Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (14) (Времето е това, което е)

II.

Алонсо силно изрева в леглото си. Беше сънувал кошмар.

Не си спомняше точно какъв беше сънят му, но сърцето му биеше бясно. Стана и се насочи към кухнята, за да си вземе чаша вода. Докато вървеше през коридора, мина покрай стаята на Джон. Другарят му не беше там. Стори му се странно. Особено когато видя, че на леглото му има писмо. Алонсо го прочете и остана изумен.

— Амелияяяя! Хулиаааан! В името на Кръста Господен, събудете се!

III.

Алонсо, Амелия и Хулиан хукнаха към брега на Пунта-Умбрия. Беше още нощ и имаше новолуние. Преди разсъмване беше най-тъмно и моментът не беше подходящ да търсят другаря си. Щом пристигнаха на плажа, се спряха, за да си поемат дъх.

Взираха се в хоризонта и се опитваха да различат тялото на Джон във водите на Атлантика. Нищо не успяха да видят. Опасяваха се от най-лошото.

— Ето го! — изкрещя Амелия и посочи на изток.

На морската повърхност се носеше тяло, облечено във военна униформа, а до него плуваше куфар. Беше доста далеч от брега. Не знаеха откога приятелят им е там, но при всяко положение трябваше да се опитат да го спасят.

Алонсо свали обувките си и се приготви да се хвърли в морето. Хулиан изненадано го попита:

— Знаеш ли да плуваш?

— Мразя водата като самата смърт — отвърна боецът, — но се наложи да се науча. Нямах друг изход в случай че корабът потъне. Как мислите, че ни изпращаха във Фландрия? С магарета ли?

Алонсо и Хулиан се хвърлиха в морето и заплуваха с всички сили. Когато се приближиха, забелязаха, че тялото на Джон не помръдва. И двамата си помислиха, че може би вече нищо не може да се направи, но продължиха към приятеля си. Надяваха се да пристигнат навреме, за да успеят да го спасят. Вярваха, че не всичко е загубено.

За щастие, когато стигнаха до него, Джон беше още жив. Не бе имал време да се удави, въпреки че беше в хипотермия и нямаше сили да се бори за живота си. Ако другарите му от патрула не бяха пристигнали, след няколко минути щеше да настъпи фаталният край.

На Алонсо му оставаха само няколко метра до англичанина, а Хулиан беше изостанал леко назад. Нямаше сили да продължи и реши да се откаже. Трябваше да се върне на брега, инак щяха да имат още един проблем с неговото спасяване.

Алонсо достигна до Джон и се опита да му помогне. Англичанинът се сепна от неочакваната поява на приятеля си и се опита да се отскубне. Все още в състояние на шок започна да му крещи:

— Махай се!

— Няма.

— Нямаш право да ме спасяваш, Алонсо! Върви си!

Алонсо не разбра причините за това държание и затова Джон продължи:

— Аз съм войник, а мисията на войника е да печели битки. За твое сведение аз, Джон Робъртс Мартинес, имам намерение да спечеля не само тази битката, но и цялата война. Войната, която уби милиони невинни хора, уби съпругата ми… Все още мога да спася сина си, брат си… За Бога, остави ме да умра заради тях!… Това е единственият ни изход. Знаеш го… както и аз… трябва да ме разбереш, приятелю.

Алонсо и Джон се погледнаха изпитателно. И двамата се опитваха да предвидят следващия ход на другия. В погледите им се четеше респект, гордост и болка, разкъсваща душата.

В крайна сметка Алонсо разбра мотивите на Джон. Решението си беше негово. Нямаше право да го спира.

— Ще го направя. Ще те оставя да умреш, приятелю. Но не искам да страдаш. Виждал съм прекалено много мои другари да умират от удавяне. Повярвай ми, не е никак приятно.

Джон се усмихна за последен път и му благодари.

— Тогава ме удари, удари ме силно, Алонсо! Така ще изгубя съзнание. Ще заспя и ще сънувам, че съм център-нападател на „Юнайтед“, както мечтаеше баща ми…

Алонсо изтри сълзите си. Налагаше се да вземе най-трудното решение в живота си. Но беше сигурен, че постъпва правилно. Дължеше го на Джон.

