Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (4) (Времето е това, което е)

II.

Силни удари по вратата на скромната стаичка на Хулиан го събудиха от сън. Той веднага отвори очи.

Който бе почукал, не изчака да получи разрешение. Беше Елиас Сотока.

— Добро утро.

Хулиан го погледна, учуден от тази любезност. Не можеше да отрече, че този човек го плаши, но не искаше да му достави удоволствието да го покаже. Затова отвърна с ирония:

— Закуска ли ми носиш?

Елиас не се усмихна.

— Жалко, че мястото на придворен шут вече е заето. Ако не беше, щеше да е твое.

— Какво искаш?

— Да ми помогнеш.

— За какво? — учуди се Хулиан.

— Ще се оженя за Амелия.

Хулиан го погледна с омраза.

— По-скоро бих умрял, отколкото да ти позволя.

— Това беше другият вариант. Благодаря ти, че избра него.

III.

Салвадор бе пристигнал в болницата преди час. От толкова време седеше в чакалнята. Не беше роднина на пациентката и му се наложи да прибегне до връзките си, за да получи разрешение да види Лола Мендиета.

Още от рано сутринта бе започнал да звъни непрекъснато на телефона й, но никой не му отговаряше. Когато най-сетне вдигнаха, не беше нейният глас. Някаква жена му се представи като медицинска сестра от Мадридската онкологична болница.

Веднага нареди на Ернесто да получи информация за състоянието на пациентката. Изпълнителен както винаги, началникът на оперативния отдел бързо узна, че Лола страда от рак на черния дроб с достатъчно много разсейки, за да няма надежда за подобрение.

Ернесто докладва за това на Салвадор и Ирене, които останаха изненадани и донякъде разстроени. Фактът, че Лола беше предала Министерството, не можеше да заличи фантастичното й досие като агент в него.

Салвадор я бе вербувал още като съвсем млада и не и беше нужно дълго обучение, за да научи правилата на Министерството.

След края на Гражданската война^[1] на Лола Мендиета й се беше наложило да избяга във Франция, където бе вербувана от Съпротивата. Като неин сътрудник тя се завърна в Мадрид в качеството си на свръзка на съюзническите сили. Това не беше първата й възможност нито в професията, нито в живота. По време на Гражданската война беше симпатизирала на републиканците, но помощта й за тях бе незначителна. Родителите й бяха привърженици на десницата и считаха, че Националното въстание^[2] е добро решение за онова, което те наричаха „тежки политически размирици“. Според тях щеше да е добре някой да въведе ред. И вярваха, че Франко е човекът, който ще го направи.

След загубата на републиканците Лола се беше примирила с рухването на идеалите си и сред толкова болка и мизерия бе решила, че единственият изход е да се включи и да помогне за възстановяването на страната. Такова възпитание беше получила от баща си, когото обичаше толкова много, че бе решила да го послуша. Скоро обаче всичко отново се обърка.

По странна ирония на съдбата баща й бе обвинен, че помага на републиканците. Предприятията му (в електродобивния бранш) бяха твърде апетитни за завистниците, както и имотите му (голяма къща на улица „Серано“ и имение близо до Ел Ескориал). Изпратиха го в поправителен лагер, което го съсипа. Здравето му беше крехко и там се разболя от пневмония, която го довърши. Лола и майка й решиха да се преместят във Франция, където имаха роднини. Там ги бе заварила и Втората световна война. Този път обаче Лола взе активно участие, ставайки един от най-успешните шпиони на Съюзниците. Образованието й много й помагаше. Беше от буржоазно семейство и с впечатляваща обща култура. Експерт по средновековно изкуство, но любовта й се разпростираше върху произведения от всички епохи. Освен това говореше френски, английски и немски.

След опита й в Съпротивата Министерството бе проявило интерес към нея. Лола постъпи с желание да поправи всички грешки от миналото, но ръководството беше непреклонно — историята не биваше да се променя. Тя така и не успя да се примири с това и използва една мисия във времената на Карлистките войни^[3], за да „изчезне“. Беше засечена обаче по време на Войната за независимост от патрул на Министерството, изпратен да спаси Непоколебимия от вражески атентат.

