Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орбитсвил (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Orbitsville, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2021 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe(2021 г.)

Издание:

Автор: Боб Шоу

Заглавие: Орбитсвил

Преводач: Владимир Зарков

Година на превод: 1999 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „ОФИР“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1999

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Весела Петрова

Коректор: Мария Стоянова

ISBN: 954-8811-17-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18095

История

  1. —Добавяне

V

Като всеки друг в „Бисендорф“ Гарамонд се заседяваше задълго пред предните обзорни екрани в точещите се сякаш нескончаемо дни на сближаване със сферата.

Участваше в множество работни срещи, оглавявани от Ямото, който внезапно се превърна в може би най-заетия и търсен човек в кораба. Главният астроном искаше тутакси да се възползва от изключването на двигателите и да изпрати с тахионен сигнал съобщение до Земята за находката. Капитанът предпочете да премълчи твърде същественото си участие в откритието. Само намекна на Ямото за опасността на сцената да изскочат прекалено рано съперниците му в професията, жадни за слава. Застрахова се срещу случайности, като заповяда незабавно включване на двигателите.

Астрономът отново се зае с работата си, но колкото и да беше странно, дори след седмица непрекъснати наблюдения не узна почти нищо друго за сферата. Потвърди, че диаметърът й е около 320 милиона километра, тоест две астрономически единици, също и че повърхността изглежда по-гладка от полирана стомана. Сферата наистина излъчваше само в гравитационния спектър, а анализът на данните показваше, че е куха. През тази седмица имаше един по-забележителен нов факт — великанското кълбо беше идеално кръгло до пределите на точност на измервателните уреди. Ямото просто отказваше да обсъжда дали е възможно обектът да е с естествен, а не с изкуствен произход.

Гарамонд премяташе в ума си всичко научено в стремежа си да прозре как това ще се отрази на личните му затруднения. Сферата, каквото и да представляваше, беше стъписващо откритие. А щом бе отбелязана на древните сагански карти, налагаше се да обърнат с главата надолу представите си за ранните постижения на загиналата раса. Вероятно дори бъдещето на астрономията можеше да се промени изцяло… но не и трагично краткото бъдеще на жена му и сина му. На какво се бе надявал? Да види гаснещо слънце, чиято светлина още поддържа живота? Да стъпи на планета като Земята, където плетеница от тунели се спуска към сгряващото разтопено ядро? Да срещне дружелюбни хуманоиди, които ще го поканят: „Елате да живеете при нас, ние ще ви опазим от президентката на «Старфлайт»“?

Надеждата се предава трудно, храни се дори с такива смехотворни измишльотини. Но само докато се таят в подсъзнанието и единствено чувствата си позволяват да намират в тях истински шанс за оцеляване. И човекът, изкачващ стъпалата към ешафода, още запазва вярата си, че все нещо ще го отърве в последния миг. Но ето, Гарамонд и семейството му вече бяха на стъпалата, а утешителните фантазии се разпръснаха като дим пред ужасяващото присъствие на сферата.

Осъзна, че и опитите да възприеме размерите й му причиняват главоболие. Тялото пред тях беше грамадно дори по астрономическите мерки. Ако Слънцето се намираше по средата, орбитата на Земята щеше да е във вътрешността на сферата. Всъщност беше толкова огромна, че от разстояние, което би превърнало Слънцето само в ярка точка, тя се различаваше лесно като диск от мрак сред звездните купове. Растеше неспирно на екраните и накрая запълни цялото зрително поле с немислимото си туловище… а все още бяха на 15 милиона километра от нея.

Някаква частичка от съзнанието му се свиваше плашливо при мисълта за това гигантско явление. Отначало Гарамонд си позволяваше да вярва, че е изкуствено творение, заради гладката й повърхност. Но идеята избледня, щом величината на сферата се натрапи на сетивата му. Как да си представи инженерен проект с такива мащаби, как да допусне, че е съществувала технология, надминаваща и безумните мечти на човечеството? Един ден сензорите на „Бисендорф“ слисаха екипажа с поредната новина.

Около сферата обикаляше планета.

Нямаха оптическо потвърждение. Но изследването на гравитационните излъчвания показа, че е приблизително с масата и диаметъра на Земята, а почти кръговата й орбита е на разстояние 80 милиона километра от повърхността на сферата. Поредното откритие позволи на учените да градят нови предположения за същността на невероятното кухо кълбо.

