Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Third Man, 1950 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ивайла Вълкова, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- hammster(2022)
Издание:
Автор: Греъм Грийн
Заглавие: Третият; Падналият идол
Преводач: Ивайла Вълкова; Виолета Кюмюрджиева
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо; второ
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1986
Тип: сборник
Националност: английска
Печатница: Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново
Излязла от печат: 30.VIII.1986 г.
Главен редактор: Богомил Райнов
Редактор: Иванка Савова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Виолина Хаджидемирева
Художник: Веселин Павлов
Коректор: Виолета Славчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4757
История
- —Добавяне
3.
За случилото се научих не от Пейн, а много по-късно от самия Мартинс и след като възстанових веригата от събития, които наистина доказаха, че съм глупак, макар че не стана така, както той очакваше. Пейн го завел при администратора на хотела и обяснил: „Този джентълмен пристигна от Лондон. Полковник Калоуей каза, че трябва да получи стая“. След като изяснил това, той добавил: „Лека нощ, сър“ — и си отишъл. Не е изключено да се е стеснявал малко от разкървавената устна на Мартинс.
— Имате ли резервация, сър? — попитал администраторът.
— Не. Струва ми се, че не — отвърнал Мартинс глухо, като държал кърпичка пред устата си.
— Предположих, че може би сте господин Декстър. Имаме запазена стая за една седмица за господин Декстър.
Тогава Мартинс казал:
— Но аз съм господин Декстър.
По-късно той ми обясни, че очаквал от Лайм да му ангажира стая на това име, тъй като Бък Декстър, а не Роло Мартинс щял да бъде използуван за пропагандни цели. Тогава някой се обадил до него:
— Съжалявам, че не ви посрещнахме на летището, господин Декстър, Казвам се Крабин.
Говорел мъж на средна възраст с естествена тонзура на главата и очила с най-дебелите рогови рамки, които Мартинс бил виждал. Човекът продължил:
— Един от нашите случайно телефонирал във Франкфурт и разбрал, че сте на самолета. Нашата главна квартира отново е направила една от обичайните си глупави грешки, телефонираха ни, че няма да идвате. Нещо във връзка с Швеция… но телеграмата беше ужасно неясна. Щом чух за Франкфурт, направих опит да посрещна самолета, но ви пропуснах. Получихте ли бележката ми?
Мартинс държал кърпичката пред устата си и смотолевил:
— Да. И?
— Трябва веднага да ви кажа, господин Декстър, колко съм развълнуван от това, че ви виждам.
— Много мило от ваша страна.
— От момче съм ви смятал за най-големия писател на нашия век.
Мартинс трепнал. Но било трудно да отвори уста, за да протестира. Погледнал сърдито господин Крабин, ала било невъзможно да заподозре този млад човек дори в опит за шега.
— Вие имате широка читателска публика в Австрия, господин Декстър. Ценят се и вашите оригинали, и преводите. Особено „Корабът“. Тя е любимата ми книга.
Мартинс бързо размислял:
— За седмица ли казахте, че е наета стаята?
— Да.
— Много мило.
— Господин Шмид ще ви дава всеки ден купони за храна. Смятам, че ще имате нужда и от малко джобни пари. Ще уредим и това. Утре сигурно ще искате свободен ден — да поразгледате.
— Да.
— Естествено всички сме на ваше разположение, ако искате гид. Вдругиден вечерта е скромната дискусия в Института, посветена на съвременния роман. Надявахме се, че може би вие ще кажете няколко думи, колкото да потръгне работата, а след това ще отговорите на въпросите.
В този момент Мартинс бил готов да се съгласи на всичко, само и само да се отърве от господин Крабин и да си осигури квартира и храна за една седмица, а Роло, разбира се — както открихме по-късно, — бил винаги готов да приеме каквото и да било предложение: за пиене, за момичета, за шеги, за ново приключение. И с кърпичка на устата той казал:
— Разбира се, разбира се.
— Извинете, господин Декстър, да не би да ви боли зъб? Познавам един много добър зъболекар.
— Не. Удариха ме, това е всичко.
— Боже господи! Да не би да са се опитали да ви ограбят?
— Не, един войник беше. Аз се опитах да цапардосам неговия проклет полковник по окото.
Махнал кърпичката и показал на Крабин ударената си устна.
Той ми каза по-късно, че Крабин буквално онемял. Мартинс не можеше да разбере защо, тъй като никога не беше чел произведенията на своя велик съвременник Бенджамин Декстър; дори не бе чувал за него. Самият аз съм почитател на Декстър и затова си обяснявам смайването на Крабин. Като стилист Декстър сравняват с Хенри Джеймс, но у него има нещо по-женствено в сравнение с учителя му. Дори някои негови врагове понякога определяха гъвкавия му сложен и неравен стил като характерен за стара мома. За един мъж, все още ненавършила петдесет години, неговият страстен интерес към бродиране на фразата и маниерът му да успокоява не особено бурния си темперамент със ситни плетеници — така възлюбени от учениците му — на други се струваха малко прекалени.
— Чели ли сте някога книгата „Самотният ездач от Санта Фе“?
— Не, мисля, че не.
Мартинс обяснил:
— Най-добрият приятел на този самотен ездач бива убит от шерифа на Лост Клейм Гълч. Разправя се как ездачът преследва този шериф съвсем легално, — докато си отмъщава.