Беше станала снайперистка. И експерт по аукционите на произведения на изкуството и археологически находки. Освен това беше интертемпорален посредник и се бе възползвала от правото си да пътува, докато успее да фотографира книгата с порталите на времето, преди тя да бъде частично изгорена при пожара в синагогата на Толедо през XV век. От нея знаеше за портали, за които Министерството нямаше информация.

Сега Салвадор се надяваше да прибегне до познанията й, за да спаси патрула, заловен от Елиас Сотока в IX век. Трябваше да постигне споразумение с жената, която толкова дълго бе преследвал.

IV.

Салвадор остана изумен, когато видя Лола. От красотата й бе останал само спомен. Крайната й слабост предвещаваше скорошна развръзка. Гласът й едва се чуваше.

— Проклетият Дароу… Методът му за телепортация предизвиквал рак. А той не ни предупреди. Всяка мисия ни е доближавала към края като овце към кланица.

— Затова ли го уби?

Лола кимна.

Салвадор не знаеше как да започне. Беше му неудобно да я моли за услуга, предвид състоянието й, но нямаше друг изход.

— Патрулът на Амелия беше заловен през 808 година в замъка Салданя. Порталът е разрушен.

— От кого?

— Елиас Сотока.

— Друг ренегат като мен.

— Много по-лош от теб.

Лола събра сили да се усмихне.

— Искаш да ти дам спасителен портал?

— Има ли такъв?

— Трябва да погледна в книжата си.

Салвадор не смееше да я помоли за това. Лола обаче отгатна желанието му.

— Първо ще ти дам портала, ако има такъв. Знаеш, че в онова време не са много. Ще го направя заради Амелия. Винаги съм я считала за мой естествен наследник. Не заслужава да остане във време, когато жената е струвала колкото една крава.

Салвадор кимна.

— После иде ти дам книжата си. Но ще искам нещо в замяна.

— Какво?

— Да ме спасиш. Мен и всички агенти на Дароу.

Заместник-министърът се замисли за секунда. После се съгласи.

V.

Според легендата Еделфрида била красива девойка, дъщеря на беден селянин. След като той умрял, останала единствено на грижите на майка си. Всъщност Еделфрида била осиновено дете. Непознат граф я бил оставил при селяните, за да я спаси, преди да загуби живота си в онези размирни времена.

В действителност всичко това било измислено от някой си Джордж Монтгомъри, който пресъздал живота на Бернардо дел Карпио в романтична повест през 1834 година. Според това произведение Еделфрида станала негова жена. От всички възможни версии Елиас Сотока бе избрал тази, която най-много подхождаше на плановете му за нов живот. И бе запазил най-романтичното място в легендата за Амелия.

Когато младата жена му разказа всичко, което знаеше за Еделфрида, Елиас остана дълбоко впечатлен.

— Сигурно имаш фотографска памет?

— Да.

Младата жена обаче имаше намерението тя да задава въпросите.

— Искаш да съм твоята Еделфрида?

— Точно така.

— Няма да стане.

— Ще стане!

— А Хулиан?

— Той е убил твоите осиновители, тези нещастни селяни… Заслужава да умре. Сам се съгласи.

— В книгата майката на Еделфрида умира от естествена смърт.

— Да, но не ми се струва достатъчно драматично. Така е по-вълнуващо.

— Как можеш да си мислиш, че ще бъда добра съпруга, щом ме принуждаваш да се омъжа за теб? И заплашваш със смърт мой приятел…

— Ще свикнеш. Не можеш да напуснеш тази епоха. Уверявам те, че за теб най-доброто решение е да прекараш живота си с мен.

Елиас искаше да я зарадва с нещо, за да я накара да приеме.

— Ти си историчка. Чух, когато го спомена на Хулиан. Събрал съм най-доброто от изкуството на това време в подземията на замъка. Можеш да проучиш произведенията, да опишеш изследванията си… Името ти ще остане в историята като първа жена-историк. Ще те помнят вечно. Както и съпруга ти.

— Тоест теб.

— Точно така. Сила и интелект, скрепени с брак, който ще остане в историята.

Амелия поиска да види колекцията му. Елиас прие, защото се надяваше така да спечели благоволението й.

На излизане от любимата му галерия, той реши още повече да я притисне:

— Ако приемеш да се омъжиш за мен, мога да помилвам живота на Хулиан.

