Анаис Шааф, Хавиер Паскуал
Министерство на времето (11) (Времето е това, което е)

II.

При толкова смени на влакове, вагони и разписания патрулът се сблъска с най-различни спътници — двама полицаи без мустаци от Гражданската гвардия, монахиня с обет за мълчание и с мустаци, двама селяни, нарамили по една кокошка-носачка, и дори група студенти от Саламанка, които за щастие не бяха хористи. Ако пееха в някой университетски хор, Хулиан щеше да им стовари целия си насъбран гняв от случилото се с Ернесто и Лола. Защото имаше две неща, които той мразеше повече от всичко — хористи и клоуни.

Във влака от Мадрид бяха сами в купето и можеха да пътуват по-спокойно. Хулиан реши да се възползва от времето без външна компания, за да обясни на другарите си повече от известните му подробности за операция „Минсмийт“. Точно тогава му хрумна гениалната идея да я нарекат по друг начин, тъй като официално вече беше отхвърлена под това име.

— Операция „Албондигиля“^[2] — предложи той.

Асоциацията му беше спонтанна. В началото Амелия реши, че звучи малко несериозно, но Алонсо остана възхитен. Гласуваха и предложението на Хулиан спечели.

Операция „Албондигиля“ влизаше в ход. Започна точно когато влакът навлезе в Сиудад Реал. Във вагона се качиха приблизително толкова пътници, колкото слязоха. Резултатът остана непроменен. Висок мургав млад мъж с тънки мустачки и хитра усмивка влезе в купето на патрула. Беше на не повече от двайсет и две години.

— Добър ден! Приятно ми е, Луис.

Амелия, Хулиан и Алонсо също се представиха на новодошлия. После влакът продължи пътя си и в купето настана мълчание. Единствено тракането на вагоните разнообразяваше тишината.

На съседната седалка до младежа лежеше брой на вестник „ABC“ от предишния ден. На първа страница обстойно се коментираше голямата обиколка на вожда^[3] из испанските провинции. Сега беше на посещение в Андалусия, а последната му спирка щяла да бъде в Севиля. За да убие времето, младежът започна да прелиства вестника. Колкото повече четеше, толкова по-голям интерес се изписваше на лицето му.

Алонсо през това време умираше от скука и се опита да заговори непознатия.

— Нещо интересно ли пише?

Луис вдигна поглед и се усмихна.

— Точно така. Има едно много интересно интервю.

— С някой големец ли? — поинтересува се Амелия.

Младежът направи жест, сякаш да каже „Откъде да знам…“. Но след кратка драматична пауза отговори:

— С палач.

Агентите се изненадаха от отговора.

— Не ме разбирайте погрешно, господа… и госпожице. Не съм някакъв извратен тип, но интервюираният, някой си Кандидо Картон, общински палач в Мадрид, изглежда интересен човек. Привлече ме личността, а не професията му.

По-късно разговорът се насочи към Втората световна война, която, както бе известно, се намираше в решаваща фаза от развитието си. За изненада на пътниците младежът им разказа, че само допреди месец се намирал в центъра на бойните действия при Сталинград и се сражавал в Синята дивизия^[4].

— На света няма други хора, които да приличат повече на испанците от руснаците. Преживяват трагедията с усмивка. Способни са с тояга да застанат срещу танк — отново се засмя. — Но при тях е много по-студено, отколкото в Испания. Студът е зверски, повярвайте. Представете си град Сория в областта Кастилия и Леон, но с пъти повече. Особено за мен, защото съм от Валенсия.

Винаги когато срещаше друг войник, Алонсо изпитваше огромна симпатия. Затова започна да разпитва Луис как е попаднал в Сталинград. Младежът им обясни, че нямало връзка с идеологията или смелостта му. Напротив, присъствието му там се дължало на една дама и на баща му. Луис се чувстваше съвсем свободно и дори хвърляше закачливи погледи към Амелия. Без притеснения започна да им разказва историята си.

Росарио Мендоса била младежката му платоническа любов. Въпреки че дълги години я ухажвал, тя не му обръщала внимание, което много го измъчвало. Тогава си помислил, че ако любимата му научи, че заминава за фронта, ще бъде по-мила с него. Всеизвестно е, че дамите харесват смели мъже.

„Горкият наивник“, помисли си Хулиан.

