Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (13) (Времето е това, което е)

II.

Стените на моргата бяха пропити със специфична миризма. Не беше прекалено неприятна, но съчетаваше смърт, влага и формалин и оставаше в носа часове наред. Групата тръгна по коридорите, облицовани догоре с бели плочки, и достигна до голяма зала с носилки, покрити с чаршафи. Членовете на патрула останаха отпред, само Джон влезе вътре заедно със санитаря.

В залата двамата мъже се приближиха до най-близкия труп. Джон леко надигна чаршафа. Беше нисък циганин на около двайсет години. Нещастникът се удавил край брега. Това обстоятелство го правеше много подходящ за мисията. Чертите му обаче не бяха британски, меко казано. Не вършеше работа.

После англичанинът попита дали няма друг подходящ труп, но санитарят поклати глава. Повечето били старци, с изключение на две деца, починали от туберкулоза. Нищо не можеше да се направи. Имаха още един ден, за да изчакат да докарат труп, отговарящ на всички условия. За момента разполагаха само с мъртвия циганин. Или трябваше да го вземе, или да го остави.

Джон реши да го остави.

III.

Централните улици на Уелва се подготвяха за предстоящото посещение на генерал Франко, част от победоносната му обиколка из страната. Всичко трябваше да бъде перфектно и работниците се трудеха неуморно. Сутринта бяха започнали да украсяват улиците, да монтират трибуна за манифестацията, да окачат знамена и да поправят фасадите. Няколко работници издигаха голяма триумфална арка при входа на булевард „Зундхайм“ и площад „Пунто“.

Джон ненавиждаше генерала и тези срамни приготовления. След Гражданската война страната бе потопена в лишения и на този фон подобни разточителства бяха прекалени. Сега обаче групата крачеше към автогарата и единственото, което трябваше да правят, бе да си отварят очите и ушите и да си затварят устата. Сетивата на англичанина винаги бяха нащрек и благодарение на това той започна да подозира, че са наблюдавани. Сподели го с другарите си. Може би си въобразяваше, защото знаеше, че Уелва е пълна с шпиони, но трябваше да са готови за всякакви изненади. Джон не грешеше. Още от предишния ден един мъж ги следеше и сега отново вървеше след тях. Дебнеше удобен момент, за да ги нападне.

Преминаха покрай немското консулство в града и се изненадаха от видяното пред него. На фасадата му висеше огромно знаме с черната свастика на нацистите. В сградата се разпореждаше Адолф Клаус, началник на Абвера^[1] за Андалусия, страховит и незаменим шпионин, който бе участвал в Гражданската война като член на легион „Кондор“^[2] Имаше добри връзки с испанските власти и от имението си край Уелва организираше саботажни акции и наблюдение на британските кораби в Гибралтар. Точно заради него бе предвидено операция „Минсмийт“ да бъде проведена в Уелва. Освен това съименникът му Адолф Хитлер му имаше пълно доверие. Ако Клаус повярваше, че Уилям Мартин и информацията му са верни, Фюрерът също щеше да повярва.

IV.

Седнали на пейка в старата автогара на Пунта-Умбрия, четиримата агенти очакваха пристигането на автобуса. Бяха минали през пощенската станция, където Джон получи отговор на шифрованата си телеграма до Лондон.

Англичанинът не спираше да мисли за съдържанието на посланието от МИ-5. Беше възмутен. Настояваха веднага да се върне на британска земя или ще бъде обвинен в държавна измяна. Застрашавал изпълнението на бъдещите им операции. С други думи, трябваше да се откаже от операция „Мийтбол“ — така сънародниците му наричаха операция „Албондигиля“. В противен случай последствията за него и за всеки друг участник в това безумие можели да се окажат пагубни.

— Шибани чиновници! — изруга Джон.

Разкопча ризата си и показа на патрула раните си от войната. Бил участвал като пилот на самолет и на два пъти се спасил по чудо, а сега тези жалки канцеларски плъхове му отказвали помощ.

— Какво можем да направим? — тъжно попита Амелия. — Явно вече се противопоставяме не само на германците, а и на Съюзниците.

— Да продължим до край. Каквото и да ни струва. Независимо от жертвите — решително отвърна Джон.

Останалите тревожно го погледнаха. Никога не го бяха виждали такъв. Ситуацията ставаше все по-сложна. А утре по това време всичко трябваше да е готово.

