Греъм Грийн
Третият (16)

16.

Първоначалната подготовка вървеше по план. Забавихме арестуването на Винклер, който се беше върнал от втори бецирк, докато предупредим Кулър. Мартинс остана доволен от краткия си разговор с Кулър. Кулър го поздрави без стеснение и с очевидно покровителствен тон.

— О, господин Мартинс, радвам се, че ви виждам. Седнете. Доволен съм, че отношенията ви с полковник Калоуей се оправиха. Много прямо момче е този Калоуей.

— Нищо не се е оправило — каза Мартинс.

— Надявам се, не се сърдите, загдето го уведомих, че сте виждали Кох. Аз си мислех така — ако сте невинен, ще се оправдаете веднага, а ако сте виновен, то фактът, че сте ми симпатичен, не би следвало да пречи. Всеки гражданин има своите задължения.

— Като например да дава неверни показания на следствието.

Кулър каза:

— О, пак ли тази стара история. Опасявам се, че ми се сърдите, мистър Мартинс. Разсъдете така: вие като гражданин сте длъжен да…

— Полицията изрови трупа. Ще ви подгонят и вас, и Винклер. Искам да предупредя Хари…

— Не разбирам.

— Ами! Разбирате и още как!

Беше явно, че е така. Мартинс го остави внезапно. Дотегнало му беше това учтиво, уморено лице на филантроп.

Оставаше само да се закачи примамката на въдицата. След като разучих плана на канализационната мрежа, стигнах до заключението, че най-удобното място, където можем да примамим Хари, е някое кафене около главния вход на централния канал, вход, разположен във вестникарска будка, както погрешно я нарече Мартинс. Лайм трябваше само още веднъж да излезе на повърхността, да измине четиридесет метра, да вземе Мартинс със себе си и да потъне отново в мрака на каналите. Той не предполагаше, че този начин на бягство ми е известен: вероятно е знаел, че единият полицейски патрул свършваше дежурството си в канала преди полунощ, а другият не започваше преди два. И тъй в полунощ Мартинс седеше в малкото студено кафене, от което се виждаше будката и пиеше кафе след кафе. Бях му заел един пистолет: бях поставил хора колкото е възможно по-близо до будката, а каналната полиция беше готова, когато удари дванадесет, да затвори всички достъпни входове и да започне да претърсва каналите от покрайнините на града към вътрешността. Но аз разчитах да го хванем по възможност преди да се е скрил наново под земята. Това щеше да ни спести затруднения, а на Мартинс — рискове. И тъй, както казах, Мартинс седеше в кафенето.

Вятърът пак задуха, но не докара сняг: идваше с ледения си дъх откъм Дунава и раздухваше снега по малкия, обрасъл с трева площад до кафенето, както прибоят разбива гребена на вълните. В кафенето нямаше отопление и Мартинс топлеше ръцете си на чашите долнокачествено кафе — безброй много чаши. В кафенето стоеше един от моите хора, сменях ги през около двадесет минути. Измина повече от един час: Мартинс отдавна бе изгубил надежда; а и аз също, докато чаках през няколко улици на другия край на телефонната жица — заедно с една група от каналната полиция, готова да влезе под земята, ако се наложи. Бяхме по-щастливи от Мартинс — високите до бедрата ботуши топлеха, а имахме и дебели полушубки. Един от нас бе окачил на гърдите си малък прожектор колкото половин автомобилен фар, а друг — две фенерчета. Телефонът иззвъня. Беше Мартинс. Той каза:

— Умирам от студ, един и четвърт е. Има ли смисъл да продължаваме?

— Не бива да се обаждате по телефона. Трябва да ви види отдалече.

— Изпих седем чаши от това мръсно кафе. Стомахът ми не може да издържи повече.

— Той няма да се бави повече, ако изобщо дойде. Няма да иска да се натъкне на патрула, който застъпва в два часа. Дръжте се още четвърт час, но стойте далеч от телефона.

Мартинс внезапно каза:

— Господи, ето го. Той е. — И след това телефонът замлъкна.

Рекох на помощника си:

— Съобщи да завардят всички входове — а на полицаите: — Слизаме долу.

