Греъм Грийн
Третият (13)

13.

Докато Мартинс ми разказваше как се върнал у Ана и не я открил, размислях бързо. Не можеше да ме задоволи нито историята с призрака, нито това, че човекът с чертите на Хари Лайм е чисто и просто пиянска халюцинация. Взех две карти на Виена и като укротих Мартинс с чаша уиски, позвъних на моя помощник и попитах дали е намерил вече Харбин. Той ми каза, че не го е открил още: разбрал, че е напуснал Клагенфурт преди седмица, за да посети семейството си в съседната зона. На човек винаги му се иска да свърши всичко сам; но не бива след това да обвиняваш своите подчинени. Убеден съм, че никога не бих изпуснал Харбин от ръцете си, но тогава сигурно щях да допусна цял куп грешки, които подчиненият ми би избягнал.

— Добре — казах аз. — Продължавай да го търсиш.

— Съжалявам, сър.

— Нищо, случва се…

Неговият млад, бодър глас (ако можеш да изпитваш ентусиазъм при такава механична работа; колко много възможности, проблясъци на интуицията пропуска човек, само защото работата за него е станала вече само работа) отекна по жицата:

— Знаете ли, сър, струва ми се, че ние много лесно отхвърлихме възможността за убийство. Има едно-две съображения…

— Напишете ги, Картър.

— Да, сър. Струва ми се също, сър, ако позволите (Картър бе много млад човек,) трябва да изровим трупа. Няма сигурни доказателства за това, че той е умрял точно така, както твърдят.

— Съгласен, Картър. Отнесете се до властите.

Мартинс беше прав! Държал се бях като истински глупак, но все пак имайте предвид, че полицейската работа в един окупиран град не е като полицейската работа у дома. Всичко е непривично; методите на чуждестранните ти колеги; начините за даване на показания; дори процедурата на следствието. Струва ми се, че бях стигнал до онзи стадий, когато човек твърде много разчита на собствената си преценка. Бях улеснен от смъртта на Лайм. Бях доволен от нещастния случай.

Казах на Мартинс:

— Надникнахте ли в будката, или беше заключена?

— Това не беше точно вестникарска будка — отговори той. — Беше от ония солидни железни будки, налепени с афиши, каквито има навсякъде.

— По-добре ще е да ми покажете мястото.

— Добре ли е Ана?

— Полицията наблюдава апартамента й. Засега няма да предприемат нищо.

Не исках да вдигам излишен шум и да безпокоя съседите с полицейската кола, затова взехме трамвай, няколко трамвая, които сменяхме тук и там, а до мястото стигнахме пеша.

— Ето завоят — каза Мартинс и ме поведе по една странична улица. Спряхме пред будката.

— Той мина зад нея и просто като че ли потъна в земята.

— Точно така е потънал — казах аз.

— Какво искате да кажете?

Обикновеният минувач не би забелязал никога, че будката има врата; при това, когато човекът изчезнал, било достатъчно тъмно. Отворих вратата и показах на Мартинс тясната извита желязна стълба, която се губеше надолу в земята.

— Господи, значи не съм си измислил всичко — каза той.

— Това е един от входовете към главния канал.

— И всеки може да отиде долу?

— Всеки.

— Колко надалече?

— През цяла Виена. Хората го използуваха по време на въздушни тревоги: някои от нашите затворници се криха по две години тук. Използували са го и дезертьори, и крадци. Ако знаете пътя, можете да излезете почти навсякъде из града през някой отвор или будка като тази. Австрийците следва да имат специална полиция за охрана на тези канали — и затворих отново вратата на будката. — Така значи е изчезнал вашият приятел Хари.

— Вярвате ли, че наистина е бил Хари.

— Доказателствата говорят за това.

— Тогава кого са погребали?

— Още не знам, но скоро ще узнаем, защото ще изровим трупа. Имам едно наум, че Кох не е бил единственият неудобен човек, когото са убили.

— Това се казва истински удар — рече Мартинс.

— Да.

— Какво ще правите?

— Не знам. Сигурно се крие в друга зона. Засега нямаме нищо срещу Курц, защото Харбин е офейкал, по-точно — вероятно са го отвлекли, иначе нямаше да инсценират тази смърт. И това погребение.

— Не. Но все пак не е ли странно, че Кох не е могъл да познае от прозореца лицето на мъртвия.

— Прозорецът е далече, а лицето му сигурно е било доста обезобразено, преди да изнесат трупа от колата.

— Бих искал да поговоря с него — каза той замислено. — Има много неща, които просто не мога да повярвам.

— Навярно вие сте единственият, който може да говори с него. Но това е рисковано, та вие знаете твърде много.

— Все още не мога да повярвам. Зърнах лицето му само за секунда — каза той. — Какво да правя?

— Той няма да напусне сега зоната, в която е. Само вие можете да го придумате да дойде тук, или пък тя, ако той все още вярва, че сте му приятели. Но, първо, трябва да говорите с него. Не виждам обаче как ще стане.

— Може да отида при Курц, имам адреса му.

— Помнете едно — казах аз. — Лайм може би не ще иска да напуснете руската зона, щом веднъж отидете там, а там аз не мога да ви покровителствувам.

— Искам да разчистя цялата тази мръсотия — каза Мартинс, — но няма да служа за примамка. Ще говоря с него. И това е всичко.