Младежът разказа как в свободното си време й пишел страстни стихове и писма, на които не получавал никакъв отговор и дори не знаел дали ги е прочела.

— А може и да ги е чела на глас пред приятелките си и всички да са ми се надсмивали. Кой знае. Понякога съм твърде подозрителен.

Историята на младежа беше изпълнена с тънка ирония и чувство за хумор и много се хареса на патрула. Понеже забеляза интереса на спътниците си, младият човек продължи:

— Всъщност имах и друга, по-важна причина да се запиша като доброволец. Няма да ви лъжа. Баща ми беше осъден на смърт заради участието си на губещата страна. Отиването ми на фронта можеше да изчисти името му и да му спаси живота.

Очите му се натъжиха. Амелия забеляза това, но не можа да се сдържи да не попита:

— Успяхте ли?

— Не. Имах точно толкова успех, колкото и с любовните писма.

— Баща ви… загина ли?

— Не, но не го спасих аз. Спаси го контрабандата. Семейството ми натрупа доста пари от незаконна търговия и с тях платихме освобождаването му. За малко да загина напразно. Без любов, без героизъм, без романтика. Наистина е смешно.

— Смешно ли? — учуди се Алонсо. — Не виждам нищо смешно.

— Понякога нещата са толкова трагични, че направо изглеждат смешни.

Луис поклати глава. После си спомни за другарите си. Някои от тях били загубили ушите си от измръзване през дългите студени нощи на пост. Това за щастие не го сполетяло, защото негов приятел, редник Хесус Корухо Као, му подарил наушници. Припомни си и за други свои приятели:

— Един ден руснаците с оръдейни удари разрушиха наблюдателната ни кула и убиха дежурния. И той беше от Валенсия като мен, казваше се Едуардо Молеро. Разказваше най-хубавите вицове. Особено един за Австро-Унгарската империя. Жалко за него.

С разказите на младежа неусетно стигнаха до Севиля. За Луис пътят завършваше тук. Отиваше на гости при свой приятел, който имал братовчедка. Младежът ухажвал и нея с писма.

— Да видим дали с тази госпожица ще имам повече късмет — подметна той и намигна на Амелия, а тя се изчерви.

Сбогува се с всички с усмивка и здраво ръкостискане.

— Не ми разказахте нищо за себе си… Мисля обаче, че дори да ви бях попитал, пак нямаше да го направите.

Групичката се спогледа. Или много им личеше, че са притеснени, или младежът имаше шесто чувство за болката и напрежението.

— Желая би късмет — каза той и слезе от влака.

През цялото пътуване не беше споменал презимето и фамилията си. Казваше се Луис Гарсия Берланга^[5]. Хулиан го глождеше, че го познава отнякъде или поне е чувал историите му, но не беше сигурен.

Амелия забеляза, че е замислен.

— Има ли нещо?

— Не… Този младеж… Луис. Всичко, което разказа, ми се струва познато, но… не знам откъде.

III.

Когато пристигнаха на Пунта-Умбрия, плажът беше напълно пуст. Нямаше дори чайки. Рибарите бяха излезли в морето преди часове и в цялата околност не се виждаше и един турист. За да се оживи това място, трябваше да изминат още поне двайсет години.

Щом Алонсо, Хулиан и Амелия слязоха от редовния автобус, който взеха от гарата, почувстваха някакво спокойствие. Бяха пътували много часове след раздялата си с Ернесто и Лола във Франция и по лицата им се четеше умора. Моментът обаче не беше подходящ за почивка. Времето работеше против тях и се налагаше час по-скоро да се свържат с въпросния Джон Робъртс Мартинес и да го убедят, че мисията трябва да продължи, макар и властите в Лондон да бяха решили обратното. Амелия реши, че за момента е най-добре да потърсят място, където да премислят и планират следващите си ходове.

Не им беше нужно много време да осъзнаят, че смесицата от испански и английски елементи е винаги интересна, а Пунта-Умбрия не прави изключение. Когато през 1880 година там пристигнали британците, общината принадлежала към провинция Картая и представлявала няколко тръстикови колиби на рибарски семейства. Единствената кръчма в селото, наречена „Ла Полака“ била място за срещи на рибари, които след тежък работен ден се отбивали на връщане от Уелва, където продавали улова си.