Ето какво се бе случило. Мартинс бил още на телефона, разговарял с мен, когато Хари Лайм влязъл в кафенето. Не зная какво е чул, ако въобще е чул нещо. Но само фактът, че е видял човек, търсен от полицията и без приятели във Виена, да говори по телефона, бил достатъчен да го изплаши. И изхвръкнал от кафенето, преди Мартинс да остави слушалката. Това стана в един от кратките мигове, когато в кафенето нямаше никого от моите хора. Единият току-що бе излязъл, а другият се канеше да влезе, но бе още на тротоара. Хари Лайм се блъснал в него и се отправил към будката. Мартинс излезе от кафенето и видя моите хора. Ако тогава той беше извикал, работата щеше да е лесна. Но предполагам, че за него не Лайм — пеницилиновият аферист е бягал по улицата да се спасява, а Хари. Мартинс се колеба достатъчно дълго и Лайм успя да мине от другата страна на будката, едва след това чух вик: „Това е той“, но Лайм вече беше изчезнал под земята.

Какъв странен и непознат за повечето от нас свят лежеше под краката ни: ние живеехме над пещери с водопади и буйни реки, където приливите и отливите се редуваха както в надземния свят. Ако някога сте чели приключенията на Алън Куотърмейн и описанията на пътуването му по подземната река до град Майлозис, ще можете да си представите как изглеждаше последното пристанище на Лайм. Главният канал, широк колкото половин Темза, в който се вливат много притоци, тече под голяма арка; тези притоци, образували тук-там водопади, са пречистени, така че въздухът е мръсен само в страничните канали. Главният поток има приятна и свежа миризма, с лек дъх на озон и навсякъде в тъмнината се чува звукът на падащата и течаща вода. Мартинс и полицаите стигнаха до реката малко след прилива: най-напред видяха извитата желязна стълба, после къс проход, толкова нисък, че трябваше да се навеждат, за да минат, и накрая в плитчината водата се разплиска в краката им. Моят спътник освети с фенерчето си брега на потока и каза: „Той е минал оттук“. Защото както в плитчините на дълбок поток се натрупват наноси, така и каналът напластява в спокойната вода покрай стената остатъци от портокалови кори, стари кутии от цигари и други подобни, сред които Лайм беше оставил следите си така ясно, както би ги оставил в калта. Полицаят осветяваше напред с фенерчето, което държеше с лявата си ръка, а в дясната имаше пистолет. Той каза на Мартинс:

— Стойте зад мене, сър, негодникът може да стреля.

— Тогава защо, по дяволите, ти трябва да си отпред?

— Това ми е работата, сър.

Докато напредваха, водата стигна до колене: полицията осветяваше с фенерчето, следата, оставена покрай ръба на канала.

— Глупавото е, че този негодник няма никакви шансове — каза той. — Всички шахти се охраняват и сме преградили пътя към другата зона. Остава само нашите момчета да свият обръча от шахтите към страничните коридори.

Той наду свирката, която измъкна от джоба си, и отнякъде далеч долетяха звуците на отговора. Полицаят рече:

— Всички са вече долу. Каналната полиция де. Те познават тези места, както аз шосето за Тотънхам Корт Роуд. Сега да можеше да ме види жена ми — каза той, като вдигаше фенерчето, за да освети напред, и точно в този момент прозвуча изстрелът. Фенерчето изхвръкна от ръката му и падна в потока.

— Господ да го убие този мръсник — каза той.

— Ранен ли си?

— Одраска ми ръката, това е всичко. Ето, вземете другото фенерче, сър, докато превържа ръката си. Не осветявайте. Той е в една от страничните галерии.

Дълго време ехото повтаряше звука от изстрела; когато то заглъхна, пред тях се чу свирка и спътник на Мартинс изсвири в отговор.

— Странно е, че не зная дори името ти — рече Мартинс.

— Бейтс, сър. — Той се изсмя тихо в тъмнината. Тук не е моят участък. Знаете ли „Подковата“, сър?

— Да.

— А „Графтънският Дук“?

— Е, да, светът е малък.

Мартинс каза:

— Нека да мина напред. Не мисля, че ще стреля в мен, а искам и да му говоря.

— Имам заповед да ви пазя, сър, внимавайте.

— Не се бой.

Той заобиколи Бейтс и като минаваше напред, хлътна по-дълбоко във водата. Когато застана пред него, той се провикна „Хари“, ехото отвърна: „Хари, Хари, Хари“, понесе се надолу по потока и хор от свирки му отговори в тъмнината. Мартинс извика отново: „Хари! Излез. Безполезно е“.

Нечий глас долетя съвсем отблизо и ги накара да се сгушат до стената.

— Ти ли си, драги? — обади се гласът. — Какво искаш да направя?

— Излез. И с вдигнати ръце.

— Нямам фенерче, драги. Не мога да видя нищо.

— Внимавайте, сър — каза Бейтс.

