Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (9) (Времето е това, което е)

I.

25 април 1943 година

 

Още един тревожен ден на неочаквано място. В колективното съзнание Казабланка е останала като най-голямото гнездо на шпиони и двойни агенти от Втората световна война, но испанското градче Канфранк също е имало непозната за много хора стратегическа важност въпреки привидния неутралитет, запазен от генералисимус Франко.

В провинция Уеска, в сърцето на Пиренеите, на 1190 метра надморска височина, в малкото селце Канфранк има международна гара. Като граничен пункт между Испания и Франция тя имала решаващо значение за конфликта между Съюзниците и нацистите. Поради привилегированото си разположение станала важна комуникационна артерия за френската съпротива, а също така и за евреите по пътя им към бленуваната свобода на португалска земя. От своя страна, нацистите използвали гарата за внос на суровини от Испания, предназначени за оръжейната им промишленост. За компенсация и в знак на благодарност Франко всяка седмица получавал от Хитлер охраняван вагон, пълен със златни кюлчета. И всичко това минавало през Канфранк.

То обаче е друга история. Освен това не е работа на Министерството на времето да разкрива къде е отивало златото на нацистите. Поне за момента, въпреки че никога не се знае…

II.

Албер Льо Ле наближаваше петдесетте. Беше висок, слаб и французин. Носеше елегантен смокинг. Заглаждаше мустаците си пред огледалото. Изглеждаше спокоен, но без съмнение вътрешно се вълнуваше.

В рамка на стената висеше снимка на семейството му и той я целуна, преди да излезе. Открай време вярваше, че любимите хора му носят късмет. Нацистите още не бяха открили, че началникът на гара Канфранк помага на френската съпротива и на всички, които не споделят идеите на Фюрера.

Албер излезе от скромната тоалетна до офиса си с характерната си походка, дължаща се на хроничното му накуцване. Очевидно климатът в Канфранк не беше особено благоприятен за болестта му, но той не се оплакваше. Никога не се оплакваше.

Както много други безименни и забравени от историята герои, Албер стотици пъти безкористно бе рискувал живота си и живота на близките си. Просто смяташе за свой дълг да помага на нуждаещите се. Така го бе възпитал баща му и това бе научил от дете в семейството си. А в Канфранк имаше много нуждаещи се.

Германците дори не подозираха, че документацията, подписана от началник-гарата, е фалшифицирана от самия него и от мрежата му от сътрудници. За нацистите лоялността на Албер бе вън от всякакво съмнение. Как можеха да се усъмнят в този вечно усмихнат, скромен и услужлив французин? Невъзможно.

III.

Мосю Льо Ле погледна джобния си часовник. Време беше. Излезе от кабинета си и мина покрай офиса, в който работеха представителите на Гестапо. Между тези четири стени се контролираха всички лица, преминаващи границата в двете посоки, и се осъществяваха сделки за износ на така необходимите за Третия райх суровини от Испания.

Докато вървеше по дългия коридор, забеляза ефрейтор Удо Херман, седнал зад бюрото си. Албер леко му кимна за поздрав, но германецът не му отвърна. „Въпреки че живеем във времена на страх, никога не бива да забравяме добрите обноски“, помисли си Льо Ле. Несъмнено тази забележка му помогна да пропъди напрежението от това, което предстоеше. После началник-гарата продължи напред из владенията си.

Обиколката го отведе към главната зала на гара Канфранк, където се намираха чакалните и касите за билети. Големите стъклени прозорци, колоните в класически стил и дървените части в стил „деко“ бяха проектирани от архитект Рамирес де Дампиер, за да придаде цивилизованост и изисканост на пространството, в пълен контраст със суровия планински пейзаж на Пиренеите.

Понеже беше краят на седмицата, всичко изглеждаше спокойно. Само двама леко разсеяни местни пътници питаха на гише „Информация“ кога е следващият влак за областта Арагон. По разписание той трябваше да пристигне след по-малко от час, но беше всеизвестно, че винаги закъснява.