— Ще отидеш при съпругата си, приятелю… Мисли за това…

Джон кимна, благодарен за успокоителните думи на Алонсо. После дълбоко си пое дъх:

— Остава ми да уредя само още едно нещо… Моля те за последна услуга.

— Кажи! Ще направя каквото мога.

— Синът ми… Брус… Няма да мога да се сбогувам с него. Искам да го намериш и да му кажеш, че баща му… баща му го разбира. И му кажи, че съм постъпил така заради него…

Алонсо кимна развълнуван. Двамата за последен път си стиснаха силно ръцете и после ги пуснаха.

Тогава юмрукът на Алонсо се сви с целия неукротим гняв, стаен в душата му. Огромен гняв. Безмилостното кроше се стовари върху брадичката на Джон и потопи лицето му във водата. С безкрайна мъка Алонсо хвана главата на приятеля си и я задържа в океана.

След около две минути, които се сториха безкрайни на боеца, Джон Роберт Мартинес издъхна, без да усети никаква болка.

Спокоен и в мир. Както се полага на всеки герой.

Скоро Алонсо излезе от водата, понесъл на ръце трупа на приятеля си. Хулиан и Амелия не казаха нищо, но от очите им потекоха сълзи.

— Това е човекът, за когото историята казва, че никога не е съществувал. Почивай в мир, приятелю. Мисията приключи.

Алонсо успя да изрече само това, а после падна на земята и заплака като малко дете.

Над Пунта-Умбрия започна да се разсъмва.

За съжаление някогашният боец от елитните войски на Фландрия грешеше в едно — мисията не бе приключила. Нищо подобно, едва сега започваше.

Всъщност бе започнала предишния ден. В Лондон.

IV.

Докато членовете на патрула и самият Салвадор си мислеха, че операция „Минсмийт“ е отхвърлена преди дни и си напрягаха мозъците, за да измислят откъде да намерят труп, англичаните бяха взели ново решение с оглед на последните събития — мисията трябваше да бъде подновена.

Опитаха се да се свържат с Джон Робъртс Мартинес, но имаше срив в комуникациите и предвид бързия развой на случващото се решиха, че за момента това не е толкова важно. В крайна сметка той изпълняваше функция на обикновен наблюдател в Пунта-Умбрия. Поне така си мислеха. Никога не би им хрумнало, че рижавият англичанин, най-истинският андалусец сред всички британци, както той сам се определяше, бе дал живота си за изпълнението на операцията. Несъмнено съдбата си бе направила горчива шега.

Агентите на британското разузнаване в Гюрс съобщиха на Дрифтууд, че Лола Мендиета не е издала нищо за намеренията им. Това, заедно с упоритото настояване на Юън Монтагю, доведе до решение да се върнат към първоначалния план. Очевидно нямаха по-добър вариант. Успяха да убедят министър-председателя Чърчил да даде съгласието си да изпратят трупа на майор Уилям Мартин в Пунта-Умбрия.

Времето течеше неумолимо и мисията трябваше да се осъществи. Прегрупирането на войските в Северна Африка беше в пълен ход и нападението на Сицилия трябваше да започне, иначе проклетата война никога нямаше да свърши.

С искрена и широка усмивка Монтагю съобщи на хората си, че работата продължава според първоначалния план. Служителите останаха много изненадани. Отдавна познаваха началника си, но никога не го бяха виждали да се усмихва. Пат саркастично подметна, че утре сигурно ще го болят бузите. Всички се засмяха, дори самият Монтагю. След радостта от добрата новина всички отново се заловиха за работа. Оставаха много неща за довършване. Бяха наясно, че при осъществяването на замисления план можеха да възникнат безброй трудности, изненади и усложнения.

V.