Амелия не отговори. Само се запита къде ли е сега Алонсо.

VI.

Алонсо, преоблечен като човек на Бернардо дел Карпио, чакаше Беренгела. Беше взел решение да влезе в замъка още сутринта, но все още се бавеше. Момичето бе отишло до селото да купи храна с няколкото монети, които й даде нейният спасител. Обаче я нямаше вече доста време.

Можеше да я изостави, след като я беше отблъснал миналата нощ, но възможността тя да го предаде го държеше под напрежение. При други обстоятелства не би си помислил такова нещо, но сега закъснението й беше прекалено голямо.

Когато я забеляза да идва, съжали, че се е усъмнил в нея.

Освен хляб и сланина момичето носеше и новини. Беше успяла да научи, че следобед на селския площад щели да екзекутират някакъв мъж, който убил една селянка, майка на любимата на Бернардо дел Карпио, за която графът щял да се ожени.

— По-рано знаехте ли, че си има любима? — попита Алонсо.

— Господарят на Салданя няма защо да дава сметка за живота си на бедните селяни.

— Но изглежда сега го прави.

Екзекуция и сватба. Един мъж и една жена. И един граф, влюбен в проста селянка. На Алонсо това му заприлича повече на история от рицарски роман, отколкото на истинско събитие. Предвид известните му вече обстоятелства, следите водеха към Елиас Сотока.

Беренгела му съобщи и друга новина, която потвърди подозренията му:

— Глашатаят казал също, че графът издирва чужденец, който искал да го убие.

Алонсо се усмихна. Беше дошъл и неговият ред. Очевидно Сотока подреждаше живота си много бързо и като в романите. Това говореше за нетърпение. А нетърпението е лош съветник. Много лош, ако човек иска да успее.

— Чужденецът сте вие, нали? — попита Беренгела.

— Да, аз съм. И много се страхувам, че селянката и мъжът, когото ще екзекутират, са другарите ми.

— Значи е клопка.

— Знам.

— Не ходете там, моля ви!

— Трябва да отида. За теб ще бъде по-добре да ме оставиш.

— Няма да го направя. Искам да ви помогна, доколкото мога. Вие спасихте живота ми. Дължа ви го.

Беренгела произнесе това с такава решителност, че Алонсо веднага разбра колко трудно би могъл да я убеди в противното.

— Можеш ли да броиш?

— До десет.

— И до три е достатъчно.

После отиде да вземе торбата си и я отвори. Беренгела много се учуди на нещата, които Алонсо започна да вади от нея… Пистолет, карабина с разглобен мерник и половин дузина ръчни гранати.

— Какви са тези неща?

— Магия.

VII.

Лола изпълни обещанието си. Чрез вярната си секретарка, дъщеря на републиканец в изгнание (сега на седемдесет години), изпрати съобщение на Министерството, че съществува резервен портал.

— За изход ли?

— Да, само за изход. И както е написано тук, той води в Картахена през 1603 година. Това не е единствената информация. Порталът е в църквата „Сан Хуан“ в Баньос де Серато.

Явно добрите новини не се изчерпваха с това, защото се оказа, че при портала Лола е скрила комплект за оцеляване. Имала навик винаги да оставя по един близо до тайните портали.

Ернесто познаваше добре църквата.

— Това е най-старата оцеляла църква в Испания — поясни той — и се намира в Паленсия. Значи не са далече.

И наистина, патрулът не беше далече от портала, който щеше да ги спаси, за да не изгният в онова далечно минало. През XVII век вече имаше много повече портали за достъп до 2016 година, които бяха под контрола на Министерството. Може би щеше да се наложи междинно преминаване, но нямаше да е трудно. Проблемът беше как да информират патрула, че има изход. Ако бяха още живи, разбира се.

Въпреки това имаше и други спорни въпроси. Салвадор беше обещал да промени историята, за да ликвидира Дароу и да спаси живота на агентите си и на Лола Мендиета.

— Ще го направите ли? — попита Ирене.

— Първо трябва да спасим патрула.

— И ако успеем? — настоя Ирене.

Салвадор я погледна сериозно.

— Тогава Лола ще е изпълнила обещанието си и аз ще изпълня моето.

VIII.

Главата на Хулиан щеше да бъде отделена от тялото му с помощта на брадва. Такова беше наказанието му за убийството на някакви напълно непознати селяни.