Албер бе дошъл в Канфранк преди три години по назначение и дори не подозираше, че днес ще бъде последният му работен ден на този пост. Освен това не знаеше, че вече няма да бъде главна свръзка на съюзническия шпионаж в Испания. Още по-малко можеше да си представи, че по ирония на съдбата този ден ще промени завинаги историята на човечеството.

IV.

— Лола. Казвам се Лола Мендиета. Приятно ми е.

На лицето на младата жена се изписа хладна усмивка, неизвестно дали заради студеното време или от притеснение.

Последния път, когато Министерството се поинтересува от Лола, тя беше преминала четиридесетте и знаеше, че неизбежният й край наближава. Сега, макар и по-млада, тя притежаваше същите чар, характер и смелост, макар че защо да се лъжем — жестовете й бяха по-естествени и нямаше никакви бръчки. Ето на какво са способни само някакви си двайсетина години.

— Джон Робъртс Мартинес. Радвам се да се запознаем, сеньорита.

Стройният непознат, застанал пред Лола, бе навършил четиридесет. Въпреки английското име и рижата му коса, тя остана изненадана от перфектния му испански с лек андалуски акцент. Джон беше син на Чарлс Робърт Джулиан, британски служител в мините на Риотинто, един от основателите на „Риотинто Баломпие“^[1] в края на миналия век.

Освен всичко друго той беше и ключова фигура в усилията веднъж завинаги да се приключи с Хитлер След успехите на Съюзниците в северна Африка следващата битка щеше да бъде в Сицилия. Това обаче щеше да стане след няколко седмици. Сега, точно в този момент, единственото важно нещо бе срещата на двамата непознати в Канфранк.

Погледите им бегло се засякоха за миг. Почувстваха, че са сами на света, че никой и нищо — дори и войната — не може да застане между тях. И двамата се зарадваха на тази среща. Макар и да не знаеха нищо един за друг, се харесаха. Лола си помисли, че да си агент и да попаднеш на привлекателен непознат понякога може да се окаже доста интересно.

Лола и Джон бяха заобиколени от стотици хора в тържествената зала на грандхотел „Канфранк“, намиращ се точно до гарата. Край тях елегантно облечени мъже и жени танцуваха прекрасен валс под великолепните кристални полилеи. Германските офицери стояха встрани от дансинга и се опитваха да ухажват арагонските девойки, заговаряйки ги на смешен испански. За тяхно съжаление обаче, всички момичета приличаха на Агустина Арагонска^[2] — едновременно резки, несговорчиви и твърдоглави. Единственото, което постигаха с тукашните дами, бе да ги поканят на чаша пунш, топъл шоколад или друга напитка. Само толкова. С други думи, както биха казали на немски, ако имаха подобен израз — „плакнеха си очите“.

Леко предизвикателно Лола заяви на новия си познат, че предпочита пасо добле, но ако свирят нещо друго, също може да танцува. Джон, от своя страна, й прошепна на ухото, че обожава фламенко. Ако искала, някой ден можел да й покаже. Тя се изчерви. Тогава Джон направи лек реверанс и предложи на Лола дясната си ръка. Тя му подаде своята и двамата се завъртяха в такт с музиката. Младата жена се остави да бъде водена, но само в танца. Във всичко останало, което засягаше и двамата, правилата диктуваше тя. После заговориха за плановете за осъществяване на мисията им.

Докато музиката свиреше „На хубавия син Дунав“ от Йохан Щраус и гостите танцуваха, в залата влезе Албер. Началник-гарата поздрави всички познати по пътя си. Разнородната смесица от шпиони, войници и богаташи от толкова много националности, събрани в този микрокосмос, накара французина леко да се подсмихне.

Да, времената бяха трудни.

Да, много хора страдаха.

И да, бъдещето на човешката раса беше под заплаха. Обаче изкушението да бъдеш част от историята и да го осъзнаваш бе неустоимо. Освен това така никога не му оставаше време да скучае.