Междувременно никой не забеляза, че освен непознатия, който ги следеше още от Риотинто, още един агент не ги изпускаше от погледа си.

Също така не можеха да предположат, че точно в този момент в Лондон някой кръстосва шпага в защита на Джон.

— Робъртс има право!

Тези кратки и категорични думи бяха изречени с много плам от Юън Монтагю. Неговият началник, генерал Дрифтууд, не отговори нищо. Знаеше, че подчиненият му е прав, но… не можеше да направи нищо. Ръцете му бяха вързани. Министър-председателят Чърчил лично бе отхвърлил операцията. Точка и край.

— Юън, съжалявам, но се налага да забравим за майор Уилям Мартин. Потърсете друг вариант. И то бързо. Свободен сте.

Монтагю козирува и напусна кабинета. В същия момент обаче взе решение — докато нямаха по-добра идея, сътрудниците от зала 13 щяха да продължат да изпълняват първоначалната операция „Минсмийт“. Не обичаше да се противопоставя на заповеди и знаеше какви ще бъдат последиците лично за него (това е строго правило по време на война), но беше длъжен да постъпи така.

V.

Джон покани Фалшивия Пако в трапезарията, където се бяха събрали всички членове на патрула. Фалшификаторът поздрави присъстващите:

— Добър ден, господа… и госпожице.

Отвърнаха му също с поздрав. Пако седна, отвори куфарчето си и извади материалите.

— Паспорт… документи… билети за театър… и военна книжка… Това е всичко. Фалшивия Пако държи на думата си.

Джон разгледа работата на Пако. Въпреки малкото време, с което разполагаше, той се беше справил чудесно.

— Поздравявам те! — заяви англичанинът.

— Няма защо, рижко. А сега давай сухото. Нали знаеш… приятелството си е приятелство, но сиренето е с пари.

Джон и другарите му се засмяха. Пако беше практичен човек. Амелия извади пачка с банкноти и я подаде на фалшификатора, който внимателно взе парите. После си наплюнчи палеца с език и се зае да ги брои.

— Не ни ли вярваш, старче? — шеговито подметна Джон.

— Вярвам ви, но може да сте сгрешили при броенето.

Мъжът бързо преброи парите. Личеше си, че има богат опит.

VI.

Седнала пред пишещата машина, Амелия преписваше двете писма от командването на Съюзниците, които щяха да послужат като примамка за германските нацисти. Салвадор им беше изпратил сканирани двата документа от разсекретените архиви на британските разузнавателни служби, качени на уеб-станицата им. Благодарение на прословутата англосаксонска прозрачност можеха да се научат много неща.

Амелия сгъна листовете три пъти, както пишеше в историята, а после леко отскубна две от миглите си и ги постави в писмата, за да е сигурна дали някой ги е чел, преди да бъдат върнати на британското разузнаване. Пъхна листовете в пликове и се замисли.

— Една задача по-малко.

Сега й предстоеше нещо доста неприятно — да позира полугола за снимка пред Хулиан.

VII.

Джон довърши двете любовни писма от Памела, въображаемата годеница на Уилям — несъществуващия пилот. Памела и Уилям… Уилям и Памела. Крал Карл и кралица Клара… Джон се усмихна на глупостта, която му бе хрумнала.

Сгъна няколко пъти писмата и леко ги намачка, за да не приличат на току-що написани. Дори изцапа едното със следи от чаша кафе. Тези малки детайли бяха особено важни.

Погледна доволен резултата от усилията си. И тогава внезапно получи дежавю. Спомни си за покойната си съпруга Марги. Рядко се сещаше за нея, не защото не му липсваше, а защото изпитваше прекалено силна болка от отсъствието й. Обвиняваше се за смъртта й и мислеше, че би било невъзможно да продължава да живее ден след ден с тези угризения. Затова се опитваше да не мисли за нея… макар че понякога беше неизбежно. Ако не го бе придружила онази сутрин до Лондон, за да посети братовчед си, и днес щяха да бъдат заедно. Джон трябваше да й откаже, но за жалост не бе достатъчно категоричен. Точно тогава, на 7 септември 1940 година, германската авиация нападна с триста бомбардировача и шестстотин изтребителя и изравни със земята цялата източна част на Лондон. Това бяха най-тежките бомбардировки над столицата от всички набези в Англия, а Марги бе една от стотиците жертви през този ден.

