Греъм Грийн
Третият (2)

2.

Всеки британски поданик можеше да пътува, ако се задоволеше да вземе със себе си само пет английски лири, които му бе забранено да харчи в чужбина. Но ако Роло Мартинс не бе получил покана от Лайм, нямаше да му разрешат да влезе в Австрия, която още се считаше за окупирана територия. Лайм беше предложил на Мартинс да „опише“ грижите за разселените лица и при все че това не бе характерно за дейността на Мартинс, той се бе съгласил. Тази покана му осигуряваше отдих, а той много се нуждаеше от отдих след една неприятност в Дъблин и друга в Амстердам; винаги се бе старал да гледа на жените като на „неприятности“, които те сполетяват мимо волята ти — както застрахователните агенти гледат на природните бедствия. Когато пристигна във Виена, изглеждаше изтощен и един негов навик — навремени да хвърля поглед през рамо, за известен период ми се виждаше подозрителен, докато разбрах, че го прави от страх да не би примерно един или, да кажем, пет-шест души да се нахвърлят върху него изотзад. Той неясно ми спомена, че бил объркал конците — това беше просто друг начин на изразяване.

Обикновеното занятие на Роло Мартинс бе писането на евтини, каубойски романчета за Дивия запад под псевдонима Бък Декстър. Неговата читателска публика беше многобройна, но не много взискателна. Той не би и могъл да се добере до Виена, ако Лайм не бе предложил да му плати разноските чрез някакъв мъгляво споменат „фонд пропаганда“. Лайм можел, каза ми Мартинс, да го снабди с книжни бонове — единствената валута от пени нагоре, валидна в английските хотели и клубове. Така с точно пет неупотребяеми английски лири в джоба Мартинс пристигна във Виена.

Странно нещо се случило във Франкфурт, където самолетът от Лондон кацнал за един час. Мартинс ядял сандвичи в американската лавка (любезните аеролинии снабдяват пътниците с купон за 65 цента), когато един човек, когото от двадесет крачки можете да разпознаете като журналист, се приближил до неговата маса.

— Вие ли сте господин Декстър? — попитал той.

— Да — рекъл Мартинс изненадано.

— Изглеждате по-млад, отколкото на снимките — казал човекът. — Бихте ли направили някакво изявление? Аз представлявам вестника на военните поделения тук. Бихме искали да знаем какво мислите за Франкфурт!

— Приземих се преди десет минути.

— Достатъчно — казал човекът. — Какво ви е мнението за американските романи?

— Не ги чета — отвърнал Мартинс.

— Добре познатият хаплив хумор — рекъл журналистът. Той посочил един дребен, сивокос мъж с два щръкнали напред зъба, който дъвчел коричка хляб. — Да знаете дали това е Кеъри?

— Не. Кой Кеъри?

— Джи Джей Кеъри естествено.

— Никога не съм чувал за него.

— Вие писателите, сякаш не живеете на тоя свят. Заради него съм дошъл — и Мартинс го видял да се насочва към великия Кеъри, който го поздравил с фалшивата усмивка на „звезда“, оставайки коричката настрана. Декстър не бил толкова важен за този човек, но Мартинс не можел да не изпита известна гордост — никой преди не се бил обръщал към него като към писател; и чувството на гордост и съзнанието за неговата собствена значимост му помогнали да преодолее разочарованието, когато видял, че Лайм не го посрещнал на аерогарата. Ние никога не можем да свикнем с мисълта, че сме по-незначителни за другите хора, отколкото са те за нас. Мартинс усетил лекото бодване на чувството, че е ненужен, докато стоял до вратата на автобуса и наблюдавал снега, който се сипеше така тънко и меко, че големите преспи между разрушените здания изглеждаха вечни, като че не бяха резултат на този слаб валеж, а си лежаха там винаги — отвъд границата на вечния сняг.