Взеха решение трупът на майор Уилям Мартин да бъде транспортиран до крайбрежието на Уелва с подводница „НКВ^[1] Сераф“. Тя потегли от военната база „Холи Лох“ в Шотландия и крайната й цел беше Пунта-Умбрия. Трупът, докаран с камионетка от Лондон, бе поставен в нещо като метална капсула, дълга около два метра и широка шейсет сантиметра, която обявиха официално в документите като оптично оборудване за целите на метеорологията.

Командирът на подводницата Джоуел не обичаше да дава обяснения на когото и да било, и в частност на подчинените си. Единствен той на борда знаеше какво е истинското съдържание на капсулата. Тя беше херметично затворена, както впрочем и той. И трябваше да си остане непокътната до подходящия момент.

По време на войната Джоуел беше участвал успешно в няколко шпионски и свързочни операции. Преди „Минсмийт“ най-важната му акция беше прехвърлянето на генерал Марк Кларк в Африка и прочутото спасяване на френския офицер Жиро. Беше същински капитан Немо, но като истински джентълмен никога не пропускаше следобедния си чай и сандвича с краставица.

Кой беше всъщност истинският Уилям Мартин, чийто труп бе изпратен в Пунта-Умбрия от командването на МИ-5? Слуховете твърдяха, че бил просяк от Уелс и се наричал Глиндуър Мичел. Нещастникът нямал семейство, скитал из мрачните улици на Лондон и преди седмица се самоубил, поглъщайки голяма доза отрова за мишки. Тъжна история на човек без късмет, който обаче със смъртта си се превърнал в герой.

Истината обаче е, че трупът на човек, починал при подобни обстоятелства, не би могъл да заблуди никой съдебен лекар, колкото и неопитен и небрежен да е. Дори повърхностен предварителен оглед на тялото би отхвърлил смърт от удавяне.

Единствената известна информация бе, че трупът, пренесен с подводницата на Джоуел, е на британски офицер. Самоличността му обаче беше засекретена и предвид спешните обстоятелства от близките му не бе поискано разрешение за използване на тленните му останки. В цяла Англия само двама души знаеха истинската му самоличност, но все още беше рано да я разкрият пред света.

VI.

Подводницата се скри под повърхността и потегли на пълен ход. По-голямата част от моряците на борда даваха четиричасови дежурства, с изключение на персонала в машинното отделение, където работеха на шестчасови смени. Всеки двама моряци деляха едно легло, като се сменяха за почивка в зависимост от наряда си. На жаргон наричаха тази система „топло легло“. На борда на подводницата недоспиването и липсата на представа дали навън е ден или нощ им докарваха изменения в биоритмите. За да се сведе до минимум отрицателният ефект върху организма им, бе жизненоважно да спазват стриктно часовете за закуска, обяд и вечеря. Подобен режим е препоръчителен за всички, макар и да не живеят на подводница.

След спокойното и безпроблемно пътуване „НКВ Сераф“ пристигна за рекордно кратко време до крайната си цел, понеже бяха използвали благоприятните течения в Гибралтарския проток. На около една морска миля от брега на Уелва подводницата изплува на повърхността, за да довърши мисията си. Наложи се да изчакат близката рибарска лодка да приключи работа, за да не ги видят рибарите. Съвсем случайно един от тях само след минути щеше да открие трупа на Уилям Мартин и да влезе завинаги в историята. Името му беше Хосе Антонио Рей.

VII.

Към пет и половина призори, докато Джон Робъртс Мартинес напускаше къщата, за да се принесе в жертва на мисията, Джоуел събра целия екипаж на подводницата.

Моряците влязоха един по един. Никой от тях нямаше представа каква тайна ще им разкрие командирът, но със сигурност нямаше да е рецептата за пай с бъбречета на баба му Рут, за която често споменаваше. Преди да пристъпи към отваряне на капсулата, Джоуел накара присъстващите да положат клетва за мълчание. После проведе кратка посмъртна церемония според обичая в Британския кралски флот.