— Никога не съм допускал, че четете каубойски романи, господин Декстър — казал Крабин. Мартинс трябвало да използува цялата си твърдост, за да спре Роло, който бил готов да заяви: „Аз ги пиша“.
— По същия начин аз преследвам полковник Калагън.
— Не съм чувал за него.
— Чували ли сте за Хари Лайм?
— Да — казал Крабин предпазливо. — Но не го познавам.
— Аз го познавах. Той беше най-добрият ми приятел.
— Не съм допускал, че той е голям почитател на литературата.
— Нито един от приятелите ми не е такъв.
Крабин нервно примигнал зад роговите рамки. Той казал примирително:
— Все пак той се интересуваше от театър. Една негова приятелка — актриса, учи английски в Института. Той е идвал два-три пъти да я взема оттам.
— Стара или млада?
— Млада, много млада. По мое мнение не особено добра актриса.
Мартинс си спомнил за девойката до гроба, скрила лице в ръцете си, и казал:
— Бих се радвал, ако видя някой от приятелите на Хари.
— Тя ще дойде може би на вашата лекция.
— Австрийка ли е?
— Твърди, че е австрийка, но подозирам, че е унгарка. Работи в Йозефщаттеатър. Не бих се учудил, ако Лайм й е помогнал да си уреди документите. Тя се казва Шмид. Ана Шмид. Бихте ли си представили млада английска актриса да се нарече Смит? И прекалено хубава е. Името й винаги ми е звучало прекалено анонимно, за да е вярно.
Мартинс разбрал, че е измъкнал всичко, каквото може от Крабин, заявил, че е уморен след толкова дълъг ден, обещал да позвъни по телефона сутринта, приел бонове за десет лири за спешни разходи и си отишъл в стаята. Струвало му се, че твърде бързо печели — 12 фунта за по-малко от час.
Бил уморен, това разбрал едва когато се опънал на леглото, без да се събува. След минута вече Виена била зад него и той вървял през гъста гора, до глезените в сняг. Избухал бухал и той се почувствувал самотен и уплашен. Имал среща с Хари до някакво дърво, но гората била толкова гъста, че било невъзможно да се разпознае едно дърво от друго. Мярнала се някаква фигура и той се затичал към нея. Тя подсвирквала позната мелодия и сърцето му подскочило от облекчение и радост, че не е вече сам. Тогава фигурата се обърнала и той видял, че това съвсем не е Хари, а един непознат, който се хилел, застанал в локвичка разтопен сняг, а бухалът все се обаждал. Събудил се изведнъж и чул телефонът до леглото му да звъни.
Един глас с лек чужд акцент — само следа от чужд акцент, попитал:
— Господин Роло Мартинс?
— Да. — Истинска изненада било, че е пак той, а не Декстър.
— Вие не ме познавате — казал гласът ни в клин, ни в ръкав. — Но аз бях приятел на Хари Лайм.
Изненадващо било и да чуе някой да твърди, че е приятел на Хари. Сърцето на Мартинс се стоплило от добро чувство към непознатия. Той казал:
— Бих се радвал да ви видя.
— Наблизо съм, в „Стара Виена“.
— Не може ли утре? Ужасен ден изкарах.
— Хари ме помоли да проверя дали сте добре. Бях с него, когато умря.
— Мислех си — казал Роло Мартинс и спрял. Искал да каже: „Мислех си, че е умрял моментално“, но нещо го възпряло. Вместо това казал: „Не ми казахте името си“.
— Курц — отвърнал гласът. — Бих ви предложил да дойда при вас, но австрийци в „Захер“ не се допущат.
— Да се срещнем утре сутринта в „Стара Виена“?
— Разбира се — казал гласът. — Ако сте сигурен, че ще можете да изкарате до утре.
— Какво искате да кажете?
— Хари знаеше, че ще бъдете без пукната пара.
Роло Мартинс лежал с телефонната слушалка до ухото и си мислел: „Ела във Виена, ако искаш да направиш пари!“. Това бил третият непознат в продължение на пет часа, който искал да му даде пари. Той предпазливо казал:
— Докато ви срещна, все ще изкарам някак.
Нямало смисъл да отблъсква добро предложение, преди да се разбере какво е то всъщност.
— Тогава, да кажем, единадесет часа в „Стара Виена“ на Кертнерщрасе. Ще бъда с кафяв костюм и ще нося една от книгите ви.
— Великолепно. А как намерихте книгата?
— Хари ми я даде.
Гласът звучал много очарователно и убедително, но когато Мартинс казал „лека нощ“ и затворил, не можел да не се запита как така Хари, ако е бил в съзнание, преди да умре, не е наредил да му изпратят телеграма, за да не идва. Нима и Калагън не беше казал, че Лайм е умрял моментално или пък без болка? Така ли беше? Или той сам бе сложил тези думи в устата на Калагън? За първи път тогава мисълта, че има нещо нередно около смъртта на Лайм, се загнездила здраво в мозъка на Мартинс — че има нещо, което полицията е достатъчно глупава, за да разкрие. Той се опитал да го разкрие сам с помощта на две цигари, но заспал, без да вечеря и без да е разгадал мистерията. Денят бил дълъг, но не достатъчно дълъг за това.