Греъм Грийн
Третият (3)

3.

За случилото се научих не от Пейн, а много по-късно от самия Мартинс и след като възстанових веригата от събития, които наистина доказаха, че съм глупак, макар че не стана така, както той очакваше. Пейн го завел при администратора на хотела и обяснил: „Този джентълмен пристигна от Лондон. Полковник Калоуей каза, че трябва да получи стая“. След като изяснил това, той добавил: „Лека нощ, сър“ — и си отишъл. Не е изключено да се е стеснявал малко от разкървавената устна на Мартинс.

— Имате ли резервация, сър? — попитал администраторът.

— Не. Струва ми се, че не — отвърнал Мартинс глухо, като държал кърпичка пред устата си.

— Предположих, че може би сте господин Декстър. Имаме запазена стая за една седмица за господин Декстър.

Тогава Мартинс казал:

— Но аз съм господин Декстър.

По-късно той ми обясни, че очаквал от Лайм да му ангажира стая на това име, тъй като Бък Декстър, а не Роло Мартинс щял да бъде използуван за пропагандни цели. Тогава някой се обадил до него:

— Съжалявам, че не ви посрещнахме на летището, господин Декстър, Казвам се Крабин.

Говорел мъж на средна възраст с естествена тонзура на главата и очила с най-дебелите рогови рамки, които Мартинс бил виждал. Човекът продължил:

— Един от нашите случайно телефонирал във Франкфурт и разбрал, че сте на самолета. Нашата главна квартира отново е направила една от обичайните си глупави грешки, телефонираха ни, че няма да идвате. Нещо във връзка с Швеция… но телеграмата беше ужасно неясна. Щом чух за Франкфурт, направих опит да посрещна самолета, но ви пропуснах. Получихте ли бележката ми?

Мартинс държал кърпичката пред устата си и смотолевил:

— Да. И?

— Трябва веднага да ви кажа, господин Декстър, колко съм развълнуван от това, че ви виждам.

— Много мило от ваша страна.

— От момче съм ви смятал за най-големия писател на нашия век.

Мартинс трепнал. Но било трудно да отвори уста, за да протестира. Погледнал сърдито господин Крабин, ала било невъзможно да заподозре този млад човек дори в опит за шега.

— Вие имате широка читателска публика в Австрия, господин Декстър. Ценят се и вашите оригинали, и преводите. Особено „Корабът“. Тя е любимата ми книга.

Мартинс бързо размислял:

— За седмица ли казахте, че е наета стаята?

— Да.

— Много мило.

— Господин Шмид ще ви дава всеки ден купони за храна. Смятам, че ще имате нужда и от малко джобни пари. Ще уредим и това. Утре сигурно ще искате свободен ден — да поразгледате.

— Да.

— Естествено всички сме на ваше разположение, ако искате гид. Вдругиден вечерта е скромната дискусия в Института, посветена на съвременния роман. Надявахме се, че може би вие ще кажете няколко думи, колкото да потръгне работата, а след това ще отговорите на въпросите.

В този момент Мартинс бил готов да се съгласи на всичко, само и само да се отърве от господин Крабин и да си осигури квартира и храна за една седмица, а Роло, разбира се — както открихме по-късно, — бил винаги готов да приеме каквото и да било предложение: за пиене, за момичета, за шеги, за ново приключение. И с кърпичка на устата той казал:

— Разбира се, разбира се.

— Извинете, господин Декстър, да не би да ви боли зъб? Познавам един много добър зъболекар.

— Не. Удариха ме, това е всичко.

— Боже господи! Да не би да са се опитали да ви ограбят?

— Не, един войник беше. Аз се опитах да цапардосам неговия проклет полковник по окото.

Махнал кърпичката и показал на Крабин ударената си устна.

Той ми каза по-късно, че Крабин буквално онемял. Мартинс не можеше да разбере защо, тъй като никога не беше чел произведенията на своя велик съвременник Бенджамин Декстър; дори не бе чувал за него. Самият аз съм почитател на Декстър и затова си обяснявам смайването на Крабин. Като стилист Декстър сравняват с Хенри Джеймс, но у него има нещо по-женствено в сравнение с учителя му. Дори някои негови врагове понякога определяха гъвкавия му сложен и неравен стил като характерен за стара мома. За един мъж, все още ненавършила петдесет години, неговият страстен интерес към бродиране на фразата и маниерът му да успокоява не особено бурния си темперамент със ситни плетеници — така възлюбени от учениците му — на други се струваха малко прекалени.

— Чели ли сте някога книгата „Самотният ездач от Санта Фе“?

— Не, мисля, че не.

Мартинс обяснил:

— Най-добрият приятел на този самотен ездач бива убит от шерифа на Лост Клейм Гълч. Разправя се как ездачът преследва този шериф съвсем легално, — докато си отмъщава.

— Никога не съм допускал, че четете каубойски романи, господин Декстър — казал Крабин. Мартинс трябвало да използува цялата си твърдост, за да спре Роло, който бил готов да заяви: „Аз ги пиша“.