Началник-гарата търсеше някого сред тълпата. Лола. Двамата се спогледаха и леко, едва доловимо си кимнаха. Време беше. Моментът бе настъпил.

V.

Лола свали дългата си жълта плисирана рокля с бюстие с кафяви декорации. Това беше единствената й официална дреха и й напомняше за Флорентина, майка й. Беше неизбежно. Винаги така елегантна, поддържана, красива…

Като малка Лола гледаше в захлас как жената, която й бе дала живот, се приготвя за опера или някое друго светско събитие. Мечтаеше някой ден да се облича като нея. Но после дойде Гражданската война и всичко свърши. Завинаги. Майка й й липсваше. Много.

— Вече можете да се обърнете, господа — каза Лола, след като си облече семпла сива пола и си закопча блузата в задната стаичка на чистачките.

Джон бе преоблечен в скромен костюм, а Албер все още приличаше на пингвин с елегантния си фрак. Двамата я послушаха.

— Трябва да побързаме. Влакът пристига навреме.

Албер осъзна, че откакто изпълняваше длъжността на началник-гара, никога не бе произнасял тези думи. Колко странно! В Канфранк времето беше относително. Но очевидно днес не беше така.

Французинът връчи на двамата надлежно фалшифицирани паспорти и документи. Джон и Лола сега бяха Мануел и Кармен, семейство, което се връща от меден месец в Марсилия на път за Сарагоса. Лола се беше преобразявала в съпруга, дъщеря, сестра и племенница на десетки непознати за трите години, през които работеше като таен куриер. Струваше й се, че не бе имала друг живот. Или поне не си го спомняше.

С Албер се бяха запознали в Париж през 1940 година и именно той я вербува за каузата. Докато бягаше от режима на Франко, Лола обиколи цяла Франция и накрая започна да помага в интендантското обслужване на Съпротивата. Когато шпионските мрежи започнаха да функционират благодарение на прочутия полковник Реми, няколко жени се включиха като тайни агенти. Разнасяха съобщения от Париж до Лондон с влака, който ежедневно минаваше през Канфранк на път за Сарагоса, Мадрид и Лисабон. Лола беше една от тези жени. Несъмнено най-добрата.

Тримата напуснаха стаичката, без да подозират какво ги очаква. Скърцането на траверсите, шумът на парната машина и острото изсвирване на Гастон, верния помощник на Албер, известиха пристигането на влака за Сарагоса. Няколко минути по-рано от разписанието…

VI.

Кръчмата „Марако“ на гара Канфранк беше нещо като американското „Рикс кафе“^[3], но с пастис, евтини цигари и прегорели пръжки. Тук се срещаха хора, които имаха какво да крият, без да знаят кой е човекът до тях. Или може би знаеха…

Сред посетителите беше и сержант Тобиас Краузе от Шуцщафел, по-позната като страховитата „СС“. Беше облечен в селски дрехи. Имаше вече побелели коси и мразеше студа. Ужасно много. Дори повече и от евреите. Това обаче никога не би го изрекъл публично. Не би било разумно.

Докато поглеждаше нетърпеливо ръчния си часовник, той забеляза двойката, която само след минути трябваше да убие. Чакаха вече пристигащия на гарата влак, който идваше малко преди предвидения по разписание час.

Нямаше съмнение, че е тя — Лола Мендиета. Косата й беше различна, но не можеше да го заблуди. Испанката бе придружена от доста висок червенокос мъж, който нямаше как да не бъде забелязан. Тази дяволска жена му се бе изплъзнала при последното й пътуване до Сарагоса и бе пренесла Бог знае какви документи, за да помогне на враговете на германския народ. Днес обаче щеше да й е за последно.