Оттогава обаче бе изминал повече от половин век. Англичаните, работещи в близките мини, се влюбили в Пунта-Умбрия и местността започнала да просперира и да се превръща в областен център. Първо селцето станало зона за отдих на работниците от мината „Рио Тинто Къмпъни“, а после и курортен център. След това селото непрекъснато растяло и станало главен център на речния транспорт между Риотинто и Уелва.

IV.

Алонсо, Хулиан и Амелия седнаха край една маса в западналата гостилница „Ла Естреля“. Стопанинът, някой се Карион, за когото чистотата очевидно не беше приоритет в живота, им поднесе три чаши бяло вино и чиния с маслини.

— Бихте ли ни препоръчали къде можем да пренощуваме в околността? — попита Амелия.

— Наблизо няма нищо подходящо, сеньора. Но знаете ли, горе имам стаи за гости. Евтини са, чисти и всеки месец сменяме чаршафите.

— Много благодаря — отвърна Хулиан и си каза, че ако стаите миришеха като стопанина, щяха сериозно да се минат.

Амелия си помисли същото, но Алонсо не се впечатли. Беше свикнал и с по-лоши миризми.

Щом човекът се отдалечи, боецът огледа по-внимателно заведението. Трима клиенти край бара спореха на висок глас кой е по-добър тореадор — Манолете или покойният Хитанильо ди Триана. Поглъщаха жадно чашите си със „Слънце и сянка“^[6] и изглеждаха като да не бяха спали цяла нощ.

Докато патрулът обсъждаше дали да установи щаба си на това място, претъпкано с мухи, прах и паразити от цял век, разговорът между пияниците се изостри още повече. Спорът бе започнал от изявите на Кучарес^[7], но скоро се бе преместил на политическа почва. Раните от Гражданската война бяха прекалено скорошни и още не бяха зараснали. Карион помоли клиентите си да говорят по-тихо. Не искаше проблеми в заведението. Пияниците обаче не му обърнаха никакво внимание и продължиха да спорят за война и отмъщение. Само че сега жертвите не бяха бикове, а хора.

— Мнозина отърваха кожите. Но има време, ще си го получат.

Алонсо поклати мрачно глава.

— Всички войни са тъжни — въздъхна той, — но е още по-тъжно, когато не са спечелени честно. — После заяви: — Пикае ми се. Отивам до клозета.

Боецът се отправи към нужника, но минавайки покрай бара, не можа да се сдържи и хвърли презрителен поглед към пияните мъже.

Амелия и Хулиан се спогледаха за миг, след което и двамата сведоха очи. Откакто Хулиан се бе върнал от Филипините, отношенията помежду им бяха леко напрегнати. Не бяха така спонтанни, както преди. И двамата знаеха, че рано или късно трябва да го обсъдят, но както много пъти досега предпочетоха да отложат този разговор. Вместо това почти едновременно взеха чашите си отпиха по глътка бяло вино.

Пияниците продължаваха да се карат. Хулиан си припомни разказите на дядо си, който трябвало да се сражава срещу брат си само защото войната ги сварила в два различни града, завладени от две различни враждуващи страни. Така е при гражданските войни. Най-жестоки са от всички. Дядо му бе имал по-лош късмет от брат си. Бил на страната на губещите. Още си спомняше разказите му за десетте години, прекарани в изправителен лагер. „Изправителен“ — странна дума за прикриване на такава низост.

Скоро обаче забрави за премеждията на дядо си, защото мислите му бяха прекъснати от разговора на пияните мъже. Обсъждаха някакъв човек, намерен в канавка. При това не говореха за него със симпатия или състрадание.

— Така му се пада. Педераст!

Лицето на Хулиан помръкна. Мислите му отново се насочиха към Федерико^[8], както често се случваше. Колко ли хора са умрели като него само защото са различни? Амелия постави ръката си върху неговата.

— Няма да е зле, щом Алонсо се върне от тоалетната, да се махаме оттук. Ще потърсим друго място да пренощуваме — предложи тя.

— Да, така ще бъде по-добре. И аз отивам до тоалетната.

На път за там Хулиан продължи да чува как говорят за онзи „педераст“. Не можа да се сдържи и се обърна.

— Какво ви е направил онзи педераст? — попита предизвикателно.

Точно в този момент в кръчмата влезе нов човек — висок червенокос мъж. Щом видя, че вътре става нещо необичайно, се спря на вратата, макар и да не подозираше какво ще се случи в следващия миг. Един от пияниците се изправи и застана срещу Хулиан:

— Какво те засяга?