Никакъв Лайм не го посрещна и в хотел „Астория“, където го стовари автобусът, нямаше никакво съобщение, а само една тайнствена бележчица за господин Декстър от някой си Крабин, за когото никога не беше чувал. „Очаквахме ви с утрешния самолет. Ще намина. Моля, останете, където сте. Имате ангажирана стая в хотела.“ Но Мартинс не беше човек, който се задържа на едно място. Ако се въртите по-дълго в хотелско фоайе, рано или късно ще се случи нещо и може пак да си имате неприятности. И сега звучат в ушите ми думите на Роло Мартинс: „Приключих с неприятностите. Никакви неприятности вече“ преди да се хвърли надолу с главата в най-сериозната от всички. За Роло Мартинс съществуваше вечно противоречие — между абсурдното му име и солидното (отпреди четири поколения) холандско презиме. Роло се заглеждаше във всяка минаваща жена, а Мартинс отричаше жените. Не зная кой от тях пишеше каубойските романи.

Мартинс притежаваше адреса на Лайм и не полюбопитствува за човека, наречен Крабин, беше ясно, че е станала някаква грешка, макар че не я свързваше още с разговора във Франкфурт. Лайм бе писал, че може да го настани в собствената си квартира, просторен апартамент, реквизиран от собствениците му нацисти. Лайм можеше да плати и таксито, та Мартинс отпътува направо за къщата, която се намираше в Трета (британска) зона. Той остави шофьора да чака и се изкачи на третия етаж.

Колко бързо човек усеща тишината дори в такъв тих град като Виена при вида на неспирно стелещия се сняг. Мартинс не бе стигнал и до втория етаж и вече бе убеден, че не ще намери Лайм. Но тишината бе по-дълбока, отколкото при обикновено отсъствие — тя говореше, че той не ще намери Хари Лайм никъде във Виена, а когато стигна третия етаж и видя широкия черен креп на вратата — че не ще го намери никъде в света. Разбира се, можеше да е умрял някой готвач, някой слуга, всеки друг освен Хари Лайм — но Мартинс знаеше и чувствуваше, че го е знаел още преди да изкачи последните двадесет стъпала, — че Лайм, когото бе боготворил двадесет години — от първата им среща в един мрачен училищен коридор с креслив звънец, зовящ за молитва, този Лайм си беше отишъл завинаги. След като позвъни няколко пъти, един дребен човечец с кисела физиономия подаде глава от съседния апартамент и му каза с тон на обиден:

— Няма полза да звъните. Няма никой. Той умря.

— Господин Лайм?

— Господин Лайм, разбира се.

По-късно Мартинс ми каза: „Отначало за мене това не значеше нищо. Просто една информация, нещо като съобщенията в «Таймс», които се наричат «кратки новини».“ Попитах го: „Кога се случи? Как?“.

— Прегази го кола — каза човекът. — Миналия четвъртък. — И прибави мрачно, като че това наистина не му влизаше в работата: — Ще го погребват следобед. Просто сте се разминали с тях.

— Кои тях?

— Ковчега и неколцина приятели.

— Лежа ли той в болница?

— Нямаше смисъл да го носят в болница. Той бе убит тука пред собствения си праг — моментално. Десният калник го закачи за рамото и го претърколи като заек.

Едва тогава — каза ми Мартинс, — когато човекът употребил думата „заек“, мъртвият Хари оживял, превърнал се в момчето с револвера, което за първи път показало на Мартинс какво значи „да задигнеш нещо назаем“; момчето, изскочило сред големите песъчливи хълмове на Брикуърт Комън, крещейки: „Стреляй, глупако, стреляй. Ето го!“ — заекът, който закуцукал към дупката си, ранен от изстрела на Мартинс.

— Къде го погребват? — попитал той непознатия.

— В Централните гробища. Няма да им е лесно в този студ.