Главният астроном Ямото скоро изпрати на капитана доклад, в който заявяваше недвусмислено, че тънката черупка обгръща едно съвсем обикновено слънце.

Докато изравни скоростта си с галактическата орбита на скритата звезда и се установи в екваториална стационарна орбита, корабът се сближи с повърхността на тъмната сфера само на две хиляди километра.

И това разстояние беше неудобно голямо за космическия катер с ракетни двигатели, който щеше да пренесе първата изследователска група. Но „Бисендорф“ не беше предназначен за такива маневри и Гарамонд реши да не рискува, а да го подкарва полека към сферата с помощта на рядко включваните йонни двигатели.

Седеше в командната зала и наблюдаваше на стереоекрана групата, която се подготвяше пред въздушния шлюз. Макар капитанът да познаваше всички от екипажа си по физиономия, ако не и по име, имаше един рус младок с лице на преливащ от здраве човек, който го озадачи. Посочи го.

— Клиф, този да не е вторият пилот на отмъкнатата совалка?

— Правилно. Джо Браунек. Пасна в екипажа. Като гледам, направил си му услуга.

— Теймън ли го избра за този полет?

— Сам пожела да участва. Теймън ме попита какво да прави и аз си поприказвах с момчето.

Нейпиър се засмя на нещо.

— Е, и?

— Изтърси ми, че имал право да си трупа и тук пилотските часове, щом си му разнебитил Совалката и си я зарязал нейде из космоса.

Гарамонд се ухили.

— Ами другият, дето винаги има набола четина по брадичката?

— За Шрапнел ли питаш? Ъ-ъ… той пък не си намира мястото. Казано направо, много е наежен. Не пожела да го включим в екипажа, затова се грижа някой винаги да го държи под око.

— Тъй ли било… Нали му изпратих официално извинение?

— Вярно, изпрати. Това изобщо не укроти гнева му.

— Защо ли?

Нейпиър се прокашля суховато.

— Не е имал намерение да се разделя с жена си за толкова дълго.

— Клиф, искаш да ми намекнеш, че съм себично копеле, нали?

— Няма такова нещо.

— Не ми пробутвай номера. Познавам тази твоя мелодична кашлица. Звучи всеки път, когато кривна от пътя. — Гарамонд се опита да си представи онзи човек със семейство като неговото, но незнайно защо не успя. — Шрапнел знае, че ще бъде далеч от Земята само година. Защо да не се възползва докрай от това време за нещо смислено?

Нейпиър издаде същия звук.

— Изследователската група май е готова.

— Клиф, пак те хвана туберкулозата. Каква глупост изтърсих този път?

Гарамонд се вторачи в първия помощник-капитан. Нейпиър пое дълбоко дъх, чак могъщите му рамене зашаваха.

— Ти не го понасяш, както и той теб. Много е забавно, защото си приличате. Ако беше на негово място, ти също щеше да се мусиш и да злобееш, да търсиш всяка възможност да обърнеш нещата, както на теб ти харесва. Дори външно малко ми напомня за теб, а ти се чудиш защо се държал смахнато!…

Гарамонд се усмихна принудено. Двамата с Нейпиър отдавна се бяха отказали от всякакви официалности в отношенията си, затова не се разсърди на укора, но пък се смути. Тези думи го караха да умува над неща, за които сега не му се искаше да мисли. Превключи на вътрешната честота в катера и се заслуша в шумните смесващи се гласове на хората си. Започна процедурата по излизането от кораба.

Оплакваха се шеговито от неудобствата на скафандрите, които досега намъкваха само два пъти в годината при учебни тревоги. Някои мърмореха колко неудобно е да се борави с инструменти и уреди през тези дебели ръкавици. Но капитанът знаеше, че всички от изследователската група са развълнувани и радостни. Животът в крилолет от изследователския отряд се състоеше в досадно привични полети, кратки спирания, за да установят отдалеч, че набелязаната звезда няма планети или ако ги има, те са негодни за заселване, после още по-скучно завръщане към Земята. Откакто бе построен „Бисендорф“, за пръв път част от екипажа се лишаваше от защитата на корпуса му, за да излезе в пространството. И то за да докосне нещо невъобразимо! За малката група това беше великолепен миг. Как му се щеше да е с тях сега…

Външният люк се отвори и откри чернилка, в която нямаше звезди. На две хиляди километра оттук сферата закриваше половината небе. В момента за тях вселената се делеше на две — едното полукълбо изпълнено със сияещи звездни купове, другото само с непрогледен мрак. Никой нямаше усещането, че е близо до огромно тяло. По-скоро им се струваше, че са се надвесили над безкрайна пропаст.

