Греъм Грийн
Третият (1)

1.

Човек никога не знае, какво може да го сполети. Когато за първи път видях Роло Мартинс, отбелязах в моите полицейски досиета: „При нормални обстоятелства — забавен глупак. Пие много и може да създаде известни неприятности. Когато минава жена, вдига очи и подмята нещо, но ми се струва, че предпочита да го оставят на мира. Сигурно никога няма да порасне и може би това обяснява факта, че боготвореше Лайм“. Написал бях израза при „нормални обстоятелства“, защото за първи път срещнах Роло Мартинс на погребението на Хари Лайм. Беше февруари и гробарите бяха принудени да употребят електрически бормашини, за да пробият замръзналата земя на Виенските централни гробища. Сякаш и природата се мъчеше да отблъсне Лайм, но все пак накрая успяхме да го натикаме в земята и да хвърлим върху му буците пръст, тежки като тухли. Така той бе зазидан, а Роло Мартинс се отдалечи бързо, като че ли всеки миг щеше да хукне на дългите си тромави крака; момчешки сълзи се стичаха по неговите тридесет и пет годишни бузи. Роло Мартинс вярваше в приятелството и затова всичко, което се случи по-късно, бе за него удар, по-тежък, отколкото би бил за вас или за мене; за вас — защото вие бихте го свели до загубване на една илюзия, а за мене, защото веднага би ми хрумнало някое разумно, макар и погрешно обяснение. Ако тогава той бе дошъл да сподели с мене всичко, колко много неприятности щяха да бъдат спестени.

Ако искате да разберете тази странна и твърде скръбна история, трябва да имате представа поне от декора — смазаната, неугледна Виена, разделена на зони между четирите велики сили: руска, английска, американска и френска, пространства, маркирани само с табелки, а в центъра на града, заобиколен от Ринга с неговите масивни обществени сгради и статуи, вирнали гордо глави — Иннерщат, под контрола и на четирите сили. В този някога тъй моден Иннерщат всяка сила поред заемаше, както казваме, „председателското място“ за по един месец и отговаряше за сигурността; ако сте достатъчно глупави да прахосвате вечер австрийските си шилинги в някое нощно заведение, бъдете сигурни, че ще се натъкнете на Международния патрул в действие — четирима военни полицаи, по един от всяка страна, които общуваха помежду си (ако общуваха въобще) на езика на техния общ неприятел. Никога не съм познавал Виена между двете войни, а съм много млад, за да си спомням старата Виена с нейните валсове на Щраус и евтино очарование. За мене това бе просто град с жалки развалини, които през този февруари се бяха превърнали в глетчери от лед и сняг. Дунав, тази голяма, спокойна кална река, влачеше водите си през Втори бецирк — руската зона, където беше и Пратерът — в развалини, опустял и осеян с боклуци; Виенското колело се въртеше бавно над основите на въртележките, прилични на изоставени воденични камъни, над ръждеещо желязо на разнебитени танкове, които никой не бе разчистил, над замръзналите връхчета на храсти, където снегът беше изтънял. Нямам достатъчно въображение, за да си представя как е изглеждал някога, както не мога да си представя хотел „Захер“ другояче, освен като хотел за транзитно минаващи английски офицери или пък Кертнер щрасе като модна търговска улица, която в по-голямата си част е възстановена само до първия етаж, на височината на погледа. Руски войник с ушанка крачи с автомат през рамо, няколко проститутки са се струпали пред входа на Американското информационно бюро, мъже с балтони пият ерзац кафе до витрините на „Стара Виена.“ Такава беше, грубо казано, онази Виена, в която Роло Мартинс пристигна на 7 февруари миналата година. Възстанових случката колкото се може по-точно, служейки си с моите досиета и с това, което Мартинс ми каза. Описанието е толкова точно, колкото можах да го направя. Не съм измислил нито ред от диалога, при все че не мога да гарантирам за паметта на Мартинс; грозна история е това, като изключим онази част за момичето; мрачна и тъжна е, ако не я освежаваше малко абсурдният епизод с лектора на Британското дружество за културни връзки.