Хулиан се засмя.

— Нищо, просто дочух разговора ви и ми стана интересно.

Амелия въздъхна облекчено, явно спречкването щеше да се размине. Обаче не позна. Внезапно Хулиан се засили и блъсна с глава непознатия. Един от приятелите му се притече на помощ, замахна и повали агента на земята. Точно в този момент Алонсо се завърна от тоалетната и веднага разбра, че намесата му е неизбежна. Същото си помисли и Джон, който зае защитна стойка на боксьор.

За секунди започна бой, по-типичен за американски уестърн, отколкото за рибарска кръчма в Пунта-Умбрия, макар и с участието на фландърски пехотинец, парамедик от Карабанчел^[9] и оксфордски боксьор. Карион се изплаши за поминъка си и се втурна да спасява по-скъпите бутилки. През това време Амелия безпомощно клатеше глава. След няколко удара обаче всичко приключи. Алонсо, Хулиан и непознатият англичанин изхвърлиха от ринга тримата пияници.

Червенокосият се представи на патрула.

— Джон Робъртс Мартинес. Приятно ми е. За мен беше удоволствие да се бия редом с вас, господа.

Хулиан, Алонсо и Амелия се спогледаха. Поне вече бяха открили свръзката си.

V.

Ролята на Джон в операция „Минсмийт“ беше ключова, но не и трудна. Ако всичко вървеше добре, щеше просто да наблюдава. Ако ли нещата се объркаха, трябваше да уведоми Лондон за настъпилите усложнения.

Джон беше разсъдлив човек и не повярва, че появата на тримата непознати е случайна. Те му обясниха, че са приятели на Лола Мендиета и че плановете внезапно са били променени. Веднага му станаха симпатични и това го накара да им се довери.

При споменаването на Лола пулсът му се ускори. Беше прекарал с нея едва час, но не можеше да я забрави. Тя му бе спасила живота, но явно имаше и друга причина да продължава да мисли за нея.

Решиха да се разходят по плажа и тогава Хулиан заговори. От свои източници в Лисабон узнали, че Лондон се отказва от мисията. Джон остана смаян. Никой не му бе казал нищо такова. След толкова месеци работа…

— Трябва да проверя тази информация чрез началниците си — заяви англичанинът.

Наистина ли операцията бе отишла по дяволите? Не можеше да приеме за чиста монета подобно невероятно съобщение от непознати хора.

Тогава на свой ред Амелия продължи:

— Трябва да довършим операцията. Дължим го на Лола.

— Лола… жива ли е? — очевидно Джон се боеше от най-лошото.

Тримата от патрула не отговориха веднага. Пръв заговори Хулиан:

— Все още е жива.

Замълчаха и се загледаха в хоризонта. В далечината се виждаха рибарски кораби и лодки. Прибираха се у дома след тежък работен ден.

Джон въздъхна тревожно:

— Лондон не може да ме остави сам.

VI.

Юън Монтагю излезе от кабинета на началника си, генерал Дрифтууд. Окончателното отменяне на операцията, която му бе коствала толкова усилия, не беше добра новина за начало на деня. Като оптимист по природа обаче, единственото, което си помисли, бе, че за днес не може да се случи нищо по-лошо. Поне за това беше прав.

Монтагю имаше мек глас и остър, пронизващ поглед. Понеже беше изключителен патриот, през 1938 година се бе записал в доброволния резерв на Британския кралски флот. Заради юридическото му образование го разпределиха в отдел, където можеше да бъде полезен с познанията си, а оттам го прехвърлиха в Хъмбърсайд като официален сътрудник на разузнаването към Генералния щаб.

Сега той крачеше бързо по тъмните извити коридори на секретния център на британското разузнаване. Бе обещал на началника си за по-малко от три дни да организира нова мисия и затова мислите му препускаха като див жребец. Спомни си момента, когато бе утвърдена току-що отменената операция „Минсмийт“. Случи се преди четири години в бункер под лондонското Сити. Край кръглата маса имаше седем души, подобно на рицарите на крал Артур^[10]. Понеже операцията бе строго секретна, той не знаеше самоличността дори на половината от тях.

