Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (5) (Времето е това, което е)

II.

Патрулът влезе в замъка като у дома си, защото сега Алонсо в качеството си на Бернардо дел Карпио беше негов господар.

Амелия ги отведе до галерията, където Елиас пазеше колекцията си от произведения на изкуството, състояща се от саркофази, малки древни статуи и… ръкописи. Младата жена потърси и намери след тях оригинала от Лиебана, използван от Сотока, за да примами Министерството да изпрати патрул. Самозванецът Бернардо дел Карпио още не го беше отнесъл в манастира в Бургос.

Успяха да прочетат само част от посланието; останалото вече се бе заличило: „… Обадете се на 702 400 400! Спешно е. П.П. Този ръкопис не е копие, оригинален е, тъпанари!“.

— Липсва половината текст — отбеляза с изненада Хулиан.

Амелия намери единственото възможно обяснение:

— Вероятно в момента го реставрират. Химикалка… Трябва ми химикалка.

Хулиан изтича да донесе торбата си и в нея намери химикалка. Амелия я взе и написа на празното място в оригинала: „Живи сме. Трябва да се измъкнем от тук. Амелия“.

Хиляда двеста и осем години по-късно един човек отново припадна в манастира „Санто Доминго де Силос“. Този път не беше фотограф, а реставратор, който се опитваше да изличи тежките поражения, нанесени на безценното произведение на изкуството. Тъкмо когато се почувства доволен от работата си, някой точно под носа му беше направил нов варварски надпис.

III.

По разпореждане на Салвадор ръкописът незабавно бе отнесен в Министерството. По същото време Ернесто се опитваше да достигне през портала на времето до 787 година. Беше в непрекъсната връзка със Салвадор чрез малък „бръмбар“ в ухото си, който функционираше като интертемпорален телефон.

Преоблечен като монах, шефът на оперативния отдел успя да се промъкне в манастира „Сан Мартин де Туриено“, за да се добере до току-що изрисувания ръкопис или, както монасите предпочитаха да казват, „изографисаното евангелие“. Само след век Амелия щеше да го държи в ръцете си. За щастие братята от манастира бяха гостоприемни към чужденците, особено онези, които проявяваха интерес към книгите в библиотеката им.

Със съвсем дребни букви Ернесто успя да запише в едно ъгълче на ръкописа, че близо до мястото, където се намираха Амелия и колегите й от патрула, има изходен портал.

IV.

Амелия прочете съобщението от Ернесто: „Има портал в църквата “Сан Хуан" в Баньос дел Серато. Ще ви отведе в 1603 година в Картахена.".

Новата цел на патрула вече беше определена.

На заминаване, докато се качваше на коня си, Хулиан дори се пошегува с Алонсо:

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш? Тук вече си легенда. Новият Бернардо дел Карпио.

Алонсо сериозно поклати глава:

— Не си го и помисляй! За нищо на света не бих заменил двадесет и първи век.

Амелия се чувстваше щастлива.

— Да живее Картахена!

V.

Салвадор се загледа в драскулките по ръкописа от Лиебана.

— Какъв ужас! Сякаш програмата за съобщения Уотсап е измислена още в края на осми век. Със сигурност реставраторът ще трябва доста да се потруди.

Ирене се усмихна.

— Да, но трябва да е друг.

Ернесто чу думите на колегите си по „бръмбара“ и почувства вина за съсипването на този паметник на испанската култура.

Салвадор му нареди да се връща и стана, за да излезе от кабинета. Имаше намерение да иде до болницата и да занесе добрата новина на Лола. Така и не успя да стигне навреме. Леглото й беше празно.

Съвсем прагматично заместник-министърът си помисли, че вече няма нужда да изпълнява обещанието си към нея. Трябваше обаче да поръча на Веласкес да направи портрет на Лола по нейна снимка. Щеше да го закачи с всички почести в галерията на агентите, дали живота си за Министерството на времето.

На връщане към кабинета си спомни стиховете на Мигел Ернандес^[1], друга жертва на испанската история, която бе искал да върне (но не успя), за да му позволи поне да умре достойно:

„Изписан, ала празен,

изписан е домът ми

с боите на големи

погроми и несрети.“^[2]

Салвадор Марти никога не би могъл да изрази с толкова малко думи какво всъщност бе за него Министерството на времето.