Мартинс нямаше представа как ще плати за таксито и къде във Виена ще си намери стая срещу пет английски лири, но този въпрос можеше да бъде отложен за по-късно, след като види останките на Хари Лайм. И той се отправи с колата извън града, в околностите (британска зона), където се намираха Централните гробища. Дотам се минава през руската зона, пресича се малко от американската, която не можете да сбъркате поради това, че продават сладолед на всяка улица. Трамваите пътуват покрай високите стени на Централните гробища, а на цяла миля от другата страна на релсите се точат работилниците за надгробни паметници и цветарниците — безкрайна верига от надгробни паметници, очакващи собственици, и венци, очакващи опечалените.

Мартинс не си даваше ясна сметка за размерите на огромния, отрупан със сняг парк, където щеше да бъде последната му среща с Лайм. Все едно че Хари му бе оставил бележка: „Среща в Хайд Парк“, без да уточни мястото между статуята на Ахил и Ланкастърската врата. Гробищните алеи — всяка номерирана и наименувана — се редяха като спиците на грамадно колело. Колата измина близо половин миля на запад, зави и продължи още половин миля на север, след това на юг… Снегът придаваше на големите достолепни фамилни гробници гротесков вид; купчинка сняг бе увиснала над ангелско лице, светец имаше големи бели мустаци и фуражка от сняг се бе килнала върху бюста на висш сановник на име Волфганг Готман. Дори и гробищата бяха разделени на зони между четирите сили: руската зона се отличаваше с огромни статуи на въоръжени хора, френската — с редиците от анонимни кръстове и разпокъсан и избелял трицветен флаг. Тогава Мартинс си спомни, че Лайм беше католик и надали щяха да го погребат в английската зона, която напразно търсиха. И те отново подкараха назад през една горичка, където гробовете се притайваха като вълци под дърветата, примигвайки с белите си очи под ореола на вечно зелени дървета и храсти. На едно място изникна група от трима мъже в странни сребристочерни униформи от XVIII век и с тривърхи шапки на главите. Те тикаха нещо като варел: преминаха една просека в горичката от гробове и отново изчезнаха.

Чиста случайност беше, че не закъсня за погребението — едно кътче в огромния парк, където снегът бе изринат с лопати и малка група хора се бе скупчила, заета сякаш с някаква съвсем частна работа. Един свещеник току-що бе свършил да говори и неговите думи сякаш още се промъкваха тайничко сред леко прехвърчащия, спокоен сняг. Ковчегът бе готов за спускане в земята. Двама души в прилични дрехи стояха до отворения гроб, единият държеше венец, който очевидно беше забравил да положи в ковчега, та неговият другар го стисна за лакътя така, че той се стресна и хвърли цветята… Едно момиче стоеше малко по-далеч, закрило лицето си с ръце, а аз бях на 20 ядра от друг един гроб и наблюдавах с облекчение останките на Лайм, като отбелязвах внимателно и кой присъствува. За Мартинс аз бях просто един човек с мушама. Той дойде при мене и ме попита: „Можете ли да ми кажете кого погребват?“.

— Казва се Лайм — отвърнах аз и се учудих, като видях сълзи в очите на непознатия. Не приличаше на човек, който лесно плаче, нито пък Лайм бе човек, който след смъртта си би оставил опечалени — истински опечалени хора, с истински сълзи. Разбира се, тук беше момичето, но човек изключва жените от подобни обобщения.

Мартинс остана до края близо до мене. После ми каза, че като стар приятел не искал да се натрапва на тези, новите приятели. Смъртта на Лайм принадлежеше тям, нека си остане така. Той живееше със сантименталната илюзия, че животът на Лайм — поне двайсет години от него — му принадлежи. Щом церемонията свърши — аз не съм религиозен и винаги се притеснявам от суматохата, която съпътствува една смърт — Мартинс се отдалечи към таксито на дългите си, тромави крака, които като че ли винаги се преплитаха; той не направи опит да говори с никого и сълзите му или поне няколкото ситни капчици, които всеки от нас може да изцеди на тази възраст, наистина течаха.

Едно досие, знаете ли, никога не е пълно; един случай никога не е приключен дори след век, когато всички участници в събитието са мъртви. И поради това последвах Мартинс: другите трима познавах, исках да узная кой е непознатият. Настигнах го до таксито и му казах: „Няма с какво да пътувам. Бихте ли ме взели до града?“.