Във вихрушката от идеи тогава се бяха родили петдесет и една възможности да измамят нацистите. В резултат от срещата бе изработен доклад със заглавие „Пъстърва“, който щеше да остане в историята на контрашпионажа. Едно от предложенията, а именно номер двайсет и осем, бе прочутата операция „Минсмийт“.

Сега британският офицер трябваше да се съсредоточи върху останалите петдесет предложения. Много от тях бяха напълно неизпълними — например да се вложат експлозиви в консервените кутии за германската армия, — или абсурдни — да хвърлят в морето големи топки, намазани с луминесцентна боя, за да привлекат подводниците на врага. Всички обаче трябваше да бъдат анализирани в конкретен контекст, като зрънца, от които можеха да покълнат други бъдещи планове.

От направените тогава предложения несъмнено най-доброто бе на сър Иън Флеминг^[11] и Монтагю си помисли, че ако се тръгне по тази линия… Една измама можеше да даде решение на проблемите им. Същевременно му хрумна и друга любопитна идея — да разхвърлят писма в бутилки с противоречиво съдържание, дошли уж от екипажа на измислена заседнала подводница. Не. Твърде неправдоподобно. Трябваше да измисли нещо друго. Офицерът стигна до врата с надпис „Зала 13“. Почука и влезе.

Малкото помещение бе изпълнено с гъст цигарен дим. Групата в зала 13 се състоеше от дванайсет души — петима мъже и седем жени. Когато Юън влезе, всички оставиха работата си и се взряха в офицера с най-висок ранг в залата, тоест в него. Монтагю си пое дълбоко дъх.

— Нищо не може да се направи. Въпреки настояването ми операцията е отменена — съобщи той. — Разполагаме със седемдесет и два часа, за да измислим друга гениална идея. Така че… на работа!

Групата изобщо не бе съгласна със заповедите на ръководството, но всички бяха военни и трябваше да ги изпълняват. Секретарката на Юън, Патриша Трехърн, се приближи до шефа си и нежно сложи ръка на рамото му в знак на съпричастност. На всички им предстоеше тежка нощ, така че Пат — всички я наричаха така — се зае да приготвя голямо количество силно кафе, нейна запазена марка.

VII.

На следващия ден Амелия, Хулиан и Алонсо се срещнаха с англичанина в бедна къщичка, разположена извън селото. Константино и Белен, стари приятели на бащата на Джон, любезно и напълно безвъзмездно му отстъпваха дома си винаги когато се намираше в района на Уелва. На младини бяха работили в мините на Риотинто под началството на баща му, на когото бяха вечно благодарни за помощта, оказана в трудни времена, когато по тези земи беше невъзможно да сложиш в уста дори суха коричка хляб.

Лицето на червенокосия англичанин беше неузнаваемо.

— Прави бяхте, няма операция.

Изглеждаше сломен. Информацията, получена от патрула, се бе оказала вярна. Началниците му бяха съобщили, че обмисляли други възможности, за да заблудят германците, а той можел още на следващия ден да се върне в Лондон през Лисабон. Работата му в Пунта-Умбрия била приключила. Джон не беше на себе си от яд, не разбираше проклетата чиновническа бюрокрация.

— Толкова усилия, толкова смърт, за да се снабдим с тайна информация… и всичко се оказва напразно!

Пръв Хулиан наруши настъпилото мълчание:

— Ако те не искат да продължат напред, време е ние да го направим.

Англичанинът го погледна учудено. Самият той имаше същото желание, но не виждаше как то може да бъде осъществено без помощта на МИ-5.

Хулиан започна бързо да разказва детайлите на операция „Минсмийт“ — каквото беше гледал във филма и прочел в книгата и в учебниците по история. Трябваше да намерят униформа, да фалшифицират документи и да се снабдят с предполагаемите лични вещи на починалия пилот. Можеха да организират всичко тук, на място. Предполагаше, че Джон има връзки в околността и познава доверени хора, които ще помогнат за делото.

Англичанинът ги погледна с възхищение.

— Можем да опитаме.

И така реши да приеме предизвикателството. Канцеларските мишки в Лондон не правеха нищо, но той нямаше да чака със скръстени ръце. Доколкото зависеше от него, ничия смърт нямаше да остане напразна.

И особено тази на Лола Мендиета.

VIII.

— Гооол!

Десетки запалянковци по пейките на стадиона закрещяха с всички сили.