Командирът бе подбрал кратък откъс от Библията, свързан с необходимостта случващото се да се пази в тайна — Псалм 37, стих 7. Несъмнено много подходящ за случая. Прочете го пред присъстващите с обичайния си строг глас, но видимо развълнуван: „Покори се на Господа и на Него се надявай. Не се дразни заради онзи, който успява в пътя си, заради човек, който замисля коварства.“^[2]

След края на церемонията облякоха спасителна жилетка на трупа. Моряците шеговито наричаха тези жилетки „Мей Уест“, понеже напомняха за впечатляващите гърди на американската актриса. После се увериха, че куфарчето е добре закрепено с белезници за китката на майор Уилям Мартин. След това хвърлиха в морето тленните му останки с всички обичайни почести.

За целите на инсценировката, близо до трупа моряците изоставиха спасителна лодка на Британските въздушни сили. Когато приключиха с всичко, командирът рапортува на началниците си в Лондон за успеха на мисията със следното съобщение: „Операция «Минсмийт» е изпълнена“.

Жалко, че червенокосият Джон не узна това навреме.

Безжизненото му тяло лежеше на дъното на стара лодка, боядисана в бяло и с надпис „Лупе“ отстрани. До него седяха Амелия, Хулиан и Алонсо, който гребеше с всички сили навътре в морето. Въпреки трудното положение и факта, че мъртвият бе техен приятел, дългът им ги мотивираше да продължават. Разполагаха само с минути, за да пристигнат на мястото, където според историческите източници Хосе Антонио Рей трябваше да намери трупа на майор Уилям Мартин.

Джон не бе чел хрониките с информацията за точното място и не бе сложил край на живота си където трябва. Затова се наложи патрулът набързо да осигури лодка и незабавно да отплава с нея към въпросната зона, описана като сцена на историческото събитие. Нямаха време за губене. Проблемът, както и в Канфранк, бе, че събитията избързаха и те не успяха да стигнат навреме.

Два часа преди това Хосе Антонио Рей бе открил трупа на „другия“ Уилям Мартин. Властите се готвеха да го откарат в Уелва за аутопсия. За съжаление членовете на патрула нямаха никаква представа за това.

С помощта на компаса на мобилния си телефон Хулиан определи къде точно трябва да подхвърлят тялото. Засега всичко вървеше по план. Развълнуван, Алонсо внимателно и с почит спусна във водата трупа на приятеля си. Независимо че го познаваше едва от няколко дни, го считаше именно за такъв. После се прекръсти и тримата останаха мълчаливи край Джон още няколко минути. Сега оставаше само да чакат.

Тримата агенти се разположиха на скрито място край брега, за да проследят със силния си модерен бинокъл откриването на мъртвеца, след което да обявят мисията за приключена. Обаче мина доста време след предвидения час, а от рибаря, открил Уилям Мартин, нямаше и следа.

— Нещо не е наред — заяви Алонсо.

— Да изчакаме още малко. Хрониките от онова време не са съвсем точни. Може ние да сме избързали — успокои го Амелия, но думите й не прозвучаха убедително.

— Ами ако сме закъснели? — предположи Хулиан.

Тримата се спогледаха. Не знаеха какво да правят. Тази мисия приличаше на руска рулетка, при която никой не можеше да предвиди какви изненади ги очакват.

— Нека да почакаме още малко…

С тези думи Амелия прекрати разговора и подаде бинокъла на Алонсо, за да продължи наблюдението.

VIII.

— Човек зад борда! Човек зад борда!

Хосе Антонио Рей, младеж от португалски произход, първи забеляза тялото на майор Уилям Мартин. Семейството му бе пристигнало от Ел Алгарве, когато бил малък, още преди Гражданската война, и се настанило в Уелва, за да търси по-добро бъдеще. И така останали тук.

Обикновено Хосе Антонио не излизаше в открито море, а помагаше на рибарите на сушата. Тази сутрин обаче случайността — определящ фактор в нашата история — бе пожелала той да отплава заедно с другарите си. Провидението бе решило името му да остане в историята и точно така стана.

Хосе Антонио посочи на приятеля си Диего Моралес мястото, където бе забелязал трупа. Насочиха се натам. Наблизо намериха надуваемата лодка на Британските въздушни сили, оставена преди малко от подводничарите. Хосе Антонио Рей скочи във водата, за да откарат тялото до брега. Завърза мъртвеца с въжета за лодката и го придържаше, докато Диего гребеше към сушата.