— Разбира се — рече той.

Знаех, че шофьорът на моя джип ще ни последва незабелязано. Когато тръгнахме, направи ми впечатление, че Мартинс не се обръща назад. Обикновено неискрените опечалени и неискрените любовници хвърлят прощален поглед, стоят по гарите, махайки с кърпичка, вместо да се отдалечат бързо, без да се обръщат. Така е може би, защото те толкова много обичат себе си, че искат другите да ги видят, дори мъртвите.

Казах: „Името ми е Калоуей“.

— Мартинс — отвърна той.

— Вие приятел ли бяхте на Лайм?

— Да.

По-голямата част от хората напоследък биха се поколебали, преди да признаят такова нещо.

— Отдавна ли сте тук?

— Току-що пристигнах от Англия. Хари ме беше поканил. Нищо не знаех.

— Шок?

— Слушайте — каза той. — Ужасно ми се пие, но нямам никакви пари освен пет лири стерлинги. Ще ви бъда много благодарен, ако ме почерпите.

Беше мой ред да кажа: „Разбира се“.

Помислих малко и казах на шофьора името на един малък бар на Кертнерщрасе. Мислех си, че известно време няма да му се иска да го виждат в някой оживен английски бар, пълен с транзитно минаващи офицери и с жените им. В този бар — може би защото имаше ужасяващо високи цени — рядко се намираше повече от една, заета главно със себе си двойка. Бедата беше, че там сервираха само едно питие — сладък шоколадов ликьор, който келнерът подправяше с коняк срещу заплащане, ала имах впечатление, че Мартинс няма да възрази срещу каквото и да било питие, стига то да замъгли настоящето и миналото. На вратата висеше обичайният надпис, че барът е отворен от шест до десет, но човек просто трябваше да блъсне вратата и да прекоси предното помещение. Имахме на разположение цяла малка зала; единствената двойка беше в съседното помещение и келнерът, който ме познаваше, ни остави сами пред някакви сандвичи с хайвер. Беше цяло щастие — и двамата с келнера знаехме, че отчитам разноските служебно.

След втората изпита набързо чаша Мартинс каза:

— Съжалявам, но той беше най-добрият приятел, който съм имал.

Като знаех каквото знаех и понеже ми се искаше да го подразня — човек много научава по този начин, — не се сдържах:

— Звучи като евтино романче.

— Аз пиша евтини романчета — каза той бързо.

Все пак научих нещо. След третата чашка останах с впечатление, че не е много разговорлив, но вече бях сигурен, че е от онези, които след четвъртата стават неприятни.

— Кажете ми нещо за себе си и за Лайм — рекох аз.

— Слушайте — отвърна той. — Пие ми се още едно, но не искам да скубя непознат. Бихте ли ми разменили една-две лири?

— Не се тревожете за това — казах аз и повиках келнера. — Ще ми се отплатите, когато дойда в Лондон, в отпуска. Щяхте да ми кажете как сте се срещнали с Лайм.

От начина, по който въртеше в ръцете си чашата с шоколадов ликьор и я гледаше, можеше да се допусне, че е от рядък кристал.

— Беше много отдавна — каза той. — Струва ми се, че никой не познава Хари по-добре от мене.

А аз си спомних дебелата папка с доклади на агентите в моето бюро, всеки от които твърдеше същото. Вярвам на агентите си, подбирал съм ги много внимателно.

— Колко отдавна?

— Двадесет години и малко отгоре. Срещнах го още през първия срок в училището. Ясно виждам мястото. Виждам таблото за съобщения и какво, имаше окачено на него. Хари беше една година по-голям и знаеше всичко. Той ме научи на много неща.

Мартинс глътна бързо от питието и отново започна да върти в ръце кристалната си чаша, сякаш да види по-добре каквото можеше да се види.

— Смешно — каза той. — Така ясно не си спомням първата среща с нито една жена.