Докато препрочиташе за последен път писмата, установи, че несъзнателно бе вмъкнал в тях думи, които жена му бе използвала в техните любовни послания. И след толкова време се разплака от мъка. Страшно много му липсваше! После се почувства по-добре. Поне се бе освободил от тежкия товар. Като си спомни за Марги, тя му се стори някак си по-близка.

Обеща си да мисли за нея всеки ден, колкото и да страда. Дължеше й го.

В този момент в стаята влезе Алонсо. Видя, че приятелят му е с навлажнени очи и се поколеба дали да не го остави насаме. Накрая обаче реши, че в трудни мигове близките хора трябва да се подкрепят, и силно го прегърна.

Джон, развълнуван от жеста, му разказа историята на семейството си. Как бе загинала Марги и че от седмици не знаел нищо за сина си Брус, с когото не си говорели от смъртта на майка му. Младежът скоро бил навършил двайсет години и се биел на фронта в Танжер. Сражавал се рамо до рамо с Брайън, по-малкия брат на Джон. Чичо и племенник били известни в батальона с храбростта и достойнството си. Англичанинът се гордееше и с двамата, но изпитваше ужас, че може да им се случи нещо лошо. Затова се бореше с всички сили за приключване на проклетата война веднъж завинаги. Бяха близо, много близо до изхода, но за следващата сутрин се нуждаеха от труп.

VIII.

Амелия позираше на морския бряг, облечена в черен бански костюм. Прикриваше разголените си части с бяла хавлиена кърпа и се преструваше на леко изненадана, но със закачлива нотка. Целта им беше да възпроизведат оригиналната снимка и затова нашата скъпа госпожица Фолк беше доста притеснена. Нежеланието й да стане за посмешище и неудобството да позира с оскъдно облекло, при това пред Хулиан, никак не й помагаха.

Щрак!

Хулиан направи още една моментална снимка.

— Чудесно, Амелия. Сега последната.

— Още една ли?

— Да, за всеки случай.

Притеснението й го забавляваше.

— И преди половин часа каза така, Хулиан. Вече направихме двайсет снимки. Ще свърши филмчето.

— Спокойно, има достатъчно. Само още една…

Амелия отново зае поза.

Щрак!

Този път се получи наистина добре.

IX.

Вече разполагаха с всичко необходимо — униформа, ботуши, долни дрехи, куфарче и всички вещи и документи, които според историята е носил Уилям Мартин, когато бил намерен от рибар на брега на Пунта-Умбрия.

Липсваше само трупът. Денят преваляше, а не бяха получили положително известие от своя човек в моргата на Уелва. Оставаше им само един изход — гробището на Пунта-Умбрия. Четиримата излязоха от него с измъчени лица. Имаха нов проблем — в Пунта-Умбрия от началото на януари не бе починал никой. Почти три месеца. За местните жители новината беше добра, но за нашия патрул бе възможно най-лошата.

Операция „Албондигиля“ вървеше като по вода. Макар че нарушиха заповедите на Лондон, успяха за рекордно кратко време да съберат всичко необходимо, за да накарат нацистите да повярват, че Уилям Мартин е реален човек. Липсваше им само най-важното — трупът.

— Ще се наложи да убием някой нещастник. Някой, който отговаря на условията ни — заяви Джон с плашещо леден глас.

Амелия категорично отказа. Не искаше дори да чува подобни идеи от устата на никой от групата им. Хулиан се присъедини към мнението й. Разполагаха с още няколко часа. Беше рано да се предават.

Алонсо и Джон обаче не вярваха в чудеса. Знаеха, че ако искат да довършат мисията, рано или късно ще се наложи да екзекутират невинен човек. Най-важното беше операцията. Проклета операция! Да, щеше да умре невинен, но благодарение на неговата жертва щяха да бъдат спасени хиляди, може би милиони. Нима не си струваше?

Прекосиха улицата и поеха по една пресечка, за да съкратят пътя си на връщане от гробището. Нощта започваше да се спуска над Пунта-Умбрия, но малкото лампи в селцето едва-едва светеха.

Внезапно от сенките изскочи непознатият, който от дни следеше патрула. Казваше се Ото. Просто Ото. Никой освен членовете на семейството му не знаеше презимето му. Всички те обаче бяха мъртви.

