Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (8) (Времето е това, което е)

II.

Амелия прекоси коридора и влезе в капитанската каюта. Егиньо и боцманът уточняваха последните подробности по отплаването. Адмиралът беше заповядал това да стане час по-скоро. Младата жена помоли да разговаря насаме с капитана, така че Педро Ромеро безмълвно се оттегли.

— Какво ви води при мен, сеньора?

— Искам да ви помоля за услуга, капитане.

— Надявам се няма да ме молите да освободя Пакито. Вие сте добра и състрадателна, но кражбата и измамата са тежки престъпления. Момчето не заслужава помилване.

— Съгласна съм с вас. Всъщност исках да ви помоля за друга услуга. На съпруга ми и на мен няма да ни е особено приятно, ако юнгата пътува заедно с нас на борда. Представете си, че случайно Пакито се разболее. Тогава съпругът ми ще бъде принуден да се грижи за този предател, който за малко да надене примката на врата на верния ни слуга Алонсо.

— Разбирам.

— Считаме, че той трябва да остане в Картахена и да бъде съден от градските власти, които да решат какво наказание заслужава.

— Несъмнено бих изпълнил молбата ви, но по обед вдигаме котва. Дотогава има само три часа и не мога да изпратя никого от хората си до Картахена, защото това би забавило подготовката ни.

— Ние можем да го отведем.

— Вие със съпруга ви?

— И Алонсо. Дайте ни само една малка лодка и ще се върнем на „Сан Андрес“ преди слънцето да достигне пладне.

— Вие сте много решителна дама — отвърна капитан Егиньо. — Съпругът ви е щастлив мъж.

III.

Членовете на патрула вече бяха на лодката. Хулиан и Алонсо гребяха с всички сили по посока на брега, но очевидно не им беше много приятно.

Хулиан погледна Амелия.

— Сега доволна ли си? Стана, както го искаше.

— По-добре кажи, че винаги става, както тя иска — поправи го Алонсо.

— Сигурна съм, че постъпваме правилно — възрази младата жена. — А междувременно ще убием с един куршум два заека.

Каталина де Ераусто се размърда. Седеше окована за напречната дъска на лодката и ги наблюдаваше мълчаливо.

Амелия преглеждаше обвинителното писмо, което Естебан Егиньо беше написал до съдията. Представляваше нещо като свидетелски показания за престъпленията на Пакито Лойола. Не си беше спестил подробностите и го описваше в най-черна светлина — незачитане на команди, кражба през нощта, нападение на кораб, злоупотреба с доверие и с привилегированото отношение от страна на потърпевшия, полагане на лъжлива клетва и оклеветяване на невинен човек…

Амелия погледна към „Сан Андрес“. Намираха се на две трети от пътя до брега. Изведнъж грабна писмото и го скъса на две, а после половините още на две, и още на две, след което изхвърли парченцата през борда.

Каталина се изненада. Не разбираше какво става. Уплаши се да не я убият на място и да я изхвърлят в морето. Но патрулът с нищо не я заплашваше.

— Какво ще правим с крадлата? — поинтересува се Хулиан.

— Трябва да продължи живота си — отвърна Амелия.

— Без никакво наказание? — възмути се Алонсо. — Дори без няколко камшика за назидание?

— Животът сам ще я накаже.

Ако гребците поддържаха добър ритъм, за около десет минути щяха да пристигнат на брега на Картахена. Разполагаха с повече от час, за да свършат работата си, и още половин час, за да се върнат обратно на галеона. Така може би щяха да успеят да хванат отплаването му. Амелия и Хулиан щяха да се заемат да запечатат портала, а през това време Алонсо имаше задачата да охранява Каталина.

IV.

Щом отново стъпиха в Картахена де Индиас, усетиха, че градът все още е болен и зловонен. Патрулът пое по една улица, перпендикулярна на брега. Амелия и Хулиан трябваше да побързат към мангровите гори на Чамбаку, където се намираше порталът, през който бяха пристигнали.

Алонсо реши да влезе в първата кръчма да изплакне гърлото си с няколко чашки. Стисна здраво Каталина за врата и й прошепна заплашително:

— Даже не си го помисляй!

— Какво!

— Казах да не си го и помисляш!

Каквото и да бе то, Каталина щеше да направи по-добре да не се заяжда с Алонсо. Боецът свали въжето от кръста си я привърза към себе си. Ако се опиташе да избяга, щеше да повлече и него или най-малкото панталоните му. Двамата влязоха в кръчмата, а Амелия и Хулиан продължиха към портала.