След фрау Лола и рижавия щеше да очисти и куция негодник. Този проклет французин бе мамил всички в продължение на толкова години. С Албер Льо Ле щеше да рухне и цялата им организация. Проклетите гадове рано или късно щяха да умрат и Съпротивата вече нямаше да може да прехвърля евреи и тайни документи през Канфранк. Сега обаче трябваше много да внимава. Налагаше се сам да се заеме с всичко, не можеше да разчита на никого, защото не се намираше на германска земя. Проклетите испанци и техния неутралитет! Всички бяха страхливци…

След елиминирането им работата му щеше да приключи и можеше да се оттегли на по-топло място, както му бяха обещали началниците. В Танжер например би било добре…

Тобиас плати кафето и излезе от кръчмата.

VII.

Кондукторът отвори вратата на купето с израз на човек, уморен още откакто се е родил. Лола и Джон седяха вътре като най-обикновено семейство.

— Моля, билетите ви за проверка.

Леко притеснен, Джон потърси в джоба на сакото си и подаде билетите на кондуктора.

— Заповядайте, господине. Моят и на съпругата ми. Женени сме по-малко от месец… Не съм ли голям късметлия?

Лола го погледна с преднамерен упрек.

— Мануел, за Бога, защо разказваш всичко това на господина?

Кондукторът тъжно се усмихна и поклати глава. Младоженците винаги са въодушевени. Когато прекарат трийсет години заедно като него и неговата Касилда, няма да имат никакво желание да приказват.

Вратата на купето се затвори зад кондуктора. Лола направи забележка на Джон да не дава толкова обяснения. Не било нормално да се оправдава и така щял да събуди подозрения. Англичанинът, непривикнал с подобни забележки, й благодари за съвета. Следващия път щял да се справи по-добре.

— Да се надяваме да няма следващ път и да пристигнем спокойно в Сарагоса.

Строгите думи на Лола се изпариха в студения въздух на Канфранк. После настана странно спокойствие — като затишие пред буря.

Обичайното предупреждение: „Моля пътниците да се качват. Влакът потегля“, прозвуча няколко пъти по перона. Гастон имаше толкова силен глас, че много певци в околността можеха да му завидят.

Всичко изглеждаше спокойно. Лола обаче я глождеше тревога. Винаги когато я дебнеше опасност, чувстваше странни тръпки по гърба си, сякаш шестото й чувство я алармираше. Сега имаше същото усещане. И то бе много силно.

Внезапно вратата на купето отново се отвори. Лола внимателно се взря в мъжа, който с някак странна усмивка леко ги поздрави, повдигайки шапката си. Беше Тобиас.

VIII.

Всичко се случи много бързо. Прекалено бързо. Дори и за Лола. От своя страна Джон, британски военен пилот, неведнъж награждаван за заслуги, не бе привикнал със схватки лице в лице и не успя да реагира.

Тобиас избоботи през зъби нещо на немски, извади оръжието си и се прицели в Лола. Беше прекалено късно. Никой от двамата нямаше време дори да си помисли, че ще умре… Тогава обаче внезапно се намеси съдбата. Револверът засече. Невинаги всичко, произведено в Германия, е качествено. Това даде възможност на Джон да се спусне към Тобиас.

Бам! Бам! Бам!

Три изстрела. Три гърмежа, заглушени от тялото, пронизано от куршумите. След секунда револверът се плъзна върху седалката, а Тобиас и Джон се стовариха на земята. По пода се образува кърваво петно. Все още в шок от случващото се, Лола инстинктивно грабна оръжието.

Тобиас Краузе, сержант от „СС“, беше мъртъв. Последната му мисъл бе за Елза, първата му и единствена любов, макар и тя никога да не бе узнала за това. После усети студ. Само студ.

IX.

Изстрелите алармираха Гражданската гвардия в малкия й щаб на гарата. Щом забеляза, че гвардейците искат да се качат на влака, а меланхоличният кондуктор сочи към тяхното купе, Лола си помисли, че са загубени. Нямаше начин да се измъкнат.

И внезапно всичко й стана ясно.

— Трябва да бягаш, Джон. Твоят живот е много по-важен за мисията от моя.