Очите на Амелия се пълнеха със сълзи само като го погледнеше. И то при положение, че никой от присъстващите на площада не можеше да повярва, че този човек е убил майка й.

Хулиан я гледаше сериозно, но изведнъж й се усмихна. Може би за да си го спомня усмихнат.

„Шибано Министерство!“, помисли си Хулиан. Същински развъдник на побъркани глупаци. Лола, Лейва, Сотока… дори Ирене бе загубила разума си, за да ги предаде. Самият той беше на крачка от лудостта, когато го обзе натрапчивата идея да спаси жена си. Но най-много го беше яд, че очевидно беше най-неспособен от всички да промени миналото. Или да си построи бъдеще, както сега правеше Елиас.

За Амелия и Хулиан оставаше една надежда — Алонсо. Той обаче по необясними причини се бавеше. Ами ако дойдеше, как щеше да ги спаси? Хората на Сотока (сега Бернардо дел Карпио) бяха много, а народът толкова се страхуваше от него, че никога не би посмял да му се противопостави. Задачата щеше да бъде трудна.

Елиас погледна Амелия. После тихо, но настойчиво заяви:

— Ако се омъжиш за мен, можеш да го спасиш.

Амелия погледна Хулиан, който очевидно бе разбрал положението й. Той поклати глава. Помисли си: „Не го прави, моля те!“.

Изведнъж се чу експлозия и всичко се промени.

Народът хукна да се спасява. Войниците застанаха в отбранителна позиция, а Сотока извади сабята си, защото знаеше, че третият член на патрула е още на свобода. Дузина мъже го наобиколиха, за да го охраняват.

Амелия се запита как ли Алонсо ще успее да се справи с толкова много врагове.

— Покажи се! — изкрещя Елиас.

Алонсо се показа. Появи се облечен в дрехи като хората на господаря на Салданя. В този си вид бе успял незабелязано да влезе в замъка. От Леон и Астурия идваха много наемници.

— Тук съм, кучи сине!

Всички присъстващи се възхитиха, че един-единствен човек дръзва да каже на господаря това, което мнозина си мислеха. Зарадваха се, но бяха сигурни, че с него вече е свършено.

Стражите на Бернардо дел Карпио се спуснаха към Алонсо с извадени саби, но тогава той вдигна ръка и извика:

— Не се приближавайте! Бог е с мен.

И отново вдигна дясната си ръка. Заедно с жеста му се чу оглушителен гръм, когато една от гранатите се взриви в празен ъгъл на площада.

Алонсо беше обяснил на Беренгела какво да прави с гранатите. Първо да свали пръстена, да брои до три и да я метне някъде, където по възможност да има по-малко хора. След това бяха направили учение първо с камъни, а после и с една истинска граната (нямаха възможност да прахосат повече), така че Беренгела бе разбрала задачата си. Сега трябваше да тича до друга позиция. Така и направи.

Елиас забеляза откъде бе паднала гранатата и заповяда на стражите си да се насочат натам.

Алонсо изчака.

После отново вдигна ръката си. Нова експлозия разтърси площада. Елиас забеляза, че този път гранатата бе дошла от друга посока.

Освен най-верните му стражи, всички останали избягаха подплашени. Можеха да се сражават с хора, но не и с Бог. Щом този чужденец, който дори не се бе потрудил да извади сабята си, имаше такава мощ, значи сам Господ беше на негова страна.

Елиас се обърна с упрек към Амелия.

— Нали каза, че сте само трима?

Амелия се усмихна. И пак го излъга, макар че беше също толкова изненадана, колкото и той:

— Човек не бива да разкрива всичките си карти.

Тогава Елиас я сграбчи и допря кинжала си до гърлото й. Алонсо се развика възмутено:

— Това е господарят ви! Лъжец, който иска да екзекутира невинен човек и се крие зад уж любимата си жена!

— Стига празни приказки! Ако не хвърлите оръжието, ще я убия.

Алонсо отново вдигна ръка и на площада избухна нова граната. Оставаха още само две. Трябваше да действа бързо, или щеше да загуби фактора на изненадата.

— Ако я убиеш, това село ще пламне и ангелите ще погубят един по един всичките му жители.