Крепежните скоби се отвориха и белият катер вече можеше да включи двигателите си, за да се отдалечи от кораба-майка. След броени секунди ъгловатият тромав силует се смали и стана незабележим, но сигналните светлини се виждаха още дълго, докато катерът се „спускаше“. Гарамонд не мръдна от командната зала, взрян в няколкото екрана, на които постъпваше разнообразна информация.

Щом се снижиха до триста метра, командирът на катера Кремер включи мощните прожектори и се появи сивкаво петно.

— Уредите отчитат нулева гравитация на повърхността — съобщи той.

— Искате ли да кацнете? — пожела да се увери Гарамонд.

— Да, сър. Оттук повърхността изглежда метална. Ще се опитаме да се закрепим с магнитните фиксатори.

— Започвайте.

Мътилката под катера запълни екраните, чу се трополенето на опорите.

— Няма да стане — обади се Кремер. — Само отскочихме.

— Ще се реете отгоре ли?

— Не. Пак ще се спуснем и ще оставим двигателите включени на ниска мощност. Така катерът ще се задържи на място.

— Опитайте.

Капитанът се спогледа доволно с първия си помощник. Двамата проследиха как катерът доближи предпазливо повърхността и двигателите го притиснаха към нея.

Пак чуха Кремер:

— Тук коефициентът на триене е предостатъчен, няма да се пързаляме. Според мен е безопасно да вземем проби.

— Съгласен съм.

 

 

Люкът на катера се плъзна встрани. Фигури в скафандри излязоха с плавни движения и се скупчиха около широко разкрачените опори. Привързаха се към тях и нападнаха смътно различаващата се повърхност с бургии, резачки и химикали. Изминаха трийсетина минути. За толкова време екипът, работещ с валентната резачка, би могъл да си пробие път през плътен блок от хром с размерите на голяма къща. Но никой не успя дори да одраска сферата. Както и очакваше Гарамонд.

— Случва ми се за пръв път — сподели по радиото химикът Пармън. — Как да извършим спектроскопски анализ, като това чудо отказва да гори? Засега не сме сигурни и че е метал. Само си губим времето.

— Предай на Кремер, че искам да се приберат — каза капитанът на Нейпиър. — Дали има смисъл да опитаме с йонизиращото оръдие?

— Никакъв — отсече главната физичка Дениз Сера. — Щом не постигнаха нищо с валентна резачка от един сантиметър, защо да поливаме повърхността с енергия отдалеч?

Гарамонд кимна.

— Добре, това също отпада. Ще трябва да обсъдим идеите си. Сдобихме се с още малко информация, макар и предимно от рода на „това не е и онова не е“. Искам да чуя мнението ви — обектът с естествен произход ли е или с изкуствен?

— Изкуствено творение — веднага натърти Дениз Сера с присъщата си убеденост. — Идеално кръгъл е, освен това гладкостта се измерва с части от микрона. В природата това не се случва, поне не в такива космически мащаби.

Тя изгледа предизвикателно Ямото.

— Принуден съм да се съглася — вдигна рамене астрономът. — Не познавам естествен процес, който би довел до такова явление. Уви, не ми е ясно и как подобна конструкция може да бъде създадена от разумни същества. Прекалено е голяма.

Той поклати глава обезсърчен. Изпитото му лице беше красноречиво свидетелство колко е недоспивал напоследък.

О’Хейгън, старши офицер на научната група и голям любител на официалните процедури, се прокашля и заговори за пръв път.

— Затрудненията ни се дължат и на обстоятелството, че „Бисендорф“ всъщност е само търсачески кораб. Най-правилно би било да изпратим тахионен сигнал до Земята, за да се присъедини към нас по-добре оборудвана експедиция.

Суровите сиви очи се вторачиха в лицето на капитана.

— Предложението е извън темата, с която се занимаваме сега — любезно напомни Нейпиър.

Гарамонд обаче врътна решително глава.