Ото беше висок, рус, с надупчено от шарка лице. Очевидно нещастникът бе имал трудно детство. Може би затова бе станал убиец от Гестапо. Взаимовръзката беше всеизвестна.

Мъжът извади оръжието си, зареди го и проследи четиримата агенти надолу по пресечката. Имаше ясна заповед — да ги ликвидира до един. Германците не знаеха истинските планове на патрула, но имаха информация, че висок и червенокос англичанин им се е изплъзнал в Канфранк, а после е бил забелязан в Уелва. Заповедта беше кратка — да се елиминират англичанинът и всички негови сътрудници. Този път хитрецът нямаше да се измъкне.

Ото беше убеден, че жертвите няма да му създадат затруднения и насочи оръжието си към тях. Беше пропуснал само едно обстоятелство. Той следеше патрула, но някой следеше преследвача, тоест него. Беше човек от френската съпротива, колега на Албер Льо Ле. Името му бе Жак Лавен и като същински ангел-хранител той бе следвал Джон още от бягството му в Канфранк. Последен жест на любезност от някогашния началник-гара.

Бам!

Куршумът се заби в гърба на Ото. Германецът се обърна и с все още изписана по лицето изненада отговори на изстрела с изстрел.

Бам!

Жак нямаше време да реагира и куршумът го улучи точно в средата на челото. Изстрелът бе точен и неминуемо фатален.

Четиримата не бяха наясно какво се случва и в първия момент не можаха да се ориентират. На няколко метра от тях на земята лежаха двама мъртви мъже. Взаимно се бяха простреляли. Само по някаква случайност Джон и тримата от патрула бяха останали невредими.

— Слава Богу, вече имаме труп — радостно възкликна Алонсо.

За него проблемът вече бе решен. Очевидно бе станало чудо. Тогава обаче Джон и останалите му обясниха жестоката истина. Да, чудо бе, че са живи, но двата трупа не можеха да им послужат, защото имаха огнестрелни рани от съответните пистолети. Дори на съвсем внимателна аутопсия щеше да разкрие, че не са се удавили след свалянето на предполагаем самолет в океана. Положението беше както досега, но поне бяха живи. И това бе нещо.

Четиримата продължиха по пътя си, опитвайки се да осмислят случилото се преди малко. В крайна сметка стигнаха до единодушното решение, че нямат и най-бегла представа за събитията, които се бяха разиграли. И вероятно никога нямаше да имат.

Освен това нямаха представа и какво се случва с Ернесто и Лола някъде далеч от тях. А то не беше никак добро.

X.

След третия ден на мъчения Ернесто и Лола се събудиха и едва успяха да се надигнат. Трудно се държаха изправени на крака, но имаха ново посещение. Беше един от пленниците, мосю Моро. Каза им да го последват и те събраха (неизвестно откъде) всичките си сили и тръгнаха след него.

Щом излязоха от бараката, усетиха студ. Пронизващ студ. Не му обърнаха внимание, защото с вдишването на вечерния въздух сякаш се върнаха към живота. Нощната тишина се нарушаваше само от лая на кучетата-пазачи. Прожекторите на наблюдателните кули се въртяха и осветяваха площадката в кръг. За щастие в момента те вървяха извън обхвата им.

Лола и Ернесто прекосиха пространството край бараката. Старецът, който ги водеше, беше французин, но говореше малко испански. Беше го понаучил от испански републиканци концлагеристи. С невинна детска усмивка им призна, че първо усвоил мръсните думи.

Малко преди да пристигнат на уговореното място, им пожела много късмет. Той бил вече стар и нямало да ги придружи. Не му оставал много живот и затова щял да отстъпи мястото си на по-млад човек. На някого, пред когото животът още предстои. На някого като Лола и Ернесто.

Старецът им обясни, че трябва да потропат на вратата на бараката, пред която стояха. Уговореният сигнал беше три почуквания, както правеше отец Аспиасу. Ернесто и Лола благодариха на Моро за помощта му и тъжно го проследиха с очи, докато се изгуби в мрака. После направиха каквото им бе казал и потропаха три пъти на вратата. След малко им отвориха и те бързо влязоха. Вътре отец Аспиасу ги поздрави с леко кимване. Вече всички се бяха събрали. Беше настъпил часът на истината.

— Успех, другари! В името на Отца и Сина и Светия дух!