— Беше ли добър ученик?

— Не в обикновения смисъл. Но какво ли не можеше да измисли! Беше пълен с идеи. Аз бях далеч по-силен от Хари по предмети, като история и английски, но бях безнадежден глупак, когато трябваше да осъществявам плановете му.

Той се засмя; започваше вече да преодолява шока от смъртта с помощта на питието и разговора.

— Винаги мене хващаха — продължи той.

— Било е удобно за Лайм.

— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попита той. Обхващаше го пиянско раздразнение.

— Не беше ли така?

— Грешката беше моя, не негова. Той можеше да избере някой по-умен, но мен харесваше. Беше безкрайно търпелив с мене…

„Наистина — помислих си — още от детство имаш бандитски наклонности.“ Защото аз също бях смятал Лайм за търпелив.

— Кога го видяхте за последен път?

— Той идва в Лондон преди шест месеца на един медицински конгрес. Стана лекар, знаете ли, при все че никога не практикуваше. Това си беше типично за Хари. Той просто искаше да провери може ли да направи нещо, а после изгубваше интерес към него. Но обичаше да казва, че всичко може да му потрябва.

И това бе вярно. Странно как този Лайм, когото той познаваше, приличаше на Лайм, когото аз познавах; само че Мартинс гледаше образа на Лайм от друг ъгъл или в друга светлина.

— Харесвах неговото чувство за хумор — каза той. Захили се и това го подмлади с пет години. — Аз съм шут. Обичам да бъда смешният глупчо, но Хари беше истински духовит. Той би могъл, знаете ли, да бъде първокласен композитор на лека музика, ако се беше заел с това.

Мартинс засвири с уста една мелодия — странно позната.

— Винаги ще си я спомням. Видях как я написа Хари. Само за няколко минути, на гърба на един плик. Винаги си я подсвиркваше, когато му дойдеше нещо наум. Това беше като негов подпис.

Той я изсвири втори път и тогава вече познах кой я е написал — разбира се, не беше Хари. Почти щях да му кажа това, но какъв смисъл имаше? Мелодията затрептя и замря. Той погледна чашата си, пресуши я, и каза:

— Ужасно ме е срам като си помисля, че е умрял по такъв начин.

— Това бе най-доброто, което можеше да му се случи — рекох аз.

Той не схвана думите ми отведнъж, беше малко замаян от алкохола.

— Най-доброто ли?

— Да.

— Искате да кажете, че не го е боляло?

— И в това е имал щастие.

Не думите ми, а тонът направи впечатление на Мартинс. Той тихо и заплашително ме попита — видях дясната му ръка да се свива в юмрук:

— Намеквате ли нещо?

Няма смисъл винаги да демонстрираш смелостта си, отдръпнах стола, за да бъда далеч от юмрука му.

— Имам целия му случай, описан в полицейското управление — казах аз. — Щеше да лежи дълго, много дълго в затвора, ако не беше това нещастие.

— За какво?

— Той бе може би най-долният мошеник, който е мърсувал в този град.

Успях да забележа, че Мартинс преценява разстоянието между нас; реши, че не може да ме стигне. Роло искаше да ме удари, но Мартинс беше предпазлив. Мартинс, съзнавах аз, беше опасен. Помислих си дали в края на краищата не греша: не можех да си представя Мартинс да е толкова голям глупак, колкото беше Роло.

— Полицай ли сте? — попита той.

— Да.

— Винаги съм мразил полицаите. Те са или разбойници, или глупаци.

— Такива книги ли пишете?

Видях го как премести стола, за да ми блокира пътя. Погледнах келнера и той разбра — човек има известно предимство, когато използува винаги едно и също заведение за разговори от тоя род.

— Трябва да ги наричам шерифи — каза Мартинс меко и успя да се усмихне насила.

— Били ли сте в Америка?

— Не. Това разпит ли е?

— Само любопитство.

— Защото ако Хари е бил мошеник, и аз трябва да съм такъв. Ние винаги работехме заедно.