Новината бързо се разнесе из селото.

— Труп! Намерили са труп! — крещеше Рафаел, дребно за възрастта си момче.

Беше най-кльощавият в целия клас и трудно можеха да му се дадат единайсет години, но беше отворен и хитър колкото всичките си съученици от Пунта-Умбрия, взети заедно.

Момчето пробяга от край до край по целия бряг и разказа за случилото се на всеки, когото срещна. Когато минаваше покрай патрула, Амелия му извика да почака. Рафе говореше бързо и неразбрано, с типично за възрастта си въодушевление. Не беше лесно да се разберат думите му.

— Сеньорита, рибарите са намерили мъртъв английски войник.

— А знаеш ли къде са го отнесли?

— На пристана е…

— Кой пристан?

— Тукашния, госпожице, на Пунта-Умбрия…

Амелия му подаде няколко петачета. Момчето закачливо й намигна и хукна нататък.

— Нали ви казах. Закъснели сме.

Хулиан направо не можеше да повярва колко трудно се получават нещата при тази операция. Бяха сериозно загазили в Картахена де Индиас… И в Средновековието не всичко мина по мед и масло, но сега беше прекалено. След толкова усилия, след толкова опасности и главно — след саможертвата на Джон в името на мисията… сега и това!

— Не разбирам — учуди се Алонсо, който още наблюдаваше тялото на английския си приятел през бинокъла, — чий труп са открили?

Другите двама от патрула споделяха учудването му. Въпросът беше съвсем логичен при така настъпилия обрат на събитията.

— По дяволите! Не е справедливо. Тази мисия е обречена от самото си начало. Първо Ернесто и Лола, после и Джон. Нима смъртта му ще остане напразно? — Хулиан постави ръка на рамото на Алонсо в знак на съжаление и подкрепа.

— В никакъв случай! Ще довършим задачата. Саможертвата на приятеля ни ще помогне за края на проклетата война. Такова беше предсмъртното му желание… Дори да е последното нещо, което ще направя в живота си, ще продължа докрай, с вас или без вас… С Божията помощ.

Хулиан и Амелия погледнаха Алонсо и кимнаха в знак на съгласие. Щяха да го подкрепят докрай. Избутаха лодката във водата и загребаха, за да приберат тялото на Джон. По пътя начертаха план за действията си.

Идеята им беше да разменят труповете, за да може мъртвия им другар да стане част от историята. Знаеха, че няма да им бъде лесно. Нищо не бе лесно.

IX.

Хосе Антонио най-много се учуди колко добре се е запазило тялото. Не беше охлузено, нито нахапано от рибите и раците, както се случваше с други трупове, намерени в морето. Обаче не го сподели с никого. Достатъчно трудно му беше да извади мъртвия от водата заедно със спасителната жилетка, която правеше задачата още по-сложна.

Веднага уведомиха местните власти за инцидента. Рибарите се свързаха първо с щаба на Гражданската гвардия в Пунта-Умбрия. Там от своя страна информираха командването на морската полиция, а те пък се разпоредиха тялото да бъде откарано в Уелва за аутопсия.

Задачата се усложняваше във всяко отношение, понеже намереният труп бе на британски офицер, а не на някой беден рибар, както се беше случвало преди. Това обстоятелство, заедно с пословичната леност на бюрокрацията във франкистка Испания, даде възможност на патрула да пристигне навреме.

Наистина трупът, който лежеше на пристана, не беше на майор Уилям Мартин, макар документите и опознавателният му медальон да показваха точно това. Обаче никой от присъстващите не знаеше истината.

В продължение на няколко десетилетия автентичната самоличност на човека, който никога не бе съществувал, бе останала загадка. Едва преди няколко години тържествено бяха оповестени нови разкрития — тъжната история на скитника, сложил сам край на живота си. Но истината беше съвсем друга. Мъжът, който се бе превърнал в Уилям Мартин, се казваше редник Джони Мелвил, удавил се при корабокрушение на самолетоносача „НКВ Дашер“ няколко дни по-рано.