— Не е така. Чуйте ме. Господин О’Хейгън най-сетне изрече гласно онова, което сигурно отдавна смущава всички ви. Едва ли е било трудно да се досетите, че имам неприятности със Старфлайт Хауз. Те са от личен характер и проблемът е между мен и Елизабет Линдстрьом. Ясно ви е какво означава това. Няма да споделям подробности, за да не се забърквате и вие още повече. Може би е достатъчно да кажа, че този полет ще е последният за мен като капитан от „Старфлайт“. Затова искам да извлека от тази една година всичко каквото мога.

О’Хейгън явно се почувства неловко, но продължи да упорства.

— Капитан Гарамонд, ние сме напълно лоялни лично към вас. Уверен съм, че изразявам мнението и на останалите старши офицери. И нашето отношение ни най-малко не беше повлияно от особеното начало на тази експедиция. При по-обичайни обстоятелства изобщо не бих си позволил да изразя съмнение във вашите действия. Но ние направихме най-важното откритие след Теранова и Сагания. Според мен Земята трябва да бъде известена незабавно.

— Възразявам — с много по-студен глас се обади първият помощник. — Старфлайт Хауз няма нищо общо с полета на „Бисендорф“ към този район от космоса. Сферата беше открита, защото капитан Гарамонд реши да действа самостоятелно и да провери своя хипотеза. Ще предадем откритието на „Старфлайт“ като с нищо незаслужена от тях премия, но след като изтече тази година.

О’Хейгън се усмихна неприветливо.

— Все пак смятам, че е редно…

— Какво означава тази дума, господин О’Хейгън? — скочи от мястото си Нейпиър. — Че бягате от лично мнение и отговорност?

— Достатъчно — прекъсна го Гарамонд.

— Само искам да ми обясни защо избра точно тази дума!

— Казах ти вече!…

— Господа — прекъсна ги О’Хейгън, забол поглед в електронния си бележник, — оттеглям забележките си. Нямах намерение да отклонявам обсъждането от по-важните за нас неща. Изглежда всички приемаме, че сферата е с изкуствен произход… Но какво е предназначението й?

Мълчанието се проточи.

— За защита? — подхвърли Дениз Сера, но кръглото й лице се мръщеше колебливо. — Дали вътре има и някаква планета?

— Възможно е, ако в момента се намира от другата страна на светилото, да не засичаме гравитационното й излъчване — призна Ямото. — Ако ние обаче разполагахме с технологиите за построяването на такава сфера, щеше ли да съществува толкова могъщ враг, че да се свиваме зад стените, уплашени от него?

— Да речем, че са си казали: „Спрете галактиката, искам да сляза“. Може да са били пацифисти и са избрали да се крият. Поне доста са се постарали звездата да стане трудно забележима.

— Надявам се това да не е верният отговор — унило промълви астрономът. — Ако такива могъщи строители са почувствали нуждата да се крият…

— Увлякохме се в безпочвени догадки — напомни Гарамонд. — Най-неотложният практически въпрос е: „Има ли вход?“ Ще успеем ли да се промъкнем някак вътре? Кажете ми какво предполагате.

Ямото приглади рядката си брадица.

— Ако изобщо има вход, сигурно е разположен на екватора. Така пристигащите кораби ще се наместят над него, като просто влязат в стационарна орбита. Нали и ние постъпихме по същия начин?

— Значи предлагаш да осъществим една обиколка в екваториалната плоскост?

— Да, но в посока срещу въртенето. Ще се възползваме от тези седемдесет хиляди километра в час кръгова скорост на сферата и ще намалим своя разход на енергия.

— Значи решихме — натърти капитанът. — Потегляме срещу въртенето, щом се приберат Кремер и групата му. Дано разпознаем входа, когато ни се мерне пред очите.

 

 

След още три дежурства Гарамонд спеше до Ейлин, когато го събуди бръмченето на комуникатора.

— Гарамонд слуша — прошепна с надеждата да не разсъни и жена си.

— Ванс, извинявай, че те тормозя по никое време — каза Нейпиър, — но май ще стигнем до вход в сферата след два-три часа.

— Какво?! — Капитанът се надигна в леглото и веднага усети, че корабът намаляваше скоростта си. — Как го налучкахте?

— Е, още не сме съвсем сигурни, но няма по-правдоподобно обяснение за отразените сигнали, които приемаме.

— Що за сигнали?

— Всякакви, Ванс. Право пред нас има флот от около три хиляди кораба в стационарна орбита.