Лицето на Лола изразяваше чувство на отговорност. За частица от секундата намери най-доброто решение, дори и да беше за нейна сметка. Джон погледна младата жена, както никой мъж досега не я бе гледал, и тогава тя разбра, че това е любов. Докато двамата дежурни от Гражданската гвардия си проправяха път по коридора, Лола отвори прозореца и почти принуди Джон да скочи на перона. Тя трябваше да дава много обяснения и най-вероятно щеше да попадне в затвора, но жертвата й беше необходима.

От прозореца на кабинета си Албер видя как червенокосият хукна към гъстата гора и си помисли, че вероятно го вижда жив за последен път.

— Късмет, другарю! Ще ти бъде нужен — прошепна началник-гарата.

Веднага след това вдигна слушалката на телефона и позвъни на жена си. За щастие още преди години Мари беше приготвила всичко необходимо за бягство в случай на опасност. За по-малко от двайсет и четири часа Албер и семейството му щяха да бъдат в Лисабон.

Години по-късно, вече като пенсионер, някогашният началник-гара в Канфранк живееше спокойно в Ница и гледаше как внуците му си играят, но не спираше да се пита защо не бе успял да спаси повече евреи по време на войната.

X.

Дан! Дан! Дан!

Ако имаше нещо, което Салвадор да мрази повече от общите ремонти, това бяха конкретно ремонтите в Министерството.

„Мама им стара! Цяла сутрин не спряха да чукат“, изруга наум.

При такъв шум не можеше да се съсредоточи. А днес трябваше да прегледа доклада за случилото се с най-добрия му патрул при мисиите с Елиас Сотока и монахинята-лейтенант. Какъв ужас! Слава Богу, че всичко приключи! След преживяното горките му агенти заслужаваха малко почивка.

Дан! Дан! Дан!

— А така! По-силно чукайте! Не спирайте!… И всичко това заради проклетото парно отопление — подвикна заместник-министърът.

В офиса му влязоха Ернесто и Ирене. Сега трябваше да изчакат само членовете на патрула, за да приключат доклада.

XI.

В офиса на Ангустиас шумът от поправката на парното беше малко по-приглушен, но въпреки всичко бе много неприятен. Най-лошото от всичко обаче беше настроението на Салвадор. Ангустиас си помисли, че денят ще бъде много дълъг. Наближаваше единадесет, а още не беше намерила пет минути за обичайното си кафе с мляко.

Телефонът й иззвъня. Обаждането беше за Салвадор от сеньор Фермин Сейсдедос, заместник-министъра от 1943 година. Колко странно! Сигурно се е случило нещо лошо, щом иска да се свърже с шефа. И не грешеше.

XII.

Коридорите към порталите на времето не бяха пощадени от ремонта на сградата. Всичко беше надолу с главата заради поправката на парното. В един от тях двама работници, облечени във вечните сини гащеризони, току-що бяха преустановили работа. Почивката за закуска беше свещена. Като същински Пепе Готера и Отилио^[4] двамата майстори започнаха да коментират какво са им сложили в кутиите за обяд днес техните съпруги (а именно, чушки с яйца и прочутите наденици от Кантимпалос). Обсъдиха също така и упоритостта на Кристиано Роналдо да не бележи голове на най-важните мачове. Все обикновени неща, но за тях истински вълнения.

Алонсо, Амелия и Хулиан влязоха през портал 007 (всяко съвпадение е случайно) и минаха покрай работниците. През 1603 година Кадис беше весел град, шумен и пълен с живот. С удоволствие биха останали още няколко часа да го поразгледат, но дългът и натрупаната умора през последните седмици на пътуване с кораба си казаха думата.

Порталът в църквата на Санта Крус, току-що реконструиран от главния архитект на областта — Хинес Мартин де Аранда, имаше тесен вход и затова пътуването към настоящето се оказа малко неудобно и за тримата членове на патрула.

Амелия продължаваше да обмисля как да оправдае пред родителите си многото дни, през които я беше нямало, и благодарение на това успя да забрави за Пасино.