— Той смяташе да ви вмъкне в организацията, мога да ви кажа това. Не бих се учудил, ако ви беше оставил да вадите кестените от огъня. Такъв му е бил методът и в училище — нали така ми казахте? А видите ли, учителят трябва да знае едно-друго.

— Вие знаете всичко на тоя свят, нали? Предполагам, че се касае за някаква дребна афера с бензин и понеже не сте могли да я прикачите на никого, хванали сте мъртвия. Точно по полицейски. Вие сте истински полицай, предполагам.

— Да, от Скотланд Ярд, но ме пъхат в полковнишка униформа, когато съм на служба.

Сега той се намираше между мене и вратата. Не можех да се отдалеча от масата, без да стана лесен прицел, а не съм побойник и той имаше във всеки случай шест инча преднина. Казах:

— Не беше бензин.

— Автомобилни гуми, захарин… Защо вие, полицаите, не хванете няколко убийци за разнообразие?

— Е, добре, може да се каже, че и с убийства се занимаваше.

Той преобърна масата с една ръка и с другата замахна; алкохолът му обърка сметките. Преди да опита повторно, моят шофьор вече го беше хванал.

— Не се дръж грубо — казах аз. — Той е само един писател, пийнал повечко.

— Стойте мирно, сър, ако обичате — каза шофьорът. Той имаше префинени офицерски обноски. Сигурно би нарекъл и Лайм „сър“.

— Чуйте, Калагън или както ви е там проклетото име…

— Калоуей. Англичанин съм, не съм ирландец.

— Ще ви направи за смях пред цяла Виена. Има един мъртвец, комуто не ще успеете да препишете всичките неоткрити от вас престъпления…

— Виждам, че ще ми намерите истинския престъпник, а? Звучи като някой от вашите романи.

— Можете да ме пуснете, Калагън, предпочитам да ви направя за смях, отколкото да ви насиня окото. Насиненото око би ви задържало в леглото само няколко дни. А когато свърша с вас, ще трябва да напуснете Виена.

Извадих бонове на стойност няколко лири и ги пъхнах в горното му джобче.

— Ще ви стигнат до довечера — казах аз. — И ще се погрижа да ви запазят място в утрешния самолет за Лондон.

— Не можете да ме изгоните. Документите ми са в ред.

— Да. Но и тука е като във всички други градове — трябват ви пари. Ако смените лирите на черна борса, ще ви пипна за 24 часа. Пуснете го.

Роло Мартинс поизтупа дрехите си.

— Благодаря за питието — каза той.

— Моля.

— Все пак няма за какво да ви благодаря. Предполагам, че плащате със служебни пари.

— Да.

— Ще се видим след седмица или две, когато хвана престъпника.

Знаех, че е ядосан, но не вярвах тогава, че говори сериозно. Струваше ми се, че играе, за да си възвърне самочувствието.

— Ще дойда да ви изпратя утре.

— Не искам да си губите времето. Няма да ме намерите.

— Пейн ще ви покаже пътя до „Захер“. Можете да спите и да вечеряте там. Ще се погрижа за това.

Той отстъпи встрани, като че ли да стори път на келнера, и замахна към мене, избягнах го, но се блъснах в масата. Преди да се опита отново, Пейн го удари по устата. Роло Мартинс полетя по пътеката между масите и се надигна с окървавена устна.

— Мисля, че обещахте да не се биете — рекох аз.

Той обърса кръвта с ръкава си и заяви:

— Не, казах само, че ще ви направя за посмешище. Не съм казвал, че няма да ви насиня и окото.

Денят беше дълъг и се бях уморил от Роло Мартинс. Казах на Пейн:

— Заведи го жив и здрав до „Захер“. Не го удряй пак, ако кротува — и като обърнах гръб и на двамата, отидох до бара (заслужавах още една чашка), чух Пейн учтиво да казва на човека, когото току-що бе нокаутирал:

— Оттук, сър. Зад ъгъла е.