Младата жена мислеше на глас:

— Историята твърди, че Каталина…

— Лошо… — прекъсна я Хулиан. — Става лошо, когато започнеш с „Историята твърди, че…“.

— Исках да кажа, че Каталина е използвала откраднатите от капитана пари, за да замине за Панама и да живее там с тях цяла година. А сега е по-бедна и от църковна мишка.

— Както и ние, Амелия. Не го мисли толкова!

— Но ние сме заедно и скоро ще си бъдем у дома.

— Какво предлагаш? Да й наемем апартамент в Картахена?

— Да й дадем нещо, с което да си купи поне билет до Панама.

— Каталина се справя добре и сама.

— Боя се да не се забърка в нещо.

— Съдбата й е все да се забърква в нещо.

Хулиан имаше право, но Амелия предпочете да не го признае и продължи мисълта си:

— Не ми хрумва честен начин да се сдобием с пари за по-малко от час. А на теб?

Като не получи отговор, младата жена продължи да крачи мълчаливо. На площада имаше пазар. Понеже флотилията се канеше да отплава, днес бе последният голям пазарен ден. Беше останала само най-лошата стока — изгнили плодове и мършав добитък. Слепецът продължаваше да пее за неволите си и как пиратът Франсис Дрейк съборил катедралата с оръдейни залпове. Хората спираха и му пускаха по някоя дребна монета. Два гроша и от време на време по някой сребърник беше цената на това забавление.

— Не ти ли остана нещо в аптечката, което да продадем?

— Имаме запаси само за из път. Ако искаш, мога да опитам да вадя зъби на площада? Или да продавам балсам против оплешивяване?

— Би ли го направил? — оживи се Амелия.

— Разбира се, че не! Бързи пари не означава лесни пари.

Обаче щом пресякоха площада, Хулиан внезапно се спря:

— Чакай малко! Може и да изкарам нещо, но ще трябва сама да идеш да запечаташ портала.

— Какво си намислил?

— „Нищо не е невъзможно, освен ако не опиташ“ — прочетох го на една тениска. Сега трябва за малко да остана сам, защото ще напусна зоната си на комфорт и искам да се съсредоточа.

Амелия не разбра последните му думи, но се съгласи и продължи по улицата. Щеше да отиде сама. Не се нуждаеше от помощта на Хулиан, за да блокира портала към 1603 година. Мобилният телефон имаше много практично приложение за затваряне на портали. Само трябваше да застане в рамката и да набере код за изключване от темпоралния терминал. Системата беше елементарна дори за жена от XIX век и се базираше на технология на Епъл от 90-те години.

Амелия се отдалечи на няколко крачки, но реши да изчака няколко минути. Беше заинтригувана от плановете на Хулиан. Той, без да знае, че го наблюдава, се покатери на мръсно трикрако столче и започна да кани хората с монотонен глас, както го правеше просякът.

— Дами и господа, момичета и момчета, бедняци и благородници, моля чуйте какво ще ви кажа…

А после започна да рецитира:

„На борда с десет тежки топа,

с попътен вятър във платната,

разсичайки на две вълната,

се носи кораб на пират.

Двумачтов ветроход, наречен

за неговата храброст «Смели»,

всял ужас в морските предели,

на цялото море познат.“

Амелия не беше учила литература на романтизма, но позна поемата, която Хулиан рецитираше — два века преди да бъде написана от Хосе Еспронседа:

„Блести луната над морето,

вълни подгонва посребрени,

поклаща кораба и стене

в брезента вятърът нахлул;

и весел вижда капитанът

от палубата с десет топа

тук Азия, а там Европа,

стои насреща Истанбул.“

За Картахена през XVII век „Песента на Пирата“ не беше никак романтична и не разказваше за идиличен рай или възхвала на свободата. Беше сюжет от жестоката действителност. Доказателството бе, че хората се тълпяха край Хулиан, за да слушат.

„Лети, мой ветроход, в простора,

без страх лети,

не може никой вражи кораб,

безветрие, нито стихия

от твоя път да те отбие,

ни храбростта ти да смути.