— По същия начин аз преследвам полковник Калагън.

— Не съм чувал за него.

— Чували ли сте за Хари Лайм?

— Да — казал Крабин предпазливо. — Но не го познавам.

— Аз го познавах. Той беше най-добрият ми приятел.

— Не съм допускал, че той е голям почитател на литературата.

— Нито един от приятелите ми не е такъв.

Крабин нервно примигнал зад роговите рамки. Той казал примирително:

— Все пак той се интересуваше от театър. Една негова приятелка — актриса, учи английски в Института. Той е идвал два-три пъти да я взема оттам.

— Стара или млада?

— Млада, много млада. По мое мнение не особено добра актриса.

Мартинс си спомнил за девойката до гроба, скрила лице в ръцете си, и казал:

— Бих се радвал, ако видя някой от приятелите на Хари.

— Тя ще дойде може би на вашата лекция.

— Австрийка ли е?

— Твърди, че е австрийка, но подозирам, че е унгарка. Работи в Йозефщаттеатър. Не бих се учудил, ако Лайм й е помогнал да си уреди документите. Тя се казва Шмид. Ана Шмид. Бихте ли си представили млада английска актриса да се нарече Смит? И прекалено хубава е. Името й винаги ми е звучало прекалено анонимно, за да е вярно.

Мартинс разбрал, че е измъкнал всичко, каквото може от Крабин, заявил, че е уморен след толкова дълъг ден, обещал да позвъни по телефона сутринта, приел бонове за десет лири за спешни разходи и си отишъл в стаята. Струвало му се, че твърде бързо печели — 12 фунта за по-малко от час.

Бил уморен, това разбрал едва когато се опънал на леглото, без да се събува. След минута вече Виена била зад него и той вървял през гъста гора, до глезените в сняг. Избухал бухал и той се почувствувал самотен и уплашен. Имал среща с Хари до някакво дърво, но гората била толкова гъста, че било невъзможно да се разпознае едно дърво от друго. Мярнала се някаква фигура и той се затичал към нея. Тя подсвирквала позната мелодия и сърцето му подскочило от облекчение и радост, че не е вече сам. Тогава фигурата се обърнала и той видял, че това съвсем не е Хари, а един непознат, който се хилел, застанал в локвичка разтопен сняг, а бухалът все се обаждал. Събудил се изведнъж и чул телефонът до леглото му да звъни.

Един глас с лек чужд акцент — само следа от чужд акцент, попитал:

— Господин Роло Мартинс?

— Да. — Истинска изненада било, че е пак той, а не Декстър.

— Вие не ме познавате — казал гласът ни в клин, ни в ръкав. — Но аз бях приятел на Хари Лайм.

Изненадващо било и да чуе някой да твърди, че е приятел на Хари. Сърцето на Мартинс се стоплило от добро чувство към непознатия. Той казал:

— Бих се радвал да ви видя.

— Наблизо съм, в „Стара Виена“.

— Не може ли утре? Ужасен ден изкарах.

— Хари ме помоли да проверя дали сте добре. Бях с него, когато умря.

— Мислех си — казал Роло Мартинс и спрял. Искал да каже: „Мислех си, че е умрял моментално“, но нещо го възпряло. Вместо това казал: „Не ми казахте името си“.

— Курц — отвърнал гласът. — Бих ви предложил да дойда при вас, но австрийци в „Захер“ не се допущат.

— Да се срещнем утре сутринта в „Стара Виена“?

— Разбира се — казал гласът. — Ако сте сигурен, че ще можете да изкарате до утре.

— Какво искате да кажете?

— Хари знаеше, че ще бъдете без пукната пара.

Роло Мартинс лежал с телефонната слушалка до ухото и си мислел: „Ела във Виена, ако искаш да направиш пари!“. Това бил третият непознат в продължение на пет часа, който искал да му даде пари. Той предпазливо казал:

— Докато ви срещна, все ще изкарам някак.

Нямало смисъл да отблъсква добро предложение, преди да се разбере какво е то всъщност.

— Тогава, да кажем, единадесет часа в „Стара Виена“ на Кертнерщрасе. Ще бъда с кафяв костюм и ще нося една от книгите ви.

— Великолепно. А как намерихте книгата?

— Хари ми я даде.

Гласът звучал много очарователно и убедително, но когато Мартинс казал „лека нощ“ и затворил, не можел да не се запита как така Хари, ако е бил в съзнание, преди да умре, не е наредил да му изпратят телеграма, за да не идва. Нима и Калагън не беше казал, че Лайм е умрял моментално или пък без болка? Така ли беше? Или той сам бе сложил тези думи в устата на Калагън? За първи път тогава мисълта, че има нещо нередно около смъртта на Лайм, се загнездила здраво в мозъка на Мартинс — че има нещо, което полицията е достатъчно глупава, за да разкрие. Той се опитал да го разкрие сам с помощта на две цигари, но заспал, без да вечеря и без да е разгадал мистерията. Денят бил дълъг, но не достатъчно дълъг за това.