Свещеникът знаеше, че в този момент се нуждаеха от благословия. Всички се прекръстиха, макар и някои да не бяха вярващи. В подобна ситуация всяка подкрепа беше от полза.

Ернесто се вгледа в мъжете наоколо. Бяха около петдесетина, с бледи лица, хлътнали очи и измършавели тела. Тези храбри хора бяха успели да организират бягство и да прокопаят три тунела без никакви помощни средства и за невъобразимо кратко време.

Няколко души влязоха в тунела, наречен „Арамис“, и поеха към края му, водещ към свободата. Първи тръгнаха хората, които го бяха прокопали. Бяха подредени според заслугите им за делото. Лола и Ернесто се бяха присъединили към плана последни и трябваше да чакат, да чакат и пак… да чакат.

XI.

Прокопаването е било тежка и сложна задача. Тунелът имаше точно такъв диаметър, че да може да мине възрастен човек със среден ръст. Въпреки това обаче се усещаше клаустрофобия. Влагата във въздуха, малките срутвания на почва при преминаването на бегълците и пълният мрак правеха пътя безкраен. Сякаш никога нямаше да свърши…

Водач на групата бе Луи Жубер, първоначалният автор на плана за бягство. Преди задържането си Луи бил активен член на Съпротивата, но от две години бе затворник в Гюрс и вече не можеше да издържа и една минута повече в този ад. Ако останеше още ден в лагера, чувстваше, че ще умре. Най-много искаше да намери майка си и баща си, Доминик и Емил. Бяха много възрастни. За последен път ги бе видял в обсадения Париж. От дълго време не беше чувал нищо за тях, но беше убеден, че са добре. Предчувстваше го.

Луи продължи да се промъква през галерията. Оставаха няколко метра до края. Тогава беглецът извади лъжица, за да прокопае финалните сантиметри от изхода към повърхността, които нарочно бяха оставили, за да не бъде забелязана дупката от часовите. Извика на останалите, че краят е близо и остава съвсем малко.

— Търпение, другари!

Чуваше дишането им все по-близко зад себе си. Чуваше възторжени възгласи. Поздравления. Бяха на крачка от изпълнението на невъзможната си мечта.

Луи започна да дълбае земята с лъжицата.

В бараката вече бяха останали много малко хора, които чакаха да влязат в тунела. Лола и Ернесто нямаха търпение да дойте и техният ред. Внезапно отвън долетя шум. Всички присъстващи притаиха дъх. Секундите, докато разберат какво става, им се сториха цяла вечност. Ернесто се доближи до вратата. През цепнатина между дъските успя да види, че двама войници се бяха запътили да сменят дежурните. Не ги грозеше опасност.

Лола обаче отново усети лошо предчувствие — същото като в Канфранк, — че нещо не е наред. Нейната интуиция. Не каза нищо. Какъв смисъл имаше? Бяха в ръцете на съдбата, на Провидението, на времето…

Обаче интуицията й беше безпогрешна.

С изпоцапано лице Луи прокопа отвора. По кожата си почувства вечерния студ. С пръстите си можеше да докосне свободата. Но щом отвори очи, усети, че точно под носа му има нещо метално. Беше пушка „Маузер Кар 98 К“ в ръцете на германски войник. В същия момент разбра, че никога вече няма да види родителите си.

XII.

Ернесто и Лола само след миг щяха да влязат в тунела. Прегърнаха за сбогом отец Аспиасу и му благодариха за всичко, което бе направил за тях.

Внезапно се чуха изстрели. Всички замръзнаха на място. След миг някои от мъжете, които бяха влезли в тунела, се върнаха обратно в бараката с надежда, че няма да ги заловят на местопрестъплението. Но вече беше късно. Знаеха, че ако ги хванат в опит за бягство, наказанието е смърт. Не бе лесно да го приемат, но пленниците, прекарали повече от седмица в Гюрс, знаеха, че смъртта дебне отвсякъде, на всеки ъгъл, и живее редом с тях, като един от тях.

Мечтата приключи. Бяха само на крачка от успеха. Бяха толкова близо. Обаче не успяха да променят историята. Никой не успя да избяга от концентрационния лагер в Гюрс през онази нощ, нито през която и да е друга, докато накрая съюзническата армия не го затвори година по-късно.

Ернесто и Лола проклеха съдбата си.