Напук на всички

британци горди

ний цели орди

пленихме днес

и сто народи

склониха неми

пред мене знаме,

чело и чест.“

Постепенно слушателите на слепеца започнаха да се приближават от другия край на площада, за да чуят Хулиан. Потръпваха от всеки стих. Най-развълнуваните вече ровеха в торбите си, за да му хвърлят някоя монета.

„Че моят бог е свободата

и корабът — мой дом и път,

законът мой — добрият вятър,

морето — моят роден кът.“

Осемсричният стих на припева остави без дъх присъстващите. Слепецът бе подушил, че публиката му го напуска и тръгна да си проправя път между хората, за да чуе шарлатанина, който го конкурираше. Но щом ушите му доловиха първия стих, си каза: „Ама че добре говори този мошеник!“.

А мошеникът продължаваше да реди стихове:

„За длан земя кралете слепи

от своя трон

повдигат там войни свирепи:

аз имам всичко тук, което

обгръща със води морето,

без да признава друг закон.

И няма знаме,

обвито в слава,

ни бряг остава

във тези дни

да не приема

сега властта ми

и храбростта ми

да не цени.

 

Че моят бог е свободата

и корабът — мой дом и път,

законът мой — добрият вятър,

морето — моят роден кът.“

Ставаше късно и Амелия реши да побърза. Отдалечи се от площада, но не спираше да се пита къде един посветил се на медицината човек като Хулиан би могъл да научи „Песента на пирата“.

Отговорът беше прост, но младата жена не можеше да го знае: Хулиан беше завършил с отличие гимназията си. Гласът на приятеля й постепенно заглъхна в далечината и тогава тя си спомни още няколко строфи от поемата, които преди три години дълбоко я бяха развълнували, а сега, в Картахена, й звучаха още по-познати и близки:

„На смърт ме пращат господата.

Аз им се смея.

Не изоставя ме съдбата

и този, който ме осъди,

той пръв на кораба ще бъде

обесен на висока рея.

И ако падна,

животът що е?

Дела си в боя

нали приех,

когато още могъщ, юначен,

на роба мрачен

хомота снех.

Че моят бог е свободата и корабът — мой дом и път, законът мой — добрият вятър, морето — моят роден кът.“^[1]

V.

Кръчмарят разпозна слугата на лекаря и го почерпи с първата чаша вино. Жълтата треска му беше попреминала и сега човекът беше изпълнен с благодарност и оптимизъм.

— Виждаш ли, юнга, ако човек прави добрини на хората, постига повече, отколкото ако прави злини — поучително заяви Алонсо, когато остана насаме с Каталина.

— Да, но с какво ще платиш втората чаша? — язвително отвърна тя.

— Ако нямам пари, няма да си поръчам втора чаша.

— Ами ако си още жаден?

Алонсо прекъсна разговора. Безсмислено беше да продължават да спорят. Предпочете мълчаливо да изчака Амелия и Хулиан. Кръчмата беше оживена и имаше какво да гледа и да се занимава, за да минава времето — пияници, картоиграчи и няколко момичета, които обслужваха масите. Най-сетне Каталина наруши тишината.

— Можем да изиграем едни карти — и извади от пазвата си тесте карти.

— Какво още криеш под превръзките?

— Знаеш ли да играеш на „мушу“?

На езика на бискайците „мушу“ значи „целувка“, но в този случай по-скоро означаваше „муш“. Името идваше от муцуните и жестовете, които правеха играчите. Алонсо не знаеше правилата, защото тази игра щеше да стане популярна в Испания едва след век.

— Играе се по двойки. Ако заложим заедно, можем да ошушкаме мнозина.

— Никога ли не се спираш, Каталина?

— Не ме наричай така! Всяко мъжко име е по-добро от Каталина.

— Престъпваш тайнството на кръщенето?

— За теб е лесно да ме поучаваш, защото се чувстваш мъж и между краката си имаш доказателство за това. А ние, останалите мъже, трябва да се борим, за да докажем, че сме такива.

— Сигурна ли си, че наистина у теб говори мъжът, а не дяволът?

— Знам какъв съм и не се нуждая никой да ми го казва. И дори дяволът не би могъл да ме убеди в противното — и тържествено се прекръсти.

Алонсо първоначално се изненада от думите й, а после се замисли. При всеки спор Свещеният кръст му се струваше убедителен аргумент.

— Добре, ще те наричам Франсиско. Но добре ме чуй, за да бъдеш мъж, не е нужно да си по-лоша от мъжете. Не бъди лоша. Почтеността не е навредила на никого, но измамата е погубила мнозина.