Алонсо най-много от всичко копнееше да се върне при Елена и да почувства близостта й.

Хулиан още не можеше да се опомни, след като установи, че изпитва чувства към Амелия.

Както се пееше в една песничка, всеки бе потънал в проблемите си.

XIII.

Салвадор вдигна слушалката на телефона. Сериозният му вид издаваше, че обаждането е важно. След като разговорът свърши, Ернесто попита заместник-министъра какво иска от него колегата му от 1943 година, но Салвадор не отговори, замислен за нещо друго. За да стопи напрежението, Ирене се опита да се пошегува, но явно на никого не му бе до смях. Не и днес.

От другата страна на линията заместник-министър Сейсдедос, човек с кръгли очилца и птича физиономия, също затвори телефона. Видя, че вече е време да се прибира. У дома го чакаше любопитната му сестра с хиляди въпроси за работата му и за изминалия ден. Не би могъл да сподели нищо с Петра! Само след две минути целият свят щеше да знае за съществуването на Министерството. Не й трябваха нито интернет, нито социални мрежи, нито тъпани, за да го разгласи. Наричаше я „Черната радиостанция“.

— Черната радиостанция за клюките дава гаранция.

Фермин се засмя на собственото си остроумие. После започна да събира нещата си и се замисли как по негово време Министерството бе достигнало до подобно положение.

Жалко! А какви бяхме някога! Ако Исабел Католичката, Филип II или Карлос III можеха да ни видят отнякъде…

Министерството на времето нямаше да запомни 1943 година като една от най-успешните си, меко казано. Гражданската война бе парализирала дейността му, а след победата на Франко се взе единодушно решение тайната за съществуването му да си остане завинаги скрита. Новият държавен глава не биваше да научава за Министерството! И така си остана през всичките четиридесет години на зловещата му диктатура.

Въпреки че през годините Министерството лека-полека се съживи и като птицата Феникс възкръсна от пепелта си, четиридесетте години на XX век си останаха в историята му като десетилетие на застоя. Много служители бяха напуснали, а порталите и съответните мисии тънеха в летаргичен сън.

Ето защо, щом получи известието за случилото се в Канфранк, сеньор Сейсдедос — мъж, който не обичаше да си усложнява живота и се беше посветил да гледа в друга посока от проблемите си (всъщност това е типична черта на испанците) — реши, че Салвадор Марти, заместник-министър на времето, е най-подходящият човек, от когото би могъл да поиска помощ.

XIV.

— Лола Мендиета е била задържана — със сериозен тон съобщи Салвадор.

— Тази дама е като самия Сид. Дори след смъртта си продължава да се заплита в бъркотии.

Забележката на Алонсо може би не беше много остроумна, но попадна точно в десетката. Нима Лола не почина, защото прекалено дълго се бе излагала на радиация в тунела на времето на Дароу?

Тази мисъл проблесна в главите на всички присъстващи. Хулиан искаше да каже нещо шеговито, но после реши, че моментът не е подходящ.

Салвадор се надигна от стола си. Въпреки че външният му вид винаги бе безупречен, особено за човек на неговата възраст, Амелия долови нотка на умора, дори на досада, каквато никога не бе забелязвала у началника си. Това я разтревожи.

— Благодаря, че ни го припомнихте, сеньор Ентрериос, но не става дума за Лола от 2016 година, а за Лола от 1943, когато е била на двайсет и няколко години и още не е била вербувана от Министерството на времето.

Думите на Салвадор бяха заглушени от невъобразимия шум на работниците. В отчаянието си той внезапно и с неподозирана сила нададе такъв вик, че разтресе цялата сграда:

— Престанете да чукате, мамка ви!

Изведнъж настана тишина. Всички осъзнаха колко болезнено приема началникът им случилото се с Лола Мендиета. Виковете от настоящето отекнаха и в миналото. Бяха оглушителни. Разрушителни. Нямаше лек, който да помогне срещу тях.