Алонсо не знаеше точно какво да прави. Беше гледал няколко футболни мача по телевизията, но не разбираше защо модерните хора подлудяват от такива глупости. Въпреки всичко му беше по-забавно да присъства на живо на футболен мач. Най-сетне направи същото, което правеше многобройната публика на стадиона — бясно закрещя.

Мислите на Амелия обаче бяха на съвсем друго място. Опитваше се да подреди предстоящите задачи за изпълнение на мисията им. Откакто бяха пристигнали в Пунта-Умбрия и след спречкването в кръчмата, нещата вървяха по-спокойно, но тя не преставаше да се тревожи.

Хулиан не беше голям почитател на футбола, затова използва времето да си преповтори какво предстоеше да се направи за изграждане на фалшивата самоличност на мъртвия пилот. По принцип задачата не беше трудна, но трябваше да бъде изпълнена за рекордно кратко време. Именно затова се намираха тук — на публично и привидно неутрално място като стадиона на „Риотинто Баломпие“, където да се срещнат с човека, който можеше да им помогне.

Този ден се играеше приятелска среща между местния отбор и клуб „Рекреативо Онуба“. Джон тайничко се оглеждаше. Имаше уговорка, но човекът закъсняваше. С едно око наблюдаваше срещата, много оспорвана и напрегната като за приятелски мач, а с другото внимаваше за всяка дебнеща опасност.

Съдията изсвири засада, а треньорът, Рикардо Уерт Сера, по-известен сред запалянковците като „Англичанчето“, се сети за всичките му роднини. Алонсо изобщо не разбираше какво се случва. Хулиан се опита да му обясни какво означава „засада“, но без особен успех. Тогава Джон се усмихна и с безкрайно търпение разясни на Алонсо, че терминът „орсай“ е всъщност испански вариант на английското „офсайд“, което означава „засада“. И тогава се случи нещо, което историците можеха да включат в хрониките за вечни времена, ако бяха присъствали на мача — един елитен пехотинец от Фландърските войски проумя правилата на засадата във футбола.

През това време почти незабелязано до патрула седна човекът, когото очакваха.

Казваше се Фалшивия Пако.

IX.

Пако беше истински професионалист и въпреки прякора можеше да му се има доверие. Основното му предимство обаче беше бързината, с която можеше да реагира на молбата им. Държеше за прикритие скромна печатница в Ел Кампильо, където вършеше двойна работа — законна и нелегална. Не закъсняваше с поръчките и никога не разкриваха фалшификациите му, нещо много важно в неговата професия. Щеше да им струва скъпо, но цената беше нищожна в сравнение със залога. Разполагаха само с четирийсет и осем часа, за да изградят фалшивата самоличност на Уилям Мартин, пилот от Кралските въздушни сили, чийто несъществуващ самолет трябваше да бъде свален над Атлантическия океан.

По онова време полетите между Англия и Северна Африка били чести, главно за британските офицери, осъществяващи куриерски връзки. В Берлин знаеха за това и лесно биха повярвали, че един от самолетите е бил свален от германската противовъздушна отбрана.

Джон незабелязано връчи на Пако списък с необходимите неща. Фалшификаторът запали цигара и погледна поръчката на клиента.

— Срокът е два дни, Пако — предупреди го Джон.

Мъжът потвърди с жест, но и с леко съмнение.

— Ей, рижав… не ме притискай! Знаеш, че само страхливите и лошите тореадори бързат.

— Понякога и добрите шпиони — пошегува се Амелия.

Пако помърмори малко, но си личеше, че ще им помогне. Джон плащаше добре, а и фалшификаторът му дължеше няколко услуги. Освен това покойният му баща се бе сражавал с нацистите и тази помощ за Съюзниците щеше да бъде в негова памет. Колебанията му окончателно се изпариха, щом видя усмивката на Амелия.

За едно обаче беше прав — искаха от него прекалено много неща за твърде кратко време. Пако отново загледа списъка.

— Имаш думата ми, Джон. За два дни ще бъде готово.

Двамата си стиснаха ръцете, за да скрепят уговорката. Всички почувстваха облекчение.

X.

След края на мача в еуфория от победата на местния отбор запалянковците се отправиха към близките кръчми, за да коментират най-интересните моменти и да разхладят гърлата си с някоя и друга чаша вино. Както правят и до ден-днешен.