— И да искам, и да не искам, никога няма да мога да бъда напълно почтен, но ще се опитам. Обещавам.

Алонсо кимна доволно. Младият Франсиско не беше съвсем безнадежден случай. Вече по-спокойно боецът смени посоката на разговора:

— Ти си бил и от двете страни на Рубикон… Искам да кажа на двата бряга на реката…

Франсиско го гледаше смаяно. Алонсо се опита да бъде по-ясен:

— Мамка му! Не е лесно. Нали си и рак, и риба… Какво трябва да направи мъжът, за да остане жената доволна?

Франсиско избухна в смях, но точно в този момент Хулиан влезе в кръчмата и ги прекъсна. С жест им показа да стават. Трябваше да бързат. Разговорът ги беше погълнал и бяха загубили представа за времето.

Съвсем скоро трябваше да се върнат на „Сан Андрес“.

VI.

Амелия ги чакаше отвън. Младата жена беше запечатала портала, а Хулиан бе повторил осемнайсет пъти „Песента на пирата“ от Еспронседа при абсолютен успех пред публиката и критиката. Беше събрал шестнайсет реала, повече от 300 сребърника и 500 гроша. Това правеше общо едно-две златни ескудос, но все пак беше по-добре от нищо.

По пътя към пристанището дадоха парите на Франсиско, който направо зяпна от учудване.

— За мен ли са? Защо сте толкова щедри?

— Спри да задаваш въпроси, че да не вземем да размислим — отвърна Хулиан.

Амелия я погледна със смесица от жалост и нежност. Всичко прочетено беше чуждо на монахинята-лейтенант и това я отвращаваше, обаче не можеше да спре да мисли колко ли е трудно да оцеляваш сред околната жестокост само защото си жена. Каталина не се беше предала и нямаше да го направи никога. Необяснимо защо, но това вдъхваше на Амелия дълбоко уважение към момичето.

Може би затова тя се обърна към нея като към по-малка сестра, каквато никога не бе имала:

— Животът ти е бил труден и от сега нататък няма да бъде по-лесен. Понякога ще бъдеш пред дилема дали да направиш добро, или зло — загрижено заговори Амелия.

— Алонсо вече ме предупреди. Затова ви моля, ако ще ми четете проповед, нека да бъде кратка.

„Много е самоуверена тази сополанка“, помисли си Амелия. Очевидно краткият миг на добронамереност бе приключил.

— Сега ще трябва да изслушаш и мен — рязко смени тона тя. — Даваме ти кесията, но искаме едно от теб: за всяко лошо нещо, което извършиш, да направиш и нещо добро за компенсация.

— Дори две — предложи Алонсо.

— Две или три. Може да закръглим на три добрите постъпки за всяка лоша, която сториш — на свой ред се намеси и Хулиан.

Каталина се съгласи и им пожела лек път към дома. Не трябвало да се страхуват от лошото време, защото капитан Егиньо бил много опитен, моряците от екипажа били добри хора, а „Сан Андрес“ — стабилен кораб. „Може би, когато не е на вода“, помисли си Алонсо.

— Е, юнга, какво мислиш да правиш сега?

— Благодарение на вас ще замина за Панама, а после — където съдбата ме отведе.

Патрулът се сбогува с Франсиско (Каталина) с пожелания за късмет и се настани в лодката, за да се прибере на галеона, който с величествено поклащане ги очакваше в залива.

Нямаше време за губене, така че Алонсо и Хулиан се хванаха за греблата и загребаха като каторжници. Франсиско остана да гледа как се отдалечават от брега.

— Добре, че не нося портфейл и мобилен телефон, защото сега щях да проверявам дали не ги е задигнала от джоба ми — пошегува се Хулиан. — Мислите ли, че ще ни послуша за добрите постъпки?

— Ще се моля да го направи — отвърна Алонсо.

Внезапно боецът си спомни нещо важно, дори изключително важно. Стана прав и като се опитваше да запази равновесие, изкрещя към брега с ръце, свити на фуния пред устата:

— Франсиско, Франсиско, не отговори на въпроса ми!

— Кой въпрос? — отвърна с цяло гърло Франсиско (Каталина).

Алонсо си пое дълбоко въздух и с всички сили отново изкрещя:

— Какво трябва да направи мъжът, за да остане доволна жената?

— Да я попита нея!