— Долепи се до стената. Той няма да стреля по мен — каза Мартинс. И извика:

— Хари, аз ще светя с фенерчето. Играй честно и излез. Нямаш никакви шансове.

Той освети с фенерчето и на няколко метра пред тях се показа Хари.

— Горе ръцете, Хари.

Хари вдигна ръка и стреля. Куршумът рикошира в стената на една педя от главата на Мартинс и той чу охкането на Бейтс. В същия момент от петнадесет метра прожекторът освети целия канал, обхвана с лъчите си Хари, Мартинс, облещените очи на Бейтс, свлякъл се във водата, която стигаше до кръста му. Празна цигарена кутия доплува до рамото му и спря там. Моята група се яви на сцената.

Мартинс стоеше разтреперан над тялото на Бейтс, а Хари Лайм беше по средата между нас двамата. Ние не можехме да стреляме от страх да не улучим Мартинс, а светлината на прожектора заслепяваше Лайм. Напредвахме бавно, с готови пистолети, нащрек. Лайм се обърна към нас като заек заслепен от фарове; след това изведнъж скочи в дълбокия централен буен поток. Когато насочихме светлината след него, той беше под водата и течението на канала го носеше бързо покрай тялото на Бейтс извън обсега на прожектора, в тъмнината. Какво ли кара човек без надежда да се хваща за сламка в останалите му още няколко минути живот? Добро или лошо качество е това? Нямам представа.

Мартинс беше от другата страна на лъча на прожектора и гледаше втренчено течението: той държеше пистолета си и сега бе единственият, който можеше без опасност за живота си да стреля. Стори ми се, че видях нещо да се движи, и му извиках:

— Ето там. Стреляй!

Той вдигна ръка и стреля, както беше стрелял при такава команда преди толкова много години в Брикуърт Комън. Стреля, както и тогава, и неточно. Вик на болка раздра тъмнината; бе пълен с упрек и молба.

— Улучи! — извиках аз и спрях до тялото на Бейтс. Той беше мъртъв. Очите му бяха изцъклени, когато го осветихме с прожектора. Някой се наведе, измъкна цигарена кутия и я захвърли в реката, която я повлече — парче от „Голд Флейк“; Бейтс вече бе твърде далеч от Тотънхам Корт Роуд.

Видях, че Мартинс е изчезнал от погледа ми в тъмнината. Извиках го, но името му се загуби в ехото на гласа ми, в шума и бученето на подземната река. Тогава чух трети изстрел.

По-късно Мартинс ми разказа: „Тръгнах нагоре по течението, за да намеря Хари, но изглежда бях го загубил в тъмнината. Страх ме беше да вдигна фенерчето: не исках да го изкушавам да стреля отново. Вероятно е бил ранен от моя куршум точно до устието на страничния канал. Предполагам, че след това е пропълзял до подножието на желязната стълба. На десет метра над него беше шахтата, но той не е имал сила да повдигне капака, а даже и да беше успял, полицията чакаше горе. Сигурно е знаел всичко това, но както раненото животно се стреми да умре на тъмно, така човекът търси светлината. Той желае да умре в дома си, а тъмнината не е дом за нас. Хари започна да лази по стълбата, но болката пак се появи и той спря. Какво ли го накара да засвирка мелодията, за която бях достатъчно наивен да считам, че е съчинена от самия него? Дали искаше да привлече внимание, или чувствуваше нужда от приятел, даже и от този, който го бе вкарал в клопката; или не беше на себе си и не знаеше какво прави? Така или иначе, чух сигнала и се върнах покрай потока, опипах края на стената и намерих канала, където лежеше той. Когато казах «Хари», свиркането спря, точно над главата ми. Хванах се за желязното перило и се заизкачвах: все още се страхувах да не стреля. Тогава, само три стъпала по-нагоре, стъпих на ръката му; той беше там. Осветих го с фенерчето: нямаше пистолет; вероятно го бе изпуснал, когато моят куршум го бе ранил. За момент помислих, че е мъртъв, но той простена от болка. Казах «Хари» и той с мъка плъзна погледа си към лицето ми. Мъчеше се да говори и аз се наведох да чуя. «Проклет глупак» — каза той и това беше всичко; не зная дали имаше предвид себе си — един вид разкаяние, макар и неподходящо (той беше католик) — или се отнасяше за мен — с моите хиляда на година, обложени с данък. След това пак застена. Не можах да издържа и му теглих куршума“.

— Ще забравим тази подробност.

— Аз — никога! — каза Мартинс.