Причините за експлозията и потъването на самолетоносача никога не били официално установени, но е сигурно, че било злополука. Съществуват различни теории по въпроса, но нито една от тях не е окончателна. Някои твърдят, че един от самолетите се взривил по време на приземяване на палубата. Съединените щати, от своя страна, настояват, че имало нередности при боравенето с горива. Обединеното кралство обяснява инцидента с неравномерно разпределение на товара в трюмовете.

Каквото и да се е случило обаче, броят на жертвите бил огромен, истинска катастрофа. От петстотинчленния екипаж на самолетоносача загинали четиристотин души, въпреки бързата помощ от кораби, намиращи се наблизо в морето.

Британското правителство, в желанието си да избегне разпространяването на деморализиращи новини с оглед на войната, отрекло възможни конструктивни дефекти и се опитало да потули потъването. Местната преса била задължена да не споменава за трагедията, а властите погребали жертвите в общи гробове. При скръбната вест за смъртта на толкова войници разгневените им семейства протестирали срещу правителството и някои от телата им били върнати.

Очевидно с Джони Мелвил не се случило така. Съобщили на баща му Майк и на майка му Рита, че тялото на сина им не е било открито на мястото на крушението. Естествено, не им казали и че синът им се е превърнал в герой. Ето защо семейство Мелвил така и не успяло да оплаче тялото на младия Джони. Тази мъка разяждала родителите му до края на живота им.

X.

Алонсо, Амелия и Хулиан пристигнаха задъхани на пристана, където свариха голяма суматоха. Тълпа от любопитни се беше събрала край двама офицери от Гражданската гвардия. Патрулът предположи, че стълпотворението е свързано с намереното тяло на удавник и наистина се оказа така. За техен късмет сред множеството беше и хлапето Рафе, което ги запозна с новостите.

Точно в този момент с моторница пристигна разследващият съдия на Морската администрация в Уелва, Мариано Паскул дел Побил, за да установи смъртта и да нареди пренасянето на тялото за аутопсия. Щом стъпи на сушата, офицерите от Гражданската гвардия му предадоха куфарчето на англичанина. Първата му мисъл беше, че трябва да се обади на личния си приятел, британския вицеконсул Франсис Хаселдън, и да го информира за инцидента.

Съдията беше наясно, че Уелва е стратегическа точка и за двете страни, участващи във войната. Помисли си, че в куфарчето може да има важни за Съюзниците документи, които би било опасно да попаднат в грешни ръце. Негова милост, макар и гражданин на официално неутрална страна, симпатизираше на Съюзниците и не искаше нацистите да победят, но пазеше това в дълбока тайна.

Докато тримата агенти на Министерството наблюдаваха как товарят трупа на моторницата, си мислеха, че се налага спешно да си осигурят превоз до Уелва, за да изпреварят властите. Преди това обаче трябваше да приберат тялото на приятеля си, което бяха скрили на сигурно място.

Откъде, по дяволите, можеха да се снабдят с автомобил? Тогава Алонсо отново ги изненада с уменията си да краде коли, които бе усвоил от Пасино, като задигна една моторна триколка. Всъщност нямаха голям избор. Трябваше да се примирят с каквото се намираше наблизо. С шофирането до града се зае Хулиан. Движеха се с шеметната скорост от четирийсет километра в час. Бързи като стрела.

XI.

Кръстове, надгробни плочи, цветя, вдовици, урни… — обикновен ден на гробището „Нуестра Сеньора де ла Соледад“, разположено в покрайнините на Уелва.

Единственото необичайно нещо през този ден бе, че аутопсията на майор Уилям Мартин щеше да се извърши в ритуалната сграда на гробищния парк вместо в Института по съдебна медицина в Уелва.