Присъстващите мълчаха и се опитваха с поглед да унищожат една кръжаща муха, нехаеща за важността на момента. После заместник-министърът продължи обясненията си:

— Задържали са я, докато се опитвала да помогне на английски агент да прекоси френско-испанската граница през гара Канфранк.

— Какво се е променило в историята, за да я задържат този път? — съвсем уместно попита Амелия.

Ирене сериозно поклати глава.

— Нямаме и най-бегла представа — отвърна тя. — Известно е, че…

Ернесто се намеси, за да поясни:

— Лола е знаела, че е невъзможно и двамата да се спасят и се с пожертвала в името на каузата. Благодарение на нея агентът е успял да избяга.

Членовете на патрула познаваха Лола като предател и дезертьор и затова останаха много учудени от думите му. Сякаш Ернесто говореше за друг човек. И наистина беше така. След всичко преживяно в Министерството, Лола, която се спусна в кладенеца в Деня на Светите невинни младенци^[5] през 1944 година, имаше много малка прилика с Лола, която бе инсценирала смъртта си по време на мисия през Карлистките войни и бе станала наемник. Явно бе имала своя етика, но въпреки това се бе обърнала срещу Министерството.

Ернесто продължаваше да обяснява за случилото се и Хулиан, Алонсо и Амелия загубиха всяка надежда да могат да поспят тази нощ в собствените си легла. Почивката май се отлагаше.

— Агентът, когото придружавала, е Джон Робъртс Мартинес. Знаем, че е пристигнал жив и здрав по местоназначение. След няколко дена именно той ще бъде свръзка на британците в Уелва при операция „Минсмийт“^[6].

Амелия и Алонсо зяпнаха от учудване при странното име. Обаче лицето на Хулиан внезапно се озари.

— „Човекът, който не беше там“?

Салвадор замълча. Не бе очаквал такова нещо.

— Знаете ли тази история, сеньор Мартинес?

Разбира се, че я знаеше. Английският филм от 1956, направен по тези събития, беше сред любимите му. „Човекът, който не беше там“ с режисьор Роналд Нийм и сценарист Найджъл Балчин стъпваше на книгата на Юън Монтагю, ключова фигура в операцията. Хулиан го беше гледал поне шест пъти. Първо го записа на видеокасета, после на диск… Дори си купи и книгата!

Внезапно Хулиан си помисли за Амелия. Осъзна колко добре се чувства човек, когато знае подробности за исторически събития, преди Салвадор да е направил обичайното си изложение и без да е чел досиетата, подготвени от Ангустиас.

— Щом така добре познаваш темата, можеш да просветиш и колегите си — подметна Ирене.

Хулиан се поколеба за миг. Не искаше да става център на вниманието и да прекъсва Салвадор. След като обаче заместник-министърът го подкани с жест да продължи, той се зае да осведоми Алонсо и Амелия, разказвайки им за операция „Минсмийт“, или както я наричаха на испански — „Кълцано месо“.

— През пролетта на 1943 година англичаните замислили план да заблудят Хитлер, че съюзническите войски ще нападнат окупираните територии на Гърция и Сардиния, а не Сицилия, която била истинската им цел. Германците трябвало да си мислят, че са заловили строго секретни документи с подробности за плановете на Съюзниците за скорошно нападение.

— Но е било блъф — досети се Алонсо.

— Точно така.

— Британците обичат да поставят такива капани. Велики войни, несъмнено. Продължавайте, продължавайте! Успяла ли е клопката?

Хулиан се усмихна.

— Да. Нацистите разделили силите си и нападението на Сицилия минало като по вода. Битката била нещо като прелюдия към десанта в Нормандия, който решил изхода от войната. Германците налапали кукичката. Направо я глътнали…

— Схванахме смисъла, сеньор Мартинес — прекъсна го навреме Салвадор.

Амелия се опитваше да сглоби частите на историята, но й беше нужен отговорът на още един въпрос:

— Но… какво общо има Лола с всичко това?

