктивно усещане, че нещо не е в ред, без да е свързал още думата „убийство“ с това усещане. Курц поднасял чашата с кафе към устата си и Мартинс го наблюдавал. Забележката очевидно ударила на камък. Една спокойна ръка поднесла чашката към устата и Курц започнал да сърба шумно, на едри глътки. После оставил чашката и рекъл:

— Какво искате да кажете с думата странно?

— За полицията би било изгодно да има един труп, но това е изгодно и за истинските аферисти, нали така?

Щом изрекъл това, разбрал, че все пак думите му са направили впечатление на Курц: не замръзнал ли той от предпазливост и страх? Ръцете на виновния невинаги треперят: само в романите изтърваната чашка издава вълнение. Напрежението по-често се отгатва по добре изученото, контролирано движение. Курц пиел кафето, като че ли нищо не било казано.

— Е добре — рекъл той и отпил още една глътка. — Желая ви, разбира се, успех, при все че не вярвам да откриете нещо. Обърнете се към мен, ако имате нужда.

— Дайте ми адреса на Кулър!

— Разбира се. Ще ви го напиша. Ето го. В американската зона.

— А вашият?

— Вече го написах отдолу — в руската зона е.

Станал, усмихнал се с една от заучените си виенски усмивки, с чар, изписан като с фина четка в бръчиците около устата и очите:

— Дръжте връзка с мен — казал — и ако имате нужда от помощ… Но все още смятам, че сте неразумен. — Той си взел „Самотният ездач“. — Гордея се с нашето познанство. Вие сте майстор на напрегнатия сюжет — и едната ръка пригладила перуката, докато другата, минавайки леко през устата, изтрила усмивката, като че ли никога не е съществувала.