По този въпрос има много спекулации, но причината за това решение така и не е установена. Слуховете твърдят, че идеята била на разследващия съдия Паскуал дел Побил и на вицеконсула Хаселдън, за да остане всичко под техен контрол, да няма много свидетели и аутопсията да се извърши далеч от любопитните погледи на германските шпиони. Но може да е било и обратното. Германските шпиони имаха много по-лесен достъп до гробището, отколкото до публичните институции.

XII.

Сутринта доктор Едуардо Фернандес дел Торо стана късно. Съпругата му Фелиса знаеше, че когато се е върнал чак призори от задължително дежурство, не трябва да го буди рано, макар и после мъжът й да се сърди.

Откакто се бяха оженили преди двайсет години, се повтаряше една и съща комична сцена. Той се оплакваше, че тя трябвало да го събуди по-рано и че не можел да остава до обед в леглото. Тя, от своя страна, отговаряше, че му били нужни определени часове сън, защото в противен случай ставал невъзможен. Много обичаха тези малки безобидни кавги. Ако не спореха поне веднъж седмично, започваха да си мислят, че нещо не е наред.

Фелиса поднесе на мъжа си любимата му закуска в леглото — кафе без захар и попара от прясно мляко и хляб. Той нежно я целуна. От толкова години бяха женени, а все още се обичаха. Прекрасна гледка.

В същия момент иззвъня телефонът.

— Сигурно е спешен случай — въздъхна докторът.

— Не те оставят да си починеш, Едуардо. Ти ли си единственият съдебен лекар в цяла Андалусия?

— Срамота! Точно преди трудовия празник! Не, всъщност с декрет на Франко го преместиха на 18 юли — отбеляза лекарят леко иронично.

Фелиса го смъмри, че се шегува с такива неща. Някой можел да ги чуе. Едуардо обаче възрази, че ако и в собствения си дом не може да говори каквото си иска, работите вървят на зле.

— Точно така, на зле вървят. Какво да се прави? Знаеш… ключ на устата и толкова — обобщи Фелиса.

Тя вдигна телефона и прие съобщението. Търсеха мъжа й от кабинета на съдията. Трябвало незабавно да се яви на гробището, за да направи аутопсия. Съдебният лекар се приготви за минути и хукна натам.

Горкият, не можа дори да си дояде попарата.

XIII.

Патрулът премина по улиците на Уелва с триколката. Липсваше им само коледна звезда на покрива й, за да заприличат на Пласидо от любимия им филм на Берланга^[3]. Отзад в багажника, увит в килим, пътуваше трупът на английския им приятел. Хулиан се стараеше по всякакъв начин да изпревари другите превозни средства и нетърпеливо поглеждаше часовника си.

— Дано да пристигнем навреме — прочете мислите му Алонсо.

— Ако на GPS-а ми имаше план на града от 1943, щеше да е съвсем друго — оплака се Хулиан.

В края на улицата видяха табела, която им показа, че вече са пристигнали на гробището. Нямаха време за губене. Амелия остана да наблюдава входа, а Хулиан и Алонсо внесоха трупа в ритуалната сграда. Ако залогът не беше толкова висок, ситуацията щеше да е направо комична. За щастие най-оживеното време за посетители беше отминало и в гробището цареше спокойствие и тишина. Как добре звучи!

Точно когато щяха да влязат във вътрешната зала за аутопсии, един човек ги спря. Беше многоуважаемият Лукас Инохоса, трето поколение гробар. Само това липсваше!

— Хей, какво правите тук?

Хулиан и Алонсо спряха с тялото на мъртвеца в ръце, без да знаят какво да правят. Инохоса разгледа внимателно навития килим и установи, че вътре има мъртвец.

— Защо носите този труп?

В този миг Амелия им се притече на помощ и набързо скалъпи обяснение:

— Добър ден, господине! Идваме да погребем баща си. Горкият почина тази сутрин.

— А килимът? Защо сте го завили в килим?

— Много го харесваше — намеси се Хулиан — и… и последната му воля беше да го погребем заедно с килима.

Не го биваше особено в лъжите. Гробарят не повярва на думите му.

— За Бога, господа! Не се прави така. Трябва да уведомите властите, да извадите смъртен акт, да направите бдение и опело… като нормалните хора.