Ернесто й се притече на помощ:

— Лола е била в ядрото на операцията и е знаела всички подробности. Жизненоважно е германците да не успеят да измъкнат информация от нея. В противен случай ще трябва да минем от средиземноморско меню към наденички с кисело зеле.

— Но нали Лола е задържана в Канфранк? Не се ли предполага, че Испания е неутрална по време на бойната? — продължи да упорства Амелия.

Салвадор поясни на присъстващите, че Лола била обвинена в убийство на офицер от „СС“ и под натиска на германците правителството на Франко не се поколебало нито за миг и я оставило в лапите на враговете на човечеството. Щяла да бъде съдена, осъдена и екзекутирана на германска територия.

За няколко мига настъпи тишина. Всички съжаляваха за някогашната си колега. Знаеха каква участ я очаква, ако не успеят да й помогнат. Особено онези, които познаваха ужасите на нацизма и на лагерите на смъртта.

После Ернесто продължи изложението си:

— Преди няколко часа е била предадена на германското правителство. Тази нощ конвоят й ще направи почивка в Урдо, малко селце на френска територия. Точно там трябва да я освободим.

Салвадор взе думата за финални разяснения по мисията. Той го наричаше „рекапитулация“. В интерес на истината най-много обичаше тази част. Пое си дълбоко дъх и започна речта си:

— Господа, госпожице, мисията ви е да отидете в окупирана Франция през 1943 година и да освободите Лола Мендиета, преди да бъде отведена в концентрационния лагер в Гюрс. На всяка цена трябва да го предотвратим, защото от там се излиза само с краката напред. Ернесто ще ви придружи. Желая ви късмет. Може да тръгвате.

Всички излязоха и вратата отново се затвори. Салвадор седна зад бюрото си. На пръв поглед операцията беше проста, но тъкмо простите операции най-често се объркват. И понеже винаги става така, този път не беше изключение.

XV.

Четиримата бяха облечени по модата от четиридесетте, но без блясъка на шпионските филми. На път за съответния портал поздравиха портиера и преминаха през няколко помещения на Министерството, в които работниците се опитваха да поправят допотопната система за локално отопление на сградата. Единственото хубаво нещо в целия този хаос бе, че при наличието на толкова майстори на едно място на някого му беше хрумнало най-сетне да поправят асансьора за спускане към порталите, вместо да се ползва хлъзгавото вито стълбище. Слава Богу! Алонсо, Амелия и Хулиан никога не бяха виждали асансьора в действие и поради странния шум, който издаваше, докато се спускаха, бяха сигурни, че ще им е за последен път, дори и да излезеха живи от адското съоръжение.

Когато най-накрая пристигнаха долу, Ернесто отвори вратата и се закле никога вече да не използва асансьора. Останалите се присъединиха към него. Беше им за пръв и последен път!

Любопитна по природа, Амелия реши да се възползва от експертните познания на Хулиан за онази епоха и да го разпита как англичаните са успели да измамят нацистите. В бързината да изпрати екипа на помощ на Лола, Салвадор беше пропуснал тази информация, считайки я за маловажна за мисията. Хулиан на драго сърце им разказа историята, още преди да преминат през портала, който щеше да ги изведе близо до Уеска, в градчето Хака, през пролетта на 1943 година.

Планът се зародил в богатото въображение на Иън Флеминг, създателят на Джеймс Бонд, който бил агент на британските разузнавателни служби. По същество предвиждал да подхвърлят в испански води труп, облечен като офицер от Британския кралски флот. У въпросния труп трябвало да бъдат открити тайни документи, разкриващи, че съюзническите войски се готвят за десант в Гърция и Корсика, а не в Сицилия. Когато испанските власти откриели трупа, щели да предадат информацията на нацистите. Останалото е известно от историята.

Точно след тези думи четиримата стигнаха до портала. Спогледаха се за миг и преминаха един по един. Последен остана Алонсо. Както винаги той се прекръсти и прекрачи прага.