Най-сетне един монах се осмели да проговори, без да иска позволение от граф Салданя.

— Кой си ти, човече? — попита той.

Алонсо се засмя.

— Аз съм истинският Бернардо дел Карпио — отвърна.

Мъжът, който ги бе пуснал да преспят в обора му през първата нощ, също беше там и се развика:

— Той е демон! — и после посочи към Хулиан — А другият с него е магьосник.

Монахът го погледна с недоверие.

— Защо мислиш, че е магьосник?

— Спаси живота на дъщеря ми.

— И какво поиска в замяна?

— Нищо.

Монахът се замисли.

— Тогава по-скоро е Божи пратеник, нежели магьосник.

Амелия реши да се намеси.

— Така е. Той ми е приятел. Не съм дъщеря на селяни и той никого не е убивал.

Елиас усети, че положението започва да му се изплъзва от ръцете. Той сякаш забрави за Амелия и докато монахът разпитваше Алонсо, мнимият граф се спусна и хладнокръвно го закла.

Агентът-войн не беше вдигнал ръка, но изведнъж избухна нова граната. На Беренгела явно й харесваше да се прави на сърдитата Божия ръка.

— Видяхте как Бог показва гнева си от това, което направи този зъл човек със служителя му.

Елиас избухна:

— Какъв Бог и какъв дявол! Я го убийте!

Но никой не се помръдна от мястото си. Сотока настоя:

— Убийте го или аз ще го сторя със собствените си ръце!

При тази закана хората се пораздвижиха и се приближиха лека-полека към господаря си. Оставаше само още една граната. Алонсо вдигна ръка, но не последва експлозия.

Той тревожно се огледа. Отново вдигна ръка. Нищо.

Беренгела се бе придвижила до малката селска църквичка, но не можеше да свали пръстена на последната граната. След няколко безполезни опита най-сетне успя, но вълшебното нещо (тя си мислеше, че е такова) падна близо до краката й…

Три, две, едно…

Гранатата гръмна и за миг срути църквата.

— Това е Божие послание — Алонсо реши да импровизира.

Взривът, произведен от Беренгела, беше неописуем. Беше й обяснено да не хвърля гранати в затворени помещения, защото това означава сигурна смърт.

Амелия реши да се възползва от суматохата и да помогне на Хулиан. Палачът беше сред първите избягали, като предварително си бе свалил качулката, за да не му пречи, докато се спасява. Амелия и Хулиан знаеха, че Алонсо няма никакви свръхестествени способности, а някой му помага. По изражението му обаче разбраха, че нещо се е объркало.

И наистина беше така. Нямаше повече бомби и нови изненади. Алонсо се насочи решително към Елиас Сотока, изоставен дори от собствените си стражи. Сега беше точният момент да приключи окончателно с него и с легендите.

— Ти си самозванец! — Обвини го Алонсо.

— Ти също, кучи сине.

Очевидно Елиас губеше почва под краката си и бе изоставил навика си да говори според обичаите на историческата епоха.

Алонсо се изсмя.

— Нека стоманата реши кой е истински и кой е самозванец!

Елиас нададе силен вик и се втурна към Алонсо със сабя в ръка. За всеобща изненада — и най-вече на Амелия и Хулиан — другарят им не извади своята. Двамата се уплашиха за живота му. Елиас беше опитен воин и се очакваше епична битка. Обаче приятелят им седеше с отпуснати ръце.

Алонсо имаше друг план за сблъсъка им. Не искаше слава, а само да унижи врага си. Щом Елиас се приближи достатъчно, той се наведе и грабна от земята шепа пръст, която запрати директно в очите на самозванеца. Противникът му беше заслепен и напразно замахваше да го удари със стоманеното си острие.

Тогава Алонсо най-накрая извади сабята си. Заобиколи Елиас и му нанесе такъв удар, че го свали на земята и го накара да изпусне оръжието си. Подритна сабята му и я отдалечи от него, докато заслепеният мъж, на колене, опипваше с ръка земята, за да я намери.

Алонсо се приближи до него. Канеше се да го екзекутира, както той щеше да убие Хулиан.

— Така завършва легендата — прошепна му тихо.

И с един-единствен замах обезглави Елиас Сотока.

Или Бернардо дел Карпио.

Или и двамата.