— Така ли?… Не знаехме. Татко преди не беше умирал — смотолеви Амелия.

Алонсо и Хулиан вече не издържаха тежестта и внимателно поставиха тялото на пода.

— Това изглежда съмнително… Чакайте тук, иде повикам началника.

Лукас обаче не успя да го направи. С един юмрук Алонсо го повали на земята. Вече му беше омръзнало от напразно бръщолевене. Завлякоха гробаря и го оставиха под един кипарис. Изглеждаше сякаш си подремва на сянка. Алонсо предложи да го скрият в някой ковчег, но не беше необходимо. Нямаше скоро да дойде на себе си, а дотогава всичко щеше да е приключило. Поне така се надяваха. Сега трябваше да действат бързо.

Амелия се промъкна в залата, където приготвяха починалите, която бе потънала в пълен мрак. Опипа стената и откри ключа за осветлението. Лампата освети помещението и тогава тя видя масата за аутопсии и всички необходими инструменти, но нямаше никакъв труп. Слава богу! Младата жена излезе отвън, където я чакаха Алонсо и Хулиан.

— Къде е Джон? — попита тя.

— Спокойно! На сигурно място е — отвърна Хулиан.

Планът им беше да изчакат да докарат другия мъртвец, да откраднат трупа му и да го разменят с тялото на приятеля си. После историята на Уилям Мартин трябваше да продължи по вече известния начин. Естествено, ако не изникнеха нови изненади.

XIV.

Тялото на Джони Мелвил лежеше в погребалната катафалка на път за гробището. Щом пристигнаха, Карлитос и Еулохио, санитари с дълъг стаж зад гърба си, го извадиха с носилка и го понесоха към залата, където щеше да бъде направена аутопсията. Отвориха вратата и оставиха трупа на масата. За днес им стигаше толкова.

— Лошото е, че трябва да изчакаме съдебния лекар — с досада отбеляза Еулохио.

— Кой го знае кога ще дойде — отвърна Карлитос.

И двамата искаха тайничко да се измъкнат, затова единият предложи:

— Какво ще кажеш да идем да хапнем?

— Ами, не знам…

— Хайде, стига! Аз черпя.

— Добре тогава. Порция бели скариди!

— Да, с малко шунка. Няма да ни навреди. И с малко бакла. Пръстите да си оближеш!

Щом двамата санитари напуснаха гробището, Хулиан и Алонсо, дебнещи зад оградата, бързо се вмъкнаха в залата и изнесоха тялото на Джони Мелвил. Оставиха го в триколката и поставиха на масата за аутопсии трупа на приятеля си Джон Робъртс Мартинес.

Неочаквано за всички този път нещата се получиха. Преди да си тръгнат, за последно се сбогуваха с другаря си:

— Смъртта ти няма да е напразна, приятелю — въздъхна Алонсо.

Точно когато членовете на патрула напускаха сградата, през входа й влязоха доктор Фернандес дел Торо и помощникът му Херомин. Спогледаха се за миг и после се разминаха.

XV.

— Знаеш ли, този човек е много добре облечен за труп, прекарал няколко дни във водата — това бяха първите думи на съдебния лекар.

Беше очевидно, че е умрял от удавяне и дробовете му бяха пълни с вода, но кожата, косата и дрехите му изглеждаха в отлично състояние. Освен това, както беше казал и Хосе Антонио Рей, макар и за другия Уилям Мартин, учудващо беше, че няма следи от ухапвания на риби и раци по очите и други части на тялото.

Доктор Фернандес дел Торо размишляваше. Спешно повикване в събота, аутопсия на необичайно място, неправдоподобна история — всичко това го озадачаваше. Затова в окончателния си доклад отбеляза: „Смърт от удавяне в морето“ и не добави вече посочените нередности въпреки опита си с други удавници. При всяко положение не искаше много да се задълбочава, тъй като симпатизираше на Съюзниците, а не на нацистите. Щом искаха от него само да установи смъртта, вече разполагаха с доклад.

Точка и край.