Алонсо непрекъснато задаваше въпроси на Джон за правилата на футбола. Не разбираше защо играчите не могат да използват ръцете си — така щеше да е много по-лесно за всички. Англичанинът му обясни, че имало друг популярен спорт, който се играел с топка, две врати, крака и ръце. Наричал се ръгби.

На Амелия вече й бяха втръснали разговорите за футбол и се опита да отклони темата в по-практична посока — как успешно да изпълнят мисията. Заедно с останалите обсъди какво още е необходимо за достоверното изграждане на самоличността на предполагаемия офицер, която според историята бе успяла да измами германците.

Освен връчения на Пако списък с паспорт, различни документи за самоличност и военна книжка, патрулът трябваше да се снабди и с някои вещи, които да придадат повече правдоподобност на пилота Уилям Мартин и да накарат нацистите да налапат кукичката.

Тримата агенти на Министерството бяха убедили Джон, че имат цялата тази информация благодарение на Лола, която наскоро бе пътувала до Лондон и бе научила от първа ръка подробности за операция „Минсмийт“.

На първо място им предстоеше да измислят достоверна история. Знаеха, че в Уелва има доста инфилтрирани германски шпиони и ако не изпипаха детайлите, всичко щеше да отиде по дяволите. За шпионите „детайли“ означават правдоподобни подробности от ежедневието.

Налагаше се да напишат две-три любовни писма, и то така, че да изглежда, че са препрочитани многократно, както и да вмъкнат сред вещите на пилота снимка на въображаема годеница на име Памела. Според оригиналния план за целта трябваше да се използва фотография на една от служителките в зала 13, Джийн Лесли, но сега трябваше да изработят фалшификат с образа на Амелия в подобна поза.

Мартин бил купил годежен пръстен за предполагаемата си любима, както ставаше ясно от фактура със стойността му в лири стерлинги. Нужни им бяха и билети за театър, за да докажат, че на 22 април, вечерта преди фаталния полет, двамата влюбени са били в Лондон, в Театъра на принца на Уелс, и са гледали мюзикъла „Напишете нова бележка“. Както фактурата, така и билетите щяха да бъдат изработени от фалшификатора.

На врата на мъртвеца трябваше да закачат верижка със сребърно кръстче и опознавателен медальон с надпис „Майор Мартин от Кралския морски флот, римокатолик“. Ако нещата вървяха по план, със сигурност щяха да го погребат в католическото гробище на Уелва „Нуестра Сеньора де ла Соледад“, а не в английската колония в Гибралтар. Така разследванията на германските шпиони щяха да бъдат улеснени, защото местните испански власти щяха да им дадат пълна свобода на действие.

Освен това пилотът щеше да носи и писмо от баща си, няколко ключа и неплатени фактури, по които можеха да се проследят движенията му през предишните два дни, както и автобусни билети, цигари, кибрит и прочие.

Въз основа на тези намерени вещи германците щяха да установят, че става дума за леко разсеян в ежедневието си младеж, небрежен към личните си финанси, но опитен експерт по организиране на морски и сухоземни операции, поради което е бил назначен на фронта в Северна Африка.

Този факт идеше да бъде изрично упоменат в писмото на лорд Луис Маунтбатен до главнокомандващия британските сили в Средиземно море адмирал Андрю Кънингам. То щеше да гласи, че майор Уилям Мартин е добър познавач на техниките за извършване на морски десанти и Маунтбатен му го отстъпва за предстоящото нападение в Гърция и Сардиния.

Именно в тази част на писмото се криеше същината на въпроса. В тези няколко думи се състоеше измамата, довела до края на войната. Обаче, за да клъвнат германците, трябваше всичко да е представено изключително правдоподобно. А това нямаше да е никак лесно. На първо място, за два дена трябваше да се снабдят с труп, наподобяващ британски офицер.

По улиците на живописното селце Риотинто хората се разхождаха безгрижно нагоре-надолу, защото беше почивен ден. Един мъж обаче изглеждаше не на място. Непознатият се криеше между сенките и следеше с поглед Амелия, Алонсо, Хулиан и Джон. Не ги изпускаше от очи, откакто бяха напуснали стадиона. Единственото, към което се стремеше, бе да попречи на операция „Албондигиля“ и на участниците в нея. Той провери оръжието си и решително последва четиримата агенти…